Клаус Мьокел
Стъкленият град (6)

6

Тази вечер Дана заспа много късно, и то само благодарение на хапчетата. Разказът на Хелик я бе разтърсил дълбоко. Събудиха се спомените за времето с Рюдигаст, малки подробности, които тя смяташе, че отдавна е забравила. Как се бяха разхождали с електроколелото му из планината Цитра, как бяха посетили заедно една лекция по астрономия. Искаше единствено тебе за жена, бе казал Хелик и изведнъж в тази стая от пластмасов бетон, обзаведена съвсем просто, без йонен душ и шумозаглушители, на Дана й се стори, че и тя винаги е искала да се омъжи за Рюдигаст. Да, аз също го обичах, помисли си тя, и то колко много го обичах. Но животът не е чак толкова прост. Хелик нека си ги разправя! Да живееш в Града е не само чест, но също и задължение. Най-малкото за всички, които притежават способности да вземат участие в управлението на Ксентурион. За тези, на които са били дадени такива възможности. Ако всеки реагираше като Лин, страната ни щеше да бъде управлявана от чувството, а не от разума. Но именно разумът, безпристрастният подход към всички проблеми направи страната ни велика. Да се откажем от този принцип, означава да изложим бъдещето си на риск. Нашата сигурност. Това не са разбрали Рюдигаст и съпругата му.

Но колкото и аргументи да намери Дана в подкрепа на отношението си, покрусата от смъртта на някогашния приятел не я напусна. Глождеше я мълчалива завист спрямо тези, които до края бяха останали близо до него. Искаше да потисне обзелото я чувство, обаче не й се удаде. Какво означава това, помисли си тя, имам Мел-Дирк, децата, имам добро положение, навсякъде ме уважават и признават заслугите ми. Живея в Града, в една от най-хубавите му къщи. Животът ми протече подредено, както повелява дългът, според правилата на разума, щастлива съм. Но именно при последното твърдение почувствува бодване в сърцето. Наистина ли всички тези неща, които бе изброила, представляваха щастието? Че какво друго можеше да бъде, опитваше се да се успокои тя, щастието е уравновесеност, сигурност. Но усещаше, че това беше само отчасти така. Че например в нейния брак никога нямаше да има такова сближаване и разбирателство, каквото явно е царяло между Лин и Рюдигаст. Глождеха я съмнения. Едва сънят я освободи от тях.

Утрото дойде със силен вятър и потоци дъжд. Дана се събуди с леко главоболие и би предпочела да си остане в леглото. Но се чувствуваше огладняла и освен това не обичаше да се поддава на всяка малка слабост. Затова скочи от леглото, взе си душ, после включи четвърти канал, който предаваше всеки ден от осем до десет гимнастически упражнения. В гардероба имаше прост уред за тренировки и тя се задоволи с малко гимнастика за ръцете и краката. След това се облече и слезе долу за закуска. За нейна изненада Хелик я чакаше.

— Имам три свободни дни — обясни той. — Помислих, че бих могъл да ти покажа околността. Ако не си заета, разбира се, и не възразяваш да те придружавам.

Предложението бе неочаквано за Дана. Присъствието на Хелик не й бе неприятно, макар че й се искаше да се свърже веднага след закуска с Тантулос. Все пак реши, че срещата със студента може да се отложи. Дори беше може би по-добре да изчака още малко, за да се уталожи възбудата от предишната вечер. И щом Хелик вече бе дошъл.

Дъждът бе спрял. От време на време сред белите краища на облаците се появяваше слънцето, което скоро напече. Дана бе облякла за закуска мрежестата си рокля и в отпускарското си настроение реши да не я сменя, макар че бе рисковано поради проливните дъждове. Знаеше, че й стои добре и че в нея изглежда по-млада. Излязоха от дома и се качиха в колата на Хелик. Беше стар модел, раздрънкана и тясна — в Града би привлякла вниманието върху тях.

— Най-напред ще отидем до Пирамидата — рече мъжът. — Оттам се вижда цялата местност.

Лупс беше стар град. Наред с бетонопластовите сгради в него все още имаше цели улици с къщи, построени от тухли. Отвън естествено това не се забелязваше, защото бяха облицовани с някакво покритие, което лъщеше на слънчевата светлина.

— Стъклокит — обясни Хелик. — По този начин се консервират старите къщи, в които още на много места са принудени да живеят у нас хората. Това е най-рационалният метод.

— Но изглежда монотонно и дори грозно — обади се Дана, — като лоша имитация на ЛС. Не мога да си представя, че обитателите биха се чувствували добре в тях.

— Устройват се някак. Бихме искали да бъде по-хубаво, малко по-разнообразно. Но Градът реши да е така. Навремето всичко трябваше да стане много бързо.

В гласа на Хелик нямаше упрек, той просто разказваше. Но страшното бе, че макар Дана да бе слушала често такива трезви обяснения от собствения си мъж или в министерствата и да се бе съгласявала с тях, тук чувствуваше това като предизвикателство.

— Трябвало е в такъв случай да се покажете силни — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да бъдем по-разпалени? — засмя се Хелик. — Знаеш какво може да се постигне с това при вас.

Караха по извити, покрити с пластмасови плочки улици, покрай огромни фабрични сгради, към един ръбест хълм на края на града — Пирамидата. Обикновен виещ се път водеше до платото, на което се намираше построен във форма на петоъгълник ресторант с дълги прозорци от всички страни. На една покрита тераса на горния етаж бяха инсталирали въртящи се далекогледи, с които човек можеше да наблюдава околността.

Влязоха в ресторанта, който дори и по това време и при този дъжд беше пълен с хора.

— Който дойде в Лупс, не може да не посети Пирамидата — каза Хелик. — Човек работи и празнува, когато се намери причина. Както виждаш, още от сутринта.

Тъй като на масите нямаше никакви свободни места, те се отправиха към бара, пред който имаше няколко високи стола. Барманът поздрави високо Хелик:

— Добър ден, докторе — извика той, — не съм ви виждал от зимата. Вече си мислех, че сте заминали оттук. — Той подаде на двамата ръка, широка и здрава като на ковач.

Дана не бе нито гладна, нито жадна, но се съгласи да изпие един коктейл „Пирамида“, който представляваше млечна напитка с малко „Миела“. Докато Хелик разпитваше бармана, явно негов добър познат, за семейството му, тя обходи с поглед залата. Ресторантът тук беше също от типа заведения, каквито не се срещаха вече в Града, с дълги маси и сепарета, в които, изглежда, се събираха гуляйджийски компании. По стените висяха картини с народни мотиви — дебели мъже и пълногърди, съвсем оскъдно облечени момичета танцуваха и пиеха. На Дана обаче не й остана време да се изкаже относно особено наивния вкус на художника, защото точно в този момент Хелик хвана ръката й рече на бармана:

— Това е една приятелка, Дана Бром. Идва от Града и иска да разгледа Лупс. И то по времето, когато всичко живо отива на Светлото езеро. Героична постъпка, нали?

Дана забеляза, че Хелик съзнателно я нарече с моминското й име, сякаш искаше по този начин да я задържи в света, който тя отдавна бе напуснала. Но въпреки че го забеляза, не протестира. Дори напротив, стана й приятно, че я взе за ръката и я върна обратно във времето на младостта й.

— Едно е вярно — отвърна барманът, — тук твърде рядко идват хора от Града. Понякога съм готов да си помисля, че за тях ние живеем все едно в чужбина.

— Изглежда, нямате особено добро мнение за нас — каза Дана.

— Грешите. Смятам ви за интелигентни хора, поне в повечето случаи. Само дето притежавате два недостатъка.

— И кои са те?

— Първо, държите се прекалено строго и към себе си, и към другите. Отучили сте се да се забавлявате.

— Зависи какво разбира човек под забавление.

— Проповядвате, аскетизъм, умереност на чувствата. Искате човек да не е нито много весел, нито много тъжен. Пиете вино, което не замайва, не гледате филми, които да ви вълнуват, ядете диетична храна и винаги сте устремили поглед към високия си идеал. Смятам, че дори жените при вас… — той млъкна.

— Този път прекаляваш — намеси се Хелик.

— Забелязах — рече барманът. Извинявайте. — Беше почервенял.

— Все още не сте изтъкнали втория ни недостатък — не отстъпи Дана.

— Вторият недостатък… не знам. Може би ще е по-добре да не говоря повече.

— Трябва да довършите мисълта си, щом веднъж сте я започнал вече.

Барманът се почеса по главата.

— Е, добре, твърде често взимате решения през главите ни.

Дана си помисли, че за този човек нещата изглеждаха по-прости, отколкото бяха в действителност. Прекалено прости.

— Така ви се струва оттук — възпротиви се тя. — Аскетичността и вземането на решения. Възможно е да сме наистина строги донякъде. Но не забравяйте, че трябва да имаме поглед върху цял Ксентурион. Това е като далекогледите ви пред ресторанта. Човек обхваща всичко наведнъж, а после може да приближи интересните подробности и да ги разгледа.

— Въпросът е само кои подробности намирате вие за интересни. Освен това зависи и какъв е фокусът на далекогледа.

— Оптиката ни е достатъчно силна — рече Дана.

— Във всеки случай смятам за чудесно, че сте решили да разгледате Лупс поне веднъж без далекоглед — отвърна барманът. — Очи в очи, така да се каже.

— И с какво би трябвало според вас да се запозная очи в очи най-напред?

— Докторът ще ви обясни най-добре — отговори мъжът, като смигна. — Той знае какво. Познава всичко тук, а и се държи също с нужната сериозност.