Терънс Маккена
Храната на боговете (15) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава XIII
Синтетичните заместители: хероинът, кокаинът и телевизията

Морфинът е изолиран през 1805 г. от младия немски химик Фридрих Сертюрнер. Според него морфинът бил самата същност на мака — нарекъл го на Морфей, елинския бог на съня. Именно този успех вдъхновил тогавашните химици в опитите им да изолират чистите съставки на много традиционни медицински растения. От напръстника (Digitalis purpurea) били изолирани лекарства за сърдечни заболявания. От дървото кинхона бил извлечен хининът, дал своята лепта в колонизирането на маларичните зони. А от листата на един южноамерикански храст бил извлечен нов и обещаващ местен анестетик — кокаинът.

До средата на XIX в. употребата на морфин е ограничена и спорадична. В началото го употребяват с нефармакологична цел най-вече като средство за самоубийство, но тази фаза е кратка и скоро морфинът се утвърждава като нова и много различна дрога. През 1853 г. Алегзандър Ууд изобретява хиподермичната спринцовка. Дотогава лекарите използвали кухи стъбла на люляк, за да вкарват лекарства в телата на пациентите си. Спринцовката се появява тъкмо навреме, за да инжектират с нея морфин на ранените войници в Американската гражданска война и Френско-пруската война. Така се изгражда един модел, с който ще се срещаме отново в историята на опиатите — войната като причинителка на масово пристрастяване.

През 1890 г. употребата на морфин на бойното поле вече е довела до наличието на огромен брой пристрастени и в Европа, и в Съединените щати. Толкова много ветерани от Гражданската война са се завърнали по домовете си като роби на морфина, че журналистите от жълтата преса наричали морфинизма „болестта на войника“.

Твърдите наркотици

Алкохолът и захарта предшестват морфина като примери за адиктивни съставки с висока чистота, но именно морфинът е послужил за прототип на днешните „твърди дроги“ в смисъл на силно адиктивни наркотици, които се инжектират. На първо време подобни дроги са извличани от опиатите, но много скоро в списъка се озовава и кокаинът. Щом се появява, хероинът, замислен като лекарство за морфинисти, твърде бързо измества морфина като предпочитания синтетичен опиат сред пристрастените. Той запазва тази си позиция и през целия XX век.

Но той също толкова бързо измества всички останали дроги в общественото въображение като олицетворение на вредата от пристрастяването. Дори и до ден-днешен, когато статистиките показват, че алкохолът убива десет пъти повече хора от хероина, зависимостта от хероина все още се възприема като възможно най-голямото падение в сферата на наркоманиите. Две са причините, за да битува това мнение.

Едната е действителната адиктивност на хероина. Жаждата за хероин и противозаконните или насилствени актове, които тази жажда може да предизвика, са му изградили репутацията на дрога, заради която пристрастените са готови да убиват. Страстните пушачи също могат да убият, ако им се наложи, но вместо това те просто отиват до най-близката лавка, за да си купят цигари.

Другата причина за отвращението, което вдъхва хероинът, са характерните признаци на интоксикацията. Още щом се „боцне“, хероинистът става изключително бодър, буквално прелива от сили. Но тази активна реакция („друсането“) към самата инжекция бързо отстъпва пред „отпускането“ или „оклюмването“. Целта на дрогера е да се унесе в някакво полусънно състояние, в което ще могат да се разгърнат характерните продължителни наркотични видения. В това състояние няма болка, угризения, притеснения или пък страх. Хероинът е идеалната дрога за всеки, който страда от липсата на самоуважение или е травматизиран от някакъв политически катаклизъм. Това е дрога за бойните полета, концентрационните лагери, раковите отделения, затворите и гетата. Дрога за примирените и отчаяните, за онези, които се чувстват обречени, на жертвите, които не желаят или не са в състояние да отвърнат на своите мъчители:

Дрогата е съвършеният продукт… търговията, достигнала до своя предел. Няма нужда от реклама. Клиентът ще пропълзи и през отточен канал, и ще се моли, за да купи… Търговецът на наркотици не продава стока за консуматора, той продава консуматора на стоката. Това не усъвършенства и не опростява стоката. Той изражда и опростява клиента. Той плаща на персонала си с дрога.

Дрогата се подчинява на една основна формула на „злия“ вирус: Алгебра на нуждата. Лицето на „злото“ винаги е лицето на абсолютната нужда: „Няма ли да го направиш?“ Да, ще го направиш. Ще лъжеш и ще мамиш, ще предаваш приятелите си, ще крадеш, ще направиш всичко, за да задоволиш абсолютната нужда. Защото ще си в състояние на абстиненция, на тотално робство и няма да можеш да действаш по друг начин. Абстинентните са болни хора, които не могат да действат другояче. Бясното куче няма друг избор, освен да хапе.^[1]

Кокаинът: ужасът на белотата

Подобно на хероина, кокаинът е съвременна дрога с висока чистота, извлечена от растение с дълга традиция на употреба. В продължения на хилядолетия народите от планинските джунгли на Южна Америка са споделяли общи културни ценности, свързани с ритуалната и религиозна употреба на коката като стимулант и храна.

Всеки жител на местностите, в които коката традиционно се отглежда и употребява, веднага ще ви каже: Соса no es un droga, es comida. Коката не е дрога, а храна. И наистина в общи линии случаят май е точно такъв. Дозите кока, съчетани с пепел и смлени черупки, съдържат значително количество от ежедневно необходимите на организма витамини и минерали^[2]. Освен това коката изключително ефикасно потиска апетита. Важността на тези факти не може да се оцени, ако човек не е запознат със ситуацията и по-специално с наличността на протеини в амазонийската джунгла и Андите. Случайният турист може да остане с впечатлението, че пищната растителност на тропическата гора предполага изобилие от плодове, ядивни семена и корени. Нещата изобщо не стоят така. Конкуренцията за наличните протеинови ресурси е толкова ожесточена сред хилядите животински видове, обитаващи джунглата, че почти всички използваеми органични материали са на практика свързани в живи системи. Човешкото проникване в тази среда значително се улеснява от едно такова растение, което потиска апетита.

Разбира се, потискането на апетита е само една от характеристиките на употребата на кока. Най-съществената от тях е стимулацията. Никак не е лесно да се живее в изпълнената с контрасти джунгла. Събирането на храна и построяването на жилище често означава да пренасяш огромни количества материали на значителни разстояния. Обикновено мачетето е единственото средство, с което можеш да си проправяш път в джунглата.

За древната култура на инките в Перу, а по-късно за туземното население и метисите колонисти, коката е била богиня, нещо като американския отговор на Бялата богиня Левкотея на Робърт Грейвз. Многозначителен е фактът, че Мама Кока, в облика на млада девойка, предлагаща спасителната клонка кока на испанския конкистадор, фигурира на титулната страница на класическия труд на У. Голдън Мортимър История на коката… (Mortimer 1974).

През 1859 г. кокаинът е изолиран за първи път. Фармакологията преживява истински разцвет и през следващите няколко десетилетия усърдно се провеждат изследвания върху кокаина. На този етап от нашата дискусия смятам, че е абсолютно задължително да споменем, че в началото кокаинът е бил посрещнат с овации като идеалното лекарство за морфинизъм! Между медиците, привлечени от новата дрога, е и Зигмунд Фройд:

В настоящия момент е невъзможно да се прецени със сигурност до каква степен коката би могла да подобри психичното здраве на човека. Имам впечатлението, че продължителната й употреба може да доведе до трайно подобрение, ако демонстрираните преди това задръжки се дължат само на физически причини или на изтощение. Да поясним: непосредственият ефект от една доза кока не издържа сравнение с този от инжекция с морфин, но ако погледнем на нещата от добрата им страна, няма никаква опасност от общи телесни нарушения, както в случая с хроничната употреба на морфин.^[3]

Тези открития на Фройд, от които той по-късно ще се отрече, не са били нито широко разгласени, нито добре приети в средите, където са били забелязани. Но пък не друг, а един състудент на Фройд от Виена, Карл Колер, осъществява следващата стъпка в медицинското приложение на кокаина — откритието, че той може да върши чудесна работа като местна упойка. Само за една нощ откритието на Колер предизвиква истинска революция в хирургията — през 1885 г. кокаинът е приветстван като изключително постижение на медицинската наука. Само че, когато употребата му се увеличава, е забелязано още нещо — ефекта му на силно адиктивен стимулант. Очевидно кокаинът е неназованата дрога, която предизвиква онази внезапна промяна на личността в Странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд на Робърт Луис Стивънсън — факт, който допринася за бързо утвърждаващата му се репутация на новия и разрушителен порок на богатите и преситените.

В защита на кокаина

Не всички литературни свидетелства за кокаина го представят в такава зловеща светлина. През 1888 г. британският лекар Артър Конан Дойл написва знаменитата си повест Знакът на четиримата, в която неговият детектив, иначе безукорният Шерлок Холмс, коментира по следния начин своята слабост към кокаина: „Предполагам, че оказва лошо влияние върху организма. За сметка на това действа така стимулиращо и проясняващо върху съзнанието, че второстепенният ефект е маловажен.“^[4]

Коката следва модела, вече изграден с кафето, чая и шоколада, т.е. бързо привлича вниманието на предприемачите. Най-ярката фигура между тези, които съзират нейния търговски потенциал, е един французин, Анжело Мариани. През същата 1888 г. на пазара е пусната първата бутилка Вин Мариани за да бъде последвана от цяла кавалкада произведени на основа на коката вина, тоници и еликсири:

Мариани прави най-голямата реклама на коката в световната история. Запознава се с традиционните легенди за коката, обкръжава се с различни предмети от бита на инките, отглежда кока в градината пред дома си и ръководи търговска империя, която произвежда и разпространява неговото тонизиращо вино. Благодарение на рекламния си гений той успява да „запали“ света по своя продукт в много по-голяма степен от който и да било преди него. Кралица Виктория, папа Лъв XIII, Сара Бернар, Томас Едисън и стотици други знаменитости и медицински светила публично възхваляват тонизиращите свойства на неговите вина в поредица от дванадесет тома, публикувани от неговата компания.^[5]

Съвременната истерия срещу дрогите

В началото на века в Съединените щати умело раздухваните от расистите слухове разпалват истеричен страх, че черните от американския юг, подлудени от кокаина, могат да се надигнат срещу белите. През 1906 г. е приет специален закон за храните и лекарствата, с който кокаинът и хероинът са обявени извън закона, и започва масирана кампания срещу синтетичните и адиктивните съставки, извлечени от опиумния мак и храста кока. За разлика от тютюна, чая и кафето, първоначално посрещнати с възражения, но след това узаконени по всички правила, морфинът, хероинът и кокаинът започват своята кариера в модерното общество като напълно легални субстанции, които, след като са обявени за адиктивни, са поставени под забрана. Защо именно тези дроги, а не другите? Към по-страшна зависимост ли тласкат? Да не би подкожната инжекция да влиза в разрез с добрите нрави? Или има някаква разлика в социалния и психологическия ефект на тези дроги, превръщаща ги в изкупителни жертви заради вредите, причинени на обществото от алкохола и тютюна? Това са трудни въпроси, за които няма готови отговори. И все пак, ако искаме да разберем различното отношение към пазара и употребата на дроги през XX в., това са въпросите, на които трябва да се опитаме да отговорим.

Част от отговора може би се крие във факта, че зад нас вече стоят близо сто години, в които сме се сблъсквали непрестанно със социалните последствия от адиктивните синтетични дроги. Били сме свидетели на възторжените реакции, с които е било посрещано всяко ново фармакологично откритие, приемано като универсален лек за всички болести. Онова, което е било игнорирано или оставено недокументирано през XVIII и дори XIX в., не може да се скрие толкова лесно през двадесетия. Все по-усъвършенстващите се комуникационни и транспортни връзки разпространяват информацията за дрогите със същата скорост, с която се разпространяват и самите те.

Тези технологии са спомогнали и за изграждането на великолепно организирани и ръководени престъпни синдикати, действащи в световен мащаб. Но възходът на тези синдикати и на съвременните производствени и дистрибуционни системи за наркотици също изискват мълчаливо съучастие от страна на правителствата. Пристрастяването към твърдите наркотици е придало на самата търговия с дроги зловеща репутация. Правителства, които от столетия са се занимавали безнаказано със същия занаят, внезапно са принудени — при новите тенденции към умереност и социални реформи — да изхвърлят този изкусителен бизнес от сферата на стандартната търговия и да го обявят за противозаконна дейност. Сега тези правителства прибират мръсните пари след сложни комбинации за „препиране“ и в ситуации, в които им се плаща да „гледат в друга посока“…

Дрогите и властта

Участието на правителствата и пряката им отговорност за търговията с дрога биха могли да намалеят само ако държавният рекет замести директните печалби, което обаче предполага, че цените на продукта ще скочат астрономически. Новата ценова структура прави печалбата от дрогата достатъчно солидна, за да бъдат доволни всички участници в сделката — и правителства, и престъпни синдикати.

На свой ред съвременните наркокартели са намерили и идеалното разрешение — да действат като пълномощници на правителствата на своите страни в бизнеса с адиктивни наркотици. Правителствата не могат повече да участват открито в световната търговия с наркотици и да претендират за легитимност. Само париите сред тях, разните „хунти“ и други подобни, могат да въртят този бизнес, без да се червят. „Легитимните“ правителства предпочитат техните разузнавателни служби да сключват тайни сделки с мафиотите, като същевременно впрягат всички видими механизми на дипломацията за разрешаването на „проблема с дрогите“ — проблем, който неизменно се представя по такъв начин, че всеки що-годе разумен човек да се убеди в неговата неразрешимост. Показателно е, че основните производствени зони на твърди наркотици са едва ли не непристъпни, нещо като „племенни земи“. Съвременните империалисти всячески се опитват да ни убедят, че колкото и да се мъчат, не могат да завладеят и контролират тези зони, примерно, в Пакистан или Бирма, откъдето идва основният дял от продукцията на опиум. От горното излиза, че всевъзможните безлични племенни вождове, които постоянно се сменят и се кичат с непроизносими имена, трябва да носят отговорността за всичко това.

От 1914 г. до Втората световна война пазарът на дрогата е най-вече в ръцете на гангстерите, които контролират още няколко незаконни бизнеса, характерни за тази субкултура: проституцията, кредитирането с извънредно висока лихва и различните форми на рекет. Сухият закон в Съединените щати създаде огромен пазар за твърдите наркотици, както и възможността за лесни печалби от нелегално произвеждания и съответно необлаган алкохол.

Подобно манипулиране на наркопазара се случва навсякъде другаде. По време на Втората световна война японските окупатори на Манджурия взимат пример от своите предшественици, британските колониалисти, и започват да произвеждат в огромни количества опиум и хероин, предвидени единствено за китайския пазар. Това е сторено не толкова с оглед на печалбите, както е в британския случай, а за да се създадат колкото се може повече наркомани, че да бъде изкоренено веднъж завинаги всяко желание за съпротива у китайския народ. По-късно, през 60-те години, ЦРУ използваше същите похвати, за да предизвика политически вълнения в гетата за чернокожи, засипвайки ги с лавина от Чайна Уайт 4 — хероин с изключителна чистота.^[6]

Дрогите и международното разузнаване

Адиктивността на такива синтетични продукти като хероина и кокаина не би могла да убегне за дълго от вниманието на днешните наследници на търговията с роби и опиумните войни — международните разузнавателни управления и тайните полицейски служби. Тези сенчести групировки изпитват неутолима нужда от пари с неизясним източник, за да финансират частни армии, терористични организации и държавни преврати, които открай време са си тяхна специалност. Ангажирането и на практика доминирането на световния наркопазар се оказа неустоима примамка за организации като ЦРУ, Опус Деи и френските тайни служби:

Връзките на американското правителство с мафията и наркотиците датират, както е добре известно, още от Втората световна война. Двете скандални съвместни операции на ОСС (Службата за стратегически операции) и ОНИ (Американското военноморско разузнаване) затвърдиха контактите (чрез Лъки Лучано) със сицилианската мафия и (чрез Тай Ли) с търгуващата с опиум Зелена банда на Ту Юе Шън от Шанхай. И в двата случая контактите бяха разширени след войната.^[7]

Ангажирането на легитимни институции в подобен бизнес си остава същото с известни изключения. В края на 70-те години американската наркокултура осъществи следния преход в предпочитанията си — от хероин към кокаин. Този ход донякъде бе логическо следствие от поражението във Виетнам и оттеглянето от Югоизточна Азия. Този преход получи допълнителни стимули, когато Рейгъновата политика за подкрепа на контрите и наркотероризма разкри нови територии за задкулисни операции.

И все пак едва ли някой е имал представа за вредата или социалната цена на кокаиновата епидемия. Едва ли някой си е задавал въпроса: „Какви ще бъдат последствията от това зарибяване на американското общество?“ Едва ли някой е предвидил появата на новия вариант на кокаина, крека, който може да се пуши, но е не само по-ефикасен, но и по-адиктивен. Най-вероятно феноменът „крек“ ще се окаже пример за технология, изскубнала се от контрола на своите създатели. Но така или иначе, през 80-те години кокаинът придоби много по-злокобен облик от всякога в очите на своите жертви и обвинители.

А това е един нов и смущаващ модел в еволюцията на взаимоотношенията между хора и дроги — модел, който не може да бъде игнориран. Ако днес се сблъскваме с една свръхадиктивна форма на кокаин, защо утре това да не е някаква свръхадиктивна форма на хероин? Всъщност такива форми вече съществуват. За щастие не е толкова лесно да се произвеждат, както е с крека. В наркоъндърграунда вече се предлага т.нар. айс („лед“), форма на свръхадиктивен метамфетамин, която също може да се пуши. В бъдеще ще има и други — още по-адиктивни и разрушителни от всичко, което сега можем да си представим. Как тогава законът и обществото ще реагират на това явление? Да се надяваме, че реакцията няма премине в онова добре познато ни лицемерие, според което всички „наркомани“ са пример за антиобществено и достойно за презрение поведение…

От историческа гледна точка забраната, наложена върху адиктивните субстанции, трябва да се приема като изключително порочен пример за калвинистко и властническо мислене — идеология, според която грешникът трябва да бъде наказан тук, на този свят, като бъде превърнат в непретенциозен и онеправдан клиент, чието наказание за пристрастяването му се състои в това да бъде лишаван от последните си пари чрез зловещата комбина между държавата и престъпниците, предлагаща му въпросните адиктивни субстанции. Представата е по-ужасяваща от онази за змията, поглъщаща самата себе си — това е поредният вариант на прастарата дионисиева представа за майката, изяждаща собствените си деца, или на евангелския образ на дома, „разделен на части една против друга“.^[8]

Електронните дроги

В своя научнофантастичен роман Мъжът във високия замък Филип К. Дик е пресъздал един алтернативен свят, в който Втората световна война е спечелена от японците и Третия райх. В този фиктивен свят японските окупационни власти лансират и легализират марихуаната като една от първите си стъпки към омиротворяването на калифорнийците. Всичко това може да звучи абсурдно, но нещата едва ли са по-различни и в онова, което конвенционалното съзнание по най-безгрижен начин обявява за „реалност“. В „този свят“ победителите също лансираха една всепроникваща свръхмощна и променяща обществото дрога. Тя бе първата от все по-разрастващата се група на технологичните дроги, които предлагат на потребителя си една алтернативна реалност, въздействайки директно на неговите сетива, без да бъдат вкарвани химикали в нервната му система. Говоря за телевизията. Никоя епидемия, наркомания или религиозна истерия не се е разпространявала с такава скорост и не е спечелвала толкова последователи за подобни кратки срокове.

Най-близката аналогия за адиктивната мощ на телевизията и онази промяна на ценностите, които тя предизвиква в живота на редовните си потребители, е може би хероинът. Хероинът унифицира нещата и ги представя еднопланово; те вече не са нито горещи, нито студени, а просто блудкави; хероинистът, джънки, гледа на света без никакъв интерес, защото какъвто и да е той, за него това е без значение. Тази илюзия за всезнание и контрол, която хероинът поражда, е аналогична на ирационалната вяра на телевизионния консуматор, че всичко, което вижда на монитора, съществува „реално“ някъде по света. Но на практика онова, което съзира, е само поредната лъскава опаковка на някой пазарен продукт. Макар и да не въздейства по химичен път, телевизията във всяко отношение е не по-малко адиктивна и физиологически вредна, отколкото която и да било друга дрога:

Подобно на дрогите и алкохола, телевизията дава възможност на зрителя да се изолира от реалния свят и да изпадне в едно приятно и пасивно психично състояние. Ежедневните грижи и безпокойства моментално отиват на заден план, когато той се оставя да бъде погълнат от някоя телевизионна програма, по същия начин, както би се „надрусал“ с дрога или алкохол. И също като алкохолиците, които имат само смътна представа за своята зависимост, смятайки, че могат да се контролират в много по-голяма степен, отколкото реално го правят (…), хората надценяват способността си да контролират собствената си страст към телевизията. (…) И накрая, именно негативният ефект, който гледането на телевизия оказва върху индивида, е този, който ни позволява да го определим като сериозна зависимост. Привиквайки да гледаме телевизия, ние губим чувството си за време. Всички останали преживявания стават все по-смътни и куриозно нереални, докато самото гледане се изпълва с все по-голяма реалност. То отслабва връзката ни с реалността, тъй като намалява и понякога елиминира напълно всяка възможност за нормален разговор и комуникация.^[9]

Скритият изкусител

Най-обезпокояващото обаче е друго: съдържанието на телевизията е не визията, а изфабрикуваният поток от данни, който уж би трябвало да „отстоява“ или налага културни ценности. По този начин се изправяме пред една свръхмощна адиктивна дрога, пред която никой не може да устои, защото предлаганите от нея преживявания са точно такива, каквито желаят онези, които я консумират. Едва ли нещо друго би могло да предложи по-благодатна почва за фашизъм и тоталитаризъм… В Съединените щати има повече телевизори, отколкото домакинства, като в обичайния случай приемникът работи по шест часа на ден, а нормалният зрител гледа телевизия поне по пет часа на ден, т.е. отделя й близо една трета от времето, което прекарва в будно състояние. Може и да си даваме сметка за тези прости факти, но явно не сме в състояние да реагираме, както следва, на онова, което те предполагат. Едва наскоро започнаха по-сериозните изследвания за въздействието на телевизията върху здравето и културата. И никоя друга дрога в историята не е постигнала толкова категоричен успех в това да пресътвори „по свой образ и подобие“ ценностите на културата, която е заразила.

По своята природа телевизията се явява доминаторска дрога per excellence. Контролът върху съдържанието, унифицирането му и серийната повторяемост на това съдържание неминуемо я превръщат в могъщо средство за убеждаване, промиване на мозъци и манипулация.^[10] Телевизията хипнотизира зрителя си и го кара да изпада в трансово състояние — необходимата предпоставка за промиването на мозъци. И както при всички други дроги и технологии, основната черта на телевизията не може да бъде променена — тя се поддава дотолкова на реформи, доколкото и технологията, която произвежда смъртоносни оръжия.

Телевизията се появи в най-подходящия момент от гледна точка на властническия елит. След като епидемиите от синтетични дроги, започнали през 1806 г., бушуваха близо век и половина, се възцари всеобщо отвращение от гледката на човешката деградация и духовния канибализъм, породени от институционализирания наркомаркетинг. По същия начин както робството с течение на времето стана нещо срамно и неудобно дори и в очите на създалите го институции, така и злоупотребата с дроги в един момент предизвика съответната обратна реакция срещу тази форма на див капитализъм. Ето че твърдите дроги бяха обявени извън закона. Естествено, това се отрази изключително благоприятно на черния пазар. Но така или иначе, дрогите като изпитано средство за провеждане на национална политика бяха вече дискредитирани. Опиумните войни също щяха да си имат продължение — случаите, в които едни правителства принуждават други правителства и народи да произвеждат или купуват дрога, но отсега нататък тези войни щяха да бъдат „мръсни“ и „тайни“, т.е. щяха да бъдат законспирирани.

И докато разузнавателните служби, нароили се след Втората световна война, се превръщаха в „дълбоко законспирираните“ кукловоди на международните наркокартели, популярното съзнание се пренасочи към телевизията. Опростявайки, манипулирайки и унифицирайки, телевизията си вършеше своето пъклено дело и накрая сътвори една следвоенна американска култура от типа „Кен и Барби“. В средата на 60-те години децата на Кен и Барби успяха за кратко да се отърсят от телевизионната интоксикация с помощта на халюциногените. „Олеле, какво стана“, завайкаха се властниците и за нула време обявиха психеделиците извън закона и спряха всички научни изследвания в тази област. На съгрешилите хипита бе предписана двойна доза телевизионна терапия плюс кокаин и те набързо бяха излекувани и превърнати в потребителски настроени юпита. Само шепа вироглавци успяха да си спестят тази унификация на ценностите.^[11] Затова пък почти всички останали възлюбиха Големия брат. А малцината, които не го сториха, се обсипват с хор от възмутени кудкудякания всеки път, когато властническата култура реши да поразрови струпаните в задния й двор боклуци, дирейки отговор на мъчителния въпрос: „Какво се случи през 60-те години?“