Клаус Мьокел
Стъкленият град (9)

9

Трябва да се свържа най-сетне с Тантулос, помисли си Дана, та нали дойдох тук заради него. Тя се отдръпна от прозореца на стаята си в общежитието на Педагогическото училище и се запъти към видеофона. Но не вдигна слушалката. Какво ли пък ще му кажа, като му се обадя, запита се тя.

Тези няколко дни в Лупс не бяха минали, без да оставят следа в нея. Рюдигаст, Хелик, Лин, разговорите, които бе водила, срещите, които бе имала, сградите, които бе посетила — разумът й, който в друг случай работеше толкова ясно и логично, досега не ги бе подредил. Години наред Дана бе живяла в един прегледен свят — той обхващаше Града, заниманията й като преподавател, Мел-Дирк и децата. Окръзите и връзките й с тях се побираха точно в образа, който, я бяха научили да вижда и който тя представяше на своите ученици. Естествено наред с това бе изпитвала някаква неопределена носталгия, още съществуваше споменът за щастливите студентски дни, желанието да изостави пътя, по който бе тръгнала. Сред всичко останало из мрака на забравата се открояваше едно име: Рюдигаст. Но тя се бе преборила със себе си. Както всички около нея, които бяха горди да се намират начело на Ксентурион. Но ето че сега бе напуснала Града заради един ученик и сякаш се бе заблудила в непознатата местност. Беше попаднала в един живот, който може би беше по-тежък от нейния, но някак си по-топъл, по-жив. В едно приключение, което я възбуждаше и същевременно и се струваше опасно, защото я заплашваше с падение. Не мога да помогна на Тантулос, реши тя изведнъж, вече не знам какво трябва да го посъветвам, сега проблемът е по-скоро мой, отколкото негов. И си каза: Ако искам да намеря отново самата себе си, трябва веднага да се върна у дома. Без да посетя Лин, без да се обадя на Хелик. Той ще се натъжи, вероятно дори ще се обиди, но аз ще му пиша и ще му обясня всичко. Той е силен и ще го преживее.

Това беше бягство, но тя взе решението си. Без да размисля повече, се обади на управителката на общежитието и я помоли да й приготви сметката, защото трябва да отпътува. После събра малкото багаж, мрежестата рокля, полата с презрамки, бродираната кърпа за глава, която бе купила, и напусна стаята; Докато се намираше в кабинета на управителката, за да плати сметката, видеофонът иззвъня. Жената вдигна слушалката.

— За вас е — каза тя. — И този път имахте късмет.

Сигурно е Хелик, помисли си Дана. Не, не искам да говоря сега с него.

Но жената й подаваше така настоятелно слушалката, че трябваше да я вземе. Дана натисна бутона на ръкохватката и върху малкото сиво екранче срещу нея се появи кръглото лице на млад мъж. На челото му бе паднал кичур коса.

— Тантулос — рече тя смутена, — вие?

— Да, все пак успях да ви открия. Не мога да ви кажа колко се радвам. Тогава в Града всичко стана много набързо. Съвестта ме гризеше най-вече заради вас.

— Но откъде знаете, че съм в Лупс? — попита Дана.

— Видях ви онзи ден да се качвате в една кола. Точно срещу къщата, в която живея под наем. Чиста случайност. Не можех да повярвам на очите си. Но все пак бяхте вие, госпожо професор — той се засмя по младежки, — да, човек наистина не може да ви сбърка. Ала преди да успея да се съвзема и да ви се обадя, вие отпътувахте. Оттогава се обаждах на информацията, на кого ли не на този свят. Но никой нищо не знаеше. Не ви открих по хотелите. Докато накрая се сетих да попитам в общежитието на Педагогическото училище.

— Постъпихте ли вече на работа?

— Веднага щом пристигнах. Затова ви се и обаждам, исках да ви разкажа за много неща. Още колко ще останете в Лупс? Не можем ли да се видим довечера?

— Не — отвърна Дана, — аз тъкмо се готвех да отпътувам. Имахте късмет, че все пак успяхте да се свържете с мене.

На лицето му можеше да се прочете разочарование.

— Заминавате ли си? — попита той. — Не може ли да отложите тръгването си два-три часа? Все пак трябва да ви разкажа защо не дойдох да говоря предварително с вас, искам да кажа преди Голямото обнародване. И сега още се чувствувам отвратително за това.

— За мен изненадата не беше приятна.

— Съжалявам. Просто се страхувах.

— Страхувахте се от мен?

— От това, че можете да промените решението ми.

— Това вече разбрах — каза тя, — което означава, че не сте бил особено сигурен в действията си.

— Как можех да бъда. Макар и да идвам от Окръзите, развитието ми, влиянието на университета, както и на родителите ми, които се гордееха с моите успехи, всичко това ме караше да се съмнявам до последния момент.

— Да, разбирам — промълви Дана и след кратка пауза добави: — А сега не се ли страхувате да разговаряте с мене?

— Сега все пак Обнародването е зад гърба ми.

Вече живея и работя тук и дори свиквам. Някои моменти са трудни, непривични, но нямам време да мисля за тях. Телефонирах на родителите си и се оказа, че се разбираме по-добре, отколкото очаквах. Решението ми бе наистина правилно.

— Значи тогава всичко е наред — каза Дана.

— Нали не ми се сърдите, че ви говоря така открито? Наистина ли не можете да отделите нито час повече?

— Не, влакът ми тръгва след тридесет минути — отвърна Дана и си рече: Престани вече, момче, нима не виждаш, че сега аз се страхувам от теб и от доводите ти?

— Ще ви пиша — извика накрая Тантулос.

— Добре, добре — рече тя, — но сега действително трябва да свършвам. От все сърце ви пожелавам успех за в бъдеще.

Дана постави слушалката. Младежкото, леко наивно лице на бившия Избран се размаза върху сивия екран на видеофона.