Терънс Маккена
Храната на боговете (4) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава II
Магията на храната

От дни насам Лисичият клан се запасяваше с огромни количества храна. Докато в мрака опушваха нарязано на ивици антилопско месо, децата събираха сладки коренчета и личинки на насекоми. Жените пък струпваха яйцата на купчинки, по-високи от всякога. Тези яйца изпълваха мислите на Лами, посветила се изцяло на възложената й задача. В края на краищата, не беше ли тя дъщеря на Повелителката на всички птици? Яйцата се подреждаха внимателно в плетени кошници, които след това няколко по-големи момичета пренасяха върху главите си. Ритуалната размяна на храна щеше да се осъществи, когато Лисичият клан, роднините на Лами, се срещнеше с Хората-ястреби, тайнствените обитатели на пясъчните скали. В този ден щяха да се съберат с тях, както правеха всяка година от незапомнени времена, за да се отдадат на танци и разменна търговия. Лами си припомни последния събор, когато Венда, най-тачената шаманка на Лисичия клан, бе оповестила началото на празненството и идеята, вложена в него:

— Да споделим храната си ще рече да бъдем едно тяло. Когато Ястребите ядат от нашата храна, те стават като нас. Когато пък ние ядем от тяхната, ставаме като тях. Щом всеки яде от храната на другия, ще си останем едно цяло.

Със съсухрената си гръд и извит като лък гръбнак Венда изглеждаше грохнала от старост в очите на Лами. Но каквато и да бе възрастта й, никой не знаеше и не помнеше толкова много неща, колкото нея, а думата й тежеше и рядко се оспорваше от членовете на клана. Лами внимателно намести товара си и пое по пътеката. Щом Ястребовите хора искаха яйца, значи щяха да ги получат.

Начините, по които хората използват растенията, храните и дрогите, спомагат за промяната на ценностите на отделните индивиди и на обществото като цяло. Вкусът на дадена храна ни кара да се чувстваме щастливи, друга ни прави сънливи, трета пък ни ободрява. Ние се развеселяваме или огорчаваме, изпадаме в приповдигнато състояние на духа или в депресия в зависимост от храната, която сме погълнали. Обществото негласно насърчава определен тип поведение, съответстващо на вътрешните ни чувства, насърчавайки по този начин употребата на определени субстанции, предизвикващи съответното приемливо поведение.

Потискането и изявяването на сексуалността, плодовитостта и потентността, зрението и слухът, скоростта на моторните реакции, степента на зрялост и житейския опит — това са само някои от особеностите на всяко живо същество, върху които влияят растителните храни с по-екзотичен химичен състав. При хората формирането на символи, способността за вербална комуникация и споделянето на общи ценности също могат да се променят под влияние на психо– и физиоактивни метаболити. Достатъчно е да наблюдавате една нощ поведението на посетителите в някой клуб за запознанства, за да се убедите в правотата на горното. В тази суетлива игра на „сприятеляване“ основното ударение винаги пада върху езиковите умения и по-специално върху стила на изразяване, завързването на разговор, началните фрази и т.н.

Когато се размислим за дрогите, ние сме склонни да се съсредоточим върху епизодите на интоксикация, но много дроги обикновено се приемат в подпрагови или поддържащи дози, като най-ярки примери в нашата култура са кафето и тютюнът. В резултат на това се стига и до една своеобразна „нагласа за интоксикация“. Членовете на всяка общност плуват като риби във вода в реално невидимата среда на обществено санкционираните, но така или иначе изкуствено предизвикани състояния на съзнанието.

Езиците са невидими за хората, които ги говорят, но въпреки това изграждат структурата на реалността за онези, които ги ползват. Проблемът със замяната на реалността с езика в привичния, ежедневен свят е добре известен на всички ни. Употребата на растителни съставки се явява комплексен пример за химическо и обществено взаимодействие. Но повечето хора не си дават сметка за ефекта, който растенията оказват върху нас и нашата реалност, защото сме забравили, че те винаги са били посредник в нашите взаимоотношения със света.

Митът за косматия примат

В националния парк „Гомбе“, Танзания, приматолозите неизменно откривали в изпражненията на шимпанзетата листата на Aspilia, които при това никога не били смлени. Учените установили, че през няколко дни тези маймуни, вместо да се тъпчат както обикновено с диви плодове, се отправяли на път и понякога вървели в продължение на близо половин час, за да стигнат до място, обрасло с Aspilia. Шимпанзетата докосвали с устни листата им, сякаш за да ги опитат на вкус, после ги откъсвали и поставяли в устите си. Преживяли ги в продължение на няколко минути и ги поглъщали. Така понякога изяждали по тридесетина листенца.

Биохимикът Елой Родригес от Калифорнийския университет в Ървайн успява да изолира активната съставка в Aspilia — червеникава мазнина, известна днес като тиарубрин-А. Нийл Тауърс от Университета на Британска Колумбия пък установява, че тази съставка може да убива бактериите в невероятно ниски концентрации, дори 1:1 000 000. Изследванията на Родригес и Тауърс показват, че африканските народи използват листата на Aspilia, за да лекуват рани и стомашни колики. От четирите разновидности, срещащи се в Африка, местните жители използват три — същите, които използват и шимпанзетата^[1]. Родригес и Тауърс продължават своите изследвания на взаимоотношенията между флората и шимпанзетата и днес могат да идентифицират поне дузина растения, използвани със сходна цел от тези космати примати.

Ти си това, което ядеш

Нашата теория за появата на човека в светлината на саморефлексията се базира на следната теза: ти си това, което ядеш. Съществените промени в климата и новото разнообразено, което ще рече и мутагенно, меню, в съчетание с естествения подбор, ускоряват човешката еволюция. Всяка среща с нова храна, дрога или вкусово усещане е свързана с риск и непредвидими последици. И това важи в още по-голяма степен днес, когато храната ни съдържа хиляди слабо проучени консерванти и добавки.

Като пример за растение с потенциално влияние върху човечеството можем да вземем сладките картофи от вида Dioscorea. В тропиците сладките картофи се явяват надежден и питателен източник на храна. Нещо повече, някои близки разновидности съдържат съставки, които имат пряко отношение към овулацията. (Същите предоставят суровината за съвременните хапчета против забременяване.) Някое стадо примати може да бъде сполетяно от истински генетичен хаос, ако се храни единствено с тези видове. Вероятно много подобни сценарии, макар и с не толкова впечатляващи мащаби, са се случвали на първите хоминиди, които са експериментирали с нови храни в стремежа си да обогатят своите хранителни навици.

Да изядеш някое растение или животно е начин да откраднеш силата му, да си присвоиш неговата магия. В съзнанието на предписменото общество границите между дроги, храни и подправки едва ли са били ясно очертани. Шаманът, който се тъпче с люти чушлета, за да повиши телесната си температура, едва ли се намира в по-необичайно състояние на съзнанието от ентусиаста на тема нитрооксиди след продължителна инхалация. Ние значително се различаваме от своите братовчеди, приматите, по вкусовите усещания и стремежа си да разнообразяваме храната си. Някъде по еволюционната верига, благодарение на нашите нови — всеядни — хранителни навици и еволюиралия ни мозък с неговата способност да обработва данните от сетивата, сме стигнали и до онази щастлива находка, че храната може да се окаже великолепно преживяване. Така се ражда гастрономията, за да се съчетае с фармакологията, която със сигурност я предшества, тъй като грижите за здравето чрез регулиране на храненето се наблюдават сред много представители на животинския свят.

Стратегията на първите всеядни хоминиди е била следната: да изяждат всичко приличащо на храна и да повръщат онова, което се е оказвало неприятно на вкус. Така в менюто им попадат растения, насекоми и малки животни, издържали горния тест. Променящото се меню и особено всеядността ще рече и постоянно колебаещо се химическо равновесие. Организмът би могъл да регулира тази алхимия чрез определени вътрешни процеси, но мутагенните влияния така или иначе ще нарастват и в процеса на естествения подбор ще започнат да се появяват все повече генетично вариращи индивиди. Резултатите от този естествен подбор са ускорените промени в нервната система, състоянията на съзнанието и поведението. Няма постоянни промени — всяка отстъпва мястото си на друга. Всичко тече…

Симбиозата

Освен че са влияели върху еволюцията на човечеството и другите животни, самите растения на свой ред са преживели определени промени. Тази съвместна еволюция навява мисълта за симбиоза. „Симбиоза“ има няколко значения. Лично аз имам предвид отношения между два биологични вида, които са от взаимна изгода. Биологичният и еволюционен успех на всеки вид е обусловен от този на другия. Въпросната ситуация е тъкмо противоположна на паразитизма, колкото и добре да се чувства паразитът, еволюирал в симбионт. Симбиотичната връзка, в която всеки се нуждае от другия, може да бъде много тясна в генетично отношение или поне по-открита. Докато взаимодействието между хора и растения е симбиотично и взаимноизгодно, тази връзка не е генетично програмирана. Става дума не за вкоренени навици, а за ясно видими отношения, особено ако ги съпоставим с примерите за истинска симбиоза в естествения свят.

Пример за генетично обвързани и следователно истински симбиотични отношения е онази малка и леко смешна рибка, Amphiprion ocellaris, която цял живот се навърта около морските анемони. Последните я закрилят от големите хищници, а тя на свой ред им се отплаща, като примамва по-едрите риби в района, в който анемоните дирят храна. Когато продължи по-дълго време, подобно взаимно изгодно сътрудничество се „институционализира“, като постепенно заличава генетичните различия между симбионтите. В крайна сметка единият организъм действително става част от другия, почти по същия начин, както митохондриите, тези електроцентрали на животинската клетка, се съчетават с останалите структурни елементи, за да изградят самата клетка. Митохондриите имат своя специфичен генетичен компонент, чието родословие може да бъде проследено до свободно плаващите евкариотични бактерии, които някога, преди милиони години, са били самостоятелни организми.

Друг пример за симбиоза, който е достатъчно показателен и би могъл да се окаже от огромно значение за нашата собствена ситуация, е връзката между някои тропически мравки, наричани „листосекачи“ (leafcutters), и гъбите Basidiomycete. Ето как я описва Едуард Уилсън:

След като преодолеят и последната отсечка, натоварените с „фураж“ носачи се втурват към входа на мравуняка и потъват в рояците други мравки, щъкащи безспирно по лабиринта от криволичещи коридори, дълъг четири-пет метра и стигащ почти до самата река. Мравките оставят товара си в една подземна камера и с него се заемат други техни посестрими, малко по-дребни, които накълцват листата на миниатюрни късчета, широки около милиметър. След няколко минути се появяват още по-дребни мравчици и започват да омесват тези късчета в лепкави топчета, които след това поставят при останалите в купчината листна маса. Тя е голяма колкото юмрук или човешка глава и е продълбана нашир и надлъж с тунели, затова напомня сивкав сюнгер. Това е оранжерията на мравуняка: на повърхността й расте симбиотичната гъба, която, наред с листната маса, е единствената храна на мравките. Структурата на гъбата напомня тази на снежинката. Тя пуска хифите си в листната каша, за да извлече съдържащите се в нея обилни количества полуразградени целулози и протеини.

Градинарският цикъл продължава. На сцената излизат нови мравки работници, по-дребни и от току-що описаните, които изскубват някои от гъсто прораслите хифи и ги присаждат на други места, специално подготвени за целта. Накрая най-мъничките работници — които и са най-много на брой — наглеждат лехите с хифи, като деликатно ги опипват с антенките си, почистват ги и ги плевят, ако са се появили спори и хифи на други видове гъби. От време на време изваждат някой чим от лехите и го занасят на по-едрите си посестрими.

Нито едно друго животно не е развило тази способност да превръща прясно набраната шума в гъби. Въпросното еволюционно събитие се е случило само веднъж, преди милиони години, някъде в Южна Америка. То е дало на мравките голямо предимство: вече са можели да изпращат за листа само „тясно специализираните“ в тази област работници, докато основната маса от популацията им е на безопасно място в подземното убежище. В резултат на това всички разновидности на „листосекачите“ — общо четиринадесет при Atta и двадесет и три при Acromyrmex — завладяват обширни части от американските тропици. Те консумират много повече зеленина от който и да било друг животински вид, дори и от гъсениците, скакалците, птиците и бозайниците.^[2]

Можем да простим това изявление на Едуард Уилсън, който е един от най-изтъкнатите представители на социобиологията, а именно че животните и гъбите били осъществили взаимно изгодно сътрудничество само веднъж в историята на Земята. От неговото описание на обществото на мравките листосекачи и техните „гъбарници“ аз успях да извлека доста от идеите, които развивам в своята преоценка на сложните ни взаимоотношения с растенията. Както сами ще видим, една от отличителните черти на номадско скотовъдния начин на живот е все по-широката употреба на психоактивни гъби. Както и при мравките земеделци, поведенческите модели в тези човешки общества са позволили на някои видове гъби да разширят чувствително сферата на своите изяви.

Човешката еволюция в нова перспектива

Първата среща между хоминидите и псилоцибните гъби явно е станала в най-дълбока древност, изпреварвайки появата на скотовъдството в Африка с може би милион години, ако не и повече. И през този междинен период гъбите не само са били събирани и изяждани, но по всяка вероятност са се превърнали и в обект на култ. Опитомяването на дивото говедо — една огромна крачка в еволюцията на човешката култура — означава не само по-тясна връзка с тези представители на животинския свят, но и по-широки контакти с псилоцибните гъби, защото те растат само в изпражненията на добитъка. В резултат на това взаимната зависимост между хора и гъби се разширява и задълбочава. Именно тогава религиозният ритуал, календарът и натуралната магия заемат полагащото им се място.

Скоро след срещата си с визионерските гъби и подобно на онези южноамерикански мравки, хората започват да доминират в своята сфера на разпространение и също се научават да държат на безопасно място „основната маса от популацията си“. В нашия случай тези „убежища“ са оградените със стени поселища.

Проследявайки хода на човешката еволюция, някои по-съобразителни наблюдатели поставят под въпрос сценария, предлаган от антрополозите. Еволюцията на по-висшите животни изисква много време и протича на отделни етапи, които обикновено траят поне по един милион години, а най-често десетки милиони. Но затова пък днешното човечество е еволюирало от висшите примати — с онези огромни изменения в обема на мозъка и цялостното поведение — за по-малко от един милион години. През последните 100 000 години нашият външен вид се е променил твърде малко. Но затова пък този удивителен разцвет на култури, социални институции и езикови системи е постигнат изключително бързо, за което съвременните биолози едва ли могат да дадат задоволително обяснение, а в интерес на истината, повечето от тях дори не се и опитват.

Всъщност тази липса на теоретичен модел не е особено изненадваща: прекалено много са неяснотите около комплексната ситуация, която непосредствено предшества и съпътства появата на човека. Данните от биологията и палеонтологията показват, че той е произлязъл от онези далечни примати, които впрочем не се различават радикално от съществуващите днес, но въпреки това Homo sapiens очевидно попада в отделна категория спрямо останалите представители на това семейство.

Всъщност всички размисли за човешката еволюция са размисли за еволюцията на човешкото съзнание. А откъде се е взело то? В обясненията си някои учени поставят основното ударение върху културата. Те изтъкват нашите уникални способности в сферата на езика и символите, използването на оръдия на труда, както и епигенетичната дарба за съхраняване на информация под формата на песни, произведения на изкуството, книги или компютри, като по този начин градим не само своята култура, но и история. Други предпочитат да подходят като биолози и наблягат върху нашите физиологични и неврологични особености, и по-специално размерите и структурата на мозъчната кора, чиито дялове изпълняват сложни лингвистични процедури, съхраняват и предоставят информация, както и връзка с двигателните системи, имащи отношение към такива типично човешки дейности като речта и писането. В по-ново време се отчита и обратната връзка (фийдбек) между културата и биологичната онтогенеза, намираща израз в някои специфики на човешкото развитие, като по-продължителното детство и юношество, отлагането на половото съзряване и устойчивостта на много неонатални характеристики по време на зрелостта. За съжаление обединяването на тези гледни точки не води и до признаването на геномоформиращата роля на психо– и физиоактивните хранителни съставки.

И така, преди около три милиона години, вследствие от комбинираното въздействие на гореспоменатите процеси, в Източна Африка се появяват най-малко три вида протохоминиди. Става дума за Homo africanus, Homo boisei и Homo robustus. По това време на сцената излиза и всеядният Homo habilis, първият същински хоминид, идващ от същата категория примати, от която произлизат и два вида питекантропи вегетарианци.

Постепенно техният свят се разширява — първите хоминиди се движат сред калейдоскопично сменящи се степи и гори. Въпросните създания, чийто мозък е малко по-голям от този на шимпанзетата, вече ходят изправени и най-вероятно носят със себе си храна и разни сечива, докато ровят земята за грудки и насекоми. Ръцете им са по-дълги от нашите, дланите — с много по-силен захват. Предполага се обаче, че самата еволюция, довела до изправеното ходене и заселването в тревистите степи, е станала доста по-рано — преди пет, а според някои дори и девет милиона години. За съжаление не разполагаме с достатъчно данни за този преход.

Междувременно хоминидите разнообразяват и менюто си, първоначално състоящо се от плодове и малки животни, като прибавят към тях подземни корени и грудки. Една най-обикновена пръчка осигурява достъп до този дотогава неизползван източник на препитание. И до ден-днешен през определени сезони бабуините от саваната разчитат единствено на него. И бабуините, и шимпанзетата ловуват само на групи, като най-често тяхна плячка стават някои по-малки животинки. Но, общо взето, не си служат със сечива по време на лов, а нямаме и данни, че първите хоминиди са го вършели. И при трите групи — шимпанзета, бабуини и хоминиди — ловът е поле за изява на мъжките екземпляри. Но затова пък нашите предци са ловували и групово, и единично.

Ето че тогава се случва нещо мистериозно: мозъкът на Homo habilis започва бързо да се уголемява. За сведение тежал е около 770 грама, докато този на съперниците му от същата категория хоминиди — около 530 грама. И така, през следващите 2,5 милиона години протича една необичайно бърза еволюция на мозъка, който увеличава размерите си и усложнява структурата си. Така преди около 750 000 — 1 100 000 години на сцената се появява ново действащо лице — Homo erectus, чийто брой стремително нараства. Мозъкът му тежи между 900 и 1100 грама. Разполагаме с достатъчно данни, че въпросният хоминид е използвал сечива и е притежавал известни наченки на култура. В пещерата Чоукоутиен в Южна Африка са открити следи от огнища и обгорени кости, което означава, че там са приготвяли и някакви месни храни. Всичко това се свързва с Homo erectus, който е и първият хоминид, напуснал пределите на Африка преди около един милион години.

Според някои по-стари теории съвременното човечество е произлязло от Homo erectus горе-долу по едно и също време, но в различни географски точки. Но днес все повече приматолози приемат тезата, че Homo sapiens също се е появил в Африка, преди 100 000 години, и е осъществил втората голяма миграционна вълна, за да се засели и в останалите части на планетата. В пещерата Бордър и тази при устието на р. Класиес откриваме доказателства, че най-ранните представители на Homo sapiens са се подвизавали и в степите, и в горите.

При един от многобройните опити за обяснение на този внезапен преход Чарлс Дж. Лъмсдън и Едуард Уилсън пишат следното:

Еколозите, изследващи поведенческите модели, постепенно изградиха цяла теория, за да обяснят защо човекът е започнал да ходи изправен — нещо, което стои в основата на най-характерните биологични черти на съвременните хора. Първите маймуночовеци се преместили от вечно зелените тропически гори в по-открити и променящи се съобразно сезоните ареали или, казано по друг начин, слезли от клоните и заживели на земята. С течение на времето започнали да си строят нещо като „базови“ лагери, което довело и до съответното разделение на труда: някои индивиди, най-вероятно самки, се грижели не толкова за прехраната на общността, колкото за малките, докато други — най-вече самци — се пръскали в цялата околност, за да дирят храна. Ходенето на два крака се оказало огромно предимство в открита местност. По този начин ръцете на нашите далечни предци оставали свободни, което пък им позволявало да използват сечива, както и да отнасят намерената храна в лагера. От горното автоматично следвало, че храната щяла да се разпределя между всички членове на общността, което на свой ред утвърдило и съответните форми на взаимодействие като централни процеси в обществения живот на маймуночовеците. Същото важало и за тесните и продължителни връзки между представителите на двата пола, които, наред с повишената сексуалност, били поставени в услуга на отглеждането на потомството. Много от най-характерните черти на човешкото социално поведение са продукт на същия този комплексен процес на адаптация^[3].

В африканската еволюционна лаборатория се редуват един след друг все по-развити типове хоминиди и, започвайки с Homo erectus, представители на всеки тип се разселват по земите на Евразия през междуледниковите периоди. Щом настъпи заледяване, миграцията замира и тогава във врящия котел, наричан днес Африка, в който протичат интензивни мутационни процеси, дължащи се на екзотичните храни и климатичните промени, „къкрят“ поредните нови хоминиди.

Когато тези наистина забележителни три милиона години изтичат, човешкият мозък вече е утроил размерите си! Лъмсдън и Уилсън определят явлението като „навярно най-бързото развитие на анатомичен орган в цялата история на живота на Земята“^[4]. Подобна еволюция, и то на орган от първостепенно значение за конкретния биологичен вид, предполага изключително ефикасен естествен подбор.

Тъй като учените не могат да обяснят как това утрояване е станало за толкова кратък период, някои палеонтолози и еволюционисти излизат с теорията за „липсващото звено“ и трескаво издирват доказателства в нейна подкрепа. Днес тази теория общо взето се отхвърля. Ходенето на два крака, бинокулярното зрение, палецът, противопоставящ се на другите пръсти на ръката, и пр. — всичко това са факторите, благодарение на които във врящия котел на конкуриращите се хоминидни типове и стратегии изкристализира и човекът като самосъзнаващо се същество. Всъщност със сигурност знаем само, че промените в големината на мозъка са били съпроводени от осезателни промени в обществената организация на хоминидите. Те вече са си служели с оръдия на труда, както и с огъня и езика. Започнали са този процес като висши бозайници и са го приключили едва преди 100 000 години, но вече като разумни, самосъзнаващи се същества.

Кое всъщност е липсващото звено?

Моята теза е следната: мутагенните психоактивни химически съставки в храната на първите хоминиди са оказали директно влияние върху тази реорганизация на мозъка и неговата способност да обработва информация. Най-вероятно съдържащите се в растенията алкалоиди и по-специално халюциногенните съставки от рода на псилоцибин, диметилтриптамин (ДМТ) и хармалин са послужили като катализатори за появата на самосъзнание у човека. Халюциногените, присъстващи в редица добре познати растения, са стимулирали нашата способност да обработваме получената информация, т.е. повишили са чувствителността ни към околната среда и по този начин са спомогнали за бързото уголемяване на човешкия мозък. На един по-късен етап от същия процес халюциногените са служели като катализатори за развитието на въображението и появата на съответните психологически стратегии и упования, стоящи в основата на езика и религията.

В края на 60-те години Роланд Фишър експериментира с псилоцибин. Дава го в малки дози на студенти и след това проверява дали ще успеят да засекат момента, в който паралелните дотогава линии започват да се пресичат. Установява, че точно тази способност се засилва под влияние на псилоцибина^[5].

Когато обсъждах въпросния експеримент със самия Фишър, той се усмихна под мустак и направи следния коментар:

— Ами най-общо казано, нещата стоят така: при определени обстоятелства, т.е. ако е взел дрога, човек е по-добре информиран за околната реалност от този, който не е взел.

Тази шеговита реплика се запечата в съзнанието ми. В началото я възприемах просто като академичен куриоз, но по-късно осъзнах, че Фишър се бе опитал да ми съобщи нещо много съществено. В каква насока би се развила еволюционната теория, ако нейните поддръжници приемат, че определени навици, имащи отношение към химическите субстанции, повишават нашата адаптивност и по тази причина оставят дълбоки следи не само в поведението, но дори и в генома на някои индивиди?…

Трите гигантски крачки на човечеството

Опитвайки се да намеря отговор на този въпрос, аз съставих следния сценарий, който някои може би ще определят като чиста фантазия. Става дума за света, видян в определен ракурс, при който хилядолетията са просто сезони — визия, до която бях стигнал след дългогодишни занимания по темата. Нека си представим за миг, че сме успели да се измъкнем от жужащия рояк гени, наречен биологична история. Дистанцията ще ни позволи да видим последиците от промените в храненето и климата, които са протичали толкова бавно, че нашите предци едва ли са ги усещали. Сценарият включва и този момент: комплексният ефект на псилоцибина се проявява на три различни нива. Със своите уникални свойства псилоцибинът е единствената субстанция, която, вярвам, би могла да реализира този сценарий.

На първото и най-долно ниво се проявява ефектът, отбелязан и от Фишър: приет в малки дози (в началото случайно, при търсене на храна и без да се отчита неговата психоактивност, но с течение на времето тази употреба може да стане и напълно преднамерена), псилоцибинът изостря зрението и контурите на околните обекти изпъкват по-отчетливо. Логично е да се предположи, че тези му свойства са били оценени най-вече от ловците събирачи — те едва ли биха пропуснали да се възползват от предимствата, които им дава този „химически бинокъл“. Колкото „по-зорки“ са ловците, толкова по-голям успех ще има тяхната група в отглеждането на потомството. Тези ловци ще доставят повече храна, което означава и по-голям шанс за потомците им да достигнат полова зрялост. От горното следва естественият извод, че при групите, които не употребяват псилоцибин, вероятността да оцелеят е по-слаба.

Тъй като въздейства на централната нервна система, псилоцибинът може да бъде използван като стимулант и афродизиак. По-честата употреба на псилоцибин предполага и по-чести копулации или, с други думи, на това второ ниво гъбите директно стимулират възпроизводителността. Псилоцибинът позволява регулирането и планирането на сексуалната дейност вътре в групата и съобразяването й с лунните цикли (което ще рече — и със събирането на псилоцибните гъби). Всичко това би могло да се приеме и като първа крачка към създаването на ритуала и религията. Със сигурност на третото и най-висше ниво на преден план в племенното съзнание излизат религиозните потребности, което се обяснява със силата и необичайността на самото преживяване.

Тоест последното ниво е и нивото на същинския шаманистичен екстаз. Псилоцибната интоксикация е преживяване с невероятна широта и дълбочина, което ни извисява над тягостната сивота на ежедневието. Това е срещата с Изцяло Другото, оказваща същия разтърсващ и мистериозен ефект върху нас, както и върху онзи наш далечен прародител, сдъвкал някоя от тези гъби. В шаманистичния екстаз се преодоляват привичните рамки на времето и пространството, което пък сплотява общността, използваща халюциногени, и стимулира сексуалната й дейност. Това на свой ред означава нови комбинации от гени, по-висока раждаемост и повишено чувство за отговорност пред потомството на групата.

Независимо от дозите, в които е била приемана, гъбата е притежавала магичното свойство да стимулира адаптивността на своите архаични почитатели и техните групи. Изостреният взор, сексуалната възбуда и сблъсъкът с трансцендентното съответно са увеличавали възможностите за набавяне на храна и за поддържане на сексуалната мощ, което пък е означавало по-многобройно потомство и достъп до селенията на свръхестествените сили. Всичко това е можело лесно да се регулира чрез по-прецизна дозировка и честота на приема. В Глава IV ще се спрем обстойно и на още едно забележително свойство на псилоцибина — да стимулира познавателните и комуникативните функции на мозъка. В това отношение ефектът му е толкова неотразим, че спокойно можем да го наречем основен катализатор в еволюцията на езика.

Назад към Ламарк

Тези идеи неизбежно ще пробудят възражения, с които също ще трябва да се занимаем. Моят сценарий за появата на човека като че ли лъха на ламаркизъм, един от чиито постулати гласи, че характерните черти, които придобива един организъм с течение на живота си, могат да се предадат и на неговото потомство. Класически пример в това отношение са жирафите, чиито шии се издължили, защото непрестанно ги протягали, за да достигат по-високите клони на дърветата. Това простодушно, но и доста смислено обяснение яростно се заклеймява от неодарвинистите, които напоследък диктуват модата в естествознанието и еволюционната теория. Според тях мутацията е нещо абсолютно случайно и едва след като се утвърди като признак на даден организъм, влиза в ход и естественият подбор, който сляпо и безпристрастно изпълнява своята функция да съхранява индивидите, разполагащи с подобни предимства.

Та техните възражения биха прозвучали така: добре, да приемем, че гъбите се отразяват добре на нашето зрение, сексуален живот и комуникативни способности, само че как тези „екстри“ стават част от човешкия геном и се превръщат в специфична човешка черта? Негенетичните подобрения в органичните функции, дължащи се на външни агенти, блокират генетичните резервоари на съответните способности и по този начин те се оказват излишни, т.е. не могат да бъдат наследствени. С други думи, ако някой необходим метаболит присъства в наличната храна, няма да се наложи да се развива определена характерна черта за ендогенен израз на този метаболит. По този начин гъбата ще създава индивиди с по-скромни зрителни, езикови и умствени способности. Природата няма да им предлага тези подобрения чрез органичната еволюция, защото необходимата за целта метаболитна „инвестиция“ не ще се изплати, докато яденето на гъби не изисква подобни разходи на метаболити. Но ето че днес всички ние разполагаме с въпросните подобрения, без да взимаме гъби. Как тогава тези модификации, причинявани от гъбите, са влезли в генома?

Краткият отговор на това възражение, който не изисква позоваване на идеите на Ламарк, е следният: наличието на псилоцибин в храната на хоминидите е променило параметрите на процеса на естествения подбор, променяйки поведенческите модели, с които този подбор оперира. Експериментирането с много видове храни е станало причина за общото нарастване на случайните мутации, протичащи в процеса на естествения подбор, докато подобряването на зрението, езиковите способности и ритуалната консумация на гъбите са представлявали нови поведенчески модели. Един от тези нови модели, използването на езика, което дотогава е било само една маргинална човешка особеност, изведнъж се оказва много полезно в контекста на новия житейски стил. Тоест включването на псилоцибина в храната на нашите предци е променило параметрите на човешкото поведение в полза на модели, базиращи се на повишената употреба на езика. На свой ред тази придобивка — словото — води до по-богат речников запас и повишена способност за запаметяване. Употребяващите псилоцибин индивиди развиват съответните епигенетични правила или културни форми, които им позволяват да оцеляват и да се възпроизвеждат по-добре от другите индивиди. В последствие по-ефикасните в епигенетично отношение поведенчески стилове се разпространяват сред цялата популация заедно с гените, които ги стимулират. По този начин популацията еволюира и в генетичен, и в културен план.

Колкото до зоркото зрение, може би широко разпространената употреба на коригиращи лещи сред съвременното човечество е наследство от онзи дълъг период на „изкуствено“ подобряване на зрението с помощта на псилоцибин. Впрочем, според една от школите в естествознанието, атрофирането на обонянието у днешните хора е резултат от онази необходимост на техните гладни и всеядни предци да преодоляват отвращението си от някои по-остри миризми и вкусови усещания, примерно мърша. Подобни модификации са нещо обичайно в еволюцията. Потискането на отвращението е позволявало на хоминидите да включват в менюто си и такива храни, които при други обстоятелства просто биха подминали. А може би това подсказва нещо много по-съществено за нашата еволюционна връзка с храната. Ето какво пише моят брат Денис:

Привидната атрофия на човешкото обоняние може би в действителност представлява една функционална промяна на примитивните, ориентирани към външния свят хеморецептори в интериозирана регулаторна функция. Тази функция вероятно е свързана с феромоналната система, която се контролира най-вече от гръбначния мозък и благодарение на която се осъществяват редица психосексуални и психосоциални контакти между отделните индивиди. Наред с другите си функции гръбначният мозък е склонен да потиска гонодалното развитие и първите признаци на пубертета, а този механизъм явно играе важна роля в запазването на неонаталните характеристики. Забавеното съзряване и продължителното детство и юношество са от съществено значение за неврологичното и психологическото развитие на индивида, тъй като предлагат подходяща среда, позволяваща постнаталното развитие на мозъка в първите формиращи години. Символичните, познавателни и езикови влияния, на които е подложен мозъкът през този период, са от съществено значение за неговото развитие и са факторите, които ни превръщат в онези уникални, мислещи, боравещи със символи и използващи езика същества, каквито сме. Невроактивните амини и алкалоиди в храната на ранните примати трябва да са изиграли ключова роля в биохимичната активация на гръбначния мозък и последвалата адаптация^[6].

Да свикнеш с вкуса

Хората изпитват едновременно влечение и отвращение към онези субстанции, чийто вкус преминава границите на допустимото. Храните с много подправки, горчиви или пък ароматни, предизвикват силни реакции у нас. За такива храни обикновено казваме, че човек трябва да свикне с вкуса им. Това важи за френското сирене и бърканите яйца, но също така и дори в още по-голяма степен важи за дрогите. Да си спомниш първата цигара или първата глътка бърбън означава да си спомниш как твоят организъм яростно се е противопоставил на новото специфично усещане. Явно повторението е ключът към свикването, което подсказва, че процесът е сложен и включва и поведенческа, и биохимична адаптация.

Но онова, за което говорим, започва да звучи странно и плашещо, когато става дума за привикване към наркотици. Нещо чуждо на тялото постоянно се вкарва в него, и то след съзнателно решение. Тялото свиква с новия химически режим, нещо повече, не само че го приема като напълно уместен и подходящ, а и излъчва тревожни сигнали, когато той бъде прекратен. Тези сигнали могат да бъдат и психологически, и физиологически, и ще се усещат, когато новата химическа среда в тялото е изложена на опасност по една или друга причина, включително и съзнателно решение да бъде прекратена употребата на въпросната субстанция.

Молекулярните запаси на природата съдържат огромно количество най-различни химикали. В случая говорим за една относително малка група съставки, които взаимодействат със сетивата и съответните неврологични процеси. Тези съставки включват всички психоактивни амини, алкалоиди, феромони и халюциногени, тоест всички съставки, които могат да взаимодействат с някое от нашите сетива — вкус, обоняние, зрение, слух, както и с техните комбинации. Свикването с вкуса на тези съставки, изграждането на определен поведенчески и физиологичен навик е онова, което наричаме синдром за химическа пристрастеност.

Тези съставки имат забележителното свойство да ни напомнят за нашата уязвимост, но и за това, че сме способни на велики дела. Дрогите, както впрочем и реалността, сякаш са орисани да объркват онези, които търсят ясни, отчетливи граници и едно по-удобно разделение на света — на черно и бяло. Как ще се справим с това предизвикателство — да определим бъдещите си взаимоотношения с тези съставки, както и измеренията на риска и възможностите, които те предлагат, — може би ще покаже какъв е нашият потенциал за оцеляване и еволюиране като мислещи същества.