Терънс Маккена
Храната на боговете (8) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава VI
Високите равнини на Едем

Анги и сестра й, заедно с още няколко момичета от клана, се бяха скупчили пред дверите на светилището. Провесената волска кожа, която обикновено скриваше вътрешността му от любопитните погледи, сега бе отметната. Бе дошло време за празника на Есента, за да отдадат почит на Великата богиня за щедрите й дарове. Великите жени на града, с опънати назад коси и нашарени със синкава пепел гърди и бедра, напяваха заклинания, коленичили около внушителната и окичена с гирлянди фигура на Богинята. Тя отразяваше мъждукащите пламъчета на светилниците, възкачена на своя престол с бичи рога, в чието подножие бяха положени цветя и борови шишарки. На втренчилите се в нея момичета изобщо не им минаваше през ум, че не наблюдават самата бременна Богиня, която се пробужда, за да потъне отново в дълбок сън, а просто едно дървено изваяние, украсено с обсидиана, с който се бе прочул градът им, и покрито със слоеве пигменти и мазнини, за да придобие същия абаносов отблясък, който имаше и кожата на местните жители.

На малкото открито пространство в нозете на Богинята танцуваха три шаманки от най-висшия и забулен в тайна ранг, облечени в костюми на лешояди, а потрепващите им сенки се сливаха от време на време с изрисуваните по варосаните стени лешояди, които сякаш оживяваха. След като свършиха танца си, те извадиха от една ниша пищно оцветените дървени съдини с похлупаци, дотогава увити в шарени рогозки. Всички присъстващи, дори и нашите малки шпиони на прага, знаеха, че в тях бе Гъбата, Тази с многото имена, с която щяха да се причестят всички жени в светилището. На момичетата бе оказана рядката чест да наблюдават мистериите на Жътвената майка, което означаваше, че вече не ги смятат за деца. Всяко от тях знаеше, че след няколко години щеше на свой ред да премине през този посветителски обред, който сега само наблюдаваха, без да разбират смисъла му. Макар че бе само на осем години, а сестра й Слинга — на шест, Анги знаеше, че виждат нещо, което очите на никой мъж от града не бяха съзирали. Мистериите на мъжете бяха други, също тайни, и за тях също не биваше да се говори.

Платото Тасили

Археологическите доказателства за тези хипотетични догадки са открити в Централна Сахара, на платото Тасили-н-Аджер^[1] в Южен Алжир. Самото плато е една куриозна геологическа формация и наподобява лабиринт — обширна скална пустош, набраздена от ветровете с безброй тесни и лъкатушещи коридори. От въздушните снимки човек остава с впечатлението, че вижда руините на изоставен град.

Скалните фрески в Тасили-н-Аджер са създадени в периода от края на неолита до началото на нашата ера. Тук са най-древните известни изображения на шамани, както и на огромни стада добитък. Шепите на танцуващите шамани са пълни с гъби. Понякога гъбите никнат от телата им. На едно от изображенията шаманите весело подтичват, а самите фигури са рамкирани с геометрични орнаменти, представящи халюцинациите им^[2]. Тези доказателства изглеждат необорими.

Подобни мотиви са откривани и в перуанските шевици от предколумбовата епоха. Става дума за стилизирани изображения на шамани, държащи предмети, които биха могли да са както гъби, така и примитивни сечива. При фреските на Тасили обаче няма място за предположения. На изображенията в Матален-Амазар и Ти-н-Тазариф съвсем ясно личат гъбите в ръцете и по телата на танцуващите шамани.

Пастирите, създали тасилийските фрески, постепенно са напуснали Африка. Това е ставало в рамките на един доста продължителен период, от 18 000-та до 5000-та година пр.н.е. Но където и да отидели, те запазвали своя традиционен бит.^[3] По онова време Червено море все още било заобиколено отвсякъде със суша, т.е. долният край на Арабския полуостров се е опирал в африканския континент. Тези естествени мостове били използвани от номадите пастири, за да проникнат в плодородните земи на полуострова, а след това и в Мала Азия, където се смесили с ловците събирачи, живеещи вече там. Скотовъдният модел се установил в древния Близък изток преди около дванадесет хилядолетия. Тези пастирски народи донесли със себе си култа към добитъка и култа към Великата богиня. Доказателствата, че такива култове е имало, се съдържат в скалните фрески на Тасили, създадени през периода на „кръглоглавите“ хора, както го наричат учените. Това наименование идва от своеобразния начин, по който са изрисувани човешките фигури и който не се среща никъде другаде.

Цивилизацията на „кръглоглавите“

Смята се, че периодът на „кръглоглавите“ е започнал в дълбока древност и е приключил 7000 години преди Христа. Според Анри Лот той е започнал в началото на деветото хилядолетие и е траел поне няколко хиляди години. Това, че Великата богиня е присъствала в светогледа на „кръглоглавите“ художници, е извън всякакво съмнение. В Инауанрхет е открито едно великолепно изображение на танцуваща жена. Тя е разперила ръце, а главата й е увенчана с два хоризонтално стърчащи рога. Жената очевидно олицетворява Великата богиня, често изобразявана с рога. Впрочем затова и нейните откриватели са я свързали с древноегипетската Изида, закрилницата на посевите и реколтата.

Тази впечатляваща фреска поражда един доста щекотлив проблем: откъде се е взело това египетско влияние върху тасилийските фрески при положение, че те са били създавани, когато — поне според стратиграфските данни — долината на Нил е била почти безлюдна? Логичното заключение е, че тези мотиви и стилови похвати, които днес свързваме с древноегипетското изкуство, всъщност са внесени в Египет, и то от обитателите на Западната пустиня. Ако е така, това означава, че една от най-развитите цивилизации в древността всъщност се е зародила в Централна Сахара.

Открит ли е Раят?

През дванадесетото хилядолетие преди Христа платото Тасили-н-Аджер е можело спокойно да бъде рай за партньорските взаимоотношения, чиято загуба е предизвикала появата на един от най-разпространените и най-древни митологически мотиви в света — бляна по изгубения рай, представата за безвъзвратно отминалия Златен век на изобилието, сътрудничеството и социалното равновесие. Би било логично да предположим, че езикът, общността от партньори и сложните религиозни представи най-вероятно са възникнали в близост до местата, които смятаме за люлка на човечеството, а именно изобилстващите с дивеч — и гъби — савани на тропическа и субтропическа Африка. Именно тук би трябвало да е възникнало и процъфтявало партньорското общество, а ловът и събирането на диви плодове постепенно са били изместени от скотовъдството и земеделието. В тази среда е била осъществена срещата с псилоцибните гъби, последвана от тяхното обожествяване, а от мрака на човешкия разум са изплували езикът, поезията, ритуалът и мисълта. Едем не е просто мит — за праисторическите хора тасилийското плато е било наистина Райска градина.

Краят на тази история вероятно се е оказал и началото на нашата. Дали е просто съвпадение това, че още в III глава на книгата Битие, основният набор от кодове и правила на западната цивилизация, попадаме на описанието на първата кампания срещу дрогите в човешката история:

6. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава познание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той. (…)

21. И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече.

22. И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.

23. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет.

24. И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.

В разказа на Битие става дума за Жената като повелителка на вълшебните растения. Тя първа вкусва от плодовете на Дървото на живота или Дървото на познанието, което пък е „приятно за очите и многожелано“, а след това споделя находката си с Мъжа. И забележете: „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи.“ (Бит. 3; 7) В чисто метафоричен план това означава, че са постигнали не само самосъзнанието, но и всеки е осъзнал другия именно като „Друг“. Тоест плодът на Дървото на познанието им е позволил да проникнат в някои тайни на естеството, което пък би могло да означава и това, че просто са опознали чувствените наслади. Но каквото и да се е случило, тази древна история — че нашите прадеди били изгонени от някаква „градина“ от едно мнително и отмъстително божество (Яхве е бог на бурите!) — всъщност разказва за онова прекланящо се пред Богинята общество от партньори, което се е разпаднало поради продължителните засушавания, съсипали цветущия дотогава сахарски „Едем“. Ангелът с пламтящия меч, охраняващ подстъпите към рая, явно символизира безмилостното пустинно слънце и сушата, която е негово неизбежно следствие.

Тази история разказва и за назряващия конфликт между мъжете и жените, което показва, че по времето, когато е била записана за първи път, преходът от партньорство към господство вече е бил осъществен. Плодовете на Дървото на познанието, от които е вкусила жената, не са нищо друго, а псилоцибните гъби Stropharia cubensis, послужили като катализатор за тасилийския „рай“ и след това поддържали съществуването му под формата на религия, в която основното ударение е падало върху периодичното заличаване на личностните граници в океаничното присъствие на Великата богиня, наричана също и Гея, т.е. Земята.

Когато разглежда европейското изкуство от епохата на късния палеолит, Джон Пфайфър споделя и някои свои наблюдения, имащи отношение към нашата основна теза. Той е убеден, че произведенията на това изкуство се срещат най-често в трудно достъпни пещери, защото тези места са били използвани за посветителски обреди, включващи и доста комплицирани театрални ефекти. По-нататък заявява, че онова, което той нарича „сумрачно мислене“ (twilight-state thinking), е задължителна предпоставка за утвърждаването на големите истини. Кое е характерно за „сумрачното мислене“: липсата на обективност, временното умопомрачение и халюцинациите. Но това не е нищо друго, а етапът, който непосредствено предхожда безграничния и освободен от оковите на егото психеделичен екстаз:

Това, че сумрачното мислене е често явление, както и самият факт, че сме податливи на подобно състояние, вече подсказва важната роля, която то е изиграло в нашата еволюция. В някои крайни случаи то води до патологични изменения, деменции, натрапливи халюцинации и фанатизъм. Но то е и силата, която стои зад нашия порив към целостта. То ни кара да синтезираме най-различни физически теории и да градим утопични блянове, в които всички народи заживяват във вечен мир. В праисторическата епоха това сумрачно мислене би трябвало да се е ползвало с приоритет. Ако условията на късния палеолит са налагали безпрекословна вяра във водачите в името на общото оцеляване, то в такъв случай индивидите с подобни способности, които са можели безпроблемно да изпадат в транс, определено са имали повече шансове от онези, които са били по-трудно податливи на тези състояния.^[4]

Пфайфър не се спира на психоактивните растения и ролята, която те биха могли да играят при този тип мислене, а и по принцип се занимава само с Европа. Но пък местоположението на тасилийските фрески поразително напомня това на много европейски скални рисунки, затова би могло да се предположи, че са изпълнявали и същите функции, защото по всяка вероятност и в Северна Африка, и в Южна Европа са били изпълнявани сходни религиозни ритуали.

Отдръпването на ледниците в Евразия, съвпаднало със засушаването в африканските савани, довежда и до „изгонването от рая“, според алегоричния израз от Битие. Почитателите на гъбите от Тасили-н-Аджер започват да се придвижват „на изток от рая“. И в интерес на истината археологическите находки ни позволяват да проследим в детайли тази миграция.

Липсващото звено

В средата на десетото хилядолетие преди Христа в Палестина, която дотогава е била рядко заселена, внезапно се появява една изумително напреднала култура, която предизвиква истински взрив в областта на изкуствата, занаятите и технологиите, невиждан дотогава в Близкия изток, а и по цялата планета. Става дума за натуфийската култура^[5], чиито кремъчни сечива с форма на полумесец и изящно графирани изделия от кост значително превъзхождат създаваните по онова време в Европа, ако съдим по археологическите находки. Както пише Джеймс Мелаарт:

Още в началото на тази култура откриваме истинска страст към изкуството, което понякога е натуралистично, понякога по-схематично. Изваяните от пясъчник фигурки в пещерата Ум ез Зувейтина или костената дръжка на сърпа от Ел Уад, на която е гравирано изображение на млад елен, са превъзходни образци на натуралистичното изкуство, достойни за една Франция от епохата на късния палеолит.^[6]

Въпреки че европейската академична археология се опитва да свърже тази култура с палеоевропейските^[7], скелетите, открити в Йерихон, където натуфийската култура е достигнала най-големия си разцвет, показват, че тези хора са били по-скоро от африкански произход — със здраво телосложение и издължени черепи. Намерената керамика също потвърждава хипотезата за африканските корени: става дума за изпечени монохромни съдове, подобни на които откриваме в сахаро-суданския ареал. Керамика от този тип е намирана и край египетско-суданската граница, като ред признаци сочат, че тези грънчари са се занимавали и със скотовъдство. Подобни съдове се срещат и в Тасили-н-Аджер, където са започнали да ги майсторят вероятно към края на периода на „кръглоглавите“. Мери Сетегаст пише:

Произходът на африканската керамика остава неизвестен. При наскорошните разкопки в Ти-н-Торха, Либийска Сахара, бяха открити съдове от сахаро-суданския тип. Радиовъглеродният анализ показва, че са били създадени ок. 7100 г. пр.Хр. Ако датировката е вярна, това би означавало, че въпросният стил е възникнал именно по тези места.^[8]

Горното за пореден път потвърждава тезата, че на запад от Нил е съществувала високо развита култура, която е и прародина на онази нова и напреднала култура, появила се в долината на Нил, а след това и в Палестина.

В този контекст е интересно да посочим и особено тесните и интензивни контакти между натуфийската култура и местната флора:

Изследванията на връзката между екологичната среда и човешкото поведение през периода от 10 000-та до 8000-та година пр.Хр. показват, че субсистентната база на натуфийците не се е различавала съществено от тази на местната късно палеолитна традиция. Но тъй като първите са наблягали на растителните ресурси, това им е позволявало да си набавят храна, която може да се съхранява за по-дълго време, и това съответно се е отразило на поведенческите им модели. В по-голямата си част натуфийската материална култура (архитектурни елементи, примитивни мелници и пр.) е силно повлияна от интензивното експлоатиране на растителните ресурси.^[9]

Още за африканските корени

Щом най-старите натуфийски керамични изделия имат своите по-древни аналози в Северна Африка, то тогава е напълно възможно прародината на самата натуфийска култура да е била именно там, в изгубения рай на партньорството, процъфтявал в по-влажните региони на Западна Сахара и по-конкретно в Тасили-н-Аджер. Може би някога археологията ще ни даде окончателен отговор на тези въпроси, но засега в тази област не е постигнато нещо по-съществено. Учените все още не приемат на сериозно Западна Сахара като възможния източник на онази развита култура, навлязла в Палестина в средата на десетото хилядолетие преди Христа. А последствията от този пропуск проличават в коментари като следния:

Смущаващото обаче е, че дори и датиращите от най-дълбока древност находки в Палестина не ни казват почти нищо за евентуалните предшественици на тази култура. Ако изобщо ги е имало, те ще са били твърде безинтересни, тъй като са имали много малко общо със своите приемници. Натуфийската култура сякаш се е появила напълно развита, без никакви проследими корени в миналото.^[10]

Първите натуфийски заселници в Палестина са обитавали пещери и скални тераси, но в абсолютно същите условия са били създадени и фреските на Тасили. Да се надяваме, че бъдещите изследователи ще открият по-съществени доказателства за връзката между „кръглоглавите“ и натуфийската култура.

Чатал Хююк

Ако платото Тасили-н-Аджер може да претендира, че е послужило за прототип на Едемската градина и е най-западната точка, достигната от партньорската култура, то Чатал Хююк в централна Мала Азия би следвало да се разглежда като нейната неолитна кулминация на изток.

За Чатал Хююк са изричани какви ли не суперлативи: „изпреварил времето си“, „изпълнен с величие и финес“, „изумително богат и изискан град“ и прочие в същия дух. Стратиграфските данни показват, че основите му са положени още в средата на деветото хилядолетие преди Христа. Самата култура достига своя апогей в т.нар. слой VI, което ще рече 7000 г. пр.Хр. Поселището е било доста голямо — заемало е близо 32 акра в Конийската долина и в най-добрите си години е имало над 7000 жители.

Още в началото на разкопките в Чатал Хююк са открити няколко светилища, украсени с релефни изображения на волове и черепи на отдавна изчезналите зубри (Box primigenius), оцветени с охра — все белези на една високо развита цивилизация, което пък доста озадачава археолозите:

Досега са изследвани само три процента от общата площ на поселището, а Чатал Хююк вече демонстрира изключително богато религиозно изкуство и символика, изпреварили с цели три-четири хилядолетия своето време. По мнението на археолозите зрялата и комплексна традиция на това неолитно поселище предполага приемственост, датираща от късния палеолит, от която обаче все още не сме открили никакви следи.^[11]

Аз лично съм убеден, че предшественицата на Чатал Хююк, от която „все още не сме открили никакви следи“, е тасилийската култура. Колкото до натуфийската, тя е само преходен етап, свързващ африканската култура на „кръглоглавите“ с тази на Чатал Хююк.

В подкрепа на подобно дръзко предположение ще приведа наблюденията на някои учени. Ето какво пише Мелаарт за земеделието в Чатал Хююк:

По всичко личи, че растениевъдството в Чатал Хююк трябва да е имало дълга предистория, но някъде другаде, в регион, който е бил естествената среда на дивите предци на тези растения, най-вероятно хълмиста местност, отстояща на голямо разстояние от съградената от човешка ръка среда в Конийската долина. (…) Наченките на тази земеделска култура би трябвало да се търсят в натуфийската култура в Палестина, във все още недостатъчно изследваните докерамични култури на малоазийска Турция и още по на изток в Хузистан, Югозападен Иран.^[12]

Но ето какво казва същият автор за материалната култура на Чатал Хююк:

За разлика от останалите тогавашни култури, Чатал Хююк е запазил някои традиции, които изглеждат архаични за едно подобно напълно развито неолитно общество. Стилът на стенописите, релефите, моделирани от глина или издълбани в мазилката, натуралистичните изображения на животни, човешки фигури и божества, спорадичното използване на глинени детайли, приличащи на макарони, богатите орнаменти със спирали и меандри, гравирани върху печати и нанесени върху рогозки; глинените фигури на ранени животни, използвани в ловните ритуали, поръсените с червена охра гробове, архаичните амулети с форма на птица, изобразяващи някаква богиня, и накрая каменните сечива, както и украшенията от раковини — всички те са част от наследството на късния палеолит. Подобни архаични елементи присъстват в една или друга степен и в други постпалеолитни култури, като натуфийската в Палестина, но не и така осезателно, както в Чатал Хююк.^[13]

По повод стенописите в светилищата Сетегаст прави следното наблюдение:

Броят на пигментите, използвани от чаталхююкските художници, няма равен на себе си в Близкия изток (макар че в това отношение сахарската култура на „кръглоглавите“ не само че не му отстъпва, но дори го надминава). (…) Наблюдава се и трети тип украса, състояща се от контурни изображения на животни, издълбани в дебелите пластове мазилка по стените — един любопитен подход към вътрешните повърхности, който, според Мелаарт (археологът, ръководил разкопките), е заимстван от палеолитните скални релефи.^[14]

В изящния натурализъм на чаталхююкското изкуство се долавя далечният отзвук от онези великолепни изображения на волове, типични за тасилийските фрески. За анималистичното изкуство на късния палеолит Мелаарт казва следното:

Вече споменахме за краткотрайния ренесанс (на натурализма) в натуфийската култура, но той най-ярко личи в стенописите и релефите в неолитното поселище, известно днес като Чатал Хююк. Тук този стил се запазва почти до средата на шестото хилядолетие преди Христа, но затова пък не се среща в по-късните култури като тези в Хакилар и Кан Хасан, възникнали в същия ареал^[15].

Но как да си обясним упадъка на този натурализъм, характерен за архаичното изкуство по време на прехода към земеделието? Едва ли причината е само в липсата на гъбата вдъхновителка и изостреното зрение, с което тя дарява. Тази загуба по-скоро е лишила от жизненост архаичния светоглед. Някогашните номади, поклонници на Богинята, са имали много по-задълбочен поглед върху природата и са жертвали езотеричната символика в името на визуалния реализъм, често от най-примитивен вид.

Най-често срещаните мотиви в Чатал Хююк са изображения на крави и бикове, след които идват тези на лешояди и леопарди — все обитатели на африканските савани. За лешоядите Сетегаст казва следното:

… При положение, че темата за лешоядите се появява в слой VIII на Чатал Хююк, заедно с додинастичните кремъчни кинжали и онази вероятно сахаро-суданска керамика, както сочат досегашните данни от разкопките, това означава, че ако не цялата, то поне част от тази малоазийска символика е всъщност африканска.^[16]

Логичното и неизбежно заключение от всичко това е, че в Близкия изток са проникнали народи, както и културни институции, отдавна установени в Африка, които в един определен период са преживели истински разцвет. Джеймс Мелаарт се учудва, че Чатал Хююк не е оказал сериозно влияние върху по-късните култури в този ареал, като отбелязва, че „малоазийските неолитни култури първи са преминали към уседнало земеделие и са възприели култа към Богинята Майка, т.е. основите на нашата цивилизация“.^[17] Тук ще вметнем, че и до ден-днешен мнозина отричат тези основи.

Райън Айслър, която изследва психологическите механизми за поддържане на вътрешното равновесие в партньорското общество, доказва убедително, че следващият социален модел, този на властническата култура, идва с индоевропейците — конните народи, познаващи колелото, пристигнали от студените зони на север от Черно море (Eisler (1987)). Става дума за прословутите „курганови вълни“, т.е. етапите на разселението на индоевропейските народи. В това отношение тезата на Айслър повтаря донякъде тази на Мария Гимбутас, която пише:

Под „стара Европа“ разбирам доиндоевропейската култура, която е била матрифокална и вероятно матрилинеарна, уседнала, земеделска, егалитарна и пацифистична. Тя отчетливо контрастира с изместилата я праиндоевропейска култура, която пък е била патриархална, стратифицирана, скотовъдна, номадска и воинска. Трите последователни вълни, дошли от руските степи, заливат цяла Европа (с изключение на най-южните и най-западните й части) в периода от средата на петото до средата на третото хилядолетие преди Христа. Тогава женските божества и по-точно Великата богиня в многобройните й ипостаси са изтласкани на заден план от предимно мъжките божества, населяващи индоевропейския пантеон. Онова, което се развива след средата на третото хилядолетие, е смесица от тези две митологични системи.^[18]

С други думи, уседналата и матриархална цивилизация на Стара Европа е била разрушена от индоевропейските нашественици, чиято култура и език са били коренно различни.

Археологът от Кеймбридж Колин Ренфрю предлага една неортодоксална трактовка на теорията за „кургановите вълни“. Според него именно Чатал Хююк е родното място на индоевропейските езици, като там също така е било открито и земеделието.^[19] В своята аргументация той се позовава на руските учени Владислав М. Илич-Свитич и Арон Долгополски, според които прародината на индоевропейците е азиатската част на днешна Турция. Ученикът на Долгополски, Сергей Старостин, смята, че още преди 7000 години индоевропейците са заимствали огромен брой думи от севернокавказките езици, говорени в същия ареал. Тази теория обаче по-скоро потвърждава нашето мнение, а именно, че Чатал Хююк не е основан от индоевропейците, защото те са дошли много по-късно в тези земи.^[20]

Същата теза се потвърждава и от най-новите изследвания на Луиджи Кавали-Сфорца и Алън Уилсън от Бъркли. Този екип е изследвал кръвните групи на съвременното човечество и е проследил техните генетични корени. Учените стигат до извода, че съществува тясна генетична връзка между говорещите афро-азиатски езици и тези, които говорят индоевропейски езици. Техните открития потвърждават и тезата, че на малоазийското плато дълго преди идването на индоевропейците са живеели народи, чиито езици са били с африкански корени.

Културното наследство на Чатал Хююк е било отхвърлено най-вече заради връзката му с женското начало. Оргиастичната и психеделична религия на Богинята Майка става табу за новата властническа култура, чиито основни белези са агресивността и йерархичността. Опитомяването на коня и откриването на колелото позволяват на индоевропейските племена да се придвижат на юг от Загроските планини и ето че като гръм от ясно небе се появява и нов социален стил. Донесли са го именно жадните за плячка степни ездачи и под копитата на конете им загива последната велика цивилизация, основана върху принципите на партньорството. На мястото на пасторализма идват грабителските набези, поляните с гъби се превръщат в пасбища за табуните, а религията на Богинята е заменена с култа към царете богове.

Трябва обаче да подчертаем, че в своя апогей култът в Чатал Хююк е представлявал най-съвършеният и най-комплексен израз на религиозно чувство в тогавашния свят. Разполагаме с твърде малко данни, за да му направим по-прецизна възстановка, но огромният дял на светилищата в общия брой на постройките сам по себе си е показателен. Знаем, че в този култ важна роля са играли тотемните животни — лешоядите, големите котки хищници и най-вече биковете и кравите. Култът към бика заема централно място в по-късните близкоизточни религии, но това едва ли е важало за Чатал Хююк. Скулптурираните „волски“ глави в чаталхююкските светилища са сексуално амбивалентни и могат да изобразяват както бикове, така и крави, или по-скоро добитъка като цяло. Но най-плътно присъства символиката, свързана с женското начало — например изваяните като че ли безразборно по стените женски гърди, — което ни навява на мисълта, че служителите на местния култ вероятно са били жени. Наличието на зидани „престоли“ с бичи рога в някои светилища подсказва, че обредите са включвали шаманистично изцеление, както и чисто гинекологични процедури.

Очевидно в този култ, наред с Великата богиня и добитъка, са почитали и гъбата като третия и скрит компонент на една доста своеобразна шаманистична триада. Най-вероятно са я възприемали като животински продукт, като млякото, месото и изпражненията, и още в най-дълбока древност са я използвали като средство за свързване с Богинята. Това всъщност е тайната, изгубена преди около шест хилядолетия, след гибелта на Чатал Хююк.

Съдбовната разлика

Общо взето, аз съм съгласен с идеите на Райън Айслър, развити в The chalice and the blade (Eisler 1987), и се надявам да разширя нейната аргументация със следния въпрос: кой е факторът, поддържал равновесието в партньорските общества през късния неолит и след това изчезнал, за да бъде освободена сцената за еволюционно маладаптивния властнически модел?

В разсъжденията си се водех от убеждението, че дълбинната връзка между дадена човешка общност и трансцендентния гносис на Другото — геянската колективност на органичния живот — определя и отношението на групата към архетипния образ на Богинята, както и партньорския характер на социалната й организация. В случая се базирам на собствените си наблюдения на амазонските шамани, както и на влиянието на растителните халюциногени върху моята психика и тази на спътниците ми.

Основното направление в западната мисъл се е лишило от живителното и заличаващо границите въздействие на натуралните халюциногени много преди края на минойската епоха, което настъпва около 850 г. пр.Хр. На остров Крит и в континентална Гърция идеята за съдържащия се в растенията Гносис продължава да присъства, макар и все по-слабо, в езотериката, до момента, в който Елевзинските мистерии са потъпкани от фанатизираните християнски варвари през 268 г.^[21] Последствията са налице и до ден-днешен — планетата умира, тънейки в самоуспокоение.

Преследването на женствеността и познанието за естествения свят се превръща в отличителен белег за следващите столетия. Според Църквата, организирала в края на Средновековието масовите екзекуции на вещици, и магията, и халюцинациите са дело на дявола. Затова е било смъртен грях да познаваш свойствата на растения като татул (Datura), старо биле (Atropa belladonna) и самокитка (Aconitum napellus), както и реалната роля, която те изпълняват в среднощните вещерски сборища. За какво става дума? От корените и семената на татула, т.е. тези части, които са с най-богато съдържание на тропанови алкалоиди, са били приготвяни най-различни магически отвари и мазила. Щом се намаже с такъв „мехлем“, вещицата изпада в транс и получава изключително наситени халюцинации. Трактовката, която Ханс Балдунг дава на този сюжет, не оставя никакво съмнение за ужаса, който средновековното съзнание е изпитвало към Другото, както и за представата му за интоксикираната „бесуваща“ жена. Но в архивите на Инквизицията ролята на растенията е изтласкана на заден план. В крайна сметка Църквата не е имала интерес от толкова незначителен дявол, който е принуден да разчита на някакви „билки“, за да осъществи пъклените си планове. Той е трябвало да бъде достоен противник на Христос, което ще рече и почти равностоен.

Ще трябва да приемем, че ролята на променящите съзнанието растения в нощните „полети“ на някои вещици е не само подценявана, но и направо премълчавана, и то по съвсем конкретна причина. В противен случай е щяло да се наложи естественото обяснение на този тип феномени, което всъщност вече е било предлагано от редица лекари, философи, а и от самите магьосници, като Порта, Вайер и Кардано^[22]. Но това би означавало, че дяволът е доста, ако не и напълно маловажна фигура, нещо като панаирджийски фокусник, объркващ главите на клетите вещици, и затова не би могъл да изпълнява приписваните му функции, а именно да бъде могъщият враг и изкусител на благочестивите християни.^[23]

Разумът на растенията

С оглед на безизходицата, в която е изпаднала съвременната култура, стигам до извода, че следващата ни еволюционна стъпка ще се изразява не просто в раздялата с властническия манталитет, но и във възраждането на някогашното ни отношение към Богинята. Краят на профанната и секуларизирана история предполага възобновяване на връзката ни с разума на флора. Този разум, който някога ни е насочил към езика и самосъзнанието, сега ни предлага безпределните селения на въображението. Става дума за същата идея за човешка самореализация чрез „Божественото въображение“, интуитивно доловена от Блейк. Без този визионерски подход към психеделичните екзоферомони, регулиращи нашите симбиотични взаимоотношения с растителното царство, ние никога няма да разберем собствената си планетарна мисия. А в това се състои и нашият най-съществен принос към вселенската еволюция. Възстановяването на планетарното равновесие чрез партньорството означа да заменим егоистичните властнически ценности с интуитивната и емоционално наситена връзка с Праутробата, Джойсовата maternal matrix.

Преосмислянето на ролята, която халюциногенните растения и гъби са изиграли в преобразяването на примата в човек, ще ни помогне да оценим по нов начин уникалното съчетание от фактори, отговорни и необходими за човешката еволюция. Често срещаното интуитивно усещане за Другото, приело облика на богиня, датира от най-дълбока древност — когато цялото общество периодически се е потапяло в глъбините на растителния разум. Тази представа за жената като спътница/съратница обяснява изобилието от мотиви, свързани с Божествената майка, дори и в най-патриархалните култури. Показателни са култът към Дева Мария в християнството, както и пламенното рвение, характерно за култа към Кали, Майката унищожителка, и представата за божествения андрогин Пуруша в индуизма. Anima mundi, или Световната душа, заемаща централно място в херметизма, е още един от ипостасите на Богинята. В крайна сметка всички тези женски образи са свеждат до архетипния разум на Флора. Ритуалното потапяне във водите на психеделичния опит е предоставяло необходимия контекст, в който човешкият разум е изплувал, окъпан в светлината на самосъзнанието, саморефлексията и себеартикулирането — в светлината на Гея, т.е. на самата Земя.

Гея като всеобхватно цяло

Деконструкцията на властническите ценности означава възраждане на онова усещане за всеобхватността на Гея — усещане за единството, съществуващо между нас и природата, което се намира в динамично и непрестанно модифициращо се равновесие. Става дума за светоглед, черпещ живителни сокове от растенията. В завръщането към едно такова отношение към себе си и своето его, поставящо ги в по-широкия контекст на планетарния живот и еволюцията, се състои и Архаичното възраждане. Маршал Маклуън е напълно прав, когато казва, че планетарната култура, или глобалното село, трябва да бъде трибалистична. Следващата гигантска стъпка към планетарното единство е частичното сливане на технологически преобразения човешки свят с Архаичната праутроба („матрица“) на растителния разум, или Трансцендентното Друго.

Колебая се да определя това зараждащо се съзнание като религиозно, но то би трябвало да е именно такова. При това ще включва и обстойно изследване на измеренията, разкривани от растителните халюциногени, особено онези, които са структурно съвместими с невротрансмитерите в човешкия мозък. Прецизното изучаване на растителните халюциногени ще ни позволи да възстановим най-архаичния пласт на онази драма, каквато е появата на съзнанието: квазисимбиотичната връзка между растения и хора, характерна за архаичното общество и религия, с чиято помощ някога е било съпреживявано тайнството, наречено възникване на живота. И тази съпричастност е още по-голяма мистерия днес, защото сме заменили простодушното благоговение на нашите предци със софистицираността на епистемологичния анализ. Истината е, че днес сме изправени пред един съвсем прост избор: да бъдем зелени или да умрем.