Иван Мариновски
Еднодневки от Верона

Зад борда на вселенската сонда беззвучно се плискаха тъмните вълни на Космоса, лазерните весла се поклащаха едва-едва, колкото да придържат сондата на място. Дежурния се отдръпна от илюминатора и кимна на Помощника.

— Да беше дръпнал един телефон на Центъра.

Вселенският координационен център се обади веднага. Гласът на Диспечера беше бодър и закачлив.

— Привет. Откъде се обаждате?

Дежурния каза координатите.

— Ужас — хихикна Диспечера, — наврели сте се в килера на Вселената. Да не се омотаете в паяжината…

— Остави паяжините. И тъй, и тъй сме тук, виж какво е набелязано в Програмата да се свърши.

— Момент да погледна… Г… Д… Ж… 3, Земя… Земя… Земя… Трета от Слънцето… Няма такава планета!

— Ти ще кажеш! Ние висим над нея, той — нямало! На кого да вярвам, на очите си или на теб!

— … А, да. Имало. Земя. Населена е с разумни същества. Всичко си имат. Напълно щастливи. Живеят по хиляда години… Така, така, в Програмата е отбелязано да им се открие пътя към безсмъртието. Ясно? Открийте пред тях, както се казва, дверите на вечността. Приятна работа. Чао…

— Чакай, предполагам, че имаш грешка.

Гласът на Диспечера стана официален.

— Как имам грешка! Програмата е пред мен. На очите си ли да вярвам, или на твоите предположения?

— Програмата за кое измерение гледаш?

— Разбира се за четвъртото. Нали сте в нивата на примитивните светове?

— Слушай, ние сме още по-долу, в триизмерното пространство!

Диспечера подсвирна.

— Луди!… Извинявайте, исках да кажа, че сте големи смелчаци! Момент да потърся Програмата на първичните светове… Ето я, хм, главният проблем на земните жители е щастието. Погрижете се, дайте им го. Ясно ли е? Чао!

— Чакай, не затваряй телефона! Обясни поне с две думи какво е щастие, за да не забъркаме някоя каша — попита Дежурния и усети в ухото си повея на студ, идещ от слушалката. Толкова беше станал леден гласът на Диспечера от Вселенския център.

— Надявах се — натъртваше той на всяка дума, — надявах се, че щом са ви поверили разузнавателна вселенска сонда, сте завършили с отличие училище, но явно…

Дежурния кресна:

— Но явно, че пълният отличник си само ти! — И тресна слушалката.

— Боя се — рече Помощника, — че ядосахме Диспечера.

— Ще му мине! И престани с твоите боязни, тревоги и вълнения! Ще се оправим и сами! Припомни ми какво беше щастието?

— Аз… толкова време е минало откак свърших училището. И се тревожа, че не го свърших с отличие…

— Ако питаш мен, и аз не мога да се закълна за отличната си диплома. Няма значение, ще се оправим, въртят ми се някакви идеи.

— Безпокоя се как ще се появим на Земята. Току-виж ни сметнали за богове.

— А, само това не! Остава да им създадем още една религия! Те нали имат сума религии?

— Имат.

— А светската им власт каква беше?

— Доколкото си спомням, царе, императори, крале…

— И аз така си спомням. Значи решаваме тъй: появяваме се като двама крале, които раздават щастие.

— Безпокоя се, че двама крале на едно място ще шокира земните жители. Кралете се държат на порядъчно разстояние един от друг.

— Не бива да се разделяме — походи напред-назад Дежурния, обмисляйки сложната ситуация. — Добре де, ти ще си кралят, аз… ще видим какъв ще бъда покрай теб… Аха, да не забравим превозното средство. Смятам за по-убедително да се появим с богата царска каруца…

— Каляска.

— Има ли разлика?

— Има.

— Хубаво. Появяваме се с каляска, запрегната с шест бели слона.

— С коне, с коне. Шест бели коня.

— Честно да си кажа, забравил съм за конете. Но не може ли комбинирано — три коня и три слона, няма ли да бъде по-внушително?

— Прекалено внушително ще бъде. Безпокоя се, че подобна каляска ще ги шокира съвсем.

— Е, с теб на глава не се излиза! Върви в склада и сглоби там каляската, конете, дрехите приготви, пък аз да помисля в какъв вид да им раздадем щастието… Май че трябва да бъде леко и приятно за носене от всеки човек поотделно, нали?

* * *

Кръчмата на сеньор Карлоне, гиздава от само себе си и допълнително натруфена с низи от какви ли не събуждащи апетита подправки, беше в долния край на площада, стоеше там като обица на женско ухо, отвсякъде се виждаше и най-важното — пред нея се откриваха ония простори, в които ритниците и юмруците на сеньор Карлоне можеха свободно да изблъскат яловите клиенти. Защото не можеха да платят. Или пречеха на другите да пият. Или защото не допадаха на сеньор Карлоне.

От миналия понеделник, та чак до тоя, кръчмата се впиянчваше ведно със стотиците хора, влезли да пият за щастието си, бъчвите долу, в избата на сеньор Карлоне, една след друга кънтяха на празно, а горе чашите звънтяха по-силно от камбаните на катедралата.

В средата на кръчмата, седнал на два стола поради ширината си, Томазо Виано пиеше вече пети ден без прекъсване. Заобиколен от щедрите ангели на своята пияна доброта, той налиташе да черпи всеки, който му се изпречеше пред очите, ала и не отказваше ни една кана, изпратена от приятел или непознат от съседните маси, все едно дали беше от бялото неаполитанско вино, или от сицилианското, червено и тежко, дето го караше да размахва юмруци.

— Давай още! — удари той с празната чаша, която се тулеше като стъклен напръстник в огромната му шепа.

Сеньор Карлоне отказа да му налее.

— Парите ти свършиха, Томазо, с какво ще платиш?

Томазо Виано обгърна зацапаната е винени локви маса и погледът му спря на малката прозрачна топка. Преди пет дни дошлият бог знае откъде с каляската си крал — да живее негово неизвестно величество! — беше му я дал.

— А за нея вино ще налееш ли?

— Ти си даваш щастието?!

— Защо не? Ще мога да пия колкото си искам и да почерпя ей онзи трубадур, който пее, откакто съм седнал да пия.

— Той пееше и преди това.

— Значи ще го почерпя и за преди това. Вземай топката и носи вино!

В същия миг в кръчмата влетя окаян човек, късаше ризата си и скубеше косата си — дереше гърло, че току-що ей там, на ъгъла, е загубил щастието си.

— А? Някой да го е намерил? Върнете ми го! — молеше на всички страни той.

Никой не му обръщаше внимание, никой не му помогна и той, тръгнал да пие за щастието си, седна до тезгяха да пие за несретата си. Вляво ситно чукаха зарове, сякаш играчът изсипваше от шепата си скакалци, които — чук, чук, чук — ситно подскачаха по масата, докато спрат с късмета си нагоре за някого.

— Аз печеля — възкликна зарадван Салватор, беше рекъл, че се казва Салватор, а кой го знаеше как се казва. — Какво ще заложиш сега, приятелю?

Джакомо Аниело заложи всичко, което му беше останало — малката прозрачна топка и след — чук, чук, чук — на кокалените скакалци, я проигра.

До стената, седнали направо на пода, сеньор Донато и младият Енрико с тихи гласове — сигурно не се чуваха в тая врява — си разказваха последователно:

— Обещах топката на моята Лучия, нали познаваш моята Лучия, тя се смее толкова силно и вече се учи да пее…

— Една кана за Лучия, обичам песните! — провикна се щедро Томазо Виано, чиято пияна доброта чуваше и най-тихо казаните думи, заслужаващи почерпка.

— Аз обичам да търся топката — въздъхна Енрико. — Скрия я някъде, дойда тук и пия, докато забравя къде съм я скрил и как изглежда. Представям си я прекрасна, а когато я намеря, нищо. Оглеждам я, опипвам я и си викам: какво като съм я намерил!…

Пръстите на трубадура звъннаха от допира със струните на китарата и той запя за Ромео и Жулиета.

— Песните са си песни — сбута го сеньор Карлоне, — но няма ли да отидеш да получиш щастието си? Негово величество няма да чака до второто пришествие.

Трубадурът кимна, без да спира да пее обиколи бавно кръчмата, удряше струните при всяка маса, сякаш вдигаше наздравица за седналите там, сякаш им наливаше друго вино, може би по-опиващо от това в чашите, на излизане се блъсна в слепеца, седнал с подвити крака на стълбите, и за извинение пусна в скъсаната му шапка кожената си кесия.

Китарата и той отново запяха за Ромео и Жулиета, а едни крака, стъпващи точно по звънтежа на струните (за да не бъдат чути), се доближиха до слепия и той чу само пуснатата дребна монета. Разбира се, не видя, че неговата прозрачна топка щастие, почиваща спокойно в шапката, беше открадната.

Песента на трубадура се издигаше нагоре, трептеше сама или от маранята — не можеше да се разбере, после се плъзна по земята, удължи се колкото ония плоски и тъмни дървета на свечеряването, легнали под истинските дървета, защото трубадурът бе вървял цял следобед, беше пял и беше забравил за къде е тръгнал.

— Ей, — дръпна го един доста особено облечен човек, — няма ли да се отбиеш при нас… Аз съм кочияшът на краля, който раздава щастие. Ето го там на каляската…

Кой знае защо Негово величество седеше на капрата. Той посрещна милостиво трубадура, в кралските му маниери дори пролича някакво безпокойство и той не го скри:

— Безпокоях се, че ще ни отминете, затова, щом чух песента, си позволих да изпратя кочияша да ви повика.

— Глупости! — обърна се кочияшът към краля. — Говориш глупости! Не ти, а аз пръв видях трубадура!

— Може и да си го видял пръв, но пръв го чух аз! — заяде се кралят.

Кочияшът побесня и скочи на капрата при него.

— Абе, недоучил астронавт, да ти напомня ли скоростта на разпространение на светлината и скоростта на звука?

— Ваше величество, — аз не разбирам — поклони се трубадурът и този поклон стресна краля, и кочияша, но думите му ги успокоиха: — как можете да раздавате щастие срещу нищо? Според мен всеки трябва да го извоюва, да го заслужи…

Кралят и кочияшът се смутиха. Ето — кашата е забъркана. И то, защото Диспечера от Вселенския център не поиска с две думи поне да ги напъти. В смущението си кралят слезе от каляската и се залови да катраносва колелата. Кочияшът го загърби, хем да прикрие с какво се занимава Негово величество, хем му даваше да разбере, че най-добре ще е да си затваря устата, и рече на трубадура:

— Правилно. Щастието се завоюва. Изпейте ни най-хубавата си песен и тогава, ако го заслужите, ще ви дадем вашето щастие. Слушаме ви.

Когато трубадурът отнесе малката прозрачна топка на щастието си, кралят и кочияшът дълго още мълчаха. По някое време кочияшът попита:

— Тия Ромео и Жулиета, за които пя трубадурът, не са идвали още, нали?

— Да се надяваме, че ще дойдат — отвърна кралят, свали тежката корона и като се чудеше къде да я дене, украси с нея високия гръб на коня.

* * *

Дежурният и Помощника (все още облечени като кочияш и крал и все още настанени на капрата на каляската) се спогледаха, като че ли пред очите им метеор беше пробил сондата по дължината на оста и кацнал на командния пулт, беше изкряскал: „Ето ме и мен!“

Ромео и Жулиета се поклониха пред краля, обърнаха се и тръгнаха. Бяха се отказали от прозрачните малки сфери, които Негово величество и кочияшът накрая едва ли не силом искаха да натикат в ръцете им.

— Нещастници! — промърмори след тях Дежурния.

— Както ги гледам, тези нещастници ми се струват съвсем щастливи — додаде Помощника. После слезе, запрегна конете и пак се покатери на капрата. — И да не забравяме, че сме на Земята. Може би земното щастие е съвсем различно от…

— Млъкни! — В яда си Дежурния смъкна короната от седналия до него Помощник, ритна я с все сила и вече, без да го е грижа дали Ромео и Жулиета ще го чуят, се развика: — Отказвайки се от щастието, което им давахме, на какво разчитат в живота си, микроскопичен по продължителност? На какво? Те са почти еднодневки! Те нямат вечността пред себе си и не могат…

— Безпокоя се, че не си прав. Те не го казаха направо, но ни дадоха да разберем, че любовта им всъщност е тяхното щастие и тяхната вечност.

О, как се намръщи Дежурния! Рязко се извърна и задърпа кралската мантия на Помощника сякаш искаше да я скъса.

— Ето виждаш ли! Виждаш ли! Те се надяват на вечност! Вярват в безсмъртието си! Те! Обикновени хора от триизмерното пространство! Ще полудея!

— Аз също се вълнувам — рече Помощника, — но това вълнение е…

— Престани да се вълнуваш! Зная ги твоите вълнения! Край! Прибираме се на сондата! Чакай! За да не забравим, първо запиши в тефтерчето: „Задължителна проверка след два века дали някой помни поне имената на тия Ромео и Жулиета!“ Ух, че ще се посмея тогава на тяхната наивност… Пиши!

Помощника не носеше тефтерче.

— Как така не носиш?

— Едно тефтерче у един крал би изглеждало шокиращо. Повечето крале в тая епоха са неграмотни. Неграмотността се смята за привилегия на аристократите.

— Аха! Прерови джобовете си, може би някой вестник ще намериш.

Помощника премълча, за да даде време на Дежурния да осъзнае какво е казал. За чест на ума си, Дежурния в същата микросекунда осъзна какво е казал и се засмя:

— Шегувам се! Махай тая бутафория от себе си, че ме дразни. Да се прибираме…

А на сондата продължи:

— Смятам, че заслужихме почивката си. Колко века работим без сън?

— 22.

— Почти цяло денонощие от векове! Добре, навий будилника и да поспим два века…

* * *

— Ще те убия! Ще те убия! — тресеше Дежурния рамото на сънения Помощник.

— Безпокоя се, че нямаш основание да ме убиваш — прозина се Помощника. — Нищо не съм направил. Спях.

— Тъкмо за това! Успахме се!

— Така ли? Значи будилникът не е звънял?

— Напротив, звънял е, звънял е на пожар, а ти не си го чул!

— А ти?

— Какво аз? Аз… Всъщност какво се разправяме, приготви закуската и ще видим какво имаме да вършим по Програмата…

Посред закуската Помощника отново взе да се безпокои и разля кафето върху коленете си.

— Обезпокоих се изведнъж — обясни той, — като си спомних, че пак трябва да слизаме на Земята.

— Защо?

— За проверка. Дали някой помни Ромео и Жулиета.

— Безсмислено е. Никой не ги помни. Сигурен съм. Отдавна и те, и тяхната любов са потънали в Лета, на Земята вече е краят на двайсетия век.

— Все пак тъй съм записал в тефтерчето: проверка.

— Щом си записал, слизаме. Откъде ще започнем?

— Предлагам от нулевия меридиан и така подред по меридианите, за да има система…

 

 

… Край Темза един чадър, една чанта и един счетоводител бавно разсичаха мъглата — това беше обичайната сутрешна разходка на мистър Стенли, преди да отиде в кантората и да посвети себе си и деня на цифрите. Той вървеше спокойно, без да знае, че от няколко минути е наблюдаван най-внимателно.

— Смятам, че е подходящ — пошушна кочияшът и спря каляската. — Върви да говориш ти, мистър Стенли дори да не е словоохотлив толкова рано, няма да откаже да говори с един крал.

Кралят, препъвайки се в мантията си, настигна счетоводителя. Приповдигна короната си за поздрав и учтиво го заприказва.

— Сър, с колегата, искам да кажа, с кочияша си, безкрайно се интересуваме по един въпрос… — И той изложи същината на въпроса.

Той говори кратко. Счетоводителят обаче говори дълго. От нямане какво да прави и понеже не чуваше разговора им, кочияшът ту сплиташе опашките на конете, ту ги разплиташе. Когато най-сетне кралят се върна, той беше сплел на дебели плитки и гривите на конете.

— Е? Разправяй, знаят ли ги?

Кралят изглеждаше като никога развълнуван.

— По-добре да не разправям… Ще ти кажа само едно: мистър Стенли, а и всички англичани, според думите му, смятат Ромео и Жулиета за кореняци лондончани, но намекна, че и италианците са прави да ги считат за жители на Верона…

— Каква каша! Добре, запиши в тефтерчето: „В Европа ги знаят“. Да надникнем в другите континенти. Качвай се!

— Какво е това? — ококори се кралят.

— Това? Автомобил. Ролс ройс с пет хиляди кубически сантиметра работен обем на двигателя. Забелязах, че минувачите ни гледат някак учудено. Забелязах, че превозните средства сега са автомобилите и докато ти говореше с мистър Стенли, преоформих каляската на автомобил. Мисля, че съм получил пълна прилика.

— Да, но… все пак, автомобил, впрегнат в шест бели коня…

— Виждаш ли? Сам се връщаш на идеята ми за шест бели слона!

— О — простена Негово величество, — безпокоя се, че ще ни арестуват, ако не се облечем прилично!

 

 

… В средата на Рио де Жанейро, в средата на деня, когато горещините подгряха живачните пети на термометрите дотам силно, че термометрите се покатериха на четирийсетото стъпало, уж на по-хладно, двама господа в черно, носещи две черни чанти и два разпънати черни чадъра се лутаха из навалицата с вида на двама английски счетоводители по време на обичайната си сутрешна разходка. Спряха някакъв весел, безгрижен фермер, който сто на сто беше взел вече обедния си аперитив.

— Ромео? Жулиета? — очите на фермера се напълниха с мечтателност. — Сеньори, тръгвате с мен! В моята ферма. На трийсетина мили от Рио, ще видите каква библиотека имам. С едно от редките издания на Шекспир. Ще ви запозная с жена си. На младини тя беше същинска Жулиета и за щастие не успяха да я разделят от нейния Ромео… И дума да не става, не ви пускам, тръгвате с мен!

Въпреки опита им да се измъкнат под предтекст, че имат работа в банката, нали са счетоводители, фермерът, сеньор Уриосте, дори не поиска да ги чуе. Натика ги в раздрънкания си джип и трийсетте мили до фермата минаха под акомпанимента на монолога му — тъй че, когато пристигнаха Дежурния и Помощника знаеха абсолютно всичко — от източното изложение на къщата, до деня, в който ще се ожребва кобилата с бялото ухо.

Библиотеката му наистина беше великолепна, жена му и четирите му дъщери още повече, а гостоприемството беше равно на сбора от цялото това великолепие. Някъде следобед сеньор Уриосте спря за миг монолога си, за да поеме дъх, и тогава Дежурния го запита:

— Извинете, сеньор Уриосте, ако не е тактичен въпросът ми. Защо и четирите ви дъщери се казват Жулиета?

— Охо, сеньори! Вие за лош човек ли ме имате, или какво? Нима мога да изпратя на бъдещия си зет някоя друга, освен Жулиета?…

 

 

… Който е ходил на товарната гара в Делхи, знае, че половината работа се върши не от подемни машини, а от слонове.

Извивайки се между слонските хоботи и виковете на хамалите, двама, облечени в бяло, със сомбреро на главите, типични бразилски фермери, притичваха от коловоз на коловоз.

— Виждаш ли? — подхвърли Дежурния. — А ти беше толкова против моите шест слона!

Тук, на гарата, в разговора с индийските хамали, те щяха докрай да се уверят във вечността на Ромео и Жулиета.

— Невероятно! Ще полудея! А ти? — повтаряше Дежурния кога на себе си, кога на Помощника, твърдеше, че Ромео и Жулиета са объркали Програмата за четвъртото измерение, нахълтали са във вечността без време, и стигна до извода, че трябва да уведоми Вселенския координационен център.

— Да те свържа ли с Диспечера? — попита вече в сондата Помощника и посегна към телефона.

— Пази боже! Още не мога да забравя ледения му глас! Изпрати телеграма!

Помощника състави телеграмата и я начука на морзовия апарат. След малко от апарата се изплези бялото езиче на отговора, изпъстрено с точки и тирета: „Текстът на телеграмата неясен поради дифракционни изкривявания в междузвездния канал или по ваша вина, млади хора (Диспечера и в телеграмата намери начин да бъде язвителен). Благодарете на двете колежки от Центъра, които все пак го разшифроваха. Те ще се погрижат да запазят билети за премиерата на «Ромео и Жулиета» във Вселенския академичен театър и ще ви чакат пред входа в неделя в седем часа. Диспечер.“

— О, звезди и галактики! Цялата Вселена познава Ромео и Жулиета, а ние къде в работа, къде в сън… Чакай, Диспечера ли ще ни води на премиерата?

— Не, не, в телеграмата пише за двете колежки… — Помощника беше безкрайно развълнуван.

— Колежките?! — Дежурния за пълна увереност погледна в телеграмата и усети, че и него го обхваща непознато до ден-днешен вълнение.