Клаус Мьокел
Стъкленият град (3)

3

Този ден Дана се прибра в къщи много по-късно от предвиденото. Комисията бе заседавала още часове, за да стигне до решение в този труден случай. Така Тантулос, най-добрият й ученик, получи последното от всички налични места, а именно поста на научен сътрудник в едно предприятие, в което работата изобщо не вървеше. То се намираше в неплодородната гранична област, където не само климатът, но и нравите бяха сурови, където имаше спорове за всеки нов проект, където развлеченията се ограничаваха само с телевизията. При това той трябваше да е благодарен за такова място на нейната умерена защитна реч. За малко не бе прието предложението на Емерих и на заместник-ректора, психоложката Лабург, които искаха да накажат подобен бунт, както го нарекоха, със зачеркване от списъка на Осемнайсетистите. А това би означавало, че младежът щеше да е принуден да държи уморителни вечерни изпити, за да придобие нова скромна квалификация. Цялото му досегашно следване щеше да бъде анулирано.

За щастие ректорът реши друго. Въпреки всичко, не можем да похабим качества като неговите, бе казал той и по такъв начин се бе присъединил към най-важния аргумент на Дана. Естествено желанието й да я оставят да говори за последен път с Тантулос не получи одобрение. Напротив, Комисията й забрани да се среща с него. Решението, което гласеше, че трябва веднага да напусне Града и да се представи при пристигането на бъдещото си работно място в Лупс, трябваше да му бъде предадено от един робот за свръзка.

За радост на Дана, когато се прибра, в къщи я чакаше дъщеря й. Момичето се нуждаеше от съвет при избора на подходящи тоалети за отпуската. Гранат бе доста слаба за своите седемнадесет години и по-висока от връстничките си. Затова се обличаше твърде небрежно, предпочиташе да носи избелелите ризи на брат си, подстригваше късо косите си и отказваше да употребява грим. Но този път бе по-различно. Искаше да вземе мрежеста рокля по последната мода, както и елегантни къси панталони с широки кожени тиранти. Но младата дама не бе наясно какви цветове да избере и този проблем заемаше изцяло вниманието й. Затова за преживяванията на майката изобщо не стана дума в разговора. Така и трябваше — в Града бе закон важните въпроси да се обмислят най-напред самостоятелно, преди в краен случай да бъдат споделени с близки или познати. По този начин проблемите губеха объркващото си въздействие, избягваше се опасността от преувеличение. Докато съветваше дъщеря си, Дана приложи един метод, който Мел-Дирк успешно практикуваше в подобни случаи. Опита се да не мисли за събитията от преди обяд и да се концентрира изцяло върху нещо странично. Върху тоалетите на дъщеря си, върху някакви телепатични състезания по панотелевизията. Но гласът на Тантулос, думите му не се оставяха да бъдат пропъдени. Как можа да извърши такова нещо, защо опропастяваше бъдещето си? Нима не разбираше, че Ксентурион бе постигнал сегашната си стабилност благодарение на кристалната яснота в мисленето на Стъклените, на факта, че нищо не можеше да им повлияе? Този принцип — прави бяха ректорът и дори Емерих — бе непоклатим.

Все пак нещо в Дана бе засегнато от еретичните мисли на ученика й. В паметта й изплуваха отдавна забравени картини. Баща й, починал преди много години, бе изведнъж отново жив със заразителния си смях, със закачливото си намигване. Той никога не бе успял да се преместя от Околностите в самия Град, колкото и да бе подтикван от майка й, колкото и на него самия да му се искаше да бъде един от Стъклените. Слабостта му да надценява трудностите в Окръзите, склонността да взема буквално думите, които емоционално настроените директори на предприятия използуваха в аргументите си, и да ги възприема за свои собствени, му затвориха пътя нагоре. Бащата беше твърде слаб за Града, но на нея й харесваше, когато около очите му се образуваха бръчици от смеха. Внезапно отново си спомни това. И тогава, покрай лицето на бащата, пред очите й изплува образът на Рюдигаст — младия лекар, в когото се бе влюбила сериозно, енергичния мъж, за чието приятелство всички й завиждаха. Той я гледаше присмехулно с тъмните си очи — носът му стоеше леко изкривен, челото му бе високо, скулите — изпъкнали — и каза: „Повярвай ми, обичам те много, но не съм създаден за този живот. Градът все пак ме привлича със своите удобства, с блясъка си, но не и с дисциплината си. Обичам да пия, обичам да пея, с удоволствие се бъркам в работите на други хора. Може би само затова станах хирург. Ако избереш Града, значи се отказваш от мен, това е, не мога да променя нищо.“

Гранат отиде да играе тенис, с приятелката си. Дана седеше на балкона от светлосиво стъкло под лъчите на вечерното слънце, които хвърляха златисточервени мостове през улиците и добре поддържаните градини, и не преставаше да размишлява. Изкушаваше се да наруши заповедта на Комисията, да изтича и да намери Тантулос. Успяваше да се сдържи само с големи усилия. Към девет часа се обади синът й, размениха няколко незначителни думи. Ако поне Мел-Дирк беше тук, помисли си Дана, но й бе ясно, че това нищо не би променило. Дори да успееше да го заговори по този въпрос, тя знаеше предварително мнението му, което изобщо не се различаваше от това на Емерих или Лабург. Трябва сама да си възвърна равновесието, каза си тя, но нямам представа по какъв начин. Обърна се към стената зад гърба си, защото й се стори, че чу леко пукане. Пращене в стъклената конструкция. Дана опипа с поглед стените, но не се успокои. Макар да не откри никаква пукнатина, никаква драскотина по стъклото, едно бе сигурно: беше я страх!