Терънс Маккена
Храната на боговете (7) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава V
Навикът като култура и религия

През определени интервали, вероятно съобразени с лунните фази, малката група номади скотовъдци е изоставяла обичайните си занимания. Обикновено след новолуние в тропиците валят дъждове, което означава и изобилие от гъби. Тогава е идвал редът на общите нощни бдения, защото нощта е времето на магическата проекция и халюцинациите, а и в мрака виденията са много по-отчетливи. Можем да си представим как са протичали тези бдения.

Събира се целият клан, от най-възрастните до най-младите. Старейшините и по-специално шаманите, обикновено жени, но нерядко и мъже, приготвят дозата за всеки от присъстващите, който пред очите на целия клан сдъвква и поглъща тялото на Богинята, след което отново заема своето място в кръга. В общия напев се вплитат звуците на костени флейти и тамтами. Още при първата вълна от видения започва тежък хоровод, за да се канализира енергията. Изведнъж танците секват. Старейшините са дали своя знак и се възцарява пълно мълчание. В неподвижния мрак всеки поема по своята искряща пътека към храсталаците. Някои тихо се разридават, но групата им вдъхва сили, за да преодолеят страха си. Ето че вече изпитват облекчение, примесено с удивление от красотата на осенилите ги видения. Хората спонтанно се прегръщат, някои — просто да изразят добрите си чувства, други — защото са обзети от еротично желание. Индивидът вече не усеща никаква дистанция, нито между себе си и другите, нито между своя клан и всемира. Идентичността се разсейва изцяло във висшата безмълвна истина на екстаза. Остава само Животът, единен и велик. Той съзерцава собствената си игра и тази гледка го изпълва с наслада…

Влиянието на растенията върху еволюцията на културата и съзнанието все още не е привлякло някакво по-сериозно внимание от страна на науката, независимо че тази идея — в един доста умерен вариант — се появява в Пътят към Елевзин на Р. Гордън Уосън. Уосън не коментира появата на самосъзнанието у хоминидите, но затова пък достатъчно ясно подсказва, че халюциногенните гъби са играли основна роля в генезиса на човешката духовност и религия. Тази среща е била неизбежна. Щом стават всеядни, хоминидите рано или късно попадат и на халюциногенните гъби или на някое друго психоактивно растение, виреещо в тяхната среда:

Преди много, много хилядолетия, докато се е разделял със своето животинско минало, на един определен етап от еволюцията си човекът се е натъкнал на чудодейната гъба (а защо не и друго, по-висше растение?), което му се е сторило истинско откровение и буквално е възпламенило душата му, изпълвайки я с възможно най-голяма почит и благоговение, благородство и обич, т.е. всички онези чувства и добродетели, които оттогава насам смятаме за свои най-ярки достойнства. Тази среща му е позволила да съзре онова, което е недостъпно за очите на простосмъртния. Колко прави са били древните гърци, когато са превърнали изпиването на омайната отвара в Мистерия и зорко са пазели тази тайна от непосветените!… Може би днес, с нашите огромни познания, не се нуждаем от божествените гъби. Или може би се нуждаем от тях повече от всякога… Очевидно някои ще бъдат шокирани от факта, че разковничето за цялата религия се оказва просто една дрога. Но от друга страна, тази дрога си остава все същата загадка, подобно на вятъра, за който „не знаеш отде иде и накъде отива“^[1]. А от нея идва неизразимото, идва екстазът. И това далеч не е единственият случай в човешката история, когато от низшето се ражда божественото.^[2]

Разсеяни из африканските савани, гъбите определено са се набивали в очите (особено на гладни хора) с примамливата си миризма и необичайна форма и цвят. Веднъж изпитали необичайното душевно състояние, дължащо се на гъбите, хората непрестанно са се връщали на тях, за да усетят отново изумителната им мощ. Този процес впоследствие е довел и до това, което Уодингтън нарича „креод“^[3], т.е. насока за развитие на определен тип дейност, а ние наричаме просто „навик“.

Екстазът

Вече стана дума за значението на екстаза в шаманизма. Първите хора са проявявали предпочитания към интоксикацията просто защото самото преживяване е екстатично. „Екстатично“ е определение, играещо централна роля в моята аргументация, затова то явно заслужава повече внимание. Принудени сме да използваме това понятие винаги когато искаме да определим някое преживяване или вътрешно състояние, имащо космически обхват. Екстатичното трансцендира дуалността — то едновременно ужасява и радва, вдъхва благоговение и потрес, познато е и все пак необичайно. Накъсо, човек би желал непрестанно да му се случва.

Едни разумни и използващи езици същества като нас не преживяват екстаза като обикновено удоволствие, а по-скоро като нещо изключително интензивно и комплексно. Той е свързан със самото ни естество и околната реалност, нашите езици и представата, която сме изградили за себе си. Това обяснява защо екстазът заема централно място в шаманистичния подход към съществуванието. Както посочва и Мирча Елиаде, шаманизмът и екстазът са неразделни:

Този шамански комплекс е много древен. Напълно или частично той се среща при австралийците, при най-древното население на Северна и Южна Америка, в полярните райони и т.н. Основният му елемент е „екстазът“ — шаманът е специалист в областта на сакралното, той е способен да напуска тялото си и да предприема космически пътешествия, превъплътен в „дух“ (в транс). „Обсебването“ от духове, макар и регистрирано в много видове шаманизъм, явно не е елемент от първостепенна важност. Напротив, то говори за упадък, тъй като висшата цел на шаманизма е напускането на тялото, въздигането на Небето и слизането в Ада, а не „обсебеността“ от духовете помощници, демоните или душите на мъртвите; идеал на шамана е да подчини тези духове, а не да им позволи да го „овладеят“.^[4]

Гордън Уосън пък добавя следното:

В своя транс шаманът се отправя на далечно пътешествие — към земите на мъртвите, Подземния свят или обителите на божествата, — а в същата Страна на чудесата, поне според мен, ни отвеждат и халюциногените. Те са дверите към екстаза. Сам по себе си, екстазът не е нито приятен, нито неприятен. Еднакво присъщи са му и блаженството, и паниката. Когато сте в екстатично състояние, имате чувството, че вашата душа се откъсва от тялото ви и отлита нейде далеч. Но кой направлява нейния полет? Вие ли сте това или вашето „подсъзнание“, или пък някаква „висша сила“? Възможно е наоколо да цари непрогледен мрак и въпреки това виждате и чувате по-ясно от всякога. Накрая се изправяте очи в очи с Абсолютната истина: поне такова е непреодолимото (или илюзорно) усещане, което ви обзема. Може да се озовете в Ада или на обраслите с асфодел Елисейски поля, в пустинята Гоби или сред ледената арктическа пустош. Всеки преживява екстаза по свой начин, но всеки път различно. Екстазът е същността на шаманизма. За новодошлия от големия свят гъбата е свързана най-вече с видения, но за този, който знае съответния индиански език, чрез шамана „говори“ самата тя. Гъбата е Словото: es habla, както ми каза Аурелио. Гъбата предава на curandero (лечителя) това, което гърците са наричали Логос, а Ведите — Кавя, арийското Вак или „поетическата мощ“, както би се изразил Луи Рену. Божествено вдъхновение за поезия — ето това е дарът на ентеогена. Естествено, ние не можем да минем без услугите на текстуалния екзегет, умеещ вещо да тълкува невнятни пасажи в поетическите творби, и винаги ще изслушваме с внимание неговите проникновени наблюдения, но докато не бъде удостоен с Кавя, той ще направи най-добре, ако не посяга към най-висшите достижения на Поезията. Такива хора знаят как да анализират стиха, но, уви, не познават екстаза, а той е душата на стиха.^[5]

Шаманизмът като социален катализатор

С тезата си, че религията възниква, когато хоминидите опознават халюциногенните алкалоиди, Уосън кръстосва шпаги с Мирча Елиаде, за когото „наркотичният“, както сам го нарича, шаманизъм е нещо декадентско. Според Елиаде, ако индивидът не е способен да постигне екстаз без помощта на дроги, то тогава неговата култура се намира в упадък. Но самото определение „наркотичен“ — което би трябвало да се отнася единствено към сънотворните — в подобен контекст вече издава ботанически и фармакологичен наивитет. Уосън застъпва тъкмо противоположното гледище (което и аз споделям), а именно: наличието на халюциногени показва, че шаманизмът е автентичен и преливащ от жизненост, докато последната му фаза, линеенето, се характеризира с все по-сложни ритуали и болезнени изпитания, като основна роля тук играят патологичните личности. Щом тези компоненти станат централни, шаманизмът се превръща просто в „религия“.^[6]

Работата е там, че зрелият шаманизъм не е просто религия, а динамична връзка с всеобхватното цяло на планетарния живот. Ако халюциногените, както се каза по-горе, оперират в естествената си среда като молекулярни носители на информация — екзоферомони, — то в такъв случай връзката между примати и халюциногенни растения се изразява в обмен на данни между двата вида. Гъбите имат полза от опитомяването на едрия рогат добитък, защото това означава разширяване на нишата, която заемат. Когато растителните халюциногени отсъстват от естествената среда, културните иновации се налагат много бавно, ако изобщо ги има, но затова пък, както казахме, при наличието им културата най-редовно се захранва с нова информация, енергия и поведенчески модели и затова се издига на все по-високи нива на самосъзнание. И в това творческо развитие авангардна роля играят шаманите.

Какво би могло да е участието на растенията катализатори в генезиса на културата и религията? И как се е отразила появата на тези мислещи и говорещи, но все пак дрогиращи се хоминиди върху естествения порядък? Аз смятам, че натуралните психеделични съставки са функционирали като проводници на женствеността и са спомогнали за култивирането и цивилизоването на самотния бродещ ловец с неговите егоцентрични ценности, като са му отворили очите за типично „женските“ отговорности като отглеждането на децата и оцеляването на групата. Продължителните и регулярни контакти с Изцяло Другото, изтръгването от привичната реалност в ритуализирания екстаз, предизвикан от халюциногените — всичко това е дало своята лепта за разсейването на онзи дял от психиката ни, който днес наричаме его. Още щом започне да се образува, егото неизменно функционира като злокачествен тумор и блокира психичната енергия. Употребата на психеделични растения в контекста на шаманската инициация е разплитала — както разплита и днес — възела от противоречия, наричан его, за да остане само непосредственият и недиференциран усет към ставащото — онова, което на Изток наричат Дао. Разтварянето на индивидуалното в (универсалното) Дао е целта на повечето източни школи и по традиция се смята за най-сигурното средство за постигане на психично здраве и баланс — и за групата, и за отделната личност. За да разберем дилемата, пред която сме изправени, първо трябва да разберем как се е отразила загубата на Дао, прекъсването на колективната ни връзка със Земята, на нашата човечност.

Монотеизмът

Ние на Запад сме наследили една много странна представа за света. Преустановяването на връзката с Дао означава, че психологическото развитие на западната цивилизация е протекло по коренно различен начин. На Запад ударението е било поставено върху егото и върху божеството на егото — монотеистичният идеал. Монотеизмът демонстрира наяве онова, което по същество е патологичен личностен модел, проециран върху представата за Бога: моделът на параноичното и обсебено от мисълта за властта мъжко его. Въпросният Бог определено не е сред тези, които бихте поканили на градинско увеселение. Интересно е да се отбележи също, че западният идеал се олицетворява от единственото божество в световната митология, което никога не е имало връзка с жена. Върховното божество на древния Вавилон, Ану, е съчетан със своята спътница Инана. Гръцката митология приписва на Зевс не само съпруга, но и безброй възлюбени, както и дъщери. Подобни небесни двойки са нещо типично. Само богът на западната цивилизация си няма ни майка, ни сестра, ни съпруга, ни дъщеря…

Индуизмът и будизмът имат свои традиционни техники на екстаза, включващи и онези „изпълнени със светлина растения“, за които се споменава още в сутрите на Патанджали, и ритуалите на тези две велики религии създават подходящи условия за изявата на женското начало и вникването в неговата същност. Западната цивилизация, уви, е пострадала неимоверно от това продължително прекъсване на социосимбиотичната връзка с Женското начало и тайнствата на органичния живот, която винаги би могла да се реализира чрез шаманистичната употреба на халюциногенни растения.

Съвременната религия на Запад представлява набор от социални модели или по-скоро фобии, възникнали в една специфична етична структура и неизменно обвързани с представата за дълга. Днешната религия едва ли може да разреши проблема с егото. След 60-те години започнаха да се разпространяват популярни култове на транса и танца от рода на диско и реге, които са една неизбежна и здравословна алтернатива на общо взето закостенелите форми, в които се изразява религията на западното свръхтехнологично общество. Погледната по същество, връзката между рокендрола и психеделиците е типично шаманска — трансът, танцът и интоксикацията са обичайните компоненти на Архаичната формула за религиозно празненство, а и са гаранция за добро прекарване.

Глобалният триумф на западните ценности означава, че ние като биологичен вид просто тъпчем на едно място, обзети от натраплива невроза, тъй като сме лишени от достъп до несъзнаваното съдържание на психиката си. Осигуряването му — чрез употребата на халюциногени — ще възстанови и онази ни някогашна връзка с цялата жива планета. Нашето отчуждение от природата и несъзнаваното е започнало приблизително преди две хилядолетия, при прехода от епохата на Великия бог Пан към тази на Рибите, което съвпада със забраната на езическите мистерии и възхода на християнството. Настъпилата впоследствие психологическа промяна изправя европейската цивилизация пред две хилядолетия, изпълнени с религиозни мании, гонения, войни, материализъм и рационализъм…

Чудовищните сили, наричани научно-техническа мисъл и глобална политика, все рожби на модерните времена, са заченати всъщност тогава — когато сме скъсали симбиотичната си връзка с растенията, свързали ни с природата още в зората на нашето човешко битие. И този разрив е оставил индивида изпълнен със страх и чувство за вина и самота. Ражда се новият тип човек — екзистенциалният.

Ужасът от битието е плацентата, съпровождаща раждането на християнството — култ, който най-пълно олицетворява абсолютната власт на мъжкото его. Изоставянето на древните ритуали води до онова, което започва като индивидуална неприспособимост, за да се превърне впоследствие в норма за целия обществен организъм. В този контекст на процъфтяващи властнически ценности и история, разказвана винаги от властническа гледна точка, ние нямаме друг избор, освен да се обърнем назад и да насочим вниманието си към Архаичния път на даряващите с видения растения, пътя на Богинята.

Патологичният монотеизъм

Поривът към единност на психиката до известна степен е инстинктивен, но това не му пречи да стане патологичен, ако е в контекст, в който стопяването на границите и преоткриването на основата на битието е невъзможно. Монотеизмът предполага разцвет на властническия или Аполонов модел на аза като соларен и самодостатъчен в своята мъжественост. В резултат от това стойността и силата на емоцията, както и самият естествен свят, са обезценени и заменени с нарцистичното прехласване пред абстрактното и метафизичното. Но това отношение се е оказало „меч с две остриета“ — дало е на науката правото единствена тя да обяснява нещата, но и я е тласнало към моралната разруха.

Властническата култура демонстрира удивителната способност да се променя съобразно променящите се нива на технологично развитие и самосъзнание. Във всичките си проявления монотеизмът е бил и си остава единствената сила, която никога не би признала първенството на естественото. Монотеизмът упорито отрича необходимостта да се върнем към такъв цивилизационен стил, който би ни позволил да видим от дистанция егото и неговите ценности, т.е. когато се гмурваме в Архаичното тайнство на психеделичния екстаз, предизвикан от растения, което ще рече свързан с Майката Земя, Женското начало, Праутробата или онова, което Джойс нарича mama matrix most mysterious.

Архаичната сексуалност

Не бива да смятаме, че животът на номада пастир е бил идиличен. Несъмнено ревността и собственическото чувство са присъствали и сред архаичните хора, особено когато се появяват първите наченки на йерархична структура в обществените образувания на протохоминидите. Наблюденията над съвременните примати — на техните игрови опити за доминиране и налаганата със сила от самеца водач йерархичност — подсказват, че до срещата с гъбите културата на протохоминидите си е била типично властническа. Тоест ние сме изоставили този цивилизационен стил за съвсем кратък период — нещо като мимолетен порив към истинското динамично и разумно равновесие между нас и природата, който не е имал нищо общо с дотогавашното ни битие на примати и твърде скоро е бил смазан от неумолимия ход на историята. И след като сме се разделили с гъбите на Африканския Едем, не сме правели нищо друго, а сме ставали все по-големи зверове към себеподобните си.

Откритият и безкористен подход към сексуалността е основно изискване за реализацията на партньорския модел. Но тази тенденция е била редовно синергетизирана и стимулирана с оргиастичните ритуали, които със сигурност са фигурирали в архаичния африкански култ към Богинята/гъба. Груповият секс и груповото приемане на халюциногени са спомагали за стопяването на границите и различията между хората, за да се стигне и до онази открита, непринудена и неструктурирана сексуалност, естествена съставка на номадския трибализъм. (С което съвсем не искам да кажа, че съвременните ритуали с халюциногенни гъби са „оргии“, въпреки че жадните за сензации биха искали да са точно такива.)

Ибогаинът сред фангите

Бвити-култовете на Западна Африка, дискутирани в Глава III, се явяват доста поучителен пример: употребата на едно индолово растение води не само до визионерски екстаз, но и до онова, което самите потребители наричат „откритосърдечност“. Според широко разпространеното мнение въпросното качество, изразяващо се в любов и грижовност към другите, обяснява вътрешната сплотеност на фангското общество, както и упоритостта, с която бвитистите се съпротивляват на комерсиалните и мисионерските инвазии в техния културен ареал:

Нито бвитистите, нито фангите като цяло смятат, че биха могли да изкоренят греховността или злото в света. Тази неспособност означава, че хората трябва да празнуват. Доброто и злото вървят заедно. Или, както фангите често заявяват на мисионерите: „Ние имаме по две сърца, едното добро, другото зло.“ Когато първите мисионери разбрали за тези чистосърдечно изповядани противоречия, се захванали да проповядват Божието Слово с обещанието, че християнството ще дари новоглашените с „едно-единствено сърце“. Само че фангите не били особено очаровани. Немалко от тях сметнали, че тази християнска „едносърдечност“ ограничава човешката личност. Ако в бвити се цени подобна „едносърдечност“, то се има предвид наистина едно сърце, но съставено от многобройни качества, преминаващи през полярни състояния — добротата, постигната при наличието на лошота, както и възвишеното, постигнато при наличието на низко. Тоест едно внезапно проявило се качество, черпещо енергия от своята противоположност.^[7]

Парадоксалното е, че ибогаинът, индоловият халюциноген, на който се дължи специфичното фармакологично въздействие на култовото растение (Tabernanthe iboga), се ползва с широко признание не само като фактор, стабилизиращ брачните връзки (при положение, че разводът при фангите се дава лесно), но и като афродизиак. Това вероятно е едно от малкото растения, попаднали в категорията на афродизиаците, което действително оказва ефекта, за който го рекламират.^[8] Повечето кандидати за тази титла всъщност са най-обикновени стимуланти, които в най-добрия случай предизвикват обща възбуда и що-годе стабилна ерекция.

Но ибогаинът явно действително променя, задълбочава и ускорява хода на онези психологически механизми, стоящи зад сексуалното влечение — човек се чувства едновременно дистанциран и ангажиран, което му вдъхва допълнителни сили. Затова пък в ситуации, в които сексуалността е неуместна, ибогаинът не подтиква и дори не увеличава възможността за подобни действия. В такива случаи той по-скоро функционира като аяуаска, т.е. като визионерски халюциноген, спомагащ за заличаването на границите. Ето ви още едно поле за изследвания, които само изчакват съответната промяна в обществените нагласи, за да бъдат извършени. Ако ефектът на ибогаина при сексуалните смущения се доближава поне малко до този, който му приписва избуялият около него фолклор, то тогава бъдещите изследвания се очертават като особено обещаващи…

Тези могъщи растения, които променят нашето отношение към сексуалността, както и към себе си и света, са запазена територия за онези народи, които по стар навик смятаме за примитивни. И това за пореден път доказва, че безкритично приеманото властническо отношение ни лишава от реално участие в по-широкия и по-богат свят на Ероса и Духа.

По причини, който вече обсъдихме, властническите общества, изместили партньорските, са проявявали далеч по-малко усърдие в потискането на груповите сексуални действия, отколкото в преследването на култа към халюциногенните гъби. Групов секс, при който доминиращото его остава непоклатимо, само би помогнал на еготичния самец да се сдобие с повече власт и по-висок сан в социалната йерархия. Ако надмощие над другите означава в крайна сметка и сексуално надмощие, то това обяснява традиционното присъствие на оргии и други подобни групови изяви в много мистерийни религии — гръцките вакханалии, римските сатурналии, а и в паганизма като цяло, и то дълго време, след като сърцето на езическия свят е престанало да бие. В крайна сметка обаче решаващо се оказва желанието за ясно и отчетливо родословие, и то по бащина линия. Така тържеството на егото най-сетне е пълно. Тъй като християнството безмилостно е преследвало всяка проява на волномислие, фактът, че в оргиите изчезват границите и различията, е бил достатъчно основание те да бъдат заклеймени като „подривна дейност“.

Контрасти в сексуалната политика

При съпоставка между основаното върху егото и догматично общество на доминирането и намиращото се във вечно движение и психологически разкрепостено общество на партньорството се открояват някои важни контрасти. Във втория случай почти напълно отсъства собственическото отношение на мъжете към жените, което играе централна роля във властническия модел. Много по-слаба е и тенденцията при жените да се стремят към стабилен брак в желанието си за сигурност и по-престижен социален статус. Семейната организация не е така ясно разграфена и йерархизирана. Децата се отглеждат и възпитават от цялата фамилия, в която освен най-близките родственици влизат всевъзможни братовчеди и братовчедки, лели и чичовци, както и предишните и сегашни сексуални партньори на самите родители. В подобна ситуация детето влиза в най-различни взаимоотношения и има богат избор от ролеви модели. Груповите ценности обикновено не влизат в противоречие с тези на индивида, както и на неговия брачен партньор и деца. Ранният сексуален опит е нещо очаквано и дори насърчавано. Двойките се свързват по най-различни причини, имащи отношение и към самите тях, и към добруването на групата и подобни връзки могат — макар и не задължително — да траят цял живот. В такива общества сексуалността рядко е табуирана — до подобен акт се стига само след контакт с властническите ценности.

В общество, изградено на базата на доминацията, мъжете предпочитат за сексуални партньори по-млади и здрави особи от противоположния пол, които са в състояние да им родят много деца. Затова пък стратегията на жените е да си намерят по-възрастен партньор, особено ако контролира груповите ресурси (храна, земя, както и други жени), което би гарантирало, че цената на съпругата няма да падне, когато тя остарее и изгуби възпроизводителните си способности. В идеалното партньорско общество по-старите мъже също могат да имат сексуални отношения с по-млади жени, без това обаче да застрашава връзките, които вече са установили с по-възрастни жени. Затова пък жените не са принудени да дирят сигурност и закрила при по-възрастни мъже.

Тази ситуация е възможна, защото властта не е свързана най-вече с възрастта и мъжа. Тя всъщност се разпределя между мъжете и жените, както и между всички възрастови групи. Абсолютната власт в това общество се изразява в способността ти да твориш и да поддържаш живота, затова е намирала своето най-естествено олицетворение в жената — става дума за властта на Великата богиня.

Джийн Бейкър Милър посочва, че т.нар. потребност да контролираш и доминираш другите е чисто и просто психологическа функция — тя не е усещане за сила, а за безсилие. Разграничавайки „властта над себе си“ от „властта над другите“, тя пише: „Колкото по-голямо развитие е осъществил индивидът, толкова по-способен и по-продуктивен ще се чувства той, и ще изпитва по-малка необходимост да контролира или ограничава другите.“^[9]

Партньорските общества не просто заменят патриархата с матриархат; подобни понятия са прекалено тесни и обвързани с половата принадлежност. Същинската разлика е в обществения модел. В единия случай имаме общество, основано на партньорството, чиито роли са съобразени с възрастта, физическите параметри и индивидуалните умения. В другия имаме общество, поддържащо стриктна йерархия за сметка на цялостната самоизява и социална реализация на отделните членове. В първата ситуация отсъства самата идея за собственост, както и прекомерно раздутото его, което пък лесно решава проблема с ревността и собственическите чувства.

Общо взето враждебното отношение на властническото общество към изразяването на сексуалността може да се изведе от ужаса, изпитван от стремящото се към господство его във всяка ситуация, в която границите и различията изчезват, колкото и приятна, и естествена да е тя. Френският израз la petite mort великолепно изразява страха и възхищението, които оргазмът вдъхва на властническите общества.