Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die gläserne Stadt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Немски Фантастични разкази от ГДР

Библиотека „Фантастика“

 

Преводач: Емануел Икономов, 1987

Съставители: Любен Дилов и Ерик Симон, 1987

Редактор: Велко Милоев

Редактор на издателството: Асен Милчев

Художник: Евгени Томов

Художествено оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6277-8-87

Немска. Първо издание.

Дадена за печат м. април 1987 г.

Подписана за печат м. май 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 19.

УИК 12,26. Формат 32/70/100.

Цена 1, 91 лв.

 

ДИ „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

 

Gerhard Branstner. Vom Himmel hoch

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1977 (1974)

 

Rolf Krohn. Der Haltepunkt, In: Begegnung im Licht

Verlag Neues Leben, Berlin, 1976

 

Klaus Möckel. Die gläserne Stadt,

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1980

 

Angela und Kartheinz Steinmüller. Unter schwarzer Sonne, In: Windschiefe Geraden

Verlag Das Neue Berlin, Bertin, 1984

 

Gert Prokop. Wer stiehlt schon Unterschenkel?

Verlag Das Neue Berlin, 197S (1977)

 

Alfred Leman, Hans Taubert. Glas?, In: Das Gastgeschenk der Trunssotaren

Verlag Neues Leben, Berlin, 1973

 

Johanna Braun, Günter Braun. Fa und Cre, In: Lichtjahr 2

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1981

 

Erik Simon. Der Bahnbrecher, In: Fremde Sterne

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1979

История

  1. — Добавяне

2

Голямото обнародване се състоя в Звездната зала на университета, едно относително малко шестоъгълно помещение, използувано главно за тържествени случаи. Стените на залата бяха от светложълто стъкло, с открояващи се ребра и с ниши, където растяха каучукови дървета. На тавана висеше картина, която изобразяваше най-хубавите пейзажи на Ксентурион. Горите и каналите на Зеления триъгълник, лечебният курорт Канао, известен на целия континент, Земята на Севолин — раят на животните, върховете на планината Цитра и накрая околностите на Светлото езеро. Художникът бе използувал техниката на фоторезбата, която придаваше особено пластични черти на образите. Картината се покриваше с ново стъкло на всеки две години, така че никога не загубваше първоначалната си свежест.

Стана десет часът. Студентите, облечени в лилави официални костюми или рокли, седяха вече в очакване по местата си, когато Комисията влезе в залата. Всички бяха празнично настроени, (дори тези, които знаеха, че нито Градът, нито Околностите му са достижими за тях), защото бяха преодолели вече един етап на тежка работа. И нямаше да живеят зле — в Ксентурион никой не живееше зле. Имаше социална осигуреност и нарастващо благоденствие както в столицата, така и в окръзите. Поне за тях, които щяха да заемат важни постове, където и да отидеха. Разбира се, къщите, в които щяха да живеят, нямаше да са от ЛС — само Градът можеше да си позволи разходите за такива конструкции и за необходимите автомати за почистването им. Но щяха да разполагат също със служебни коли, с места за почивка край Светлото езеро, с чудесно обзаведени жилища. Затова те, както и другите — Избраните и претендентите за място в Околностите на Града, — имаха причина да се радват. Проблемите щяха да дойдат по-късно.

Когато премина през залата заедно с деветчленната комисия и зае мястото си на подиума зад дълга, украсена с цветя маса, Дана знаеше, че толкова много мечти, толкова много надежди няма да се сбъднат. Защото да принадлежи човек към Избраните, въпреки относително равното икономическо положение с останалите, не бе само въпрос на престиж. Да се живее в Града или най-малкото недалеч от него означаваше много повече — да стоиш над проблемите. В столицата всичко се виждаше в друга светлина. Тук непонятното се свързваше с много повече факти и така се изясняваше, хаосът се подреждаше, ръбовете се изглаждаха. Човек разпознаваше противоречията, обаче не се налагаше да се занимава с тях. Това дори би било вредно и пагубно за необходимия цялостен поглед върху нещата. Препоръчваше се да се взема дистанцирано участие, което правеше възможни решенията в голям мащаб. За да се гарантират задължителните за тази цел уравновесеност и сигурност, на жителите на Града се спестяваха всякакви трудности. Затова пък в Окръзите, където различните възгледи се сблъскваха, трябваше да се осъществи всичко, което в столицата е било само една идея или план. Там и най-леката незадоволеност заплашваше да предизвика сериозни проблеми. Намираха се вечни мърморковци и недоволни или хора, които наистина са били третирани несправедливо, така че някогашните Осемнайсетисти често трябваше да се занимават с въпроси, поглъщащи силите и опъващи нервите им до краен предел. Те попадаха в неприятни ситуации, бяха нагрубявани от скандалджии и понякога буквално смазвани от работа. Нищо чудно, че мнозина от тях биха желали да бъдат измежду Избраните, но поради неуравновесения си характер или необуздан темперамент още предварително биваха изключвани от бройката за Града. И все пак се надяваха. При минали обнародвания Дана неведнъж бе ставала свидетелка на изблици на отчаяние. Тези, които им се поддаваха, не предполагаха, че по този начин губеха и последния си шанс за издигане, дори и за в бъдеще.

Студентите, изправили се при появяването на Комисията, седнаха отново и ректорът взе думата за приветствие. Той бе висок и слаб мъж със запомнящи се черти на лицето и вече посивели коси и владееше добре изкуството на реториката. Въпреки това Дана го слушаше само с половин ухо. За нея речта му не представляваше нищо ново, тя се състоеше от общи и банални фрази, които не се бяха променили никак с годините. Ставаше дума за успехите, постигнати от преподавателите и студентите през изминалия период от време, за честта да седят тук, за отговорността, която всички абсолвенти щяха да носят отсега нататък. Ректорът призоваваше Осемнайсетистите да се покажат достойни за стоящите пред тях задачи и да се държат храбро там, където бъдат изпратени, според способностите си. В рамките на определените области, обеща той, можеха свободно да избират предлаганите места.

Най-накрая — студентите бяха станали вече неспокойни — тази точка от програмата завърши и започна основната част: прочетоха имената и съответните райони на разпределение. По време на четенето професорите се сменяха. Всеки от тях носеше със себе си списък на тези Осемнайсетисти, които бе възпитавал през годините на обучението. Най-напред извикаха всички студенти, определени за Окръзите, след това дойде ред на абсолвентите, предвидени за Околностите на Града, и съвсем накрая пристъпиха напред Избраните, за да вземат свидетелствата си. Както всяка година, и този път церемонията започна без емоции, при добра дисциплина. Но въпреки че членовете на Комисията излъчваха невъзмутимо спокойствие, най-малкото в някой и друг случай сдържаността им бе показна. И не без основание — познаваха, си стоката и всеки имаше двама-трима кандидати в списъка, които можеха да реагират неочаквано.

Първият инцидент наистина дойде, когато бяха прочетени горе-долу половината от имената. Една студентка на юриста Емерих, приказно хубаво момиче, което трябваше да замине в Окръзите, но се бе надявало на място в Околностите на Града, се разплака при обявяването на разпределението й. Чувствуваше се несправедливо подценена и отказваше да приеме присъдата като окончателна. Не разбирала решението, казваше тя, винаги се съобразявала с принципите, които са им налагали. Знаела, че за място в Града в нейния случай и дума не можело да става. Но Окръзите — това просто било прекалено жестоко!

Протестът на момичето естествено нямаше смисъл. Дана знаеше нещо за историята й: много надарена студентка, която обаче при различни практически занятия се разпалвала ненужно в реакциите си. По този въпрос сега не можеше да се дискутира. Още повече че неуравновесеността й се потвърждаваше и от днешния инцидент.

След няколко минути момичето прие неизбежното, но веднага след това се разигра неприятна сцена с Роно, блед младеж, начинаещ психолог, който непременно искаше да докаже на Комисията, че компютрите са сгрешили при оценяването на личността му. Прекалено са изтъкнали някои от характерните му черти, а други не са взели под внимание. Сякаш компютрите можеха да грешат някога. Младежът говореше ли, говореше. Успя да се обърне лично към всеки член от Комисията, като започна с ректора и свърши с доцента по спорт и приложна телепортация. Безсмисленото му начинание само забави цялото събрание. За щастие следващите кандидата се показаха по-благоразумни.

Дана установи с облекчение, че студентите от нейния списък реагираха много съзнателно. Дори пълничката Диан Крос, която не успя да се класира за Околностите на Града само защото при най-малкия повод се изпълваше със съжаление, прие спокойно разпределението си в Окръзите. Дана видя в това доказателство за добрата си работа, още повече че бе успяла да прокара двама кандидати в Околностите и един сред Избраните. Такъв успех не бе постигнал дори самият ректор, заради което при предварителните обсъждания той се опита да направи интрига срещу нея. Но по отношение на Тантулос, нейния Избран, усилията му бяха напразни. Младежът бе не само извънредно надарен, но и притежаваше невероятно хладнокръвие. През изминалите години не бе имало пито един случай, при който той да загуби самообладание, да реагира емоционално вместо рационално. Бе избягнал дори любовта, която създаваше толкова проблеми на младите хора. Може би донякъде бе твърде горделив за своите двадесет и четири лазарника, но вероятно този малък недостатък щеше да се изглади. Дана бе убедена, че Тантулос ще успее в кариерата си и повечето членове на Комисията я подкрепиха.

Поради всичките тези причини тя въздъхна облекчено, когато дойде редът на кандидатите за Околностите на Града, а най-сетне и на Избраните. На лицата им бяха изписани само лъчезарни, суетни усмивки. Получилите вече разпределение поглеждаха с известна завист състудентите си, които бяха постигнали по-добър успех, а професорите, привършили със списъците, разглеждаха критично кандидатите на колегите си. Разбира се, някои сигурно си мислеха и за предстоящата ваканция. За комфортните хотели в страната или в чужбина, за скромните, но много модерни напоследък бенгалски колиби. Всекиму според вкуса. Затова не всички в залата бяха вече концентрирани. Обаче когато Тантулос, последен от Избраните, бе извикан напред, можеше все пак да разчита на благосклонно внимание. Както преподавателите, така и студентите знаеха, че ако някой бе заслужил отличието да работи занапред в Града, това бе той.

Дана се зарадва на този момент и призна пред себе си това чувство. Зарадва се на този ден и на този миг. Жалко, че Мел-Дирк и децата не можеха да присъствуват. Тя чакаше младежа на края на масата, хванала в дясната си ръка свидетелството, а в лявата скъпата червеникава купа от блестящ метал, която се даваше на най-добрия за годината. Подготвила бе няколко особено сърдечни думи, за които никой не можеше да я съди. Тантулос просто ги бе заслужил. Тя видя как той стана от стола, когато бе прочетено името му, видя как мина между редиците на седящите, проследен от възхитените погледи на момичетата, и после излезе напред по пътеката. Беше набит младеж с червени коси и кръгло лице, което въобще не издаваше интелигентността му, камо ли неговата твърдост и вътрешно спокойствие. Дана пристъпи още крачка напред върху подиума и под ръкоплясканията на събралите се му връчи грамотата и купата. Каза, че много се радва да е възпитала такъв добър ученик измежду Осемнайсетистите и че от името на цялата Комисия му пожелава успех в работата му в Града, в бъдещия му принос за благоденствието на Ксентурион. Бе вложила толкова топлота в гласа си, колкото бе подходящо при тези обстоятелства. Дори съвсем малко повече. Присъствуващите изръкопляскаха отново.

Но тогава, в тази сама по себе си проста и безобидна ситуация се случи нещо непредвидено. Тантулос, когото думите на Дана, изглежда, не бяха развълнували и бе останал някак си безучастен, се изкашля и реши да отговори. Нещо, което бе необичайно в такива случаи. Той заговори с тих глас, но все пак се чуваше в цялата зала. Това, което каза, звучеше като клетва:

— Простете ми, уважаема госпожо професор, извинете ме, мои учители и учителки — започна той, обръщайки се към Комисията, — ако се осмелявам като абсолвент да изразя някои мисли накрая на тази церемония. Знам — самият факт, че говоря, е необичаен, а колко ли смаяни и засегнати ще бъдете, когато научите причината за това. Но най-напред искам да ви благодаря за доверието, което ми гласувахте. Добре разбирам какво означава да бъдеш включен в категорията на Избраните и напълно съзнавам честта, която ми се оказва. Повярвайте ми, не съм взел лесно решението си и през последните четири седмици размислях дълго върху него…

Тантулос направи пауза, като не гледаше нито своя ментор, нито останалите членове на Комисията, които обаче от своя страна го наблюдаваха учудени и леко обезпокоени. Какво иска, за бога, помисли си Дана, която все още стоеше на края на масата до младежа (изведнъж почувствува някаква безпомощност, сякаш тя бе ученичка, а не той), какво пък иска сега? Сърцето й започна да бие ускорено, обзе я предчувствие, че всеки миг ще се случи нещо необикновено, нещо непоправимо. Тя трябваше да го предотврати, да прекъсне речта, но езикът й не се подчиняваше. И тогава чу:

— Но аз разбрах — така трябва да бъде. Не претендирам, че мога да преценя това, нито дали имам право, или не. Знам — съзнанието ни, възпитанието ни, нашите принципи ни повеляват съвсем друго. При нас е задължително да се дистанцираме, за да можем да вземем решение, трезвото „стоене над нещата“, Първо, у дома, после в училище и накрая, през годините в университета, са ме научили на това…

— За какво говорите, приятелю? — прекъсна го в този момент грубо ректорът, който като Дана се страхуваше от подобни изненади. — Какво искате да ни кажете? Говорете по същество най-сетне.

Тантулос вдигна за малко очи, но, изглежда, намесата на ректора само бе засилила убеждението му.

— Говоря за бъдещия район на работата ми, магнифиценц[1] — отвърна той, — за решението ми да не работя в Града, нито в Околностите му. Казах, благодарен съм ви, че ме сметнахте за достоен, но просто не мога да живея в тази постоянна светлина и стъклена безчувственост, както се изисква от мен. Не искам!

— Стъклена безчувственост, постоянна светлина? — протестира възмутен професор Емерих. — Мислех, че един Осемнайсетист, и при това Избран, трябва да е разбрал защо при нас сдържаността в действията, яснотата, да, безпристрастната яснота на мислите се ценят като най-висши добродетели. — Той хвърли към Дана поглед, пълен с укор.

— Сигурно е някаква любовна история — побърза да се обади тя, — объркване на чувствата, както и ние всички сме го изпитали някога. Не трябва да осъждаме абсолвента твърде строго за това. — Тя се обърна към младежа: — Не мога да ви позная, Тантулос. Възбуден сте, обмисляйте какво говорите.

Студентът й подари усмивка, която молеше за извинение. Простете ми, госпожо професор, казваше тя, ако съм ви изненадал твърде много и ви причинявам неприятности, но ако бях дошъл при вас по-рано, вероятно нямаше да имам вече смелост да говоря тук.

— Не, не става дума за никаква любовна история — отсече Тантулос. — Трябва да ви разочаровам. Всъщност — как да ви го обясня — не вярвам вече в принципа на разделените райони. В принципа, че може да се получи и запази правото за вземане на решения само ако човек потисне чувствата си и избягва всякаква заангажираност. В необходимостта да се издигат невидими бариери между Града и Окръзите. Може би греша, може да не съм на прав път, не знам. Във всеки случай е сигурно, че трябва да опитам нещо ново. Трябва да работя там, където ще се осъществяват на практика собствените ми идеи и планове. Да бъда заедно с хора, които понякога са съгласни с нашите проекти, а друг път са против, които се борят и преживяват поражения, които могат да се показват ту сдържани, ту необуздани, без да бъдат изгонени от страната заради това. Чиито къщи, ако бяха направени от лъчисто стъкло, биха се срутили още днес вместо утре. Това е, което ме накара да се обърна към вас и да ви помоля за място в Окръзите.

Тантулос завърши речта си и над събралите се легна гробно мълчание. Думите на абсолвента бяха твърде еднозначни, за да оставят каквато и да е възможност за по-изгодно тълкуване. Студентите гледаха поразени и смутени пред себе си. Професорите си бяха наложили непроницаеми маски на лицата. Ако някой кандидат искаше да отиде по-високо от Окръзите, добре, това бе разбираемо, но обратното не се бе случвало измежду Осемнайсетистите от незапомнени времена. В крайна сметка принципите, срещу които се бе обявил Тантулос, отдавна се бяха наложили и утвърдили за благото на Ксентурион. Погледи, пълни със съжаление, бяха отправени към Дана, която се чувствуваше като попарена. Не знаеше какво да каже и дали трябва да го казва. Беше обидена и възмутена, искаше да е далеч от тази зала. Можеше само да се надява, че не забелязваха възбудата й. Секундите й се струваха като часове.

В края на краищата, докато Тантулос все още държеше нерешително купата и свидетелството в ръката си, ректорът наруши мълчанието.

— Е, добре — рече той. — Изложихте мнението си относно порядките в нашата страна, наистина говорихте необикновено, най-малкото честно. Но, надявам се, не сте повярвал, че някой от нас ще сподели възгледите ви, които, както би признал всеки тук, са крайно объркващи. Но както и да е, ние ще вземем — той се подвоуми — под внимание вашето желание. Ще се посъветваме по този въпрос на спокойствие. — Той наблегна на последната дума. — Естествено свидетелството ви ще бъде променено. Върнете сега грамотата и купата обратно и си вървете у дома. Утре ще получите известие, с което ще ви съобщим за новото ви разпределение. — Той замълча и като се обърна към аудиторията, добави: — На всички останали пожелаваме успех по местата, където са изпратени. Надявам се, че малкото недоразумение не е развалило настроението ви. Приятно прекарване на ваканцията. С това завършвам Голямото обнародване.

Бележки

[1] Магнифиценц (лат.) — немско официално обръщение към ректор (б.пр.).