Клаус Мьокел
Стъкленият град

1

Утрото представляваше най-красивият момент от целия ден, най-вече ако небето бе ясно или с много малко облачета. Това се дължеше на конструкцията на къщите и на факта, че бяха построени от лъчисто стъкло, което на технически език се наричаше съкратено ЛС. То филтрираше слънчевите лъчи, пречупваше ги и ги разпиляваше в хиляди нюанси на цветовете. И тъй като тези пъстроцветни лъчи се отразяваха отново и отново от стените и покривите, получаваха се наистина фантастични картини. Арки, куполи, дървета, реки, цели дворци и планини от светлина. Човек пресичаше пелени от синьо-бяла мъгла и разкъсваше огнени мрежи. Ако някой се разхождаше из Града при изгрев-слънце, то той вървеше във фокуса на сребърни, оранжеви и бледозелени прожектори. Но не беше заслепен, понеже ЛС смекчаваше остротата на лъчите. По-късно, когато слънцето се издигнеше, светлината се омекотяваше от сенниците. Тогава Градът губеше част от великолепието си.

Затова утрото бе най-хубавото, дори и в самите къщи, които за минути се превръщаха в прозрачни пчелни пити, в трептящи от светлина колони и кубове.

— Сякаш се намираме във вътрешността на диамант — бе казал веднъж мъжът на Дана Дал по времето, когато беше още млад и склонен към поетични сравнения.

Годините бяха отминали, но образът се бе запазил. И Дана изобщо не се смущаваше от факта, че най-късно след четвърт час ще трябва да спусне леките завеси, за да спре нахлуващото море от лъчи. През пердетата бе процеждаше все пак достатъчно светлина, която тъчеше килими и извайваше сталактити. Едва когато навън се спускаха огромните сенници, романтиката изчезваше и всекидневната работа запълваше часовете.

Тази сутрин Дана бе сама и това й позволи да се наслади на пробуждането, на тишината на къщата, на чувството, че не трябва да се грижи или съобразява с никого. Мел-Дирк, съпругът й, бе заминал в чужбина на някакъв конгрес на архитектите, а дъщеря й Гранат бе останала да пренощува у една приятелка. Ако, разбира се, това, което разказа по видеофона, отговаряше на действителността — Гранат се намираше във възрастта, когато някои неща се крият от родителите. Независимо дали бе казала истината, или не, във всеки случай я нямаше в къщи. Както и Ричо, синът, който се бе оженил преди четири седмици и сега живееше в ново жилище на другия край на Града.

Дана се изправи в леглото и докосна с показалеца на дясната си ръка един широк синкав лъч, който веднага се пръсна в светлинно ветрило. Ще окъпя тялото си в син и червен блясък, помисли си тя и начаса стана. Остави бялата си кадифено мека нощница да се свлече на пода и затанцува гола из стаята. На четиридесет и една години съм, на четиридесет и една. А се чувствувам по-скоро на двадесет и една. Но когато застана пред огледалото и разгледа гънките по тялото си, които вече бяха започнали да се появяват тук-там (макар да беше добре запазена за годините си, дори много добре), поотрезня малко. Чувства, чувства, помисли си тя, стените ще се напукат някой ден. Ако Мел-Дирк беше тук, щеше да ме смъмри. Който живееше в Града, не биваше да се поддава на никакви неконтролирани чувства. Каквито и да бяха обстоятелствата, дори и в най-тежките, човек бе длъжен да запази самообладание. Това бе строг закон. Който го нарушеше, трябваше да очаква най-лошото. Започваше се с леки, едва забележими пукнатини в стъклените стени, отначало подобни на драскотини, но при повторно нарушение те се задълбочаваха, разширяваха, разклоняваха. Плетеници от малки резки, които се превръщаха в цепнатини, в зеещи дупки. Докато накрая от стените се откъсваха цели парчета, подът се продънваше, таванът се срутваше и всичко се сгромолясваше. Понякога дори се налагаше къщите изцяло да бъдат построени наново, естествено за други обитатели, тъй като предишните отдавна бяха напуснали Града. Най-често тайно и на пръсти, тъй като освен паричките загуби човек трябваше да понесе и позора, че не е издържал. Въпреки всичко имаше два-три случая на бунтове от страна на хора, които съзнателно нарушаваха нормите, защото, както твърдяха, не виждали смисъла им. Те си тръгваха с високо вдигнати глави и заявяваха, че макар животът извън Града да е по-труден, не така спокоен и осигурен, все пак бе за предпочитане като по-интересен и разнообразен. Но тези примери бяха твърде редки и не ставаха публично достояние. Дана се съмняваше, че хората действително могат да разсъждават така. Самата тя идваше отвън и й бяха необходими много години, докато достигне сегашното си положение. Да се закрепи здраво в Града, където се вземаха решения за цялата страна. Не, онези двама или трима, за които се носеха слухове, съзнателно бяха заложили на карта досегашното си съществуване и само се опитваха да превърнат неволята си в добродетел. Между хилядите жители на Града те не представляваха повече от няколко зрънца пясък, които не интересуваха никого на широкия плаж.

По стените в стаята на Дана не личаха никакви пукнатини. Затова бяха необходими по-силни сътресения. С уверени крачки жената се запъти към банята, завъртя крановете на водата и на струята топъл въздух. Жилището, както всички други в Града, беше обзаведено удобно. Повечето мебели и техническото обзавеждане бяха внесени от Ипсилон, страната отвъд планината, чийто обществен ред заслужаваше порицание, но затова пък имаше могъща промишленост. Понякога Дана изпитваше леко раздразнение и даже срам, че използва йонен душ, машина за приготвяне на закуски и няколко малки робота от Ипсилон. Не защото беше против търговията и размяната на стоки, ами защото виждаше, че това увлечение вземаше превес, превръщаше се в мания. Думата по този въпрос можеше да вземе само някой, който притежаваше подобни вещи със съответните им фирмени знаци, и то само в случаите, когато собствените продукти отговаряха на същите изисквания. Но след като всички ги употребяваха, дори и началниците й, Дана винаги отхвърляше подобни мисли. Обзавеждането на къщите бе работа на Комитета по снабдяването. За Града се доставяха необходимите средства и никой от кръга на познатите й не се учудваше как става това. В крайна сметка човек се труди, за да постигне нещо в живота, и има правото да бъде освободен от подобни грижи.

Дана си взе душ, облече се и закуси. Имаше време до девет часа, когато щеше да изкара колата, за да отпътува както всеки ден към университета. Днес обаче не отиваше за лекции и упражнения, ами за Голямото обнародване. Това събитие се случваше само веднъж годишно, и то винаги през третото тримесечие. Осемнайсетистите, или с други думи, всички млади жени и мъже, които бяха завършили осемнадесет триместъра напрегнато учение, узнаваха решението на Комисията по бъдещето относно работните им области отсега нататък. Ставаше дума не толкова за определени професии, а по-скоро за районите, където трябваше да работят. Именно това бе важно в страната Ксентурион. Съществуваха, оформили се от десетилетия, от векове, Градът, Околностите на Града и Окръзите. Което означаваше, че Осемнайсетистите биваха разделяни на три категории. На Избраните, пет от сто, се разрешаваше и занапред да се наслаждават на изгрева и залеза на слънцето в стъклени сгради, да живеят и да се трудят в духовния и културния център на страната, да участвуват в определянето на нормите, на които се подчиняваше животът в Ксентурион. Разпределените в околностите на Града, десет-дванадесет на брой, се намираха на едно стъпало по-долу. Те бяха просто хора за свръзка, стъпили с един крак в Окръзите и протягащи ръце нагоре към Стъклените. Във всеки случай имаха поне някакъв шанс за напредък. Двама-трима от тях успяваха с течение на годините да го реализират — тези, които бяха най-упорити и най-уравновесени. Голямата част от Осемнайсетистите обаче получаваха места в Окръзите и само на малцина от тях им се удаваше след неимоверни усилия да се преместят в Околностите на Града. За самия Град изобщо и дума не можеше да става. Последното бе направо изключено. Дана познаваше един, който трябва да бе работил преди много години в някой Окръг. Но никога не го бе чула да говори за това. Той бе извънредно безстрастен, разсъдлив човек, без жена и деца, без приятели, камо ли приятелки, и работеше като чиновник в Министерството на енергетиката. Именно! Тъкмо там бяха нужни такива хора, които умееха да уреждат спорове, защото винаги запазваха спокойствието си и ясното си съзнание, дори и в най-трудните ситуации.

Самата Дана бе родена и израсла в Околностите на Града, после — както почти всички ръководни личности — бе преминала през редиците на Осемнайсетистите. Но въпреки отличния й успех в училище не я допуснаха веднага в университета. Дори по-късно, вече в Града, си имаше трудности, докато се утвърди. Причината за това бе една юношеска любов, с която дълго не можеше да се справи. Без деликатната възпитателна работа на Мел-Дирк, който бе по-възрастен от нея и заемаше здрави позиции в живота на Града, кой знае дали всичко не би приключило още тогава. В крайна сметка тя все пак беше успяла — стана доцент по педагогика, а после професор и можеше да служи за пример и опора както на децата си, така и на студентите. Фактът, че не винаги й е било лесно да се пребори сама със себе си, я караше да се чувствува особено горда.

2

Голямото обнародване се състоя в Звездната зала на университета, едно относително малко шестоъгълно помещение, използувано главно за тържествени случаи. Стените на залата бяха от светложълто стъкло, с открояващи се ребра и с ниши, където растяха каучукови дървета. На тавана висеше картина, която изобразяваше най-хубавите пейзажи на Ксентурион. Горите и каналите на Зеления триъгълник, лечебният курорт Канао, известен на целия континент, Земята на Севолин — раят на животните, върховете на планината Цитра и накрая околностите на Светлото езеро. Художникът бе използувал техниката на фоторезбата, която придаваше особено пластични черти на образите. Картината се покриваше с ново стъкло на всеки две години, така че никога не загубваше първоначалната си свежест.

Стана десет часът. Студентите, облечени в лилави официални костюми или рокли, седяха вече в очакване по местата си, когато Комисията влезе в залата. Всички бяха празнично настроени, (дори тези, които знаеха, че нито Градът, нито Околностите му са достижими за тях), защото бяха преодолели вече един етап на тежка работа. И нямаше да живеят зле — в Ксентурион никой не живееше зле. Имаше социална осигуреност и нарастващо благоденствие както в столицата, така и в окръзите. Поне за тях, които щяха да заемат важни постове, където и да отидеха. Разбира се, къщите, в които щяха да живеят, нямаше да са от ЛС — само Градът можеше да си позволи разходите за такива конструкции и за необходимите автомати за почистването им. Но щяха да разполагат също със служебни коли, с места за почивка край Светлото езеро, с чудесно обзаведени жилища. Затова те, както и другите — Избраните и претендентите за място в Околностите на Града, — имаха причина да се радват. Проблемите щяха да дойдат по-късно.

Когато премина през залата заедно с деветчленната комисия и зае мястото си на подиума зад дълга, украсена с цветя маса, Дана знаеше, че толкова много мечти, толкова много надежди няма да се сбъднат. Защото да принадлежи човек към Избраните, въпреки относително равното икономическо положение с останалите, не бе само въпрос на престиж. Да се живее в Града или най-малкото недалеч от него означаваше много повече — да стоиш над проблемите. В столицата всичко се виждаше в друга светлина. Тук непонятното се свързваше с много повече факти и така се изясняваше, хаосът се подреждаше, ръбовете се изглаждаха. Човек разпознаваше противоречията, обаче не се налагаше да се занимава с тях. Това дори би било вредно и пагубно за необходимия цялостен поглед върху нещата. Препоръчваше се да се взема дистанцирано участие, което правеше възможни решенията в голям мащаб. За да се гарантират задължителните за тази цел уравновесеност и сигурност, на жителите на Града се спестяваха всякакви трудности. Затова пък в Окръзите, където различните възгледи се сблъскваха, трябваше да се осъществи всичко, което в столицата е било само една идея или план. Там и най-леката незадоволеност заплашваше да предизвика сериозни проблеми. Намираха се вечни мърморковци и недоволни или хора, които наистина са били третирани несправедливо, така че някогашните Осемнайсетисти често трябваше да се занимават с въпроси, поглъщащи силите и опъващи нервите им до краен предел. Те попадаха в неприятни ситуации, бяха нагрубявани от скандалджии и понякога буквално смазвани от работа. Нищо чудно, че мнозина от тях биха желали да бъдат измежду Избраните, но поради неуравновесения си характер или необуздан темперамент още предварително биваха изключвани от бройката за Града. И все пак се надяваха. При минали обнародвания Дана неведнъж бе ставала свидетелка на изблици на отчаяние. Тези, които им се поддаваха, не предполагаха, че по този начин губеха и последния си шанс за издигане, дори и за в бъдеще.

Студентите, изправили се при появяването на Комисията, седнаха отново и ректорът взе думата за приветствие. Той бе висок и слаб мъж със запомнящи се черти на лицето и вече посивели коси и владееше добре изкуството на реториката. Въпреки това Дана го слушаше само с половин ухо. За нея речта му не представляваше нищо ново, тя се състоеше от общи и банални фрази, които не се бяха променили никак с годините. Ставаше дума за успехите, постигнати от преподавателите и студентите през изминалия период от време, за честта да седят тук, за отговорността, която всички абсолвенти щяха да носят отсега нататък. Ректорът призоваваше Осемнайсетистите да се покажат достойни за стоящите пред тях задачи и да се държат храбро там, където бъдат изпратени, според способностите си. В рамките на определените области, обеща той, можеха свободно да избират предлаганите места.

Най-накрая — студентите бяха станали вече неспокойни — тази точка от програмата завърши и започна основната част: прочетоха имената и съответните райони на разпределение. По време на четенето професорите се сменяха. Всеки от тях носеше със себе си списък на тези Осемнайсетисти, които бе възпитавал през годините на обучението. Най-напред извикаха всички студенти, определени за Окръзите, след това дойде ред на абсолвентите, предвидени за Околностите на Града, и съвсем накрая пристъпиха напред Избраните, за да вземат свидетелствата си. Както всяка година, и този път церемонията започна без емоции, при добра дисциплина. Но въпреки че членовете на Комисията излъчваха невъзмутимо спокойствие, най-малкото в някой и друг случай сдържаността им бе показна. И не без основание — познаваха, си стоката и всеки имаше двама-трима кандидати в списъка, които можеха да реагират неочаквано.

Първият инцидент наистина дойде, когато бяха прочетени горе-долу половината от имената. Една студентка на юриста Емерих, приказно хубаво момиче, което трябваше да замине в Окръзите, но се бе надявало на място в Околностите на Града, се разплака при обявяването на разпределението й. Чувствуваше се несправедливо подценена и отказваше да приеме присъдата като окончателна. Не разбирала решението, казваше тя, винаги се съобразявала с принципите, които са им налагали. Знаела, че за място в Града в нейния случай и дума не можело да става. Но Окръзите — това просто било прекалено жестоко!

Протестът на момичето естествено нямаше смисъл. Дана знаеше нещо за историята й: много надарена студентка, която обаче при различни практически занятия се разпалвала ненужно в реакциите си. По този въпрос сега не можеше да се дискутира. Още повече че неуравновесеността й се потвърждаваше и от днешния инцидент.

След няколко минути момичето прие неизбежното, но веднага след това се разигра неприятна сцена с Роно, блед младеж, начинаещ психолог, който непременно искаше да докаже на Комисията, че компютрите са сгрешили при оценяването на личността му. Прекалено са изтъкнали някои от характерните му черти, а други не са взели под внимание. Сякаш компютрите можеха да грешат някога. Младежът говореше ли, говореше. Успя да се обърне лично към всеки член от Комисията, като започна с ректора и свърши с доцента по спорт и приложна телепортация. Безсмисленото му начинание само забави цялото събрание. За щастие следващите кандидата се показаха по-благоразумни.

Дана установи с облекчение, че студентите от нейния списък реагираха много съзнателно. Дори пълничката Диан Крос, която не успя да се класира за Околностите на Града само защото при най-малкия повод се изпълваше със съжаление, прие спокойно разпределението си в Окръзите. Дана видя в това доказателство за добрата си работа, още повече че бе успяла да прокара двама кандидати в Околностите и един сред Избраните. Такъв успех не бе постигнал дори самият ректор, заради което при предварителните обсъждания той се опита да направи интрига срещу нея. Но по отношение на Тантулос, нейния Избран, усилията му бяха напразни. Младежът бе не само извънредно надарен, но и притежаваше невероятно хладнокръвие. През изминалите години не бе имало пито един случай, при който той да загуби самообладание, да реагира емоционално вместо рационално. Бе избягнал дори любовта, която създаваше толкова проблеми на младите хора. Може би донякъде бе твърде горделив за своите двадесет и четири лазарника, но вероятно този малък недостатък щеше да се изглади. Дана бе убедена, че Тантулос ще успее в кариерата си и повечето членове на Комисията я подкрепиха.

Поради всичките тези причини тя въздъхна облекчено, когато дойде редът на кандидатите за Околностите на Града, а най-сетне и на Избраните. На лицата им бяха изписани само лъчезарни, суетни усмивки. Получилите вече разпределение поглеждаха с известна завист състудентите си, които бяха постигнали по-добър успех, а професорите, привършили със списъците, разглеждаха критично кандидатите на колегите си. Разбира се, някои сигурно си мислеха и за предстоящата ваканция. За комфортните хотели в страната или в чужбина, за скромните, но много модерни напоследък бенгалски колиби. Всекиму според вкуса. Затова не всички в залата бяха вече концентрирани. Обаче когато Тантулос, последен от Избраните, бе извикан напред, можеше все пак да разчита на благосклонно внимание. Както преподавателите, така и студентите знаеха, че ако някой бе заслужил отличието да работи занапред в Града, това бе той.

Дана се зарадва на този момент и призна пред себе си това чувство. Зарадва се на този ден и на този миг. Жалко, че Мел-Дирк и децата не можеха да присъствуват. Тя чакаше младежа на края на масата, хванала в дясната си ръка свидетелството, а в лявата скъпата червеникава купа от блестящ метал, която се даваше на най-добрия за годината. Подготвила бе няколко особено сърдечни думи, за които никой не можеше да я съди. Тантулос просто ги бе заслужил. Тя видя как той стана от стола, когато бе прочетено името му, видя как мина между редиците на седящите, проследен от възхитените погледи на момичетата, и после излезе напред по пътеката. Беше набит младеж с червени коси и кръгло лице, което въобще не издаваше интелигентността му, камо ли неговата твърдост и вътрешно спокойствие. Дана пристъпи още крачка напред върху подиума и под ръкоплясканията на събралите се му връчи грамотата и купата. Каза, че много се радва да е възпитала такъв добър ученик измежду Осемнайсетистите и че от името на цялата Комисия му пожелава успех в работата му в Града, в бъдещия му принос за благоденствието на Ксентурион. Бе вложила толкова топлота в гласа си, колкото бе подходящо при тези обстоятелства. Дори съвсем малко повече. Присъствуващите изръкопляскаха отново.

Но тогава, в тази сама по себе си проста и безобидна ситуация се случи нещо непредвидено. Тантулос, когото думите на Дана, изглежда, не бяха развълнували и бе останал някак си безучастен, се изкашля и реши да отговори. Нещо, което бе необичайно в такива случаи. Той заговори с тих глас, но все пак се чуваше в цялата зала. Това, което каза, звучеше като клетва:

— Простете ми, уважаема госпожо професор, извинете ме, мои учители и учителки — започна той, обръщайки се към Комисията, — ако се осмелявам като абсолвент да изразя някои мисли накрая на тази церемония. Знам — самият факт, че говоря, е необичаен, а колко ли смаяни и засегнати ще бъдете, когато научите причината за това. Но най-напред искам да ви благодаря за доверието, което ми гласувахте. Добре разбирам какво означава да бъдеш включен в категорията на Избраните и напълно съзнавам честта, която ми се оказва. Повярвайте ми, не съм взел лесно решението си и през последните четири седмици размислях дълго върху него…

Тантулос направи пауза, като не гледаше нито своя ментор, нито останалите членове на Комисията, които обаче от своя страна го наблюдаваха учудени и леко обезпокоени. Какво иска, за бога, помисли си Дана, която все още стоеше на края на масата до младежа (изведнъж почувствува някаква безпомощност, сякаш тя бе ученичка, а не той), какво пък иска сега? Сърцето й започна да бие ускорено, обзе я предчувствие, че всеки миг ще се случи нещо необикновено, нещо непоправимо. Тя трябваше да го предотврати, да прекъсне речта, но езикът й не се подчиняваше. И тогава чу:

— Но аз разбрах — така трябва да бъде. Не претендирам, че мога да преценя това, нито дали имам право, или не. Знам — съзнанието ни, възпитанието ни, нашите принципи ни повеляват съвсем друго. При нас е задължително да се дистанцираме, за да можем да вземем решение, трезвото „стоене над нещата“, Първо, у дома, после в училище и накрая, през годините в университета, са ме научили на това…

— За какво говорите, приятелю? — прекъсна го в този момент грубо ректорът, който като Дана се страхуваше от подобни изненади. — Какво искате да ни кажете? Говорете по същество най-сетне.

Тантулос вдигна за малко очи, но, изглежда, намесата на ректора само бе засилила убеждението му.

— Говоря за бъдещия район на работата ми, магнифиценц^[1] — отвърна той, — за решението ми да не работя в Града, нито в Околностите му. Казах, благодарен съм ви, че ме сметнахте за достоен, но просто не мога да живея в тази постоянна светлина и стъклена безчувственост, както се изисква от мен. Не искам!

— Стъклена безчувственост, постоянна светлина? — протестира възмутен професор Емерих. — Мислех, че един Осемнайсетист, и при това Избран, трябва да е разбрал защо при нас сдържаността в действията, яснотата, да, безпристрастната яснота на мислите се ценят като най-висши добродетели. — Той хвърли към Дана поглед, пълен с укор.

— Сигурно е някаква любовна история — побърза да се обади тя, — объркване на чувствата, както и ние всички сме го изпитали някога. Не трябва да осъждаме абсолвента твърде строго за това. — Тя се обърна към младежа: — Не мога да ви позная, Тантулос. Възбуден сте, обмисляйте какво говорите.

Студентът й подари усмивка, която молеше за извинение. Простете ми, госпожо професор, казваше тя, ако съм ви изненадал твърде много и ви причинявам неприятности, но ако бях дошъл при вас по-рано, вероятно нямаше да имам вече смелост да говоря тук.

— Не, не става дума за никаква любовна история — отсече Тантулос. — Трябва да ви разочаровам. Всъщност — как да ви го обясня — не вярвам вече в принципа на разделените райони. В принципа, че може да се получи и запази правото за вземане на решения само ако човек потисне чувствата си и избягва всякаква заангажираност. В необходимостта да се издигат невидими бариери между Града и Окръзите. Може би греша, може да не съм на прав път, не знам. Във всеки случай е сигурно, че трябва да опитам нещо ново. Трябва да работя там, където ще се осъществяват на практика собствените ми идеи и планове. Да бъда заедно с хора, които понякога са съгласни с нашите проекти, а друг път са против, които се борят и преживяват поражения, които могат да се показват ту сдържани, ту необуздани, без да бъдат изгонени от страната заради това. Чиито къщи, ако бяха направени от лъчисто стъкло, биха се срутили още днес вместо утре. Това е, което ме накара да се обърна към вас и да ви помоля за място в Окръзите.

Тантулос завърши речта си и над събралите се легна гробно мълчание. Думите на абсолвента бяха твърде еднозначни, за да оставят каквато и да е възможност за по-изгодно тълкуване. Студентите гледаха поразени и смутени пред себе си. Професорите си бяха наложили непроницаеми маски на лицата. Ако някой кандидат искаше да отиде по-високо от Окръзите, добре, това бе разбираемо, но обратното не се бе случвало измежду Осемнайсетистите от незапомнени времена. В крайна сметка принципите, срещу които се бе обявил Тантулос, отдавна се бяха наложили и утвърдили за благото на Ксентурион. Погледи, пълни със съжаление, бяха отправени към Дана, която се чувствуваше като попарена. Не знаеше какво да каже и дали трябва да го казва. Беше обидена и възмутена, искаше да е далеч от тази зала. Можеше само да се надява, че не забелязваха възбудата й. Секундите й се струваха като часове.

В края на краищата, докато Тантулос все още държеше нерешително купата и свидетелството в ръката си, ректорът наруши мълчанието.

— Е, добре — рече той. — Изложихте мнението си относно порядките в нашата страна, наистина говорихте необикновено, най-малкото честно. Но, надявам се, не сте повярвал, че някой от нас ще сподели възгледите ви, които, както би признал всеки тук, са крайно объркващи. Но както и да е, ние ще вземем — той се подвоуми — под внимание вашето желание. Ще се посъветваме по този въпрос на спокойствие. — Той наблегна на последната дума. — Естествено свидетелството ви ще бъде променено. Върнете сега грамотата и купата обратно и си вървете у дома. Утре ще получите известие, с което ще ви съобщим за новото ви разпределение. — Той замълча и като се обърна към аудиторията, добави: — На всички останали пожелаваме успех по местата, където са изпратени. Надявам се, че малкото недоразумение не е развалило настроението ви. Приятно прекарване на ваканцията. С това завършвам Голямото обнародване.

3

Този ден Дана се прибра в къщи много по-късно от предвиденото. Комисията бе заседавала още часове, за да стигне до решение в този труден случай. Така Тантулос, най-добрият й ученик, получи последното от всички налични места, а именно поста на научен сътрудник в едно предприятие, в което работата изобщо не вървеше. То се намираше в неплодородната гранична област, където не само климатът, но и нравите бяха сурови, където имаше спорове за всеки нов проект, където развлеченията се ограничаваха само с телевизията. При това той трябваше да е благодарен за такова място на нейната умерена защитна реч. За малко не бе прието предложението на Емерих и на заместник-ректора, психоложката Лабург, които искаха да накажат подобен бунт, както го нарекоха, със зачеркване от списъка на Осемнайсетистите. А това би означавало, че младежът щеше да е принуден да държи уморителни вечерни изпити, за да придобие нова скромна квалификация. Цялото му досегашно следване щеше да бъде анулирано.

За щастие ректорът реши друго. Въпреки всичко, не можем да похабим качества като неговите, бе казал той и по такъв начин се бе присъединил към най-важния аргумент на Дана. Естествено желанието й да я оставят да говори за последен път с Тантулос не получи одобрение. Напротив, Комисията й забрани да се среща с него. Решението, което гласеше, че трябва веднага да напусне Града и да се представи при пристигането на бъдещото си работно място в Лупс, трябваше да му бъде предадено от един робот за свръзка.

За радост на Дана, когато се прибра, в къщи я чакаше дъщеря й. Момичето се нуждаеше от съвет при избора на подходящи тоалети за отпуската. Гранат бе доста слаба за своите седемнадесет години и по-висока от връстничките си. Затова се обличаше твърде небрежно, предпочиташе да носи избелелите ризи на брат си, подстригваше късо косите си и отказваше да употребява грим. Но този път бе по-различно. Искаше да вземе мрежеста рокля по последната мода, както и елегантни къси панталони с широки кожени тиранти. Но младата дама не бе наясно какви цветове да избере и този проблем заемаше изцяло вниманието й. Затова за преживяванията на майката изобщо не стана дума в разговора. Така и трябваше — в Града бе закон важните въпроси да се обмислят най-напред самостоятелно, преди в краен случай да бъдат споделени с близки или познати. По този начин проблемите губеха объркващото си въздействие, избягваше се опасността от преувеличение. Докато съветваше дъщеря си, Дана приложи един метод, който Мел-Дирк успешно практикуваше в подобни случаи. Опита се да не мисли за събитията от преди обяд и да се концентрира изцяло върху нещо странично. Върху тоалетите на дъщеря си, върху някакви телепатични състезания по панотелевизията. Но гласът на Тантулос, думите му не се оставяха да бъдат пропъдени. Как можа да извърши такова нещо, защо опропастяваше бъдещето си? Нима не разбираше, че Ксентурион бе постигнал сегашната си стабилност благодарение на кристалната яснота в мисленето на Стъклените, на факта, че нищо не можеше да им повлияе? Този принцип — прави бяха ректорът и дори Емерих — бе непоклатим.

Все пак нещо в Дана бе засегнато от еретичните мисли на ученика й. В паметта й изплуваха отдавна забравени картини. Баща й, починал преди много години, бе изведнъж отново жив със заразителния си смях, със закачливото си намигване. Той никога не бе успял да се преместя от Околностите в самия Град, колкото и да бе подтикван от майка й, колкото и на него самия да му се искаше да бъде един от Стъклените. Слабостта му да надценява трудностите в Окръзите, склонността да взема буквално думите, които емоционално настроените директори на предприятия използуваха в аргументите си, и да ги възприема за свои собствени, му затвориха пътя нагоре. Бащата беше твърде слаб за Града, но на нея й харесваше, когато около очите му се образуваха бръчици от смеха. Внезапно отново си спомни това. И тогава, покрай лицето на бащата, пред очите й изплува образът на Рюдигаст — младия лекар, в когото се бе влюбила сериозно, енергичния мъж, за чието приятелство всички й завиждаха. Той я гледаше присмехулно с тъмните си очи — носът му стоеше леко изкривен, челото му бе високо, скулите — изпъкнали — и каза: „Повярвай ми, обичам те много, но не съм създаден за този живот. Градът все пак ме привлича със своите удобства, с блясъка си, но не и с дисциплината си. Обичам да пия, обичам да пея, с удоволствие се бъркам в работите на други хора. Може би само затова станах хирург. Ако избереш Града, значи се отказваш от мен, това е, не мога да променя нищо.“

Гранат отиде да играе тенис, с приятелката си. Дана седеше на балкона от светлосиво стъкло под лъчите на вечерното слънце, които хвърляха златисточервени мостове през улиците и добре поддържаните градини, и не преставаше да размишлява. Изкушаваше се да наруши заповедта на Комисията, да изтича и да намери Тантулос. Успяваше да се сдържи само с големи усилия. Към девет часа се обади синът й, размениха няколко незначителни думи. Ако поне Мел-Дирк беше тук, помисли си Дана, но й бе ясно, че това нищо не би променило. Дори да успееше да го заговори по този въпрос, тя знаеше предварително мнението му, което изобщо не се различаваше от това на Емерих или Лабург. Трябва сама да си възвърна равновесието, каза си тя, но нямам представа по какъв начин. Обърна се към стената зад гърба си, защото й се стори, че чу леко пукане. Пращене в стъклената конструкция. Дана опипа с поглед стените, но не се успокои. Макар да не откри никаква пукнатина, никаква драскотина по стъклото, едно бе сигурно: беше я страх!

4

Гранат бе заминала извън Града за ваканцията, за Светлото езеро, където по това време на годината отпускари от всички краища на Ксентурион летуваха на палатки, в бунгала или хотели. Мел-Дирк се бе завърнал от конгреса си, но само след два дена отново бе напуснал дома, за да направи една отдавна запланувана обиколка в приятелския Беран. Беше си дошъл пълен с впечатления, които обаче успя да предаде със завидно спокойствие. Но все пак това, което разказа, запълни времето на краткия му престой в къщи. Само веднъж попита Дана как е и как е протекло Голямото обнародване, но когато тя се опита да му разкаже, бяха прекъснати от едно обаждане от Министерството. По-късно не намери нито време, нито смелост да започне отново разговор на тази тема. Мел-Дирк замина, убеден, че всичко е наред. Накрая й пожела приятна почивка. Уговориха се тя да прекара три седмици при приятелката си Солвей в Канао. Солвей бе художничка, а блатистата вода в Канао — балсам срещу ревматични заболявания. От време на време Дана се оплакваше от силни болки в раменете и гърба. Няколко бани биха й се отразили добре.

Но вместо да тръгне в предвидения ден, тя бавеше заминаването си. Телеграфира на приятелката си, че непредвидено й е изникнала неотложна работа, в което имаше частица истина. Действително един редактор от издателство „Наука“ й се бе обадил с молбата да преработи за някакъв сборник една отдавна написана статия за сугестивния метод на преподаване. Но работата не беше спешна, за тези корекции тя разполагаше с цели два месеца.

Действителната причина за нерешителността й бе една мисъл, която я бе споходила ненадейно и постепенно придобиваше все по-ясни форми. Гранат бе заминала, Мел-Дирк бе в чужбина, Ричо бе зает изцяло с младата си жена. Защо тя, останала насаме с проблема си, да не стори тогава нещо абсолютно непредвидено и необичайно. Колкото и да се мъчеше да забрави деня на Голямото обнародване и ученика си Тантулос, не бе в състояние да се освободи от въздействието му. Да можеше само да поговори още един-единствен път с него, да го разпита, да чуе обясненията му. Не разбираше поведението му и фактът, че той се бе преструвал така, я караше да страда. Беше се преструвал пред нея. Колко пъти бе идвал тук, в този дом, бе взимал книги за четене или бе изслушвал съветите й. Вярно, че идваше от Окръзите — баща му, доколкото можеше да си спомни, бе строителен инженер и произходът му отначало го затрудняваше да разбере нормите на поведение в Града. Но именно заради това Тантулос се бе старал повече от другите. Внезапният му отказ бе напълно неразбираем за Дана.

Така изминаха още четири дни, четири дни, през които тя се разхождаше неспокойно напред-назад из къщата си, ядеше нередовно, седеше пред екрана на панотелевизора, без да го гледа, и спеше малко, докато затвърди решението си. Ще замине за Лупс, и то не с електромобила си, а с влака, като студентите. От много години вече не бе седяла в купе на бърз влак, защото използуваше винаги служебна кола или своята собствена. Това бе удобно, но си имаше и един недостатък. Нали тъкмо тя, преподавател по педагогика, трябваше да използва при редките си пътувания из страната, които предприемаше най-вече по служебни причини, възможността да се запознае по-отблизо със студентския живот. Но при тази мисъл побърза да се овладее. Господи, какво правя, рече си тя, забравям, че принадлежа към Града, разсъждавам вече като някоя от Окръзите.

Независимо от това тя реши да пътува с влак и изведнъж я обхвана радостна възбуда, каквато отдавна не бе изпитвала. Обади се в Бюрото за туристическа информация, записа си експресните влакове, които й вършеха работа, после пъхна най-необходимите дрехи в един малък куфар. Не възнамеряваше да остава дълго в Лупс. Тъй като беше много топло, една обикновена мрежеста рокля, една средно дълга пола с презрамки и малко бельо щяха да стигнат. За самото пътуване облече кадифени панталони с цепка и ажурно сако от велур — те й отиваха и не я правеха да изглежда пълна. Към тях обу светлосиви сандали от изкуствен корк и взе чанта през рамо, в която се намираха парите, документите, чифт носни кърпички и необходимата козметика.

Следващият ден бе сряда. Случи се така, че трябваше да стане още в три и половина сутринта, защото единственият влак, пътуващ директно за Лупс, тръгваше в пет без двадесет. Дана отиде с електромобила си до гарата, която се намираше на южния край на Града и блестеше със стъкления си разкош, паркира колата и влезе в залата. Сградата искреше от чистота. Навсякъде работеха миещи и полиращи апарати, които изтриваха от покрива и от високите стени натрупалите се през изминалия ден сажди. Метачни машини почистваха покрития с изкуствени килими под. Многобройни малки вентилатори филтрираха въздуха и всмукваха праха. Мъжете и жените от бригадата по почистването ръководеха и контролираха тези процеси от кабинките си с помощта на оптични и акустични сипнали.

Дана си купи билет от автомата и се качи с ескалатора до перона. Блестящият червено-жълт влак, проточил се като стрела, беше вече готов да потегли. Всичко вървеше, както си му бе редът, другояче не можеше и да бъде. Тя си избра един вагон по средата, който бе тапициран със син плюш. Климатичната инсталация поддържаше приятна хладина. Дана се учуди защо имаше толкова малко пътници. От една страна, всички бяха заминали вече на почивка, от друга, нямаше особено много хора от Града, които да пътуват в посока на Лупе. Тя размисли дали да не седне до един намръщен старец с бели мустаци, или до едно младо русокосо същество, което, изглежда, бе посетило Града само за да обиколи тукашните модни салони. В крайна сметка си избра едно свободно купе. Малко след като се качи, влакът потегли безшумно.

Дана се чувствуваше доста необичайно от това, че не трябва да управлява никакви ръчки при движението, че няма никакъв материал за изучаване, че може да се отдаде изцяло на съзерцаване на пейзажа. Отначало се редуваха сребърен бетон, ЛС и зеленината на парковете. В предградията, през които преминаха, на мястото на къщите от лъчисто стъкло започнаха да се появяват често постройки от стъклопласт. Тяхното поддържаме не струваше толкова скъпо.

Стигнаха границата с Околностите на Града. Спирката се казваше Светлинният мост и на нея очевидно съвсем неотдавна бе издигната нова сграда на гарата, което показваше напредъка на Ксентурион. Тук се качиха няколко пътници. Между тях имаше един мъж на възраст колкото Дана, малко по-висок от нея, небрежно облечен, със загоряло от вятъра лице и белег върху горната страна на лявата китка. Той огледа изпитателно купето, преди да се настани срещу Дана, на свободното място до прозореца. С вяло движеше остави на седалката до себе си малко кафяво куфарче.

Дана гледаше през прозореца. Влакът бе потеглил отново. Пътят минаваше през Околностите на Града, където конструкциите от ЛС ставаха все по-редки. В населените места преобладаваха постройките от стъклопласт, а от време на време се забелязваха също и отделни къщи от пластмасов цимент. Изгревът на слънцето тук бе по-малко лъчист, отколкото в Града, но все още красив. Увлечена от пейзажа, Дана почти забрави спътника си, който освен това изглеждаше и твърде уморен от нощта, така че се бе отпуснал със затворени очи на седалката си. Веднъж, когато погледът й попадна съвсем случайно върху непознатия, тя го улови, че я изучава внимателно изпод спуснатите си клепачи.

Направи се, че нищо не е забелязала, но той каза:

— Изгревите са най-хубави всред върховете на Цитра.

— Върховете на Цитра ли? М-да. Ако човек изключи тези тук и преди всичко в Града.

— Бляскавата светлина в Града ме подлудява. Цялото това стъкло, изкуственото сияние. Знам, че всички възхваляват цветовата гама, спокойната осветеност. Замръзвам от нея. Липсва ми топлината.

Дана му хвърли изпитателен поглед. Това, което и казваше, звучеше малко предизвикателно, сякаш очакваше тя да му възрази.

— Често ли ходите в Града? — попита го тя.

— Рядко. Само когато Министерството пожелае. Но понякога се налага да преспивам там.

— А в планината Цитра?

— Още по-рядко, за съжаление. Може би затова ми харесват толкова изгревите в тази област.

— Рядко идвате в Града и още по-рядко в Цитра — каза Дана предпазливо. — Мога ли да ви попитам тогава откъде сте?

— Естествено. От Окръга Дорнтал.

— А аз си помислих, че сте от Луис.

Тя изрече последните думи колебливо и без да иска се издаде, че именно това бе очаквала. Той веднага се залови за тази тема.

— Какво имате против Лупс?

— Н-нищо. Че какво трябва да имам?

— Там произвеждат страхотни автомати. Вярно е, че хората не са много общителни. Ако не ги познаваш отблизо.

— Често ли ходите в Лупс?

— Работих няколко години в този район — отвърна той. — Във водното стопанство.

— И защо напуснахте?

— Явно искате да знаете точно — засмя се мъжът.

— Извинете — смути се малко Дана.

— По лични причини, жена ми не можеше да понася суровия климат.

— А, така ли — рече Дана и замълча. Отново се обърна към прозореца. Вече не знаеше със сигурност как и дали трябва да продължи разговора.

— А вие в Лупс ли отивате? За пръв път?

— Да, искам… искам да посетя един познат.

— Дълго ли ще останете?

— Не особено дълго. Ден-два.

— Жалко — каза непознатият, — заслужава си да останете повече време в Лупс. Все пак поразгледайте градчето. Може да ви се прииска да дойдете пак.

С това разговорът свърши и след още две спирки мъжът слезе от влака. Железопътната линия сега пресичаше хълмиста област, гори и полета. В малките селца, които се появяваха от време на време, имаше предимно пъстро боядисани постройки от пластмасов цимент, като само понякога между тях се издигаше някоя къща от стъклопласт. Дана не откъсваше поглед от пейзажа — наслаждаваше се на пътуването. Не я обезпокои това, че през това време слънцето се бе скрило зад облаци и бяха започнали да падат отделни едри капки дъжд. Ксентурион бе хубав дори в тези райони, които твърде рядко се посещаваха от жителите на Града. Само по служба, в удобни, блестящи автомобили, в които обаче седяха като препарирани, свели очи над разни документи или в най-добрия случай насочили поглед напред към пътя. Така беше ставало и с Дана през последните петнадесет години. Единствено през отпуските бе оглеждала бегло природата наоколо, но тогава се намираше край Светлото езеро или в чужбина.

Някъде се качи група млади момчета и момичета, които се държаха шумно и палаво. Четири-пет от тях нахлуха в купето на Дана, хвърлиха пакетите и чантите си върху багажника и като говореха един през друг, започнаха да вадят напитки и сандвичи. Дана изпита желание да ги смъмри да пазят тишина. Защото те бяха прехвърлили вече възрастта, когато можеха да се държат така. Но си замълча. И въпреки че бе изяла една диетична порция във вагон-ресторанта, позволи да я почерпят с чай и сандвич с пастет, който й предложи едно момиче. Малката закръглена брюнетка с боядисани в сиво клепачи и големи обици в същия цвят веднага попита Дана дали не идва от Града и дали живее и работи там. А когато получи утвърдителен отговор, извика:

— Я се усмирете. Тя е от Града. Никой от нас не е бил там. Баща ми каза, че целият Град блести от чистота и светлина. Вярно ли е това? Наистина ли всеки притежава собствена къща, и то обзаведена с мебели от Ипсилон? И всички ли се държат така благоприлично в Града?

— Представите ви не отговарят на истината — рече Дана, едновременно развеселена и раздразнена. — Какво означава благоприлично? При нас всичко е спокойно и уравновесено, това го изисква работата. В края на краищата в Града се взимат важни решения. Затова са необходими също слънце и светлина. Подобно е положението и с къщите, но не всеки разполага със своя собствена. А колкото до вещите от Ипсилон, и във вашите жилища сигурно имате една или друга от тях.

Говореше, сякаш трябваше да се защитава, и беше леко поруменяла.

— Вярно ли е — попита момичето, — че при вас не е позволено да се дава израз на чувствата?

— На това не може да се даде общовалиден отговор. Не правим от мухата слон, ако имаш предвид нещо подобно. Все пак е необходима сдържаност, ако човек иска да основе нещо трайно.

— Представям си колко великолепно трябва да е всичко от стъкло — извика момичето и издрънча въодушевено с обеците си. — С удоволствие бих живяла в Града, в тези разкошни къщи. Там всеки разполага със служебна кола и нищо не му липсва!

— Но ще трябва още доста да се поизпотиш при Дванайсетистите, Мара — обади се едно от момчетата. — И без повече целувчици до градинската врата. Там всички са моралисти.

Моралисти, каква грозна дума, помисли си Дана. Такава ли изглеждам? Много й се искаше да извади огледалцето си и да хвърли един поглед в него.

Младежите се разсмяха. Мара се изплези на момчето. Една блондинка с тънки ръце и крака, се намеси:

— Не е нужно всички да учат. Винаги се търсят хора за бригадите по почистването, както и за разпределянето на стоките.

— Но за това няма да ти се полага служебна кола — отвърна момчето.

— Е, и? Нима мислиш, че тук ще ми дадат такава?

Разговорът продължи с весел тон. Дана не се включи повече в него. Тъй или иначе, за късото време не би могла да разкаже на тези млади хора нищо особено за Града. Те се интересуваха само от външната страна на нещата и от нищо друго. Седеше леко отчуждена сред тях. Не след дълго групата, която, както бе обяснила брюнетката, отиваше на екскурзия, слезе от влака. Обаче Дана пак не остана сама. В купето влязоха две възрастни жени и един мъж със спортен каскет и се настаниха. Гледката навън сега представляваше смесица от сиви заводски халета, камини, бълващи пушек, и високи, доста еднакви бетонни жилищни блокове. Между селата и градовете се простираха пясъчни кариери, каменоломни, широки полета. Сред тях редките поляни или горички образуваха зелени оазиси.

Към обяд Дана пристигна в Лупс. В пълна противоположност на спокойната, светеща от чистота гара на Града тази тук бе почерняла от сажди и изпълнена с шум. По пероните едва се разминаваше забързана човешка тълпа. Почистващите автомати, от които, изглежда, само част бяха изправни, не можеха да се справят с огромната работа. Дори пълзящата пътека, с която Дана искаше да стигне до гишето за резервации на хотел, бе изключена. В Града подобна неуредица би била немислима, но тук й се стори, че тя не прави впечатление. От никого не чу забележка по този въпрос. Само Дана стоеше неприятно изненадана пред мъртвия екран от стъклопласт. Най-накрая се остави потокът от пътници да я отнесе към изхода. Във всяко по-голямо населено място имаше хотел с надпис „Национал“ и както предположи, в Лупс той се намираше точно срещу гарата.

Адресът на Тантулос можеше да научи само от работното му място. Но преди да направи необходимите справки, реши, макар и не заради съвета на мъжа от влака, да поразгледа Лупс. Имаше достатъчно време. Естествено не беше никак лесно да се получи стая в градчето. Жената на рецепцията на „Национал“, облечена в ръждивокафяв спортен костюм с бели ивици на ръкавите, й отказа веднага.

— Много от старите хотели ги разрушиха обясни тя, — местата не достигат. Трябваше да се обадите предварително.

— Но ако някой пристигне ненадейно и не може да отпътува веднага, ако иска да разгледа нещо? — попита Дана.

Жената вдигна рамене.

— Така е, и това се случва. Отдавна се оплакваме от положението тук, но онези от Града не ги интересува. И този път не отпуснаха средства за реконструкцията на хотела. Имало други проблеми, твърдеше пълномощникът им, който се отби за малко при нас.

Дана се оттегли бързо, за да не се издаде, че самата тя идва от Града. Тъй или иначе не беше възможно да пренощува в този хотел. Върна се на гарата и влезе в залата с видеофоните. Няколко апарата не работеха, пред останалите се бяха образували опашки. Загуби двадесет минути в чакане, а после половин час говори по щастливо завоювания видеофон. Най-накрая получи това, което искаше. Успя да си уреди стая в дома за гости на тукашното педагогическо училище, след като изброи всичките си титли и заслуги. Малко след това се добра с късмет и до едно такси, което я закара до дома.

Дана използува част от следобеда да си почине и да се съвземе от пътуването и трудностите при търсенето на стая. От автомата на етажа си взе порция пълнена риба, за да утоли глада си. Да, животът тук бе по-различен от този в Града, разговорите, които проведе във влака, в „Национал“, по видеофона, впечатленията от Лупс, колкото и повърхностни да бяха, го потвърждаваха. Ежедневието бе изпълнено с трудности, много неща бяха занемарени, но и Стъклените никога не бяха твърдели, че всички проблеми са вече решени. Само ако се придържаме към идеалите, които толкова издигнаха Ксентурион, ще постигнем и тук целта си, помисли си Дана. Над това трябва да поразсъждава Тантулос, нали така сме го учили. Но ще го разбере ли някога, ако се отказва от нас и отрича принципите, ако доброволно пада до положение, в което погледът му неизбежно ще се стесни и затъмни?

Към четири часа следобед Дана се облече за първата си разходка из Лупс. Навън я погълна тълпата — много по-гъста и шумна, отколкото бе свикнала. Фабричните работници, каквито изобщо нямаше в Града, очевидно току-що бяха излезли от смяна. По прекалено тесните улици не се движеха електромобили, а стари, тракащи бензинови коли и камиони. Дана, която отдавна не бе вървяла сред такава навалица, гледаше с неодобрение на суматохата. Чувствуваше се несигурна между всички тези хора, които напираха към спирките на метрото, блъскаха се и се караха помежду си, ругаеха или се смееха. Младежи в спортни облекла, момичета със слънчобрани, дечурлига, които бяха наобиколили един музикален автомат. Влюбена двойка се целуваше, без да се стеснява, пред витрина с модни стоки, неколцина работници пиеха бира направо от бутилките. Какво би казал Мел-Дирк за всичко това? Или пък професор Емерих? Дана си представи лицето на съпруга си и се разсмя. Постепенно несигурността й изчезна, разходката започна да й доставя удоволствие. От една сергия си купи кърпа с шевици, каквато бе носила като момиче. Промъкваше се заедно с хората между магазинчетата и дори само за да добие впечатление, се повози две спирки с метрото. А когато стомахът й се обади, намери закусвалня, скрита в една странична уличка.

Ресторантът беше малък, помещаваше се в мазето и бе обзаведен старомодно с мебели от дърво и лампи от ковано желязо, а чиниите бяха керамични. Защо наистина няма вече такива места в Града, запита се Дана и си представи големите стъклени ресторанти, които посещаваха винаги. Веднага й се стори, че чува отново отговора на Мел-Дирк: Защото винаги сме били и сме за ясното и обозримото. Но това още не е причина, помисли си Дана, да се прави всичко така еднакво, по образец. Тук е уютно, чувствуваш се добре.

Тъкмо искаше да извика келнера, но не успя да даде поръчката си. В този момент я заговори един мъж, който се бе устремил през залата точно към нея.

— Дана Бром — извика той, — нима това е възможно!

Тя го изгледа учудено. Бяха изминали много години, откакто някой се бе обръщал към нея с моминското й име.

5

Мъжът бе висок, с тъмна коса. Носеше светлозелен раиран панталон и елегантна мрежеста риза в преливащи се тонове и с широки ажурни ръкави, които отскоро бяха на мода. В лицето му имаше нещо познато, но Дана не знаеше какво. Може би бяха сиво-сините му очи, в които танцуваха хиляди весели искря.

— Не можеш да ме познаеш, Дана — рече разочаровано новодошлият. — Тогава поне ще признаеш ли, че наистина си ти. Признай си!

Лицето му придоби комично-загрижено изражение, но зениците му още искряха.

Искрите в очите, леко грубоватата глава на мъжа… Дана отчаяно се опитваше да си спомни. Внезапно просветлението й дойде от една друга подробност. Думите му „Признай си“ я върнаха в ученическите й години. Хелик, един от приятелите на Рюдигаст, най-веселият от тях, който винаги се бе старал да я спечели за себе си.

— Добре, признавам. Разбира се, вече отдавна не се казвам Бром. А ти си Хелик, Хелик Райп…

— Хелик Райнагел, точно така. Значи все пак хубавата Дана си спомни. Нали мога да седна? — Вече се бе настанил, а лицето му отново сияеше. — Келнер, бутилка „Мисла“. Тази среща трябва да се отпразнува.

Дана не се възпротиви, дори обратното, почувствува се трогната. Старите, отдавна забравени обичаи. Значи някогашните познати пак си бяха на „Мисла“, червеното перлено вино, което в Града почти никой не пиеше. В Града обичаха, най-малкото заради представителността, светлите и по-скъпи напитки. Например Мерл-Дирк пиеше само сребърно шампанско. От него не хваща чак толкова, казваше той.

Чукнаха се и Хелик заговори. Дори когато сервираха вечерята, той продължи да разправя. При други обстоятелства Дана би се почувствувала неудобно, но днес това не я смути. Беше я обхванала необичайна радостна възбуда. Слушаше и само рядко прекъсваше събеседника си, за да зададе някои въпроси. За някогашна приятелка, за съученик, за обожател. Хелик все още поддържаше връзки с много от бившите й познати, тъй като беше детски лекар невролог и постоянно се обръщаха към него за рецепти и съвети.

— Рене е учител в Дорнтал, Лидия работи като физик в Околностите на Града — съобщи той. — Странно, че не си я срещала.

Дана се направи, че и самата тя е учудена. В действителност нямаше нищо изненадващо във факта, че тя въобще не се виждаше с приятелките си от едно време. Под влиянието на Мел-Дирк и семейството му бе прекъснала всички предишни контакти. Като че ли наистина в Града живеем в друг свят, помисли си. Действително ли е необходимо да сме така напълно изолирани? Разбира се, подобни срещи те объркват.

— А Рюдигаст? — най-накрая попита тя. — Какво стана с него, къде живее?

— Рюдигаст? И това ли не знаеш? — Хелик остави чашата, от която току-що искаше да отпие. Искрите в очите му бяха угаснали. Погледна я недоумяващо и донякъде укорително. — Сигурно си спомняш, че той те обичаше много. Повече, отколкото може би го показваше тогава. Искаше единствено теб за жена.

Дали си спомня, що за въпрос! Старите рани се разтвориха, колкото й да бе трудно да си го признае. Дана се изкашля. Само без сантименталности!

— Не винаги нещата стават така, както ни се иска — каза тя в отговор.

— Все пак три години по-късно той се ожени — рече Хелик. — Пак за една Осемнайсетистка, може би не толкова надарена, колкото тебе, но с изгледи за голямо бъдеще. Тя сигурно би успяла да се прехвърли в Града. Умно момиче бе тази Лин и упорито. Но после реши друго. Това е. Отначало двамата бяха обикновени лекари някъде в провинцията, след това се преместиха да живеят близо до Светлото езеро. Посещавах ги понякога. Работеха в един санаториум.

В думите на Хелик не личеше никакъв упрек, но въпреки това Дана се почувствува засегната. От похвалата, която се отнасяше за другата.

— На вас, мъжете, ви харесва — каза тя, — когато зарежем плановете си и отстъпим зад вас. Когато се откажем от всякаква кариера заради любовта.

Мъжът не отвърна нищо и се втренчи замислено в чашата си. На челото му се бе образувала дълбока бръчка.

— Не смятам, че Лин се е отказала — възрази той след известно време, — дори тъкмо обратното. Между впрочем, тя постигна целта си и сега ръководи голяма поликлиника тук, в Лупс.

— Тук, в Лупс? — Дана бе поразена. Сърцето й започна учестено да бие. — А Рюдигаст?

Хелик не я погледна. Сега очите му бяха тъмносиви, а пръстите му бяха здраво вплетени.

— Рюдигаст почина.

Дана дълго мълча. Отдръпна ръката си от чашата, към която бе понечила да посегне, и потърси в чантата си табакерата. Когато я намери, видя, че няма кибрит. Хелик й даде огънче.

— Мъртъв — продума тя накрая, — не може да бъде.

— В болницата в Лупс имаха нужда от главен лекар — продължи мъжът, сякаш не бе чул думите й. — В този район лекарите винаги са необходими. Мястото не беше привлекателно: работа имаше предостатъчно, а обзавеждането бе отдавна остаряло. Въпреки всичко Рюдигаст и Лин решиха да дойдат тук. Дори мисля, че главна роля изигра нейното желание. Тя харесваше Светлото езеро, но много добре знаеше колко ценни ще са опитни специалисти тъкмо в нашия район.

— Но как…

— При пожар в хирургическото отделение — обясни той, — трагична история. Опитвали се да спасят пациентите. Трябва да се е хвърлял като луд в огъня. Извадил две жени оттам, но при третата се Срутил покривът. Освен него и тази пациентка имаше още само една жертва.

Хелик замлъкна и Дана също не изпитваше повече желание да разговаря.

Тя си спомни смътно бележката за пожар в болницата в Лупс, която се бе появила навремето във вестниците. Съвсем кратко съобщение. Със сигурност не бяха споменати никакви имена, иначе това би й направило впечатление.

— Тогава често идвах при Лин — добави след известно време Хелик. — Тя също бе получила изгаряния, но се страхувахме за нея повече заради смъртта на Рюдигаст. Необходима й бе цяла година, за да се оправи от шока. За преодоляването на кризата й помогнаха в крайна сметка най-вече съчувствието на приятелите и колегите, на техническия персонал и на пациентите. Колко много обичаха Рюдигаст, ни стана ясно едва след смъртта му.

— Рюдигаст… — рече Дана и чак сега очите й плувнаха в сълзи. Тя се опита да намери пипнешком носната си кърпичка, но улови в ръката си само копринената забрадка и попи в нея очите си. Хелик пушеше мълчаливо.

— А гробът — попита Дана накрая, — тук, в Лупс ли се намира?

— Да, Рюдигаст бе погребан тук.

— И къде?

— В гробището под ясените — отвърна Хелик.

6

Тази вечер Дана заспа много късно, и то само благодарение на хапчетата. Разказът на Хелик я бе разтърсил дълбоко. Събудиха се спомените за времето с Рюдигаст, малки подробности, които тя смяташе, че отдавна е забравила. Как се бяха разхождали с електроколелото му из планината Цитра, как бяха посетили заедно една лекция по астрономия. Искаше единствено тебе за жена, бе казал Хелик и изведнъж в тази стая от пластмасов бетон, обзаведена съвсем просто, без йонен душ и шумозаглушители, на Дана й се стори, че и тя винаги е искала да се омъжи за Рюдигаст. Да, аз също го обичах, помисли си тя, и то колко много го обичах. Но животът не е чак толкова прост. Хелик нека си ги разправя! Да живееш в Града е не само чест, но също и задължение. Най-малкото за всички, които притежават способности да вземат участие в управлението на Ксентурион. За тези, на които са били дадени такива възможности. Ако всеки реагираше като Лин, страната ни щеше да бъде управлявана от чувството, а не от разума. Но именно разумът, безпристрастният подход към всички проблеми направи страната ни велика. Да се откажем от този принцип, означава да изложим бъдещето си на риск. Нашата сигурност. Това не са разбрали Рюдигаст и съпругата му.

Но колкото и аргументи да намери Дана в подкрепа на отношението си, покрусата от смъртта на някогашния приятел не я напусна. Глождеше я мълчалива завист спрямо тези, които до края бяха останали близо до него. Искаше да потисне обзелото я чувство, обаче не й се удаде. Какво означава това, помисли си тя, имам Мел-Дирк, децата, имам добро положение, навсякъде ме уважават и признават заслугите ми. Живея в Града, в една от най-хубавите му къщи. Животът ми протече подредено, както повелява дългът, според правилата на разума, щастлива съм. Но именно при последното твърдение почувствува бодване в сърцето. Наистина ли всички тези неща, които бе изброила, представляваха щастието? Че какво друго можеше да бъде, опитваше се да се успокои тя, щастието е уравновесеност, сигурност. Но усещаше, че това беше само отчасти така. Че например в нейния брак никога нямаше да има такова сближаване и разбирателство, каквото явно е царяло между Лин и Рюдигаст. Глождеха я съмнения. Едва сънят я освободи от тях.

Утрото дойде със силен вятър и потоци дъжд. Дана се събуди с леко главоболие и би предпочела да си остане в леглото. Но се чувствуваше огладняла и освен това не обичаше да се поддава на всяка малка слабост. Затова скочи от леглото, взе си душ, после включи четвърти канал, който предаваше всеки ден от осем до десет гимнастически упражнения. В гардероба имаше прост уред за тренировки и тя се задоволи с малко гимнастика за ръцете и краката. След това се облече и слезе долу за закуска. За нейна изненада Хелик я чакаше.

— Имам три свободни дни — обясни той. — Помислих, че бих могъл да ти покажа околността. Ако не си заета, разбира се, и не възразяваш да те придружавам.

Предложението бе неочаквано за Дана. Присъствието на Хелик не й бе неприятно, макар че й се искаше да се свърже веднага след закуска с Тантулос. Все пак реши, че срещата със студента може да се отложи. Дори беше може би по-добре да изчака още малко, за да се уталожи възбудата от предишната вечер. И щом Хелик вече бе дошъл.

Дъждът бе спрял. От време на време сред белите краища на облаците се появяваше слънцето, което скоро напече. Дана бе облякла за закуска мрежестата си рокля и в отпускарското си настроение реши да не я сменя, макар че бе рисковано поради проливните дъждове. Знаеше, че й стои добре и че в нея изглежда по-млада. Излязоха от дома и се качиха в колата на Хелик. Беше стар модел, раздрънкана и тясна — в Града би привлякла вниманието върху тях.

— Най-напред ще отидем до Пирамидата — рече мъжът. — Оттам се вижда цялата местност.

Лупс беше стар град. Наред с бетонопластовите сгради в него все още имаше цели улици с къщи, построени от тухли. Отвън естествено това не се забелязваше, защото бяха облицовани с някакво покритие, което лъщеше на слънчевата светлина.

— Стъклокит — обясни Хелик. — По този начин се консервират старите къщи, в които още на много места са принудени да живеят у нас хората. Това е най-рационалният метод.

— Но изглежда монотонно и дори грозно — обади се Дана, — като лоша имитация на ЛС. Не мога да си представя, че обитателите биха се чувствували добре в тях.

— Устройват се някак. Бихме искали да бъде по-хубаво, малко по-разнообразно. Но Градът реши да е така. Навремето всичко трябваше да стане много бързо.

В гласа на Хелик нямаше упрек, той просто разказваше. Но страшното бе, че макар Дана да бе слушала често такива трезви обяснения от собствения си мъж или в министерствата и да се бе съгласявала с тях, тук чувствуваше това като предизвикателство.

— Трябвало е в такъв случай да се покажете силни — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да бъдем по-разпалени? — засмя се Хелик. — Знаеш какво може да се постигне с това при вас.

Караха по извити, покрити с пластмасови плочки улици, покрай огромни фабрични сгради, към един ръбест хълм на края на града — Пирамидата. Обикновен виещ се път водеше до платото, на което се намираше построен във форма на петоъгълник ресторант с дълги прозорци от всички страни. На една покрита тераса на горния етаж бяха инсталирали въртящи се далекогледи, с които човек можеше да наблюдава околността.

Влязоха в ресторанта, който дори и по това време и при този дъжд беше пълен с хора.

— Който дойде в Лупс, не може да не посети Пирамидата — каза Хелик. — Човек работи и празнува, когато се намери причина. Както виждаш, още от сутринта.

Тъй като на масите нямаше никакви свободни места, те се отправиха към бара, пред който имаше няколко високи стола. Барманът поздрави високо Хелик:

— Добър ден, докторе — извика той, — не съм ви виждал от зимата. Вече си мислех, че сте заминали оттук. — Той подаде на двамата ръка, широка и здрава като на ковач.

Дана не бе нито гладна, нито жадна, но се съгласи да изпие един коктейл „Пирамида“, който представляваше млечна напитка с малко „Миела“. Докато Хелик разпитваше бармана, явно негов добър познат, за семейството му, тя обходи с поглед залата. Ресторантът тук беше също от типа заведения, каквито не се срещаха вече в Града, с дълги маси и сепарета, в които, изглежда, се събираха гуляйджийски компании. По стените висяха картини с народни мотиви — дебели мъже и пълногърди, съвсем оскъдно облечени момичета танцуваха и пиеха. На Дана обаче не й остана време да се изкаже относно особено наивния вкус на художника, защото точно в този момент Хелик хвана ръката й рече на бармана:

— Това е една приятелка, Дана Бром. Идва от Града и иска да разгледа Лупс. И то по времето, когато всичко живо отива на Светлото езеро. Героична постъпка, нали?

Дана забеляза, че Хелик съзнателно я нарече с моминското й име, сякаш искаше по този начин да я задържи в света, който тя отдавна бе напуснала. Но въпреки че го забеляза, не протестира. Дори напротив, стана й приятно, че я взе за ръката и я върна обратно във времето на младостта й.

— Едно е вярно — отвърна барманът, — тук твърде рядко идват хора от Града. Понякога съм готов да си помисля, че за тях ние живеем все едно в чужбина.

— Изглежда, нямате особено добро мнение за нас — каза Дана.

— Грешите. Смятам ви за интелигентни хора, поне в повечето случаи. Само дето притежавате два недостатъка.

— И кои са те?

— Първо, държите се прекалено строго и към себе си, и към другите. Отучили сте се да се забавлявате.

— Зависи какво разбира човек под забавление.

— Проповядвате, аскетизъм, умереност на чувствата. Искате човек да не е нито много весел, нито много тъжен. Пиете вино, което не замайва, не гледате филми, които да ви вълнуват, ядете диетична храна и винаги сте устремили поглед към високия си идеал. Смятам, че дори жените при вас… — той млъкна.

— Този път прекаляваш — намеси се Хелик.

— Забелязах — рече барманът. Извинявайте. — Беше почервенял.

— Все още не сте изтъкнали втория ни недостатък — не отстъпи Дана.

— Вторият недостатък… не знам. Може би ще е по-добре да не говоря повече.

— Трябва да довършите мисълта си, щом веднъж сте я започнал вече.

Барманът се почеса по главата.

— Е, добре, твърде често взимате решения през главите ни.

Дана си помисли, че за този човек нещата изглеждаха по-прости, отколкото бяха в действителност. Прекалено прости.

— Така ви се струва оттук — възпротиви се тя. — Аскетичността и вземането на решения. Възможно е да сме наистина строги донякъде. Но не забравяйте, че трябва да имаме поглед върху цял Ксентурион. Това е като далекогледите ви пред ресторанта. Човек обхваща всичко наведнъж, а после може да приближи интересните подробности и да ги разгледа.

— Въпросът е само кои подробности намирате вие за интересни. Освен това зависи и какъв е фокусът на далекогледа.

— Оптиката ни е достатъчно силна — рече Дана.

— Във всеки случай смятам за чудесно, че сте решили да разгледате Лупс поне веднъж без далекоглед — отвърна барманът. — Очи в очи, така да се каже.

— И с какво би трябвало според вас да се запозная очи в очи най-напред?

— Докторът ще ви обясни най-добре — отговори мъжът, като смигна. — Той знае какво. Познава всичко тук, а и се държи също с нужната сериозност.

7

— Там, вляво на хоризонта, са сградите и комините на известния ни компютърен завод — обясняваше Хелик. — В центъра се намира историческото кметство, до него е катедралата, а по-нататък, вдясно, можеш да се насладиш на гледката на свръхмодерния административен комплекс.

— Историческо кметство, какво означава това?

— Старо е, почти на хиляда години. Там е била обявена републиката на града държава Лупс, а по-късно е бил издаден известният манифест за конфедерация с останалите държави в Ксентурион.

Градът със сегашната си структура съществува едва от стотина години, а този незначителен Лупс бе десет пъти по-стар от него… Дана беше поразена. Чувствуваше ръката на Хелик на рамото си.

— Бих искала да разгледам кметството — каза тя.

— Може би вдругиден, тогава ще е отворено за посетители.

— А сега какво ще правим?

— Ако искаш, ще отидем с колата до онези новопостроени високи блокове. Оттам гледката е друга.

Беше станало топло, дъждовните облаци се бяха разпръснали. Минаха напряко през града и спряха в един нов жилищен комплекс. Блоковете бяха от бетонопласт и пластмасов цимент, с червени и сини балкани, всичко бе много просто, но изглеждаше практично. Паркираха колата й се разходиха из една малка градина, на другата страна на която се намираха високите здания. В градината имаше езерце, с патици, храсти и пейки. Хелик бе взел ръката на Дана и я стисна. Какво означава това, помисли си тя, аз съм омъжена жена, не може така. Въпреки това се остави да я държи за ръката и седна с него на една пейка. Изведнъж направо от ясното небе рукна нов порой. Макар че от блоковете ги деляха само някакви си сто метра, Дана, облечена в мрежестата си рокля, веднага се измокри до кости.

— Само това ми липсваше — рече тя.

— Не се безпокой, вече стигнахме. Живея в третия блок отдясно, на осемнадесетия етаж.

Беше го предполагала, но се показа изненадана:

— Тук ли живееш?

— Не е ли това щастлива случайност?

— Може да се каже — отвърна тя подигравателно.

Жилището му, две стаи и половина, с водно-въздушна баня и модерна кухия, предоставяше нужния комфорт, но изглеждаше леко занемарено. Роботите, малките технически помощници, не можеха да заместят жената, която бе напуснал преди две години. Или тя него, Дана не бе разбрала точно. Тъй като замръзваше в мокрото си облекло, Хелик включи отоплението и й донесе дебел домашен халат.

— Можеш да го облечеш, докато ти изсъхнат дрехите.

Тя не отговори, но взе халата и отиде в банята.

Съблече се, изсуши се под струята топъл въздух и се опита по някакъв начин да приведе в ред прическата си. Задържа се няколко минути пред голямото огледало, което заемаше почти цяла стена в кабината на душа, и се огледа изпитателно от главата до петите. Не, наистина не съм вече на двадесет, помисли си тя, но не съм ли все пак още красива? Реши, че е добър признак да може да се погледне така критично. Простря дрехите си, уви се плътно в мекия широк халат и се върна във всекидневната.

Хелик седеше на ниска пластмасова табуретка край прозореца, а на масата пред него имаше вече поднос с бутилки. Беше се преоблякъл и сега носеше домашно сако с широки ръкави.

— Халатът ми ти стои чудесно — провикна се весело той. — Ще видиш, роклята ти ще изсъхне начаса. А дотогава седми. Какво да ти предложа за пиене? Или предпочиташ нещо за хапване. Вече е почти дванадесет.

Дана седна. През прозореца се откриваше просторна гледка над блестящите от дъжда покриви. Тя посегна към една от искрящите чаши.

— Налей ми „Мисла“ — рече тя — с голяма доза чер пипер.

Той се засмя, разбрал какво означава това. Обикновено жените избягваха този коктейл, който изгаряше гърлото и бързо замайваше главата. Тя наистина се нуждаеше сега от нещо силно, като последен тласък. И без това се чувствуваше не на себе си, от вчера правилата на Града не бяха повече в сила, което, от една страна, я ужасяваше, а, от друга, сякаш я бе освободило от някаква тежест.

Хелик си направи същата напитка и те се чукнаха. Ефектът не закъсня. От студентските си години Дана не бе изпитвала подобно чувство на окриленост, на сила, която можеше да изкорени дървета. Това е измама, чиста илюзия, помисли си и тихичко се засмя.

— Ако преди два дена някой ми бе казал, че аз, известният педагог и учен Дана Дал ще седя днес из Окръзите, облечена така неглиже, в стаята на чужд мъж, и ще пия огнен пунш, мисля, че…

— Да ме наричаш чужд мъж не е правилно — прекъсна я Хелик, — в крайна сметка ме познаваш по-дълго, отколкото твоя Мел… Мел-Еди-кой си.

— Не намесвай Мел-Дирк и ми налей още една чаша. Твоят барман каза, че ние от Града не умеем да се забавляваме. Направи ми някакъв комплимент, едно време много те биваше.

— А, спомняш си — рече той развеселен. Приближи се към нея, напълни чашата й и веднага заговори: — Чудесно е, че си дошла в Лупс, Дана, ти си красива както винаги и аз те обичам.

— Не приказвай такива глупости — каза Дана, — как можеш да ме обичаш, когато едва снощи случайно се срещнахме отново. Искаш да ме прелъстиш, признай си. — Тя изпи втората си „Миела“ и почувствува, че плува из стаята, че излита през прозореца нагоре към облаците. — Какво чакаш, хвани ме — добави тя, — дръж ме здраво, за да не отлетя. Хайде, вземи ме в прегръдките си. Макар че да полетя, ей така за час-два, не би било лошо. Можем да опитаме и заедно. Знаеш ли, ние в Града с нашето мъдруване сякаш наистина сме залепнали прекалено здраво за земята.

8

Дана посети историческото кметство, хода на язовира и на стадиона, където се провеждаха състезания по телепортиране. В Лупс бе вече девет дни и за нищо на света не би повярвала преди, че ще се задържи тук толкова дълго.

Всичко стана заради Хелик, той жертвуваше всяка свободна минута, за да я запознае с живота, както се изразяваше. Водеше я навсякъде, не само на така наречените „забележителности“ на областта, но също и в предградията, в индустриалната зона и най-вече в медицинските заведения, до които имаше достъп като лекар. Дана посети една модерна поликлиника и един доста остарял приют за недъгави деца. Разговаря с лекарите, сестрите и служителите от Социални грижи. Тъй като идваше от Града, на нея гледаха като на служебно лице, макар че тя изобщо не отговаряше за проблемите тук. Забеляза, че много работи са в окаяно състояние и не винаги можеше да се оправдае, като се позовава на великите принципи. Някои замислени с добри намерения закони на Града допускаха твърде различни тълкувания, за да могат да служат при тези обстоятелства. На самото място наистина изглежда, като че ли сме много отдалечени, помисли си тя. Малко повече практика не би ни навредила.

Но най-големи спорове имаха с приятелите и познатите на Хелик, които той канеше у дома си вечер или които Дана и той посещаваха. Това бяха хора, каквито човек действително не би могъл да срещне в Града. Нямаше и помен от улегналостта, която се изискваше там. Тези мъже и жени пиеха, пушеха, караха се шумно до късно през нощта. Бяха весели, тъжни, разярени, всеки път в зависимост от темата, по която се препираха. А те постоянно спореха за нещо. За грижите около жилището, за по-добри условия на работа, за място за почивка, за изпълнение на плана. От време на време си разправяха вицове, вдигаха наздравици, ругаеха директора на предприятието, хвалеха кметицата. Или обратно. Говореха за изкуство и политика, сякаш сами взимаха участие в тях. Обръщаха се на ти към Дана и настояваха да отговаря на въпросите им. От нейната гледна точка, от тази на Стъклените. Най-после имаха под ръка някой от Града, с когото можеше да се разговаря. Поздравяваха Хелик за завоеванието му, макар че не можеха и да предполагат, че действително я бе завоювал. Тези подмятания бяха болезнени за Дана, но тя бе обградена с толкова сърдечност, че нито веднъж не се почувствува обидена. Правеше усилия да държи главата си изправена, да избягва голяма заангажираност. Въпреки всичко тя принадлежеше към друг свят. Но и бе трудно да противопостави своята предпазливост на безразсъдните нападки.

А също и да надделее в спора. Веднъж късно пред нощта бе атакувана от една млада жена, която искаше да изгради нов свят на ирационална основа.

— Бъдещето принадлежи единствено на чувствата — твърдеше жената. — Също и в Ксентурион. Прославеният разум само разваля всичко.

Дана й възрази енергично:

— Чувствата са субективни и непостоянни. Човекът, когото обичам, ми изглежда днес съвършен, утре, когато го мразя, той представлява за мен върхът на коварството и слабостта. Ако някой държавен глава се остави да бъде ръководен от чувствата си, той би докарал в близко бъдеще страната до криза. Благодарение на прозорливостта, на стратегическата мъдрост Ксентурион достигна днешното си положение, което не се оспорва и в чужбина. Трябва да признаете, че при нас е налице бавен, но постоянен възход.

— Възход, какво ме интересува възходът — разпали се жената, — когато трябва да се ограничавам от правила. Не искам да живея винаги според разни предписания, искам да карам през просото, да бъда самата себе си. Ако направя нещо грешно, нека да е грешно, следващата крачка ще е отново по правия път. Само така човек може да се освободи от напрегнатостта си, само така възниква онзи климат, който прави възможни творчеството и развитието.

— Що за развитие ще е това — каза Дана, — ако една стъпка е правилна, а следващата погрешна. Или обратното. Веднъж напред, веднъж назад. А и кой гарантира, че след погрешната стъпка ще дойде правилна, че няма да последват една след друга, две, три, пет грешни стъпки. Ако човек се остави изцяло на чувствата. Какви ли нещастия на този свят не са донесли вече необмислените, пристрастни действия.

— А кой гарантира, че прословутият разум взима винаги правилните решения? Ако той сгреши, това ще се отрази много по-лошо на общото развитие, отколкото едно, две или дори три отделни отклонения в погрешна посока. Една лишена от гъвкавост, твърда стратегическа линия убива живота за по-дълго. Тя става самостоятелна и се настанява на мястото, което принадлежи на човека.

Спориха цели два часа и всяка от тях държеше здраво на позицията си, без да отстъпва. Някоя не се вслушваше в думите на другата. Хелик се опита да се намеси, но те така се бяха вкопчили една в друга, че не искаха да чуят никого.

— Нещастието е — рече той накрая, — че и двете имате право и едновременно с това не сте прави. Не виждате ли, че истината е по средата. Прекалено строгите норми са също така вредни, както и липсата им. За това трябва да говорите, именно по този въпрос трябва да се разберат Градът и Окръзите.

Измина цяла седмица, без Дана да я усети. На десетия ден обаче Хелик не можа да се измъкне от клиниката и тогава тя реши да свърши нещо, което досега бе отлагала. Чувствуваше го като свой дълг и все пак то я плашеше. Изпитваше вътрешна потребност да го извърши, но същевременно се страхуваше, че може да се обърка още повече.

Но Дана не можеше непрестанно да намира извинения пред себе си. Тя купи голям букет бели и червени кактусови цветове и поръча такси, което я закара до гробището под ясените. Да намери гроба на Рюдигаст се оказа трудно, тъй като магнитната информация бе в ремонт, а от служителите нямаше никой. Тя попита няколко възрастни жени и най-накрая при четвъртия опит имаше късмет.

— Доктор Бренда, известният хирург? Разбира се, че знам гроба му, намира се там, отзад, съвсем вляво. Плочата не е голяма, но е от чист мрамор. Някогашните му пациенти все още му носят цветя. Заслужил го е, бил изключителен човек, казват. Да, някои мъртви са по-живи и от живите.

Гробът на Рюдигаст бе обграден от нисък жив плет и се намираше непосредствено до една чешмичка. Той бе добре поддържан и над него се издигаше мраморна плоча, точно както я бе описала старицата. Отляво и отдясно растяха два малки храста, а зад него, както подсказваше името на гробището, хвърляше сянка висок ясен. Надписът бе кратък — името, датите на раждането и на смъртта му и освен тях знак, представляващ срязано по средата сърце, за да покаже, че тук почива лекар. Дана замря за момент, преди да положи цветята си до един друг букет — жълти лалета във ваза. Тя поглади нежно плочата. Не обичаше траурните церемонии, но дължеше на Рюдигаст тези минутки на почит. Чувствуваше се разстроена, плачеше й се. В последно време наистина се отдавам прекалено много на емоциите си, рече си тя. И веднага добави: Но е заради него.

Тя постоя известно време неподвижно, без да мисли за нищо, после отстъпи назад от гроба и седна на ръба на чешмичката. Подпря глава на ръцете си и усети болезнено свиване в областта на сърцето.

Един глас, който принадлежеше на жена в сиво-син костюм, я накара да се сепне. Непознатата беше грациозна и изглеждаше по-млада от Дана. Държеше голяма китка пъстри цветя, явно току-що набрани.

— Вие сте Дана Бром, нали? — попита тя малко грубо.

— Познавате ли ме?

— От една снимка. Освен това Хелик ми каза вчера, че сте тук, в Лупс.

— Вие сте Лин?

— Да, Лин Бренда.

Дана се изправи и двете жени се изгледаха за момент изпитателно. Хелик бе искал и по-прели да ги запознае, но жената на Рюдигаст беше в командировка. А освен това Дана не държеше непременно да се срещне с нея.

— Здравейте, Лин — рече накрая Дана и й протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Хелик ми разправя много хубави неща за вас.

— Аз също се радвам. Отдавна се надявах да ви видя някой път. Рюдигаст често ми говореше за вас навремето, когато не работехме още в Лупс, а край Светлото езеро.

— Изобщо не знаех, че той живее тук.

— Така си и мислехме. Рюдигаст казваше, че в такъв случай той трябва да се обади. Веднъж почти се бе наканил да ви пише.

— И защо не го направи? — попита Дана.

— Ах, това са стари истории — отвърна Лин. — Нужна ни бе помощ при преустройството на болницата. Някои приятели смятаха, че трябва да използваме връзките си. Знаехме, че сте се омъжила за известен архитект. Но в крайна сметка се отказахме. И двамата бяхме против такива средства.

Тя отиде до гроба и положи цветята. Дана я наблюдаваше и си мислеше: Не заради нашето приятелство е искал да ми пише Рюдигаст, а защото се е нуждаел от подкрепата ми. Беше разочарована. Но едновременно с това разбираше, че не бе права. Не той, а тя се бе отдръпнала от някогашните си приятели.

— Вината бе моя — каза тя. — Бях прекъснала всички предишни връзки. Нали знаете, когато човек живее в Града…

Лин се усмихна иронично.

— Да, Лупс и Градът. Те са толкова далеч един от друг, като утрото и вечерта, като луната и земята.

— Чак толкова ужасно различни все пак не са — промърмори Дана, въпреки собственото си убеждение.

— Да не говорим повече за това — реши Лин. — Честно казано, познавам слабо Града. По време на следването всичко бе толкова лъчезарно, а оттогава съм била там само два-три пъти. Освен това вие сигурно не сте дошла тук, за да водите такива разговори.

— Зависи как ще погледне човек на нещата — отговори Дана уклончиво.

Лин стана сериозна.

— Във всеки случай е хубаво, че въобще сте дошла.

— Всички ми го казват — отвърна Дана.

— Тъй като много рядко някой от Града минава насам. Искам да кажа, за по-дълго от единия ден, който е задължителен според служебните предписания.

— Ще се застъпя това да се промени — промълви Дана.

— Ще останете ли още няколко дни при нас?

— Тук съм вече от доста време. Много по-дълго, отколкото възнамерявах.

Замълчаха. Внезапно обаче Лин хвана ръката на педагожката и рече:

— Трябва да си вървя сега, Дана. Почивката ми свърши, след половин час започват визитациите. Но непременно трябва да се видим пак. Имаме да си казваме много неща, нали? Ела ми на гости, тази вечер, утре, когато искаш.

Дана бе трогната от топлотата в гласа.

— Добре, ще намира край вас, край теб… — Още й бе трудно да казва „ти“.

— Мога ли да те откарам с колата? — предложи Лин.

Педагожката прие. Облегнала се на плюшената седалка на елегантната четириместна кола, тя разгледа скришом лицето на другата. То беше слабо, не съвсем красиво, с твърде остър нос и лунички. Такава незабележителна жена, помисли си Дана. Откъде бе намерила сили, за да се реши на такъв живот.

— Слушай, Лин — попита тя, — навремето си била измежду малцината, които са можели да се надяват на място в Града. Никога ли не си съжалявала за отказа си?

— Не можех, да притежавам всичко. Имах Рюдигаст.

— Но да си от най-добрите, от най-надарените, не е само отличие, а и задължение.

— Разбира се — отвърна Лин, — така е. Но що за задължение! Хелик сигурно ти е разказал историята ни. Ето вземи например съпруга ми, Дана. Той никога не е бягал от отговорност. Винаги е живял, спазвайки своите задължения.

9

Трябва да се свържа най-сетне с Тантулос, помисли си Дана, та нали дойдох тук заради него. Тя се отдръпна от прозореца на стаята си в общежитието на Педагогическото училище и се запъти към видеофона. Но не вдигна слушалката. Какво ли пък ще му кажа, като му се обадя, запита се тя.

Тези няколко дни в Лупс не бяха минали, без да оставят следа в нея. Рюдигаст, Хелик, Лин, разговорите, които бе водила, срещите, които бе имала, сградите, които бе посетила — разумът й, който в друг случай работеше толкова ясно и логично, досега не ги бе подредил. Години наред Дана бе живяла в един прегледен свят — той обхващаше Града, заниманията й като преподавател, Мел-Дирк и децата. Окръзите и връзките й с тях се побираха точно в образа, който, я бяха научили да вижда и който тя представяше на своите ученици. Естествено наред с това бе изпитвала някаква неопределена носталгия, още съществуваше споменът за щастливите студентски дни, желанието да изостави пътя, по който бе тръгнала. Сред всичко останало из мрака на забравата се открояваше едно име: Рюдигаст. Но тя се бе преборила със себе си. Както всички около нея, които бяха горди да се намират начело на Ксентурион. Но ето че сега бе напуснала Града заради един ученик и сякаш се бе заблудила в непознатата местност. Беше попаднала в един живот, който може би беше по-тежък от нейния, но някак си по-топъл, по-жив. В едно приключение, което я възбуждаше и същевременно и се струваше опасно, защото я заплашваше с падение. Не мога да помогна на Тантулос, реши тя изведнъж, вече не знам какво трябва да го посъветвам, сега проблемът е по-скоро мой, отколкото негов. И си каза: Ако искам да намеря отново самата себе си, трябва веднага да се върна у дома. Без да посетя Лин, без да се обадя на Хелик. Той ще се натъжи, вероятно дори ще се обиди, но аз ще му пиша и ще му обясня всичко. Той е силен и ще го преживее.

Това беше бягство, но тя взе решението си. Без да размисля повече, се обади на управителката на общежитието и я помоли да й приготви сметката, защото трябва да отпътува. После събра малкото багаж, мрежестата рокля, полата с презрамки, бродираната кърпа за глава, която бе купила, и напусна стаята; Докато се намираше в кабинета на управителката, за да плати сметката, видеофонът иззвъня. Жената вдигна слушалката.

— За вас е — каза тя. — И този път имахте късмет.

Сигурно е Хелик, помисли си Дана. Не, не искам да говоря сега с него.

Но жената й подаваше така настоятелно слушалката, че трябваше да я вземе. Дана натисна бутона на ръкохватката и върху малкото сиво екранче срещу нея се появи кръглото лице на млад мъж. На челото му бе паднал кичур коса.

— Тантулос — рече тя смутена, — вие?

— Да, все пак успях да ви открия. Не мога да ви кажа колко се радвам. Тогава в Града всичко стана много набързо. Съвестта ме гризеше най-вече заради вас.

— Но откъде знаете, че съм в Лупс? — попита Дана.

— Видях ви онзи ден да се качвате в една кола. Точно срещу къщата, в която живея под наем. Чиста случайност. Не можех да повярвам на очите си. Но все пак бяхте вие, госпожо професор — той се засмя по младежки, — да, човек наистина не може да ви сбърка. Ала преди да успея да се съвзема и да ви се обадя, вие отпътувахте. Оттогава се обаждах на информацията, на кого ли не на този свят. Но никой нищо не знаеше. Не ви открих по хотелите. Докато накрая се сетих да попитам в общежитието на Педагогическото училище.

— Постъпихте ли вече на работа?

— Веднага щом пристигнах. Затова ви се и обаждам, исках да ви разкажа за много неща. Още колко ще останете в Лупс? Не можем ли да се видим довечера?

— Не — отвърна Дана, — аз тъкмо се готвех да отпътувам. Имахте късмет, че все пак успяхте да се свържете с мене.

На лицето му можеше да се прочете разочарование.

— Заминавате ли си? — попита той. — Не може ли да отложите тръгването си два-три часа? Все пак трябва да ви разкажа защо не дойдох да говоря предварително с вас, искам да кажа преди Голямото обнародване. И сега още се чувствувам отвратително за това.

— За мен изненадата не беше приятна.

— Съжалявам. Просто се страхувах.

— Страхувахте се от мен?

— От това, че можете да промените решението ми.

— Това вече разбрах — каза тя, — което означава, че не сте бил особено сигурен в действията си.

— Как можех да бъда. Макар и да идвам от Окръзите, развитието ми, влиянието на университета, както и на родителите ми, които се гордееха с моите успехи, всичко това ме караше да се съмнявам до последния момент.

— Да, разбирам — промълви Дана и след кратка пауза добави: — А сега не се ли страхувате да разговаряте с мене?

— Сега все пак Обнародването е зад гърба ми.

Вече живея и работя тук и дори свиквам. Някои моменти са трудни, непривични, но нямам време да мисля за тях. Телефонирах на родителите си и се оказа, че се разбираме по-добре, отколкото очаквах. Решението ми бе наистина правилно.

— Значи тогава всичко е наред — каза Дана.

— Нали не ми се сърдите, че ви говоря така открито? Наистина ли не можете да отделите нито час повече?

— Не, влакът ми тръгва след тридесет минути — отвърна Дана и си рече: Престани вече, момче, нима не виждаш, че сега аз се страхувам от теб и от доводите ти?

— Ще ви пиша — извика накрая Тантулос.

— Добре, добре — рече тя, — но сега действително трябва да свършвам. От все сърце ви пожелавам успех за в бъдеще.

Дана постави слушалката. Младежкото, леко наивно лице на бившия Избран се размаза върху сивия екран на видеофона.

10

Когато Дана пристигна в Града, нощта бе вече настъпила. Тишината на улиците, чистотата навред, слабото сияние на лунната светлина между фасадите на стъклените сгради — познатата атмосфера я обгърна като със защитна черупка. Тя седна в електромобила си, който беше стоял самотен на паркинга през изминалите дни, и потегли. Чу се провлечено бръмчене, но с увеличаване на оборотите на мотора то затихна и престана да се долавя. Дана излезе от паркинга и се насочи по широкия прав булевард към центъра. След тесните и извита улички на Лупс пътуването тук й се струваше като блаженство. Тя остави зад гърба си гарата, после големите изложбени зали, мина под Зеления мост, окъпан в лъчите на двойната светлина на луната и на нощния фар, и накрая малко преди центъра зави. Къщата, в която живееше, се издигаше на едно от най-хубавите места в Града, на Хълма на Яснотата. На Дана й трябваха още само десетина минути, за да стигне дотам.

Тя отвори със светлинен сигнал градинската врата, вкара колата във висящия гараж и се качи бавно горе. Наслаждаваше се на изкачването, на всяка крачка, която правеше. У дома, помисли си тя, най-сетне съм отново у дома.

Дана влезе в стаята и си остави куфара. Беше съвсем сама в жилището. Мел-Дирк все още се намираше в чужбина, а Гранат край Светлото езеро. Но така сякаш й бе по-добре. По такъв начин нямаше да отговаря на никакви въпроси. Щеше да разполага с време, за да си възвърне спокойствието, да забрави вълненията, да заглуши спомените. Защото на Дана й бе ясно едно. Макар и тишината на Града, сигурността, която излъчваха улиците, и площадите, сградите и парковете, да проникваха като балсам в нея, макар и да се чувствуваше като новородена между стъклените стени на къщата си, нямаше да може за една нощ да задуши в себе си преживяванията в Лупс. Нито звука на гласовете, нито разпалеността на споровете. Прекалено много неща й се бяха струпали на главата, бяха я погълнали. Сребърното шампанско в хладилника нямаше да я накара да забрави червената „Мисла“, дъждът, който утре сутринта може би щеше да почука на покрива, щеше да й напомня за първия следобед в жилището на Хелик, а високият ясен в градината — за гроба на Рюдигаст. Дана пресече полутъмната стая (в момента би й било направо неприятно да запали светлината) и против желанието си видя пред себе си лицето на Тантулос, чу въпросите на Хелик. Не, не е моя работа да променям всичко, да изразявам съмненията, които изпитвам, а и не го искам, каза си тя и закри очите си с ръце. Но въпросите я глождеха, а в гърдите й бе заседнало болезнено чувство. Някаква носталгия към непознатото, към един живот, чийто пулс бе доловила, но който занапред щеше да бъде недостижим за нея.

Запали цигара — рядко пушеше, но сега се надяваше, че ще й помогне да се успокои — и излезе на балкона. Над Града луната светеше студено, но необикновено красиво. И тогава, в нощната тишина на стаената къща, тя дочу в един момент тихо, едва доловимо пращене. Дана се сви и се закова на място, превърна се цялата на слух, обезпокоен и наострен. Отначало шумът не се повтори, всичко беше спокойно и тя си помисли вече, че й се е сторило. Но изведнъж го долови отново — тихо разкъсване и пукане като въздишка, като шумолене на вятъра, развяващ из въздуха повехнали листа.

Дана затвори очи. Сега, когато бе сигурна, чувството на страх отстъпи пред студената решителност. Изпусна цигарата от пръстите си и механично я стъпка върху пода на балкона. С твърда, отсечена стъпка тя се върна обратно в жилището и запали осветлението. Когато влезе в стаята си, погледна стъклените стени толкова спокойно, сякаш се отнасяше не за нейната, а за чужда къща. Не бе необходимо да търси дълго. От пода до тавана се простираха още слаби, но все пак забележими за окото пукнатини. Те бяха също като разклонените линии на дланта й.