Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die gläserne Stadt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Немски Фантастични разкази от ГДР

Библиотека „Фантастика“

 

Преводач: Емануел Икономов, 1987

Съставители: Любен Дилов и Ерик Симон, 1987

Редактор: Велко Милоев

Редактор на издателството: Асен Милчев

Художник: Евгени Томов

Художествено оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6277-8-87

Немска. Първо издание.

Дадена за печат м. април 1987 г.

Подписана за печат м. май 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 19.

УИК 12,26. Формат 32/70/100.

Цена 1, 91 лв.

 

ДИ „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

 

Gerhard Branstner. Vom Himmel hoch

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1977 (1974)

 

Rolf Krohn. Der Haltepunkt, In: Begegnung im Licht

Verlag Neues Leben, Berlin, 1976

 

Klaus Möckel. Die gläserne Stadt,

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1980

 

Angela und Kartheinz Steinmüller. Unter schwarzer Sonne, In: Windschiefe Geraden

Verlag Das Neue Berlin, Bertin, 1984

 

Gert Prokop. Wer stiehlt schon Unterschenkel?

Verlag Das Neue Berlin, 197S (1977)

 

Alfred Leman, Hans Taubert. Glas?, In: Das Gastgeschenk der Trunssotaren

Verlag Neues Leben, Berlin, 1973

 

Johanna Braun, Günter Braun. Fa und Cre, In: Lichtjahr 2

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1981

 

Erik Simon. Der Bahnbrecher, In: Fremde Sterne

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1979

История

  1. — Добавяне

4

Гранат бе заминала извън Града за ваканцията, за Светлото езеро, където по това време на годината отпускари от всички краища на Ксентурион летуваха на палатки, в бунгала или хотели. Мел-Дирк се бе завърнал от конгреса си, но само след два дена отново бе напуснал дома, за да направи една отдавна запланувана обиколка в приятелския Беран. Беше си дошъл пълен с впечатления, които обаче успя да предаде със завидно спокойствие. Но все пак това, което разказа, запълни времето на краткия му престой в къщи. Само веднъж попита Дана как е и как е протекло Голямото обнародване, но когато тя се опита да му разкаже, бяха прекъснати от едно обаждане от Министерството. По-късно не намери нито време, нито смелост да започне отново разговор на тази тема. Мел-Дирк замина, убеден, че всичко е наред. Накрая й пожела приятна почивка. Уговориха се тя да прекара три седмици при приятелката си Солвей в Канао. Солвей бе художничка, а блатистата вода в Канао — балсам срещу ревматични заболявания. От време на време Дана се оплакваше от силни болки в раменете и гърба. Няколко бани биха й се отразили добре.

Но вместо да тръгне в предвидения ден, тя бавеше заминаването си. Телеграфира на приятелката си, че непредвидено й е изникнала неотложна работа, в което имаше частица истина. Действително един редактор от издателство „Наука“ й се бе обадил с молбата да преработи за някакъв сборник една отдавна написана статия за сугестивния метод на преподаване. Но работата не беше спешна, за тези корекции тя разполагаше с цели два месеца.

Действителната причина за нерешителността й бе една мисъл, която я бе споходила ненадейно и постепенно придобиваше все по-ясни форми. Гранат бе заминала, Мел-Дирк бе в чужбина, Ричо бе зает изцяло с младата си жена. Защо тя, останала насаме с проблема си, да не стори тогава нещо абсолютно непредвидено и необичайно. Колкото и да се мъчеше да забрави деня на Голямото обнародване и ученика си Тантулос, не бе в състояние да се освободи от въздействието му. Да можеше само да поговори още един-единствен път с него, да го разпита, да чуе обясненията му. Не разбираше поведението му и фактът, че той се бе преструвал така, я караше да страда. Беше се преструвал пред нея. Колко пъти бе идвал тук, в този дом, бе взимал книги за четене или бе изслушвал съветите й. Вярно, че идваше от Окръзите — баща му, доколкото можеше да си спомни, бе строителен инженер и произходът му отначало го затрудняваше да разбере нормите на поведение в Града. Но именно заради това Тантулос се бе старал повече от другите. Внезапният му отказ бе напълно неразбираем за Дана.

Така изминаха още четири дни, четири дни, през които тя се разхождаше неспокойно напред-назад из къщата си, ядеше нередовно, седеше пред екрана на панотелевизора, без да го гледа, и спеше малко, докато затвърди решението си. Ще замине за Лупс, и то не с електромобила си, а с влака, като студентите. От много години вече не бе седяла в купе на бърз влак, защото използуваше винаги служебна кола или своята собствена. Това бе удобно, но си имаше и един недостатък. Нали тъкмо тя, преподавател по педагогика, трябваше да използва при редките си пътувания из страната, които предприемаше най-вече по служебни причини, възможността да се запознае по-отблизо със студентския живот. Но при тази мисъл побърза да се овладее. Господи, какво правя, рече си тя, забравям, че принадлежа към Града, разсъждавам вече като някоя от Окръзите.

Независимо от това тя реши да пътува с влак и изведнъж я обхвана радостна възбуда, каквато отдавна не бе изпитвала. Обади се в Бюрото за туристическа информация, записа си експресните влакове, които й вършеха работа, после пъхна най-необходимите дрехи в един малък куфар. Не възнамеряваше да остава дълго в Лупс. Тъй като беше много топло, една обикновена мрежеста рокля, една средно дълга пола с презрамки и малко бельо щяха да стигнат. За самото пътуване облече кадифени панталони с цепка и ажурно сако от велур — те й отиваха и не я правеха да изглежда пълна. Към тях обу светлосиви сандали от изкуствен корк и взе чанта през рамо, в която се намираха парите, документите, чифт носни кърпички и необходимата козметика.

Следващият ден бе сряда. Случи се така, че трябваше да стане още в три и половина сутринта, защото единственият влак, пътуващ директно за Лупс, тръгваше в пет без двадесет. Дана отиде с електромобила си до гарата, която се намираше на южния край на Града и блестеше със стъкления си разкош, паркира колата и влезе в залата. Сградата искреше от чистота. Навсякъде работеха миещи и полиращи апарати, които изтриваха от покрива и от високите стени натрупалите се през изминалия ден сажди. Метачни машини почистваха покрития с изкуствени килими под. Многобройни малки вентилатори филтрираха въздуха и всмукваха праха. Мъжете и жените от бригадата по почистването ръководеха и контролираха тези процеси от кабинките си с помощта на оптични и акустични сипнали.

Дана си купи билет от автомата и се качи с ескалатора до перона. Блестящият червено-жълт влак, проточил се като стрела, беше вече готов да потегли. Всичко вървеше, както си му бе редът, другояче не можеше и да бъде. Тя си избра един вагон по средата, който бе тапициран със син плюш. Климатичната инсталация поддържаше приятна хладина. Дана се учуди защо имаше толкова малко пътници. От една страна, всички бяха заминали вече на почивка, от друга, нямаше особено много хора от Града, които да пътуват в посока на Лупе. Тя размисли дали да не седне до един намръщен старец с бели мустаци, или до едно младо русокосо същество, което, изглежда, бе посетило Града само за да обиколи тукашните модни салони. В крайна сметка си избра едно свободно купе. Малко след като се качи, влакът потегли безшумно.

Дана се чувствуваше доста необичайно от това, че не трябва да управлява никакви ръчки при движението, че няма никакъв материал за изучаване, че може да се отдаде изцяло на съзерцаване на пейзажа. Отначало се редуваха сребърен бетон, ЛС и зеленината на парковете. В предградията, през които преминаха, на мястото на къщите от лъчисто стъкло започнаха да се появяват често постройки от стъклопласт. Тяхното поддържаме не струваше толкова скъпо.

Стигнаха границата с Околностите на Града. Спирката се казваше Светлинният мост и на нея очевидно съвсем неотдавна бе издигната нова сграда на гарата, което показваше напредъка на Ксентурион. Тук се качиха няколко пътници. Между тях имаше един мъж на възраст колкото Дана, малко по-висок от нея, небрежно облечен, със загоряло от вятъра лице и белег върху горната страна на лявата китка. Той огледа изпитателно купето, преди да се настани срещу Дана, на свободното място до прозореца. С вяло движеше остави на седалката до себе си малко кафяво куфарче.

Дана гледаше през прозореца. Влакът бе потеглил отново. Пътят минаваше през Околностите на Града, където конструкциите от ЛС ставаха все по-редки. В населените места преобладаваха постройките от стъклопласт, а от време на време се забелязваха също и отделни къщи от пластмасов цимент. Изгревът на слънцето тук бе по-малко лъчист, отколкото в Града, но все още красив. Увлечена от пейзажа, Дана почти забрави спътника си, който освен това изглеждаше и твърде уморен от нощта, така че се бе отпуснал със затворени очи на седалката си. Веднъж, когато погледът й попадна съвсем случайно върху непознатия, тя го улови, че я изучава внимателно изпод спуснатите си клепачи.

Направи се, че нищо не е забелязала, но той каза:

— Изгревите са най-хубави всред върховете на Цитра.

— Върховете на Цитра ли? М-да. Ако човек изключи тези тук и преди всичко в Града.

— Бляскавата светлина в Града ме подлудява. Цялото това стъкло, изкуственото сияние. Знам, че всички възхваляват цветовата гама, спокойната осветеност. Замръзвам от нея. Липсва ми топлината.

Дана му хвърли изпитателен поглед. Това, което и казваше, звучеше малко предизвикателно, сякаш очакваше тя да му възрази.

— Често ли ходите в Града? — попита го тя.

— Рядко. Само когато Министерството пожелае. Но понякога се налага да преспивам там.

— А в планината Цитра?

— Още по-рядко, за съжаление. Може би затова ми харесват толкова изгревите в тази област.

— Рядко идвате в Града и още по-рядко в Цитра — каза Дана предпазливо. — Мога ли да ви попитам тогава откъде сте?

— Естествено. От Окръга Дорнтал.

— А аз си помислих, че сте от Луис.

Тя изрече последните думи колебливо и без да иска се издаде, че именно това бе очаквала. Той веднага се залови за тази тема.

— Какво имате против Лупс?

— Н-нищо. Че какво трябва да имам?

— Там произвеждат страхотни автомати. Вярно е, че хората не са много общителни. Ако не ги познаваш отблизо.

— Често ли ходите в Лупс?

— Работих няколко години в този район — отвърна той. — Във водното стопанство.

— И защо напуснахте?

— Явно искате да знаете точно — засмя се мъжът.

— Извинете — смути се малко Дана.

— По лични причини, жена ми не можеше да понася суровия климат.

— А, така ли — рече Дана и замълча. Отново се обърна към прозореца. Вече не знаеше със сигурност как и дали трябва да продължи разговора.

— А вие в Лупс ли отивате? За пръв път?

— Да, искам… искам да посетя един познат.

— Дълго ли ще останете?

— Не особено дълго. Ден-два.

— Жалко — каза непознатият, — заслужава си да останете повече време в Лупс. Все пак поразгледайте градчето. Може да ви се прииска да дойдете пак.

С това разговорът свърши и след още две спирки мъжът слезе от влака. Железопътната линия сега пресичаше хълмиста област, гори и полета. В малките селца, които се появяваха от време на време, имаше предимно пъстро боядисани постройки от пластмасов цимент, като само понякога между тях се издигаше някоя къща от стъклопласт. Дана не откъсваше поглед от пейзажа — наслаждаваше се на пътуването. Не я обезпокои това, че през това време слънцето се бе скрило зад облаци и бяха започнали да падат отделни едри капки дъжд. Ксентурион бе хубав дори в тези райони, които твърде рядко се посещаваха от жителите на Града. Само по служба, в удобни, блестящи автомобили, в които обаче седяха като препарирани, свели очи над разни документи или в най-добрия случай насочили поглед напред към пътя. Така беше ставало и с Дана през последните петнадесет години. Единствено през отпуските бе оглеждала бегло природата наоколо, но тогава се намираше край Светлото езеро или в чужбина.

Някъде се качи група млади момчета и момичета, които се държаха шумно и палаво. Четири-пет от тях нахлуха в купето на Дана, хвърлиха пакетите и чантите си върху багажника и като говореха един през друг, започнаха да вадят напитки и сандвичи. Дана изпита желание да ги смъмри да пазят тишина. Защото те бяха прехвърлили вече възрастта, когато можеха да се държат така. Но си замълча. И въпреки че бе изяла една диетична порция във вагон-ресторанта, позволи да я почерпят с чай и сандвич с пастет, който й предложи едно момиче. Малката закръглена брюнетка с боядисани в сиво клепачи и големи обици в същия цвят веднага попита Дана дали не идва от Града и дали живее и работи там. А когато получи утвърдителен отговор, извика:

— Я се усмирете. Тя е от Града. Никой от нас не е бил там. Баща ми каза, че целият Град блести от чистота и светлина. Вярно ли е това? Наистина ли всеки притежава собствена къща, и то обзаведена с мебели от Ипсилон? И всички ли се държат така благоприлично в Града?

— Представите ви не отговарят на истината — рече Дана, едновременно развеселена и раздразнена. — Какво означава благоприлично? При нас всичко е спокойно и уравновесено, това го изисква работата. В края на краищата в Града се взимат важни решения. Затова са необходими също слънце и светлина. Подобно е положението и с къщите, но не всеки разполага със своя собствена. А колкото до вещите от Ипсилон, и във вашите жилища сигурно имате една или друга от тях.

Говореше, сякаш трябваше да се защитава, и беше леко поруменяла.

— Вярно ли е — попита момичето, — че при вас не е позволено да се дава израз на чувствата?

— На това не може да се даде общовалиден отговор. Не правим от мухата слон, ако имаш предвид нещо подобно. Все пак е необходима сдържаност, ако човек иска да основе нещо трайно.

— Представям си колко великолепно трябва да е всичко от стъкло — извика момичето и издрънча въодушевено с обеците си. — С удоволствие бих живяла в Града, в тези разкошни къщи. Там всеки разполага със служебна кола и нищо не му липсва!

— Но ще трябва още доста да се поизпотиш при Дванайсетистите, Мара — обади се едно от момчетата. — И без повече целувчици до градинската врата. Там всички са моралисти.

Моралисти, каква грозна дума, помисли си Дана. Такава ли изглеждам? Много й се искаше да извади огледалцето си и да хвърли един поглед в него.

Младежите се разсмяха. Мара се изплези на момчето. Една блондинка с тънки ръце и крака, се намеси:

— Не е нужно всички да учат. Винаги се търсят хора за бригадите по почистването, както и за разпределянето на стоките.

— Но за това няма да ти се полага служебна кола — отвърна момчето.

— Е, и? Нима мислиш, че тук ще ми дадат такава?

Разговорът продължи с весел тон. Дана не се включи повече в него. Тъй или иначе, за късото време не би могла да разкаже на тези млади хора нищо особено за Града. Те се интересуваха само от външната страна на нещата и от нищо друго. Седеше леко отчуждена сред тях. Не след дълго групата, която, както бе обяснила брюнетката, отиваше на екскурзия, слезе от влака. Обаче Дана пак не остана сама. В купето влязоха две възрастни жени и един мъж със спортен каскет и се настаниха. Гледката навън сега представляваше смесица от сиви заводски халета, камини, бълващи пушек, и високи, доста еднакви бетонни жилищни блокове. Между селата и градовете се простираха пясъчни кариери, каменоломни, широки полета. Сред тях редките поляни или горички образуваха зелени оазиси.

Към обяд Дана пристигна в Лупс. В пълна противоположност на спокойната, светеща от чистота гара на Града тази тук бе почерняла от сажди и изпълнена с шум. По пероните едва се разминаваше забързана човешка тълпа. Почистващите автомати, от които, изглежда, само част бяха изправни, не можеха да се справят с огромната работа. Дори пълзящата пътека, с която Дана искаше да стигне до гишето за резервации на хотел, бе изключена. В Града подобна неуредица би била немислима, но тук й се стори, че тя не прави впечатление. От никого не чу забележка по този въпрос. Само Дана стоеше неприятно изненадана пред мъртвия екран от стъклопласт. Най-накрая се остави потокът от пътници да я отнесе към изхода. Във всяко по-голямо населено място имаше хотел с надпис „Национал“ и както предположи, в Лупс той се намираше точно срещу гарата.

Адресът на Тантулос можеше да научи само от работното му място. Но преди да направи необходимите справки, реши, макар и не заради съвета на мъжа от влака, да поразгледа Лупс. Имаше достатъчно време. Естествено не беше никак лесно да се получи стая в градчето. Жената на рецепцията на „Национал“, облечена в ръждивокафяв спортен костюм с бели ивици на ръкавите, й отказа веднага.

— Много от старите хотели ги разрушиха обясни тя, — местата не достигат. Трябваше да се обадите предварително.

— Но ако някой пристигне ненадейно и не може да отпътува веднага, ако иска да разгледа нещо? — попита Дана.

Жената вдигна рамене.

— Така е, и това се случва. Отдавна се оплакваме от положението тук, но онези от Града не ги интересува. И този път не отпуснаха средства за реконструкцията на хотела. Имало други проблеми, твърдеше пълномощникът им, който се отби за малко при нас.

Дана се оттегли бързо, за да не се издаде, че самата тя идва от Града. Тъй или иначе не беше възможно да пренощува в този хотел. Върна се на гарата и влезе в залата с видеофоните. Няколко апарата не работеха, пред останалите се бяха образували опашки. Загуби двадесет минути в чакане, а после половин час говори по щастливо завоювания видеофон. Най-накрая получи това, което искаше. Успя да си уреди стая в дома за гости на тукашното педагогическо училище, след като изброи всичките си титли и заслуги. Малко след това се добра с късмет и до едно такси, което я закара до дома.

Дана използува част от следобеда да си почине и да се съвземе от пътуването и трудностите при търсенето на стая. От автомата на етажа си взе порция пълнена риба, за да утоли глада си. Да, животът тук бе по-различен от този в Града, разговорите, които проведе във влака, в „Национал“, по видеофона, впечатленията от Лупс, колкото и повърхностни да бяха, го потвърждаваха. Ежедневието бе изпълнено с трудности, много неща бяха занемарени, но и Стъклените никога не бяха твърдели, че всички проблеми са вече решени. Само ако се придържаме към идеалите, които толкова издигнаха Ксентурион, ще постигнем и тук целта си, помисли си Дана. Над това трябва да поразсъждава Тантулос, нали така сме го учили. Но ще го разбере ли някога, ако се отказва от нас и отрича принципите, ако доброволно пада до положение, в което погледът му неизбежно ще се стесни и затъмни?

Към четири часа следобед Дана се облече за първата си разходка из Лупс. Навън я погълна тълпата — много по-гъста и шумна, отколкото бе свикнала. Фабричните работници, каквито изобщо нямаше в Града, очевидно току-що бяха излезли от смяна. По прекалено тесните улици не се движеха електромобили, а стари, тракащи бензинови коли и камиони. Дана, която отдавна не бе вървяла сред такава навалица, гледаше с неодобрение на суматохата. Чувствуваше се несигурна между всички тези хора, които напираха към спирките на метрото, блъскаха се и се караха помежду си, ругаеха или се смееха. Младежи в спортни облекла, момичета със слънчобрани, дечурлига, които бяха наобиколили един музикален автомат. Влюбена двойка се целуваше, без да се стеснява, пред витрина с модни стоки, неколцина работници пиеха бира направо от бутилките. Какво би казал Мел-Дирк за всичко това? Или пък професор Емерих? Дана си представи лицето на съпруга си и се разсмя. Постепенно несигурността й изчезна, разходката започна да й доставя удоволствие. От една сергия си купи кърпа с шевици, каквато бе носила като момиче. Промъкваше се заедно с хората между магазинчетата и дори само за да добие впечатление, се повози две спирки с метрото. А когато стомахът й се обади, намери закусвалня, скрита в една странична уличка.

Ресторантът беше малък, помещаваше се в мазето и бе обзаведен старомодно с мебели от дърво и лампи от ковано желязо, а чиниите бяха керамични. Защо наистина няма вече такива места в Града, запита се Дана и си представи големите стъклени ресторанти, които посещаваха винаги. Веднага й се стори, че чува отново отговора на Мел-Дирк: Защото винаги сме били и сме за ясното и обозримото. Но това още не е причина, помисли си Дана, да се прави всичко така еднакво, по образец. Тук е уютно, чувствуваш се добре.

Тъкмо искаше да извика келнера, но не успя да даде поръчката си. В този момент я заговори един мъж, който се бе устремил през залата точно към нея.

— Дана Бром — извика той, — нима това е възможно!

Тя го изгледа учудено. Бяха изминали много години, откакто някой се бе обръщал към нея с моминското й име.