Клаус Мьокел
Стъкленият град (7)

7

— Там, вляво на хоризонта, са сградите и комините на известния ни компютърен завод — обясняваше Хелик. — В центъра се намира историческото кметство, до него е катедралата, а по-нататък, вдясно, можеш да се насладиш на гледката на свръхмодерния административен комплекс.

— Историческо кметство, какво означава това?

— Старо е, почти на хиляда години. Там е била обявена републиката на града държава Лупс, а по-късно е бил издаден известният манифест за конфедерация с останалите държави в Ксентурион.

Градът със сегашната си структура съществува едва от стотина години, а този незначителен Лупс бе десет пъти по-стар от него… Дана беше поразена. Чувствуваше ръката на Хелик на рамото си.

— Бих искала да разгледам кметството — каза тя.

— Може би вдругиден, тогава ще е отворено за посетители.

— А сега какво ще правим?

— Ако искаш, ще отидем с колата до онези новопостроени високи блокове. Оттам гледката е друга.

Беше станало топло, дъждовните облаци се бяха разпръснали. Минаха напряко през града и спряха в един нов жилищен комплекс. Блоковете бяха от бетонопласт и пластмасов цимент, с червени и сини балкани, всичко бе много просто, но изглеждаше практично. Паркираха колата й се разходиха из една малка градина, на другата страна на която се намираха високите здания. В градината имаше езерце, с патици, храсти и пейки. Хелик бе взел ръката на Дана и я стисна. Какво означава това, помисли си тя, аз съм омъжена жена, не може така. Въпреки това се остави да я държи за ръката и седна с него на една пейка. Изведнъж направо от ясното небе рукна нов порой. Макар че от блоковете ги деляха само някакви си сто метра, Дана, облечена в мрежестата си рокля, веднага се измокри до кости.

— Само това ми липсваше — рече тя.

— Не се безпокой, вече стигнахме. Живея в третия блок отдясно, на осемнадесетия етаж.

Беше го предполагала, но се показа изненадана:

— Тук ли живееш?

— Не е ли това щастлива случайност?

— Може да се каже — отвърна тя подигравателно.

Жилището му, две стаи и половина, с водно-въздушна баня и модерна кухия, предоставяше нужния комфорт, но изглеждаше леко занемарено. Роботите, малките технически помощници, не можеха да заместят жената, която бе напуснал преди две години. Или тя него, Дана не бе разбрала точно. Тъй като замръзваше в мокрото си облекло, Хелик включи отоплението и й донесе дебел домашен халат.

— Можеш да го облечеш, докато ти изсъхнат дрехите.

Тя не отговори, но взе халата и отиде в банята.

Съблече се, изсуши се под струята топъл въздух и се опита по някакъв начин да приведе в ред прическата си. Задържа се няколко минути пред голямото огледало, което заемаше почти цяла стена в кабината на душа, и се огледа изпитателно от главата до петите. Не, наистина не съм вече на двадесет, помисли си тя, но не съм ли все пак още красива? Реши, че е добър признак да може да се погледне така критично. Простря дрехите си, уви се плътно в мекия широк халат и се върна във всекидневната.

Хелик седеше на ниска пластмасова табуретка край прозореца, а на масата пред него имаше вече поднос с бутилки. Беше се преоблякъл и сега носеше домашно сако с широки ръкави.

— Халатът ми ти стои чудесно — провикна се весело той. — Ще видиш, роклята ти ще изсъхне начаса. А дотогава седми. Какво да ти предложа за пиене? Или предпочиташ нещо за хапване. Вече е почти дванадесет.

Дана седна. През прозореца се откриваше просторна гледка над блестящите от дъжда покриви. Тя посегна към една от искрящите чаши.

— Налей ми „Мисла“ — рече тя — с голяма доза чер пипер.

Той се засмя, разбрал какво означава това. Обикновено жените избягваха този коктейл, който изгаряше гърлото и бързо замайваше главата. Тя наистина се нуждаеше сега от нещо силно, като последен тласък. И без това се чувствуваше не на себе си, от вчера правилата на Града не бяха повече в сила, което, от една страна, я ужасяваше, а, от друга, сякаш я бе освободило от някаква тежест.

Хелик си направи същата напитка и те се чукнаха. Ефектът не закъсня. От студентските си години Дана не бе изпитвала подобно чувство на окриленост, на сила, която можеше да изкорени дървета. Това е измама, чиста илюзия, помисли си и тихичко се засмя.

— Ако преди два дена някой ми бе казал, че аз, известният педагог и учен Дана Дал ще седя днес из Окръзите, облечена така неглиже, в стаята на чужд мъж, и ще пия огнен пунш, мисля, че…

— Да ме наричаш чужд мъж не е правилно — прекъсна я Хелик, — в крайна сметка ме познаваш по-дълго, отколкото твоя Мел… Мел-Еди-кой си.

— Не намесвай Мел-Дирк и ми налей още една чаша. Твоят барман каза, че ние от Града не умеем да се забавляваме. Направи ми някакъв комплимент, едно време много те биваше.

— А, спомняш си — рече той развеселен. Приближи се към нея, напълни чашата й и веднага заговори: — Чудесно е, че си дошла в Лупс, Дана, ти си красива както винаги и аз те обичам.

— Не приказвай такива глупости — каза Дана, — как можеш да ме обичаш, когато едва снощи случайно се срещнахме отново. Искаш да ме прелъстиш, признай си. — Тя изпи втората си „Миела“ и почувствува, че плува из стаята, че излита през прозореца нагоре към облаците. — Какво чакаш, хвани ме — добави тя, — дръж ме здраво, за да не отлетя. Хайде, вземи ме в прегръдките си. Макар че да полетя, ей така за час-два, не би било лошо. Можем да опитаме и заедно. Знаеш ли, ние в Града с нашето мъдруване сякаш наистина сме залепнали прекалено здраво за земята.