Клаус Мьокел
Стъкленият град (5)

5

Мъжът бе висок, с тъмна коса. Носеше светлозелен раиран панталон и елегантна мрежеста риза в преливащи се тонове и с широки ажурни ръкави, които отскоро бяха на мода. В лицето му имаше нещо познато, но Дана не знаеше какво. Може би бяха сиво-сините му очи, в които танцуваха хиляди весели искря.

— Не можеш да ме познаеш, Дана — рече разочаровано новодошлият. — Тогава поне ще признаеш ли, че наистина си ти. Признай си!

Лицето му придоби комично-загрижено изражение, но зениците му още искряха.

Искрите в очите, леко грубоватата глава на мъжа… Дана отчаяно се опитваше да си спомни. Внезапно просветлението й дойде от една друга подробност. Думите му „Признай си“ я върнаха в ученическите й години. Хелик, един от приятелите на Рюдигаст, най-веселият от тях, който винаги се бе старал да я спечели за себе си.

— Добре, признавам. Разбира се, вече отдавна не се казвам Бром. А ти си Хелик, Хелик Райп…

— Хелик Райнагел, точно така. Значи все пак хубавата Дана си спомни. Нали мога да седна? — Вече се бе настанил, а лицето му отново сияеше. — Келнер, бутилка „Мисла“. Тази среща трябва да се отпразнува.

Дана не се възпротиви, дори обратното, почувствува се трогната. Старите, отдавна забравени обичаи. Значи някогашните познати пак си бяха на „Мисла“, червеното перлено вино, което в Града почти никой не пиеше. В Града обичаха, най-малкото заради представителността, светлите и по-скъпи напитки. Например Мерл-Дирк пиеше само сребърно шампанско. От него не хваща чак толкова, казваше той.

Чукнаха се и Хелик заговори. Дори когато сервираха вечерята, той продължи да разправя. При други обстоятелства Дана би се почувствувала неудобно, но днес това не я смути. Беше я обхванала необичайна радостна възбуда. Слушаше и само рядко прекъсваше събеседника си, за да зададе някои въпроси. За някогашна приятелка, за съученик, за обожател. Хелик все още поддържаше връзки с много от бившите й познати, тъй като беше детски лекар невролог и постоянно се обръщаха към него за рецепти и съвети.

— Рене е учител в Дорнтал, Лидия работи като физик в Околностите на Града — съобщи той. — Странно, че не си я срещала.

Дана се направи, че и самата тя е учудена. В действителност нямаше нищо изненадващо във факта, че тя въобще не се виждаше с приятелките си от едно време. Под влиянието на Мел-Дирк и семейството му бе прекъснала всички предишни контакти. Като че ли наистина в Града живеем в друг свят, помисли си. Действително ли е необходимо да сме така напълно изолирани? Разбира се, подобни срещи те объркват.

— А Рюдигаст? — най-накрая попита тя. — Какво стана с него, къде живее?

— Рюдигаст? И това ли не знаеш? — Хелик остави чашата, от която току-що искаше да отпие. Искрите в очите му бяха угаснали. Погледна я недоумяващо и донякъде укорително. — Сигурно си спомняш, че той те обичаше много. Повече, отколкото може би го показваше тогава. Искаше единствено теб за жена.

Дали си спомня, що за въпрос! Старите рани се разтвориха, колкото й да бе трудно да си го признае. Дана се изкашля. Само без сантименталности!

— Не винаги нещата стават така, както ни се иска — каза тя в отговор.

— Все пак три години по-късно той се ожени — рече Хелик. — Пак за една Осемнайсетистка, може би не толкова надарена, колкото тебе, но с изгледи за голямо бъдеще. Тя сигурно би успяла да се прехвърли в Града. Умно момиче бе тази Лин и упорито. Но после реши друго. Това е. Отначало двамата бяха обикновени лекари някъде в провинцията, след това се преместиха да живеят близо до Светлото езеро. Посещавах ги понякога. Работеха в един санаториум.

В думите на Хелик не личеше никакъв упрек, но въпреки това Дана се почувствува засегната. От похвалата, която се отнасяше за другата.

— На вас, мъжете, ви харесва — каза тя, — когато зарежем плановете си и отстъпим зад вас. Когато се откажем от всякаква кариера заради любовта.

Мъжът не отвърна нищо и се втренчи замислено в чашата си. На челото му се бе образувала дълбока бръчка.

— Не смятам, че Лин се е отказала — възрази той след известно време, — дори тъкмо обратното. Между впрочем, тя постигна целта си и сега ръководи голяма поликлиника тук, в Лупс.

— Тук, в Лупс? — Дана бе поразена. Сърцето й започна учестено да бие. — А Рюдигаст?

Хелик не я погледна. Сега очите му бяха тъмносиви, а пръстите му бяха здраво вплетени.

— Рюдигаст почина.

Дана дълго мълча. Отдръпна ръката си от чашата, към която бе понечила да посегне, и потърси в чантата си табакерата. Когато я намери, видя, че няма кибрит. Хелик й даде огънче.

— Мъртъв — продума тя накрая, — не може да бъде.

— В болницата в Лупс имаха нужда от главен лекар — продължи мъжът, сякаш не бе чул думите й. — В този район лекарите винаги са необходими. Мястото не беше привлекателно: работа имаше предостатъчно, а обзавеждането бе отдавна остаряло. Въпреки всичко Рюдигаст и Лин решиха да дойдат тук. Дори мисля, че главна роля изигра нейното желание. Тя харесваше Светлото езеро, но много добре знаеше колко ценни ще са опитни специалисти тъкмо в нашия район.

— Но как…

— При пожар в хирургическото отделение — обясни той, — трагична история. Опитвали се да спасят пациентите. Трябва да се е хвърлял като луд в огъня. Извадил две жени оттам, но при третата се Срутил покривът. Освен него и тази пациентка имаше още само една жертва.

Хелик замлъкна и Дана също не изпитваше повече желание да разговаря.

Тя си спомни смътно бележката за пожар в болницата в Лупс, която се бе появила навремето във вестниците. Съвсем кратко съобщение. Със сигурност не бяха споменати никакви имена, иначе това би й направило впечатление.

— Тогава често идвах при Лин — добави след известно време Хелик. — Тя също бе получила изгаряния, но се страхувахме за нея повече заради смъртта на Рюдигаст. Необходима й бе цяла година, за да се оправи от шока. За преодоляването на кризата й помогнаха в крайна сметка най-вече съчувствието на приятелите и колегите, на техническия персонал и на пациентите. Колко много обичаха Рюдигаст, ни стана ясно едва след смъртта му.

— Рюдигаст… — рече Дана и чак сега очите й плувнаха в сълзи. Тя се опита да намери пипнешком носната си кърпичка, но улови в ръката си само копринената забрадка и попи в нея очите си. Хелик пушеше мълчаливо.

— А гробът — попита Дана накрая, — тук, в Лупс ли се намира?

— Да, Рюдигаст бе погребан тук.

— И къде?

— В гробището под ясените — отвърна Хелик.