Терънс Маккена
Храната на боговете (5) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава III
По следите на реалния прототип на дървото на познанието

Той се отдръпна от разлудувалите се пламъци и направи няколко крачки встрани, за да пусне една вода. Собственият му глас звучеше някак приглушено и гърлено. Ни, ни, ни, ниии. Тази, Която Ни Храни, изглеждаше необичайно силна в нощта на пълнолунието. Омагьосан от околния пейзаж, преобразил се от интоксикацията и лунната светлина, той се отдалечи още повече от обичайната битова суетня.

Хекули бе наблизо, усещаше го. При тази мисъл косъмчетата отзад на врата му настръхнаха. Отекна някакъв звук, като че ли издрънчаха семенца в кратунка. Точно тогава видя и хекули — изглеждаше като сияйно цвете, уста или сфинктер, увиснал в пространството. А зад него имаше и други, които бавно кръжаха в мрака, едни на една страна, други на друга. Наобиколиха го като стадо любопитни медузи. Когато най-близкото го докосна, изригна нежна експлозия, която се преля в тялото му. В същия миг в главата му лумна розовата светлина на зората. Изпълни го присъствието на „нещото“. Заредиха се стремително най-различни усещания. Времето се разпадаше. Наоколо закръжаха флуиди от замръзнал ахат и описваха шеметни спирали. Имаше чувството, че потъва блажено в смъртта — беше като неистов оргазъм, в който се самоутвърждаваше. Мехурчето на неконтролираната досега емоция разцъфна на устните му. По бузите му рукнаха сълзи. И друг път бе изричал тези слова, но никога по този начин, а и не ги бе разбирал така, както сега.

Та водос! Та водос! Аз съм! Аз съм!

Халюциногените като истинското липсващо звено

Идеята, която развиваме в тази книга, е, че едно определено семейство на активни химически съставки, т.нар. индолови халюциногени, са играли решаваща роля при появата на нашата най-съществена човешка черта, а именно самосъзнанието. В такъв случай е важно да се знае какво представляват тези съставки и какви роли изпълняват в природата. Определящата характеристика на тези халюциногени е структурна: всички те имат петделна пентексилна група, свързана с по-добре познатия бензолов пръстен. Тези молекулярни пръстени правят индолите свръхреактивни в химическо отношение и затова те са идеалните молекули за метаболичната дейност в енергийния свят на органичния живот.

Халюциногените могат да бъдат психоактивни и/или физиологически активни, както и да влияят на много системи в тялото. Някои индоли са ендогенни за човешкото тяло, като добър пример в това отношение е серотонинът. Много повече са екзогенните, срещащи се в природата и в растенията, които можем да ядем. Други действат като хормони и регулират степента на сексуалната зрялост. Други пък влияят на настроението или поддържат организма в будно състояние.

Индоловите семейства на съставки, които са силни визиогени и също се срещат в растенията, са четири на брой:

1. Съставки от типа на ЛСД. Срещащи се в три сорта на грамофончето (Ipomoea purpurea) и моравото рогче (Claviceps purpurea), халюциногените от този тип са редки в природата. Това, че ЛСД е най-известният халюциноген, несъмнено се дължи на факта, че през 60-те години бяха произведени и продадени милиони дози от него. ЛСД е психеделик, но са необходими доста високи дози, за да се постигне халюциногенния paradis artificiel, т.е. живи и убедителни трансцендентни халюцинации, които се предизвикват от ДМТ и псилоцибин в доста умерени дози. Въпреки това много изследователи подчертават важността на нехалюциногенните ефекти на ЛСД и другите психеделици. Тези ефекти включват усещането за разширяване на съзнанието и по-висока скорост на мисълта, способността да вникваш в редица проблеми, свързани с поведението, житейските модели и взимането на сложни решения.

ЛСД продължава да се произвежда и продава в много по-големи количества от всеки друг халюциноген. Показало е, че може да бъде от полза в психотерапията и лечението на хроничния алкохолизъм. „Където и да е било изпробвано, по целия свят, то неизменно се е доказвало като интересно лекарство за едно много старо заболяване. Никоя друга дрога не е постигала неговите рекорди в спасяването на хора от страданията на алкохолизма — и директно, като част от лечение, и индиректно, като средство за добиване на ценна информация.“^[1] Но поради медийната истерия неговият потенциал може би никога няма да бъде опознат напълно.

2. Триптаминови халюциногени (по-специално ДМТ, псилоцин и псилоцибин). Триптаминовите халюциногени се срещат в почти всички висши растения, например бобовите, докато псилоцинът и псилоцибинът се съдържат в гъби. ДМТ също така се появява ендогенно в човешкия мозък. По тази причина ДМТ може би изобщо не бива да се смята за дрога, но интоксикацията с него е най-дълбока и зрелищна в сравнение с останалите халюциногени, забележителна със своята краткотрайност, интензивност и нетоксичност.

3. Бетакарболини. Бетакарболините като хармин и хармалин могат да имат халюциногенен ефект в дози, близки до токсичните. Те играят важна роля във визионерския шаманизъм, защото инхибират ензимните системи в тялото, които иначе биха неутрализирали халюциногените от типа на ДМТ. Затова бетакарболините могат да се комбинират с ДМТ, за да се удължат и интензифицират зрителните халюцинации. Тази комбинация стои в основата на халюциногенната отвара аяуаска или яге, използвана в басейна на Амазонка. Бетакарболините са си легални и до съвсем скоро практически непознати на широката публика.

4. Ибогаини. Тези субстанции се срещат в два сходни вида дървета в Африка и Южна Америка, Tabernanthe и Tabernamontana. Tabernanthe iboga е малък храст с жълти цветове, родственик на кафето, който има дълга история на употреба в тропическа Западна Африка. Неговите активни съставки имат структурни сходства с бетакарболините. Ибогаинът е по-популярен като силен афродизиак, отколкото като халюциноген. Въпреки това, ако се приема в достатъчни дози, може да предизвика ефектни визуални и емоционални преживявания.

Тези няколко параграфа може би съдържат най-важната и вълнуваща информация за света на природата, която човечеството е успяло да събере след отдавна забравеното раждане на науката. Тази информация е много по-важна за нас от новината за антинеутрино, както и по-обнадеждаваща от откриването на някой нов квазар. И тя гласи, че определени растения и по-точно съставки отключват забравените двери, водещи към онези светове на прекия опит, които така притесняват нашата наука, а и самите нас. Ако бъде правилно разбрана и приложена на дело, тази информация може да се окаже пътеводният знак, който ще ни помогне да се завърнем в изгубения рай, откъдето тръгват и нашите корени.

Да подирим дървото на познанието

Ако искаме да разберем кои индолови халюциногени и кои растения са могли да изиграят ключова роля в еволюцията на съзнанието, ще трябва да отчетем и следните няколко важни момента.

Растението, което търсим, трябва да е африканско, тъй като разполагаме с необорими доказателства, че човешкият вид се е зародил в Африка. По-конкретно, това растение би трябвало да вирее в саваните, тъй като това е средата, към която са се учили да се приспособяват нашите всеядни предци, усъвършенстващи ходенето на два крака, както и знаковите си системи.

Растението не бива да изисква никакви приготовления — то трябва да е активно в своето естествено състояние. Би било лекомислено да предположим обратното, тъй като смесите, екстрактите и концентрациите принадлежат към по-късни стадии на културата, когато човешкото съзнание и употребата на езика вече са били утвърдени.

Растението трябва да е достъпно през цялото време за една номадска популация, да е лесно разпознаваемо и в изобилие.

Растението трябва да оказва незабавен и благотворен ефект върху индивидите, които го консумират. Само по този начин то би могло да се утвърди като част от диетата на хоминидите.

Тези изисквания драматично намаляват броя на евентуалните кандидати. Впрочем Африка страда от недостиг на халюциногенни растения. Този недостиг и контрастиращото изобилие на такива растения в тропиците на Новия свят вероятно никога няма да получат удовлетворително обяснение. Трябва ли да определяме просто като съвпадение фактът, че колкото по-дълго естествената среда е била изложена на въздействието на човешките същества, толкова по-малко са нейните натурални халюциногени, както е по-малък и общият брой на растенията, виреещи в нея? Днес Африка не предлага почти никакви местни растения, които биха могли реално да претендират за ролята на катализатори на съзнанието сред еволюиращите хоминиди.

В саваните има много по-малко видове растения, отколкото в горите. Ето защо е твърде вероятно, че хоминидът би изпробвал всяко растение, изпречило се пред очите му в саваната. Изтъкнатият географ Карл Саур е смятал, че по принцип няма такова нещо като „естествена савана“. Според него всички савани са дело на човешка ръка — резултат от многолетно сезонно палене. Той се аргументира с факта, че всички видове растения, срещащи се в саваните, могат да бъдат открити и в периферните зони на горите, докато един много голям процент от горските растения отсъства от самите савани. Затова Саур стига до извода, че саваните са сравнително ново явление, съпътстващо овладяването на огъня от човешките същества.^[2]

Отсяване на кандидатите

Днес само религията бвити на фангите^[3] в Камерун, Габон и Заир може да се нарече автентичен африкански култ към халюциногенни растения. От това можем да предположим, че използваното в случая растение, Tabernanthe iboga, е имало известно влияние над праисторическите хора. Само че няма абсолютно никакви свидетелства, че е било използвано до началото на XIX в. Например за него не споменават португалците, а те са търгували от векове с народите на Западна Африка. Тази липса на данни е необяснима, особено ако някой се опитва да ни убеди, че употребата на това растение датира от дълбока древност.

Социологическият анализ показва, че бвити е сила, която не само сплотява групата, но и заздравява брачните връзки. Разводът винаги е бил източник на напрежение за фангите. Това се дължи на факта, че той се дава лесно, но пък е следван от сложни, продължителни и най-често разорителни преговори с другата страна, свързани с връщането на част от зестрата.^[4] Вероятно ибога, освен че е халюциноген, активира един феромон и тази му репутация на афродизиак обяснява донякъде защо консумацията му е станала част от брачната церемония.

Самото растение е храст със средни размери и идва не от саваната, а от тропическата гора. Рядко се среща в диво състояние.

В резултат от европейските контакти с тропическа Африка ибога е първият индол, който става моден в Европа. Настойките от това растение стават извънредно популярни във Франция и Белгия, след като ибога е представена на обществеността на Парижкото изложение през 1867 г. Този суров екстракт е бил продаван в Европа като „Ланбарен“, универсално средство, лекуващо всичко, от неврастения до сифилис, но действащо най-вече като афродизиак. Алкалоидът обаче е изолиран едва през 1901 г. Последвалата вълна от изследвания дава, поне в началото, обнадеждаващи резултати. Всички с нетърпение очакват лекарството, което веднъж завинаги ще реши проблема с мъжката импотентност. Но след като се сдобива с химически характеристики, ибогаинът бързо е забравен. Независимо че никога не са изтъквани каквито и да било доказателства, че е опасна или адиктивна, тази съставка попада в списъка на най-строго контролираните дроги в Съединените щати (Schedule I), което крайно затруднява по-нататъшните й изследвания. И до ден-днешен ефектът на ибогаина върху хората е почти неизследван.

Онова, което знаем за култа към ибога, е събрано от антрополозите. Настърганите корени на това растение се взимат в доста обилни количества. Сред фангите е разпространено убеждението, че те са усвоили този обичай по време на многовековните си миграции и по-специално, когато са влизали в контакт с пигмеите, които ги научили да използват силата на бвити. Кората на корена на Tabernanthe iboga съдържа психоактивни съставки. Според фангите трябва да погълнеш доста грамове от този материал, „за да ти се отвори главата“. Но случи ли се това веднъж, вече са достатъчни и по-малки количества, за да се получи желаният ефект.

Независимо че този култ е доста интересен, аз не мисля, че ибога е послужила като катализатор на съзнанието в еволюиращото човечество. Както се спомена, няма данни, че употребата му датира от някаква по-дълбока древност, а и самото растение не произхожда от саваните. Освен това в малки дози отслабва нормалното зрение, стимулирайки появата на остатъчни образи, ореоли и „черти“.

Не са известни никакви растения, съдържащи съставки от типа на ЛСД, които са били използвани в Африка. Не може да се каже, че подобни съставки изобилстват в местната флора.

Peganum harmala, гигантското сирийско седефче, има богато съдържание на бета-карболина хармин и днес се среща в диво състояние в безводните области на Средиземноморска Африка. Само че няма данни това растение да е било използвано в Африка като халюциноген и във всички случаи трябва да се концентрира и/или комбинира с ДМТ, за да бъде активиран неговият визионерски потенциал.^[5]

Прарастението

Ето че по пътя на елиминацията оставаме само с халюциногените от триптаминов тип — псилоцибин, псилоцин и ДМТ. В саваната тези съставки биха могли да се появят в копрофилните гъби, съдържащи псилоцибин, или в тревата, съдържаща ДМТ. Но тъй като ДМТ трябва да се извлича и концентрира — нещо, надвишаващо техническите умения на ранните хоминиди, — въпросните треви никога не са можели да предложат достатъчно количество ДМТ, за да се получи ефикасен халюциноген. Тогава продължаваме с елиминацията и не ни остава друго, освен да приемем, че в този случай са замесени гъбите.

Когато нашите далечни предци са напуснали горите и са се заселили в саваните, те все по-често са срещали копитни животни, които са намирали обилна паша там. Тези животни са се превърнали в техен основен източник за препитание. Нашите предци често са се натъквали на изпражненията им, както и на гъбите, растящи в тях.

Някои гъби съдържат псилоцибин: разновидностите на Panaeolus и Stropharia cubensis, наричана още Psylocibe cubensis. Последната е именно прословутата „вълшебна гъба“, днес отглеждана в домашни условия по целия свят.^[6]

От тези видове само Stropharia cubensis съдържа псилоцибин в концентрирани количества и няма съставки, които причиняват гадене. Тя единствена е пандемична — среща се навсякъде в тропиците или поне там, където пасат говедата от типа зебу (Bos indicus). Тук възникват някои въпроси. Дали Stropharia cubensis расте само в изпражненията на зебу, или може да бъде открита и в изпражненията на други подобни животни? Кога се е появила в природата? Първото й научно описание е на американския ботаник Ърл, направено през 1906 г. в Куба, но напоследък в научните среди се налага мнението, че нейната родина е Югоизточна Азия. При археологически разкопки в Тайланд, в местността Нон Нак Тха, където човекът се е заселил 150 000 г. пр.Хр., са намерени кости на зебу в близост до човешки гробове. Днес Stropharia cubensis е широко разпространена в тази област. От това можем да предположим, че гъбата е била използвана като халюциноген там, където хора и добитък са еволюирали заедно.

Има предостатъчно доказателства в подкрепа на тази теза, че Stropharia cubensis е Прарастението, пъпът на Женския разум на планетата, предоставил ни — с въвеждането на палеолитния култ към Великата рогата богиня — нужните познания, които са ни позволили да живеем в динамично равновесие с природата, другите и самите себе си. Употребата на халюциногенната гъба се е превърнала в нещо като естествен навик с важни поведенчески и еволюционни последствия. Тези взаимоотношения между хора и гъби е трябвало също така да включват и зебута, тъй като те са били единственият източник на Stropharia cubensis.

Тези взаимоотношения вероятно са възникнали преди не повече от един милион години, когато започва и ерата на номадите ловци. Последните 100 000 години явно са били най-плодотворният период, защото тогава скотовъдството достига своя разцвет. Тъй като цялата връзка датира отпреди не повече от един милион години, няма да говорим за биологична симбиоза, тъй като на нея биха й трябвали много милиони години, за да се развие. По-скоро ще говорим за дълбоко вкоренен обичай, изключително устойчив културен навик.

Онова, което наричаме човешко взаимодействие с гъбата Stropharia cubensis, не е било статична, а динамична връзка, благодарение на която сме се издигали на все по-високо ниво на култура и индивидуално самосъзнание. Аз съм убеден, че употребата на халюциногенни гъби в африканските савани ни е дала модела на всички религии, появили се след това. А когато след дълги векове на бавна забрава, миграции и климатични промени познанието на тайната е било окончателно изгубено, ние сме разменили партньорството за доминирането, хармонията с природата — за поругаването на природата и поезията — за научната софистика. Накъсо, разменили сме рожденото си право да бъдем партньори в драмата на живия планетарен разум за отломките на историята, воюването, неврозата и — ако не се опомним навреме — гибелта на планетата.

Какво представляват растителните халюциногени?

С оглед на важната роля на халюциногените в човешката еволюция, би било съвсем естествено да проучим какво всъщност правят мутагените и другите странични продукти за растенията, в които се появяват. Това е една ботаническа загадка, която и до днес предизвиква спорове сред биолозите еволюционисти. Изказвано е мнението, че токсичните и биоактивни съставки се произвеждат в растенията, за да им придадат неприятен вкус и по този начин да бъдат негодни за ядене. Изказвано е и противоположното мнение, че тези съставки имат за цел да привличат насекомите и птиците, чрез които става опрашването и разпространяването на семената.

Едно по-правдоподобно обяснение за наличието на тези съставки в растенията се базира на тезата, че те всъщност изобщо не са вторични или периферни. Доказателство за това са алкалоидите, които, макар и обикновено смятани за вторични, се образуват в най-големи количества в тъканите, които играят най-активна роля в общия метаболизъм. Алкалоидите, включително и всички халюциногени, обсъждани тук, не са някакви инертни крайни продукти на растенията, в които се появяват, а са в динамично състояние, вариращо и в тяхната концентрация, и в степента им на метаболично разпадане. Ролята на тези алкалоиди в алхимията на метаболизма ясно показва, че те са жизненоважни за организма и неговите стратегии за оцеляване, но действат по начини, които все още не разбираме.

Едно от евентуалните обяснения е, че някои от тези съставки могат да бъдат екзоферомони. Екзоферомоните са своеобразни химически „проводници“, които действат не само в рамките на един отделен вид, а на цели семейства, така че всеки от тях влияе на представителите на най-различни видове. Някои екзоферомони действат по начин, който позволява на една относително малка група от тях да влияе на общност или цял биом.

Идеята, че природата е едно органично и планетарно цяло, контролиращо собственото си развитие чрез химически сигнали, може да се стори на някои твърде радикална. От XIX в. сме наследили представата за природата като някаква „бойна арена“, където цари безмилостният и лишен от разум естествен порядък, в който оцеляват само онези, които могат да удължат съществуването си за сметка на съперниците си. А съперниците, според тази теория, са всички останали в природата. Все пак повечето биолози днес смятат, че тази класическа Дарвинова теза крие доста недостатъци. Общо взето се приема, че природата не е някаква безкрайна война между видовете, а по-скоро един безкраен танц на дипломацията. А дипломацията вече предполага език.

Природата явно съумява да максимализира взаимното сътрудничество и координацията на индивидуалните цели. Да бъдеш необходим на организма, с който споделяш околната среда — ето това е стратегията, която осигурява прехранването и оцеляването на вида. В тази стратегия най-важни са комуникацията и чувствителността към сигналите. Става дума за езикови умения.

Идеята, че природата е жив организъм, чиито взаимосвързани компоненти си въздействат и комуникират, като изпращат химически сигнали в околната среда, едва сега започва да привлича по-сериозно внимание. Но природата е склонна към пестеливост — тя обикновено демонстрира същата еволюционна реакция към даден проблем, който вече е проявявала, стига ситуацията да го позволява.

Трансцендентното Друго

Ако халюциногените функционират като химически проводници, свързващи отделните видове, то тогава динамиката на тясната връзка между приматите и халюциногенните растения се изразява в предаването на информация от единия вид на другия. Там, където не виреят такива растения, това предаване на информация се е осъществявало извънредно бавно, но при наличието на халюциногени дадена човешка култура по-бързо е усвоявала новата сензорно въвеждана информация, както и новите поведенчески модели и по този начин се е издигала на все по-високи нива на самосъзнание. Аз го наричам „срещата с Трансцендентното Друго“, ала това е само едно название, но не и обяснение.

От определена гледна точка Трансцендентното Друго е самата природа, възприемана като живо и разумно същество. От друга, тя е неподозираното единство на всички сетивни усещания, съхраняващо спомените за миналото и предчувствията на бъдещето. Трансцендентното Друго е онова, с което човек се сблъсква, когато приема мощни халюциногени. Това е най-върховната Мистерия на нашето битие като биологичен вид и като отделни индивиди. Трансцендентното Друго е Природата, но без нейната вдъхваща привидна сигурност маска на обичайното време, пространство и каузалност.

Разбира се, не е лесно да си представим тези по-висши нива на самосъзнанието. Когато се опитваме да сторим това, ние явно очакваме от езика да изрази нещо, което поне засега стои отвъд неговите възможности, то е транслингвистично. В тази ситуация псилоцибинът — халюциногенът, срещащ се единствено в гъбите — е едно ефикасно средство. В крайна сметка неговият основен синергетичен ефект се реализира в сферата на езика. Той стимулира вокализацията, усилва артикулацията и преобразява езика в нещо видимо. Ето защо той би могъл да е играл съществена роля във внезапната поява на съзнанието и езика сред първите хоминиди. Да, ние май буквално сме изяли своя път към по-висшите нива на съзнание. В този контекст е важно да се отбележи, че най-мощните мутагени в природата се образуват в плесените и гъбите. Гъбите и житните култури, заразени от плесени, вероятно са оказали огромно влияние върху животинските видове, включително и приматите, които са еволюирали в саваните.