Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die gläserne Stadt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Немски Фантастични разкази от ГДР

Библиотека „Фантастика“

 

Преводач: Емануел Икономов, 1987

Съставители: Любен Дилов и Ерик Симон, 1987

Редактор: Велко Милоев

Редактор на издателството: Асен Милчев

Художник: Евгени Томов

Художествено оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6277-8-87

Немска. Първо издание.

Дадена за печат м. април 1987 г.

Подписана за печат м. май 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 19.

УИК 12,26. Формат 32/70/100.

Цена 1, 91 лв.

 

ДИ „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

 

Gerhard Branstner. Vom Himmel hoch

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1977 (1974)

 

Rolf Krohn. Der Haltepunkt, In: Begegnung im Licht

Verlag Neues Leben, Berlin, 1976

 

Klaus Möckel. Die gläserne Stadt,

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1980

 

Angela und Kartheinz Steinmüller. Unter schwarzer Sonne, In: Windschiefe Geraden

Verlag Das Neue Berlin, Bertin, 1984

 

Gert Prokop. Wer stiehlt schon Unterschenkel?

Verlag Das Neue Berlin, 197S (1977)

 

Alfred Leman, Hans Taubert. Glas?, In: Das Gastgeschenk der Trunssotaren

Verlag Neues Leben, Berlin, 1973

 

Johanna Braun, Günter Braun. Fa und Cre, In: Lichtjahr 2

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1981

 

Erik Simon. Der Bahnbrecher, In: Fremde Sterne

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1979

История

  1. — Добавяне

10

Когато Дана пристигна в Града, нощта бе вече настъпила. Тишината на улиците, чистотата навред, слабото сияние на лунната светлина между фасадите на стъклените сгради — познатата атмосфера я обгърна като със защитна черупка. Тя седна в електромобила си, който беше стоял самотен на паркинга през изминалите дни, и потегли. Чу се провлечено бръмчене, но с увеличаване на оборотите на мотора то затихна и престана да се долавя. Дана излезе от паркинга и се насочи по широкия прав булевард към центъра. След тесните и извита улички на Лупс пътуването тук й се струваше като блаженство. Тя остави зад гърба си гарата, после големите изложбени зали, мина под Зеления мост, окъпан в лъчите на двойната светлина на луната и на нощния фар, и накрая малко преди центъра зави. Къщата, в която живееше, се издигаше на едно от най-хубавите места в Града, на Хълма на Яснотата. На Дана й трябваха още само десетина минути, за да стигне дотам.

Тя отвори със светлинен сигнал градинската врата, вкара колата във висящия гараж и се качи бавно горе. Наслаждаваше се на изкачването, на всяка крачка, която правеше. У дома, помисли си тя, най-сетне съм отново у дома.

Дана влезе в стаята и си остави куфара. Беше съвсем сама в жилището. Мел-Дирк все още се намираше в чужбина, а Гранат край Светлото езеро. Но така сякаш й бе по-добре. По такъв начин нямаше да отговаря на никакви въпроси. Щеше да разполага с време, за да си възвърне спокойствието, да забрави вълненията, да заглуши спомените. Защото на Дана й бе ясно едно. Макар и тишината на Града, сигурността, която излъчваха улиците, и площадите, сградите и парковете, да проникваха като балсам в нея, макар и да се чувствуваше като новородена между стъклените стени на къщата си, нямаше да може за една нощ да задуши в себе си преживяванията в Лупс. Нито звука на гласовете, нито разпалеността на споровете. Прекалено много неща й се бяха струпали на главата, бяха я погълнали. Сребърното шампанско в хладилника нямаше да я накара да забрави червената „Мисла“, дъждът, който утре сутринта може би щеше да почука на покрива, щеше да й напомня за първия следобед в жилището на Хелик, а високият ясен в градината — за гроба на Рюдигаст. Дана пресече полутъмната стая (в момента би й било направо неприятно да запали светлината) и против желанието си видя пред себе си лицето на Тантулос, чу въпросите на Хелик. Не, не е моя работа да променям всичко, да изразявам съмненията, които изпитвам, а и не го искам, каза си тя и закри очите си с ръце. Но въпросите я глождеха, а в гърдите й бе заседнало болезнено чувство. Някаква носталгия към непознатото, към един живот, чийто пулс бе доловила, но който занапред щеше да бъде недостижим за нея.

Запали цигара — рядко пушеше, но сега се надяваше, че ще й помогне да се успокои — и излезе на балкона. Над Града луната светеше студено, но необикновено красиво. И тогава, в нощната тишина на стаената къща, тя дочу в един момент тихо, едва доловимо пращене. Дана се сви и се закова на място, превърна се цялата на слух, обезпокоен и наострен. Отначало шумът не се повтори, всичко беше спокойно и тя си помисли вече, че й се е сторило. Но изведнъж го долови отново — тихо разкъсване и пукане като въздишка, като шумолене на вятъра, развяващ из въздуха повехнали листа.

Дана затвори очи. Сега, когато бе сигурна, чувството на страх отстъпи пред студената решителност. Изпусна цигарата от пръстите си и механично я стъпка върху пода на балкона. С твърда, отсечена стъпка тя се върна обратно в жилището и запали осветлението. Когато влезе в стаята си, погледна стъклените стени толкова спокойно, сякаш се отнасяше не за нейната, а за чужда къща. Не бе необходимо да търси дълго. От пода до тавана се простираха още слаби, но все пак забележими за окото пукнатини. Те бяха също като разклонените линии на дланта й.

Край