Клаус Мьокел
Стъкленият град (8)

8

Дана посети историческото кметство, хода на язовира и на стадиона, където се провеждаха състезания по телепортиране. В Лупс бе вече девет дни и за нищо на света не би повярвала преди, че ще се задържи тук толкова дълго.

Всичко стана заради Хелик, той жертвуваше всяка свободна минута, за да я запознае с живота, както се изразяваше. Водеше я навсякъде, не само на така наречените „забележителности“ на областта, но също и в предградията, в индустриалната зона и най-вече в медицинските заведения, до които имаше достъп като лекар. Дана посети една модерна поликлиника и един доста остарял приют за недъгави деца. Разговаря с лекарите, сестрите и служителите от Социални грижи. Тъй като идваше от Града, на нея гледаха като на служебно лице, макар че тя изобщо не отговаряше за проблемите тук. Забеляза, че много работи са в окаяно състояние и не винаги можеше да се оправдае, като се позовава на великите принципи. Някои замислени с добри намерения закони на Града допускаха твърде различни тълкувания, за да могат да служат при тези обстоятелства. На самото място наистина изглежда, като че ли сме много отдалечени, помисли си тя. Малко повече практика не би ни навредила.

Но най-големи спорове имаха с приятелите и познатите на Хелик, които той канеше у дома си вечер или които Дана и той посещаваха. Това бяха хора, каквито човек действително не би могъл да срещне в Града. Нямаше и помен от улегналостта, която се изискваше там. Тези мъже и жени пиеха, пушеха, караха се шумно до късно през нощта. Бяха весели, тъжни, разярени, всеки път в зависимост от темата, по която се препираха. А те постоянно спореха за нещо. За грижите около жилището, за по-добри условия на работа, за място за почивка, за изпълнение на плана. От време на време си разправяха вицове, вдигаха наздравици, ругаеха директора на предприятието, хвалеха кметицата. Или обратно. Говореха за изкуство и политика, сякаш сами взимаха участие в тях. Обръщаха се на ти към Дана и настояваха да отговаря на въпросите им. От нейната гледна точка, от тази на Стъклените. Най-после имаха под ръка някой от Града, с когото можеше да се разговаря. Поздравяваха Хелик за завоеванието му, макар че не можеха и да предполагат, че действително я бе завоювал. Тези подмятания бяха болезнени за Дана, но тя бе обградена с толкова сърдечност, че нито веднъж не се почувствува обидена. Правеше усилия да държи главата си изправена, да избягва голяма заангажираност. Въпреки всичко тя принадлежеше към друг свят. Но и бе трудно да противопостави своята предпазливост на безразсъдните нападки.

А също и да надделее в спора. Веднъж късно пред нощта бе атакувана от една млада жена, която искаше да изгради нов свят на ирационална основа.

— Бъдещето принадлежи единствено на чувствата — твърдеше жената. — Също и в Ксентурион. Прославеният разум само разваля всичко.

Дана й възрази енергично:

— Чувствата са субективни и непостоянни. Човекът, когото обичам, ми изглежда днес съвършен, утре, когато го мразя, той представлява за мен върхът на коварството и слабостта. Ако някой държавен глава се остави да бъде ръководен от чувствата си, той би докарал в близко бъдеще страната до криза. Благодарение на прозорливостта, на стратегическата мъдрост Ксентурион достигна днешното си положение, което не се оспорва и в чужбина. Трябва да признаете, че при нас е налице бавен, но постоянен възход.

— Възход, какво ме интересува възходът — разпали се жената, — когато трябва да се ограничавам от правила. Не искам да живея винаги според разни предписания, искам да карам през просото, да бъда самата себе си. Ако направя нещо грешно, нека да е грешно, следващата крачка ще е отново по правия път. Само така човек може да се освободи от напрегнатостта си, само така възниква онзи климат, който прави възможни творчеството и развитието.

— Що за развитие ще е това — каза Дана, — ако една стъпка е правилна, а следващата погрешна. Или обратното. Веднъж напред, веднъж назад. А и кой гарантира, че след погрешната стъпка ще дойде правилна, че няма да последват една след друга, две, три, пет грешни стъпки. Ако човек се остави изцяло на чувствата. Какви ли нещастия на този свят не са донесли вече необмислените, пристрастни действия.

— А кой гарантира, че прословутият разум взима винаги правилните решения? Ако той сгреши, това ще се отрази много по-лошо на общото развитие, отколкото едно, две или дори три отделни отклонения в погрешна посока. Една лишена от гъвкавост, твърда стратегическа линия убива живота за по-дълго. Тя става самостоятелна и се настанява на мястото, което принадлежи на човека.

Спориха цели два часа и всяка от тях държеше здраво на позицията си, без да отстъпва. Някоя не се вслушваше в думите на другата. Хелик се опита да се намеси, но те така се бяха вкопчили една в друга, че не искаха да чуят никого.

— Нещастието е — рече той накрая, — че и двете имате право и едновременно с това не сте прави. Не виждате ли, че истината е по средата. Прекалено строгите норми са също така вредни, както и липсата им. За това трябва да говорите, именно по този въпрос трябва да се разберат Градът и Окръзите.

Измина цяла седмица, без Дана да я усети. На десетия ден обаче Хелик не можа да се измъкне от клиниката и тогава тя реши да свърши нещо, което досега бе отлагала. Чувствуваше го като свой дълг и все пак то я плашеше. Изпитваше вътрешна потребност да го извърши, но същевременно се страхуваше, че може да се обърка още повече.

Но Дана не можеше непрестанно да намира извинения пред себе си. Тя купи голям букет бели и червени кактусови цветове и поръча такси, което я закара до гробището под ясените. Да намери гроба на Рюдигаст се оказа трудно, тъй като магнитната информация бе в ремонт, а от служителите нямаше никой. Тя попита няколко възрастни жени и най-накрая при четвъртия опит имаше късмет.

— Доктор Бренда, известният хирург? Разбира се, че знам гроба му, намира се там, отзад, съвсем вляво. Плочата не е голяма, но е от чист мрамор. Някогашните му пациенти все още му носят цветя. Заслужил го е, бил изключителен човек, казват. Да, някои мъртви са по-живи и от живите.

Гробът на Рюдигаст бе обграден от нисък жив плет и се намираше непосредствено до една чешмичка. Той бе добре поддържан и над него се издигаше мраморна плоча, точно както я бе описала старицата. Отляво и отдясно растяха два малки храста, а зад него, както подсказваше името на гробището, хвърляше сянка висок ясен. Надписът бе кратък — името, датите на раждането и на смъртта му и освен тях знак, представляващ срязано по средата сърце, за да покаже, че тук почива лекар. Дана замря за момент, преди да положи цветята си до един друг букет — жълти лалета във ваза. Тя поглади нежно плочата. Не обичаше траурните церемонии, но дължеше на Рюдигаст тези минутки на почит. Чувствуваше се разстроена, плачеше й се. В последно време наистина се отдавам прекалено много на емоциите си, рече си тя. И веднага добави: Но е заради него.

Тя постоя известно време неподвижно, без да мисли за нищо, после отстъпи назад от гроба и седна на ръба на чешмичката. Подпря глава на ръцете си и усети болезнено свиване в областта на сърцето.

Един глас, който принадлежеше на жена в сиво-син костюм, я накара да се сепне. Непознатата беше грациозна и изглеждаше по-млада от Дана. Държеше голяма китка пъстри цветя, явно току-що набрани.

— Вие сте Дана Бром, нали? — попита тя малко грубо.

— Познавате ли ме?

— От една снимка. Освен това Хелик ми каза вчера, че сте тук, в Лупс.

— Вие сте Лин?

— Да, Лин Бренда.

Дана се изправи и двете жени се изгледаха за момент изпитателно. Хелик бе искал и по-прели да ги запознае, но жената на Рюдигаст беше в командировка. А освен това Дана не държеше непременно да се срещне с нея.

— Здравейте, Лин — рече накрая Дана и й протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Хелик ми разправя много хубави неща за вас.

— Аз също се радвам. Отдавна се надявах да ви видя някой път. Рюдигаст често ми говореше за вас навремето, когато не работехме още в Лупс, а край Светлото езеро.

— Изобщо не знаех, че той живее тук.

— Така си и мислехме. Рюдигаст казваше, че в такъв случай той трябва да се обади. Веднъж почти се бе наканил да ви пише.

— И защо не го направи? — попита Дана.

— Ах, това са стари истории — отвърна Лин. — Нужна ни бе помощ при преустройството на болницата. Някои приятели смятаха, че трябва да използваме връзките си. Знаехме, че сте се омъжила за известен архитект. Но в крайна сметка се отказахме. И двамата бяхме против такива средства.

Тя отиде до гроба и положи цветята. Дана я наблюдаваше и си мислеше: Не заради нашето приятелство е искал да ми пише Рюдигаст, а защото се е нуждаел от подкрепата ми. Беше разочарована. Но едновременно с това разбираше, че не бе права. Не той, а тя се бе отдръпнала от някогашните си приятели.

— Вината бе моя — каза тя. — Бях прекъснала всички предишни връзки. Нали знаете, когато човек живее в Града…

Лин се усмихна иронично.

— Да, Лупс и Градът. Те са толкова далеч един от друг, като утрото и вечерта, като луната и земята.

— Чак толкова ужасно различни все пак не са — промърмори Дана, въпреки собственото си убеждение.

— Да не говорим повече за това — реши Лин. — Честно казано, познавам слабо Града. По време на следването всичко бе толкова лъчезарно, а оттогава съм била там само два-три пъти. Освен това вие сигурно не сте дошла тук, за да водите такива разговори.

— Зависи как ще погледне човек на нещата — отговори Дана уклончиво.

Лин стана сериозна.

— Във всеки случай е хубаво, че въобще сте дошла.

— Всички ми го казват — отвърна Дана.

— Тъй като много рядко някой от Града минава насам. Искам да кажа, за по-дълго от единия ден, който е задължителен според служебните предписания.

— Ще се застъпя това да се промени — промълви Дана.

— Ще останете ли още няколко дни при нас?

— Тук съм вече от доста време. Много по-дълго, отколкото възнамерявах.

Замълчаха. Внезапно обаче Лин хвана ръката на педагожката и рече:

— Трябва да си вървя сега, Дана. Почивката ми свърши, след половин час започват визитациите. Но непременно трябва да се видим пак. Имаме да си казваме много неща, нали? Ела ми на гости, тази вечер, утре, когато искаш.

Дана бе трогната от топлотата в гласа.

— Добре, ще намира край вас, край теб… — Още й бе трудно да казва „ти“.

— Мога ли да те откарам с колата? — предложи Лин.

Педагожката прие. Облегнала се на плюшената седалка на елегантната четириместна кола, тя разгледа скришом лицето на другата. То беше слабо, не съвсем красиво, с твърде остър нос и лунички. Такава незабележителна жена, помисли си Дана. Откъде бе намерила сили, за да се реши на такъв живот.

— Слушай, Лин — попита тя, — навремето си била измежду малцината, които са можели да се надяват на място в Града. Никога ли не си съжалявала за отказа си?

— Не можех, да притежавам всичко. Имах Рюдигаст.

— Но да си от най-добрите, от най-надарените, не е само отличие, а и задължение.

— Разбира се — отвърна Лин, — така е. Но що за задължение! Хелик сигурно ти е разказал историята ни. Ето вземи например съпруга ми, Дана. Той никога не е бягал от отговорност. Винаги е живял, спазвайки своите задължения.