Теодор Стърджън
Повече от човешки (1)

Първа част
Невероятният идиот

Малоумният живееше в някакъв свой сиво-черен свят, набраздяван от белите светкавици на глада и мъждукащото пламъче на страха. Дрехите му бяха стари и окъсани. През дупките се подаваха остри като длета пищялки, а от съдраното му палто надничаха ребра, досущ пръсти, свити в юмрук. Беше висок и плосък. Очите му бяха спокойни, лицето — безжизнено.

Мъжете извръщаха очи от него, жените не смееха да го погледнат, само децата се спираха и го зяпаха. Но това нямаше значение за него. Не очакваше нищо от никого. Когато го поразеше бялата светкавица, ставаше тъй, че все намираше по нещо за ядене. Намираше го сам, ако можеше; ако не — караше без храна. Когато не можеше повече да издържа, нахранваше го първият човек, озовал се очи в очи с него. Малоумният нито знаеше защо, нито се учуди някога. Той не просеше. Просто стоеше и чакаше. Когато някой срещнеше погледа му, в ръката му се появяваше монета, парче хляб, плод. И той ядеше, а благодетелят му бързо отминаваше, смутен, неразбиращ… Понякога притеснено се опитваха да го заговорят или говореха помежду си за него. Малоумният чуваше звуците, но за него те не значеха нищо. Той живееше затворен вътре в себе си, далеч от външния свят, а тънката нишка между дума и смисъл висеше прекъсната. Виждаше чудесно и лесно различаваше усмивката от сърдитата гримаса, но нито едното, нито другото предизвикваха някаква реакция у това същество, което никога не се смееше и никога не се мръщеше, затова не можеше да разбере чувствата, които караха другите да бъдат весели или сърдити.

Изпитваше страх, но само колкото да спасява кожата си. Беше неспособен да предвиди каквото и да е. Вдигнатата пръчка, летящият към него камък го заварваха неподготвен. Реагираше едва като го стигнеха. Тогава бягаше. Побягваше при първия удар и продължаваше да бяга, докато ударите престанат. Така се спасяваше от бури и каменопади, от хора и кучета, от превозните средства и глада.

Нямаше никакви предпочитания. По-често се озоваваше сред пущинаците, отколкото в града, и тъй като живееше, където свари, повечето време прекарваше в гората.

Четири пъти го бяха затваряли. И четирите пъти му беше напълно безразлично и у него не настъпи никаква промяна. Веднъж здравата го би един болен, друг път санитар — и то още по-жестоко. На другите две места го измъчваше гладът. Имаше ли храна, оставяха ли го на мира, той стоеше. Дойдеше ли време да избяга, бягаше. Начинът на бягство се определяше от външната обвивка на малоумния, а нещото, което се криеше в нея, не се интересуваше от това или пък не можеше да командува. Но щом настъпеше моментът, някой санитар или портиер се озоваваше очи в очи с малоумния, чиито ириси сякаш бяха готови всеки миг да затрептят и да се завъртят като колела. Вратите се отваряха, малоумният си отиваше, а благодетелят му, силно смутен, бързаше да се залови с нещо друго, независимо какво.

Всичко у него беше животинско, самото му присъствие — унижение за околните. Като животно, повечето време той прекарваше далеч от хората. В гората се движеше красиво, като истинско животно. Убиваше като животно — без омраза и без удоволствие. Ядеше като животно каквото намери и когато имаше какво, само толкова, колкото да не гладува, никога повече. Спеше като животно — спокойно и леко, не като човек, защото когато човек заспива, той бяга в съня, а животното е готово всеки момент да избяга от съня. Беше зрял със зрелостта на животно, при която играта на котенцата и кученцата вече няма определена функция. Не знаеше що е настроение, не изпитваше радост. Спектърът на чувствата му бе ограничен между ужаса и доволството.

Беше на двадесет и пет години.

Вътре в себе си, като костилка в праскова, като жълтък в яйце, той носеше нещо друго. То беше пасивно, но възприемаше — беше живо и будно. И ако по някакъв начин бе свързано с животинската му обвивка, то не обръщаше внимание на тези връзки. То беше органическа част от малоумния, но като че ли не съзнаваше неговото съществуване. Той често биваше гладен, но рядко гладуваше. А когато се случеше да гладува, това нещо в него като че ли се смаляваше, но едва ли забелязваше собствената си промяна. То щеше да умре заедно с малоумния, но нямаше никакъв стремеж да забави това събитие дори със секунда.

За малоумния то нямаше някаква специална функция. Далак, бъбрек или надбъбречна жлеза — всички те имат определени функции и оптимално ниво за тези функции. Това нещо само възприемаше и записваше, записваше без думи, без някаква кодова система, без превод, без деформация, без някакви действуващи канали за излъчване. То просто приемаше, без да предава.

За неговите специални сетива отвсякъде наоколо се излъчваше безкраен шепот. То се потапяше в този шепот, поглъщаше го изцяло. Може би то сравняваше и подреждаше, а може би просто възприемаше само онова, което му е нужно, а останалото отхвърляше по някакъв неуловим начин. Малоумният не знаеше, че това нещо съществува вътре в него…

Без думи: топло, когато стане мокро, но за малко, много за малко. (Тъжно): никога вече тъмно. Чувство на удоволствие, нещо меко се смачква и махни розовото, бодливото. Чакай, чакай, можеш да се върнеш, можеш да се върнеш. Различно, но почти толкова хубаво. (Сънен унес): Да, това е! Това е… о! (Тревога): Отиваш твърде далеч, върни се, върни се — (Нещо се усуква, скъсва се, един „глас“ по-малко)… Всичко се втурва и ме понася по-бързо и по-бързо. (Отговор): Не, не, нищо не се втурва, спокойно е. Нещо те тегли, тегли надолу и толкова. (Гняв); Те не ни чуват, глупаво, глупаво… те… те не… само викове, само шумове.

Но без думи. Впечатления, униние, диалог. Излъчване на страх, напрегнато поле от усещания, недоволство. Наоколо се носеха шепот и говор, смесваха се стотици, хиляди гласове, но те не стигаха до малоумния. Не го засягаха, не му бяха нужни. Той не съзнаваше съществуването на вътрешното си ухо, защото за него то беше безполезно. Макар и ненормален, той все пак беше човек, а това бяха гласовете на децата, на невръстните дечица, които още не са се научили да спират плача си от време на време, за да ги чуят. Само викове, само шумове.

 

Мистър Кю беше добър баща, най-добрият баща. Така каза той на дъщеря си Алиша на деветнадесетия й рожден ден. Откак навърши четири години, все това й повтаряше. Тя беше на четири годинки, когато се роди малката Ивлин, а майка им умря, проклинайки го с гняв, по-силен от агонията и страха.

Само един добър баща, най-добрият от всички, би могъл пръв, със собствените си ръце да поеме от утробата на майката второто си дете. Само един изключителен баща би могъл да отхрани и отгледа едно бебе и едно малко дете с толкова нежност и грижи. Никое друго дете не е било така пазено от злото, както Алиша. А когато тя обедини сили с баща си, около Ивлин се издигна здрава крепост от добродетел. „Тройно дестилирана добродетел — каза мистър Кю на Алиша на деветнадесетия й рожден ден. — Аз познах доброто чрез злото и те научих само на доброто. Това добро стана твой начин на живот, а твоят живот е пример за Ивлин. Аз зная всичкото зло, което съществува, ти знаеш всичкото зло, от което трябва да се пазиш, но Ивлин не знае нищо за злото.“

Разбира се, на деветнадесет години Алиша беше достатъчно зряла да разбира тези абстрактни понятия — „начин на живот“, „дестилация“ и общите категории „добро“ и „зло“. Когато стана на шестнадесет години, той й обясни как мъжът полудява, ако остане насаме с жена, как по тялото му избива отровна пот и той се нахвърля върху нея, а тя настръхва от ужас. В книгите си той имаше такива картинки, които показваха настръхнала кожа. Когато стана на тринадесет години, й се случи нещо, което я смути. Каза на баща си, а той със сълзи на очи й обясни, че причината е, че е започнала да мисли твърде много за тялото си, което беше истина. Тя си призна и баща й наказа тялото й така, че тя започна да съжалява, че изобщо има тяло. Мъчеше се, упорито се мъчеше вече да не мисли за това, но не успяваше, въпреки желанието си. А баща й редовно, макар и не без съжаление, й помагаше в усилията да подчини непокорната си плът. Когато стана на осем, той я научи да се къпе на тъмно, за да не станат очите й като онези бели, невиждащи очи от странните картинки в книгите му. Когато стана на шест години, той закачи в спалнята й картина на жена — Ангел и картина на мъж — Дявол. Жената, обърнала нагоре длани, се усмихваше, а мъжът протягаше към нея ръце с хищни криви пръсти, а от гръдната му кост стърчеше закривено острие на нож, по което се стичаше нещо.

Живееха сами в масивна къща, на горист хълм. До нея нямаше автомобилен път, а само една пътека, която толкова криволичеше, че от прозорците не се виждаше накъде отива. Отиваше до стена с желязна порта, неотваряна от осемнадесет години, а до портата имаше стоманен сейф. Веднъж на ден бащата на Алиша отиваше по пътеката до стената и с два ключа отваряше двете ключалки на сейфа. Повдигаше вратата, прибираше пощата и донесената храна, оставяше пари и писма и пак заключваше.

Навън минаваше тесен път, който Алиша и Ивлин никога не бяха виждали. Дърветата скриваха стената, а тя скриваше пътя. Стената продължаваше край пътя двеста ярда на изток и на запад, сетне се изкачваше по хълма, ограждайки къщата от двете страни. Тук тя се срещаше с ограда от железни колове, високи петнадесет фута и забити толкова близо един до друг, че помежду им едва ли би могъл да се провре юмрук. Върховете на коловете бяха закривени навън и надолу, а процепите — запълнени със смес от цимент и натрошено стъкло. Тази ограда се простираше на изток и запад, свързвайки къщата със стената, а от мястото, където двете се срещаха, оградата от железни колове продължаваше навътре в гората, затваряйки кръг от нея. Така стената и къщата образуваха един правоъгълник, който беше забранена територия. Зад къщата две квадратни мили оградена гора принадлежеше на Ивлин и на Алиша, която не изпускаше сестра си от очи. Тук имаше поточе, диви цветя и малък вир, дъбове с прохладни сенки и закътани полянки. Небето беше чисто и изглеждаше близо, а гъстите храсти бодлива зеленика, с които бе обрасла оградата по цялото си протежение, скриваха не само коловете, но и гледката навън, спираха дори и вятъра. За Ивлин този затворен кръг представляваше целият свят; целият неин свят и всичко, което тя обичаше, беше тук. На деветнадесетия рожден ден на Алиша Ивлин стоеше сама край вира. Къщата не се виждаше. Не се виждаше и живият плет от зеленика, нито коловете от оградата, но небето се виждаше — там, високо горе, и водата се виждаше — съвсем близо до нея. Алиша беше в библиотеката с баща си. На рождения й ден той винаги замисляше специални неща за нея в библиотеката. Ивлин никога не бе влизала там. Библиотеката беше място, където баща й прекарваше повечето си време, а Алиша влизаше там само при специални случаи. На Ивлин и през ум не й минаваше да влезе там, както не би си помислила да живее във водата като пъстрата пъстърва. Не бяха я учили да чете, а само да слуша и да се подчинява. Тя не знаеше да търси, а само да приема наготово. Даваха й знания, когато беше готова за тях, и само баща й и сестра й знаеха кога е дошъл подходящият момент.

Тя седна на брега и оправи дългата си пола. Сепна се, като видя, че глезенът й се подава, и веднага го покри, както би направила Алиша, ако беше там. Облегна се на ствола на една върба и се загледа във водата.

Беше пролет, времето на цъфтежа, когато соковете неудържимо напират в изсушените клонки, разтварят запечатаните с клей пъпки и цялата природа е устремена към красотата. Въздухът беше тежък и уханен. Той държеше устните полуотворени, караше ги да се усмихват, смело нахлуваше в гърлото и пулсираше там като второ сърце. В него имаше нещо загадъчно — беше спокоен и изпълнен с багрите на сънищата, уж всичко бе неподвижно, а се чувствуваше някакво напрежение. Как беше възможно спокойствие и напрежение да съществуват едновременно, тъй неумолимо преплетени? В това бе загадката.

През живия плет долетя пронизителна птича песен. Очите на Ивлин започнаха да смъдят, загадъчна мъгла обви гората. Тя усети движение в скута си. Погледна надолу и видя как ръцете й се устремяват една към друга и свалят ръкавиците. После голите й ръце се приближиха до шията, но не за да прикрият, а да споделят нещо. Наведе глава и ръцете й се усмихнаха една на друга под косата, прибрана в педантично строга прическа. Те напипаха четири телени копчета и бързо се спуснаха по тях. Високата яка се разхлаби и омайният въздух докосна тялото й с безмълвен вик. Дишаше, като да бе тичала. Колебливо протегна ръка и погали тревата до себе си, сякаш този безсмислен жест можеше да изрази необяснимия възторг, който напираше в нея. Но това не стана и тя се хвърли по очи върху дивия джоджен и зарида — пролетта беше непоносимо красива…

 

Когато това се случи, той беше в гората и несръчно къртеше кората на един изсъхнал дъб. Ръцете му застинаха неподвижни. Вдигна глава и напрегна слух да долови нещо. Усещаше напора на пролетта като животно. Но изведнъж пролетта стана нещо повече от изпълнения с надежда тежък въздух и раздвижването на новия живот в земята. Този зов беше ясно осезаем, като нечия здрава ръка, поставена на рамото му.

Надигна се внимателно, като че ли се страхуваше да не счупи нещо наоколо. Странните му очи заблестяха. И той, който никога никого не бе призовавал, нито пък откликвал на нечий зов, тръгна. Доловил нещо, той тръгна по собствена воля, а не по силата на нечия външна принуда. Без да разсъждава, той знаеше, че у него е разпукала обвивката си някаква нова потребност. Носил я бе в себе си цял живот без надежда, че някога ще може да й даде някакъв израз. Сега, като разкъса обвивката си, тази потребност прехвърли тънка нишка през бездната, която разделяше живата и независима ядка в него, от външната, полумъртва обвивка на животно. Излъчването беше насочено към човешкото у него, инструментът, с който го приемаше досега, бе долавял само неразбираемото излъчване на новородените, затова той не му обръщаше внимание. Но сега този инструмент като че ли му заговори на собствения му език.

Движеше се внимателно и бързо, внимателно и безшумно. Широкоплещест, той се промъкваше странично между брезите, ту с лявото, ту с дясното рамо напред минаваше съвсем близо до боровете, сякаш не можеше да се отклони от правата линия, която водеше към този зов. Слънцето грееше високо. Навсякъде около него гората изглеждаше еднаква: напред, вляво, вдясно, но той следваше пътя си, без да криволичи, не защото му беше познат и не защото имаше компас, а просто защото цялото му същество се бе устремило към странния зов.

Стигна неочаквано, защото сечището се намираше сред гората, нещо съвсем неочаквано. На петдесет фута от гъсто забитите метални колове почвата беше отмита от дъждовете; всички дървета са били изсечени преди много години, за да не надвисват над оградата. Малоумният се измъкна от гората и затича през голото място към гъстата ограда от железни колове. Бягайки, той протегна напред ръце, провря ги през оградата и когато мършавите му кокалести лакти се заклещиха между коловете, краката му още продължаваха да се движат, ходилата му се плъзгаха, сякаш тази нова потребност, събудила се у него, му даваше сили да мине през оградата и през непроходимите гъсталаци от зеленика отвъд нея.

Мина известно време, докато проумее, че преградата няма да се поддаде. Краката като че ли първи разбраха и престанаха да се движат, а след това и ръцете се отдръпнаха. Само очите на безжизненото му лице съвсем не искаха да се откажат. Те изгаряха от копнеж да проникнат през желязната ограда и живия плет. Той отвори уста и издаде някакъв скърцащ звук. Не можа да каже нищо, защото никога досега не се бе опитвал да говори. Този звук беше по-скоро крайна цел, отколкото средство за изразяване на нещо — като сълзите, бликнали при вълнуващо кресчендо.

Той тръгна покрай оградата странишком, сякаш неспособен да се откъсне от непрестанния зов.

 

Валя цял ден и цяла нощ и до обяд на другия ден, а когато слънцето отново се показа, заваля в обратна посока — от тежките бисери върху свежата, пищна зеленина рукнаха струи светлина. Някои от бисерите започнаха да се смаляват, а други се отронваха и тогава земята с мека въздишка, листата с гласа на нежната си тъкан и цветята с езика на багрите си бяха благодарни.

Ивлин седеше до прозореца, опряла лакти на перваза, а дланите, притиснали страните й, разтягаха устните в усмивка. Тихичко си тананикаше. Мелодията звучеше странно, защото Ивлин не бе учила музика, не бе и чела, нито чувала за нейното съществуване. Но беше слушала птиците и вятъра, който понякога свиреше в стряхата като на фагот, гукането и зова на малките същества в гората, която й принадлежеше, други далечни звуци, идещи отвъд живия плет. Мелодията й съдържаше всички тези звуци, излизаше без усилие от инструмент, неограничаван от никаква диатонична гама, извиваше се странно и свободно.

Но аз никога не докосвам радостта,

може и да не докосна радостта.

Красота, о, красота на докосването,

разтвори се като лист, между мен и небето

няма нищо освен светлина.

Дъждът ме докосва,

вятърът ме докосва,

листа, листа ме докосват и докосват…

Дълго пя без думи. После млъкна, загледана в дъждовните капки, които се ронеха в слънчевия ден, а песента продължаваше да звучи в ушите й.

Нечий строг глас:

— Какво правиш?

Сепната, Ивлин се обърна. Зад нея стоеше Алиша със странно напрегнато лице.

— Какво правиш? — повтори тя.

Ивлин направи неопределен жест към прозореца, опита се да каже нещо.

— Е?

Ивлин отново направи същия жест.

— Там навън — каза тя. — Аз… аз…

Тя се смъкна от дивана до прозореца, изправи се в цял ръст. Лицето й гореше.

— Закопчей си яката! — каза Алиша. — Какво ти е, Ивлин? Кажи ми!

— Мъча се да… — Гласът на Ивлин беше тих и изпълнен с копнеж. Закопча яката си и ръцете й се плъзнаха към кръста. Притиснаха го здраво.

Алиша пристъпи напред и махна ръцете й.

— Не прави така. Какво… какво правеше преди малко? Говореше ли с някого?

— Да, говорех, но не с тебе, нито с татко.

— Но тук няма никой друг.

— Има — отвърна Ивлин. — Неочаквано задъхана, тя каза: — Докосни ме, Алиша!

— Да те докосна?

— Да… моля те. Само ме… — и тя протегна ръце. Алиша се отдръпна назад.

— Така не се прави — каза Алиша внимателно, мъчейки се да преодолее шока. — Кажи какво ти е, Ивлин? Не ти ли е добре?

— Да — каза Ивлин. — Не… Не зная. — Тя се обърна към прозореца. — Не вали. Тук е мрачно. Навън е толкова слънчево, толкова… Искам слънцето да ме облива, цялата, да усещам топлината му.

— Глупавичката ми! Та нали тогава в банята ще е светло… За къпане не се говори, мила моя.

Ивлин взе една възглавничка от дивана до прозореца. Обгърна я с ръце и с всичка сила я притисна до гърдите си.

— Ивлин! Престани!

Ивлин се обърна рязко и погледна сестра си по нов, необичаен начин. Устата й се изкриви. Тя стисна очи и когато ги отвори, от тях се отрониха сълзи.

— Искам! — извика тя. — Искам!

— Ивлин! — прошепна Алиша и заотстъпва към вратата с широко отворени очи. — Ще трябва да кажа на татко.

Ивлин кимна и още по-здраво притисна възглавничката до себе си.

 

Когато стигна до потока, малоумният клекна до него и се загледа. Отронен лист танцуваше по водата, отмина, поспря се, направи реверанс, промуши се между коловете и изчезна в малкия отвор, който живият плет образуваше над потока.

Той никога не бе мислил дедуктивно и може би опитът му да последва листа не беше плод на някаква мисъл. Все пак той се опита и установи, че коловете са забити в бетонен канал. Те сресваха водата като гребен и нищо, освен някой лист или клонка, не можеше да се промъкне между тях. Потопи се във водата и почна да натиска желязото, да блъска невидимия цимент. Нагълта вода, задави се, но продължаваше да блъска — сляпо, настървено. Хвана с две ръце един от коловете и го разтърси. Сряза дланта си. Опита друг, после друг, докато неочаквано един от коловете изтрака и помръдна от напречното желязо, за което бе закрепен.

Това вече беше друго, различно от досегашните опити. Той едва ли разбра какво означава разликата — че на това място желязото е ръждясало и следователно е по-слабо. За него беше просто различно и това му вдъхна надежда.

Седна на дъното на потока до гърди във водата и опря крака от двете страни на хлабавия кол. Отново го хвана с две ръце, пое дълбоко въздух и задърпа с всичка сила. Червено петно изплува на повърхността и течението го понесе надолу. Наведе се напред, после с все сила рязко назад. Ръждясалата част под водата се счупи. Отхвърли го силно назад и той удари главата си о ръба на канала. Прониза го остра болка. За миг бе зашеметен и водата изтърколи тялото му обратно към коловете. В носа му влезе вода, задави го и той вдигна глава. Като се съвзе, отново бръкна под водата. Напипа отвор, висок един фут, но широк само около седем инча. Провря ръка през него чак до рамото. Главата му се потопи във водата. Изправи се и мушна крак.

Отново смътно осъзна неумолимия факт, че само желанието не е достатъчно, че преградата няма да се поддаде само на натиска. Опита се да счупи съседния кол, но той не помръдна. Не помръдна и колът от другата страна.

Спря да си отдъхне. Погледна без никаква надежда нагоре към високата петнадесет фута ограда, която завършваше с кръвожадни редици натрошено стъкло и гъсти, извити навън хищни зъби. Нещо го убоде. Наведе се, опипа дъното и измъкна отчупеното парче желязо, дълго единадесет инча. С това желязо в ръка той седна, глупаво вторачен в оградата.

Докосни ме, докосни ме. Това долавяше той и някакво надигащо се могъщо чувство — глад, настойчива молба, безкрайна нежност и неясна потребност. Странният зов изобщо не бе преставал, но това беше нещо различно. Като че ли зовът беше просто носител, а това чувство — сигнал, неочаквано вложен в него.

И тогава тънката нишка, която свързваше неговите две същности, затрептя и укрепна. Неуверено тя започна да предава. Предаваше откъслечни импулси вътрешна сила, които после приемаше обратно, заредени с информация и прозрение. Странните очи се спряха на парчето желязо. Малоумният го въртеше из ръцете си, а разумът се гърчеше от болка в усилие да се размърда, докато най-после за първи път заработи.

Той седна във водата близо до оградата и с парчето желязо започна да търка кола точно под мястото, където бе закрепен за хоризонталното желязо.

Заваля. Валя цял ден и цяла нощ — чак до обяд на другия ден.

 

— Ето тук беше — каза Алиша. Лицето й пламтеше.

Мистър Кю обикаляше из стаята, дълбоките му очи горяха. Прокара между пръстите си камшика, изплетен от четири ремъка. Алиша добави:

— И искаше да я докосна. Молеше ме.

— Ще я докоснем — каза той. — Да, злото, злото — измърмори той и продължи да нарежда: — Злото не може да бъде отстранено. А аз си мислех, че може, мислех си, че може. Ти, Алиша, както знаеш, си покварена от злото, защото те е докосвала жена, държала те е в ръцете си, грижила се е за теб с години. Но не и Ивлин… Злото е в кръвта и трябва да се пусне кръв. Къде мислиш е тя?

— Може би навън… при вира. Сигурно е там. Тя обича този вир. Ще дойда с теб.

Той я погледна, пламналото й лице, горящите очи.

— Това е моя работа. Стой тук!

— Моля те…

Той замахна с тежкия камшик:

— И ти ли, Алиша?

Тя се извърна, мъчейки се да овладее силната възбуда.

— После — изръмжа той и хукна навън.

Трепереща, Алиша остана за миг на мястото си, после се втурна към прозореца. Видя как баща й се отдалечава с решителни крачки. Пръстите й конвулсивно стискаха рамката на прозореца. Сгърчените й полуотворени устни издадоха странен звук, подобен на блеене.

 

Когато стигна до вира, Ивлин едва си поемаше дъх. Нещо — някакъв невидим дим, някакво вълшебство — лежеше над водата. Тя жадно пое нещото: изпълни я усещане за близост. Не знаеше дали това е предмет или събитие, но усещаше, че е наблизо и беше готова да го посрещне. Ноздрите й се разшириха и потрепнаха. Изтича към водата и протегна ръка.

В горния край водата на потока се заплиска буйно и той се измъкна изпод стъблата на зелениките. Хвърли се към брега и легна там — задъхан, отправил поглед нагоре, към нея. Беше широкоплещест и плосък, целият в драскотини. Ръцете му бяха подпухнали и сбръчкани от водата, беше мършав и изтощен. Тук-там по него висяха останки от дрехи, които не успяваха да покрият тялото му.

Омагьосана, тя се наведе над него, зовът се излъчваше от нея, заля го на вълни — самота, очакване и глад, радост и състрадание. Тя беше удивена, но не уплашена, нито изненадана. Дни наред тя усещаше неговото съществуване и той нейното и сега това беззвучно излъчване достигаше до другия, сливаше се, смесваше се. Те безмълвно заживяха един чрез друг и тя се наведе, докосна го, докосна лицето му и рошавата му коса.

Треперещ трескаво, той измъкна краката си от водата. Тя се свлече до него. Седнаха един до друг, докато най-после тя срещна погледа на странните му очи. Тези очи сякаш ставаха все по-големи и по-големи и изпълваха въздуха. Тя зарида от щастие и се потопи в тях, изгаряща от желание да живее в тях, дори да умре в тях, но да бъде поне частица от тях.

Никога не бе разговаряла с мъж, а той не бе разговарял с човек. Тя не знаеше какво е целувка, той бе виждал може би, но това не означаваше нищо за него. Ала те имаха нещо повече. Бяха един до друг, ръката й лежеше на голото му рамо, а нещо вътре у всеки от тях се надигаше и устремяваше към другия. Не чуха решителните стъпки на баща й, нито как той ахна от изненада, нито страшния му яростен вик. Бяха изцяло погълнати един от друг, когато той се нахвърли върху им, хвана я, вдигна я високо и я захвърли зад себе си. Дори не се обърна да види къде и как е паднала. Застана над малоумния с побелели устни и впи поглед в него. Полуотворените му уста издадоха същия страшен рев. След това вдигна камшика.

Малоумният беше тъй замаян, че не реагира нито на първия, нито на втория удар от четворния камшик, макар че той разкъса и нацепи подгизналата му от водата изранена плът, откъдето бликна кръв. Той лежеше, тъпо вперил поглед в пространството, в точката, където преди малко бяха очите на Ивлин, и не помръдваше.

После разклоненият камшик изсвистя, изплющя и отново впи плетените си краища в гърба му. Едва сега старият му инстинкт се възвърна. Той се дръпна назад, като се мъчеше да се плъзне във водата с краката напред. Мъжът пусна камшика и хвана с две ръце малоумния за кокалестата китка. Буквално пробяга десетина крачки нагоре по брега, а дългото дрипаво тяло се мяташе подире му. Той го ритна по главата и изтича обратно за камшика си. Когато се върна с него, малоумният бе успял да се надигне, подпрян на лакти. Мъжът отново го ритна, простря го по гръб. Стъпи с единия си крак на рамото му, прикова го към земята и удари с камшика голия му корем.

Чу зад себе си дяволски рев — сякаш младо биче с нокти на тигър се хвърли отгоре му. Той падна тежко на земята, изви се и видя обезумялото лице на малката си дъщеря. Беше изпохапала устните си, от устата й се стичаха лиги и кръв. Тя започна да дере лицето му с нокти. Един от пръстите й влезе в лявото му око. Той изкрещя в агония, изправи се, успя сред многото дантели да я хване за гърлото и я удари два пъти с тежката дръжка на камшика.

Стенейки, с изкривено от болка лице, той отново се обърна към малоумния. Но неумолимият инстинкт за спасение вече се бе надигнал у това същество и бе помел всичко останало. А може би в момента, когато след удара с дръжката на камшика момичето изпадна в безсъзнание, още нещо се бе прекъснало. Във всеки случай не му оставаше нищо друго освен бягството и нищо друго сега нямаше значение. Дългото му тяло се изви и преметна презглава. Падна на брега на четири крака и веднага отскочи. Камшикът го настигна във въздуха, усука се около летящото му тяло, за миг ремъците останаха заплетени между долните ребра и бедрената кост. Дръжката се изплъзна от ръката на мъжа. Той изрева и се хвърли във водата след малоумния, който се гмурна под арката при корените на зелениката. Мъжът се спусна след него, но листата раздраха лицето му. Той се отдръпна и отново се устреми напред във водата. Едната му ръка улови бос крак. Дръпна го към себе си, но кракът го ритна по ухото. После главата на мъжа се блъсна в желязната решетка.

Малоумният вече беше от другата страна и изтощеното му, разбито тяло, проснато наполовина в потока, наполовина извън него, леко потръпваше в неимоверно усилие да се изправи на крака. Той се обърна назад и видя как мъжът беснее, вкопчен в решетката, без да подозира за съществуването на подводната дупка в оградата.

Малоумният се притисна към земята, порозовяла от кръвта вода се стичаше от него и се носеше надолу по потока към преследвача му. Инстинктът за спасение бавно го напусна. Настъпи някаква празнота, но скоро го обзе ново странно чувство. То беше непознато за него, както зовът, който го бе привлякъл тук, и почти също толкова силно. Напомняше на чувството за страх, но за разлика от страха, който го заслепяваше като лепкава мъгла, това чувство криеше някакво жадно острие, твърдо и целеустремено.

Ръцете му, здраво вкопчени в жилавите бурени, растящи на оголеното място край потока, се отпуснаха. Той се остави водата отново да го отнесе до оградата, зад която обезумелият баща гримасничеше и крещеше. Приближи безжизненото си лице до оградата и погледна с широко отворени очи. Крясъците секнаха.

За пръв път използуваше очите си съзнателно, целенасочено, за нещо по-различно от това да изпроси парче хляб.

Когато мъжът изчезна, той се измъкна от потока и залитайки, се повлече към гората.

 

Когато видя баща си, Алиша впи зъби в дланта си. Не заради дрехите му — мокри и изпокъсани, не и заради нараненото му око, имаше нещо друго, нещо, което…

— Татко!

Той не отговори, но тръгна към нея. В последния момент преди да я прегази като стрък пшеница, тя отстъпи вцепенена крачка встрани. Той мина край нея, през двойната врата на библиотеката и я остави отворена.

— Татко!

Никакъв отговор. Изтича след него. Той беше в другия край на стаята, при шкафовете, които тя никога не бе виждала отворени. Сега единият от тях беше отворен. Баща й извади револвер с дълга цев и кутийка с патрони. Отвори я и патроните се разпиляха по бюрото му. Методично започна да зарежда.

Алиша изтича към него.

— Какво има? Какво се е случило? Ти си ранен, дай да ти помогна, какво…

Здравото му око, втренчено в една точка, беше като стъклено. Дишаше бавно и тежко, твърде дълго поемаше въздух, после издишваше бавно, с хриптене. Той зареди барабана, освободи предпазителя, погледна я и вдигна револвера.

Никога нямаше да забрави този поглед. След това се случиха и други ужасни неща, но споменът за тях някак избледня с времето, подробностите се загубиха. Ала този поглед тя не забрави цял живот.

Той впери здравото си око в нея и този поглед я прикова — тя се гърчеше под него, като прободено насекомо. Знаеше с ужасяваща сигурност, че той изобщо не я вижда, а гледа към някакъв свой ужас, за който тя никога нямаше да узнае. Като продължаваше да гледа през нея, той постави дулото на револвера в устата си и натисна спусъка.

Не се чу силен звук. Косата на темето му бухна. Окото продължаваше да я пронизва с погледа си. Тя изкрещя името му. Допреди миг, когато беше жив, той не изглеждаше по-досегаем отколкото сега. Наведе се напред, сякаш за да й покаже какво има на мястото на косата му, и странното нещо, което я държеше прикована, се прекъсна и тя побягна.

Два часа, цели два часа минаха, докато намери Ивлин. Единият час просто й се губеше в мрак и болка. Другият мина някак твърде спокойно — Алиша блуждаеше из къщата, следвана от собственото си тихо хлипане. „Какво, какво казваш?“ — хлипаше тя, опитвайки се да разбере, и питаше безмълвната къща отново и отново.

Намери Ивлин да лежи по гръб край вира с широко отворени очи. На главата си имаше голяма подутина с дупка в средата, в която можеха да влязат три пръста.

— Недей — тихо каза Ивлин, когато Алиша се опита да повдигне главата й. Внимателно Алиша отново постави главата й на земята, коленичи до нея и стисна ръцете й.

— Ивлин, какво се е случило?

— Татко ме удари — спокойно каза Ивлин. — Аз заспивам.

Алиша се разхлипа. Ивлин изрече:

— Как се казва, когато човек има нужда от… когато искаш да те докоснат и… когато двамата са като едно цяло и нищо друго не съществува?

Алиша, която беше чела книги, се замисли.

— Любов — каза тя най-после. Преглътна. — Това е лудост. То е лошо.

По спокойното лице на Ивлин се изписа странна мъдрост.

— Не е лошо — каза тя. — На мен ми се случи.

— Трябва да се прибереш вкъщи.

— Ще спя тук — каза Ивлин, погледна сестра си и се усмихна. — Нали може, Алиша?…

— Добре.

— Аз вече няма да се събудя — каза Ивлин със същата странна мъдрост. — Много исках да направя нещо, а сега вече не мога. Ще го направиш ли ти, Алиша?

— Ще го направя — прошепна Алиша.

— Заради мен — настоя Ивлин, — ти няма да искаш.

— Ще го направя.

— Когато грее ярко слънце — каза Ивлин, — изкъпи се в него. Почакай, това не е всичко. — Тя притвори очи. На челото й се появи бръчица, а после изчезна. — Радвай се на слънцето. Движи се, тичай. Тичай и… скачай високо. Тичай така, че вятърът да свири в ушите ти. Аз толкова много исках това. Само че досега не съм знаела, че го искам. А сега… о, Алиша!

— Кажи какво има?

— Ей там, ей там, не виждаш ли? Любовта, с тяло, огряно от слънцето!

Широко отворените очи гледаха кротко и мъдро към здрачаващото се небе. Алиша погледна нагоре, но не видя нищо. Когато отново погледна надолу, разбра, че и Ивлин не вижда нищо. Вече нищо.

Отвъд оградата, някъде далече в гората, избухна ридание.

Алиша дълго стоя и слуша, после протегна ръка и затвори очите на Ивлин. Стана и тръгна към къщата, а риданието все я преследваше, до самата врата на къщата. Дори и вътре то сякаш продължаваше в самата нея.

 

Когато чу приглушения тропот на копита в двора, мисис Прод измърмори нещо под носа си и надникна иззад димитните пердета на кухнята. Тъй като добре познаваше двора, дори и на светлината на звездите тя успя да различи коня с шейната за камъни и мъжа си, който крачеше до нея, когато влизаха през портата. „Ще му дам да разбере — измърмори тя, — толкова се забави в гората, че вечерята загоря…“

Но не можа да му даде да разбере. Щом погледна широкото му лице, тя се спря и попита разтревожено:

— Какво има, Прод?

— Дай едно одеяло.

— Но защо…?

— Побързай! Едно ранено момче. Намерих го в гората. Сякаш мечка го е ръфала. Дрехите му са съвсем съдрани.

Тя тичешком донесе одеяло, той го грабна и излезе. Върна се веднага. Носеше някакъв човек на ръце.

— Тука — каза мисис Прод и отвори стаята на Джак.

Когато Прод се поколеба с дългото, безжизнено отпуснато тяло в ръце, тя бързо добави:

— Давай, давай. Нищо й няма на покривката. Ще се изпере.

— Дай парцали и гореща вода — изръмжа той.

Тя излезе и той внимателно надигна одеялото.

— Божичко!

Когато тя се появи на вратата, той я спря:

— Няма да изкара и нощта. Може би няма смисъл да го измъчваме с това — и посочи към димящия леген в ръцете й.

— Трябва да опитаме — каза тя и влезе.

Той сръчно пое легена от ръцете й, а тя се спря с бяло като платно лице и затвори очи.

— Майко…

— Хайде — каза кротко тя.

Отиде до леглото и се зае да почиства израненото тяло.

Той изкара нощта. Издържа цяла седмица и едва тогава семейство Прод започнаха да се надяват, че ще оживее. Лежеше неподвижно в стаята, която наричаха „стаята на Джак“, не проявяваше интерес към нищо, не усещаше нищо освен може би светлината от прозореца, която идваше и си отиваше. Лежеше с широко отворени очи, може би виждаше, а може би не. Пък и навън нямаше кой знае какво за гледане. Далечна планина, няколко акра бедна земя, принадлежаща на Прод, понякога и самия Прод — дребна фигурка в далечината, която чопли упоритата земя със счупена грапа и от време на време се навежда да отскубне някой бурен. Вътрешната същност на малоумния мълчеше, обвита в скръб. Външната му обвивка като че ли също се бе свила, бе станала недосегаема. Когато мисис Прод му носеше храна — яйца, топло подсладено мляко, домашна шунка и царевична питка, — той ядеше само ако тя настояваше, иначе не обръщаше внимание нито на нея, нито на храната.

— Проговори ли? — питаше Прод всяка вечер, а жена му поклащаше глава. Като минаха десетина дни, му хрумна нещо, което той сподели с нея чак след две седмици.

— Ами ако му има нещо, а, майко?

— Какво да му има — разгневи се тя без причина.

— Ами, да е нещо като малоумен — помъчи се той да й обясни с жест. — Искам да кажа, може да не говори, щото не умее.

— Не! — отсече тя категорично. Погледна Прод и прочете въпроса, изписан на лицето му. — Забелязал ли си очите му? Не е малоумен.

Забелязал бе очите му. Те го тревожеха — това беше всичко, което можеше да каже за тях.

— Все пак добре ще е да проговори.

Тя докосна една дебела кафена чаша и каза:

— Спомняш ли си Грейс?

— Да, казвала си ми. Братовчедката ти, дето загуби децата си.

— Да, същата. След пожара Грейс беше почти в същото състояние — лежеше и мълчеше дни наред. Говориш й — сякаш не те чува. Покажеш й нещо — все едно е сляпа. Трябваше да я храним с лъжичка, да й мием лицето.

— Може и тъй да е — съгласи се той. — На туй момче сигурно му се е случило нещо, за което не иска вече никога да си спомня, там в гората… Грейс, тя се оправи, нали?

— Е, не съвсем — каза жена му. — Не го преживя. Сигурно има моменти, в които животът ти се вижда непреодолим — човек не може да понесе нищо повече и трябва да се оттегли, за да събере сили.

Минаваха седмици, раните заздравяваха и плоското широко тяло поемаше храната, както влагата се поема от кактусите. Никога досега не бе имал осигурена храна и спокойствие…

Тя седеше при него, говореше му. Пееше му песни — „Лей се леко, мили Афтън“ и „Сред родната степ“. Беше дребничка женица, с потъмняла кожа, безцветна коса и избелели очи и видът й издаваше някакъв глад, който му беше много познат. Тя гледаше неподвижното безмълвно лице и му разказваше за хората там, на Изток, за това, какво се бе случило, когато била във второ отделение, как по-късно се появил Прод с новата кола на шефа си, която дори още не може да кара, и започнал да я ухажва. Разказа му за всички дреболии от миналото си, които имаха някакво значение за нея — за роклята, с която била облечена в деня на първото си причастие — на годежа, с панделки; за това как веднъж мъжът на Грейс се върнал вкъщи пиян, празничните му панталони били съвсем съдрани, а под мишница носел едно прасе, което така квичало, че можело да събуди и умрелите. Четеше му от молитвеника, разказваше му истории от Библията. Изля всичко, което бе в душата й, само за Джак не спомена нищо.

Той никога не се усмихваше, нито й отговаряше, само не сваляше очи от лицето й, когато тя беше в стаята, а когато я нямаше, търпеливо гледаше към вратата. Но тя не разбираше, че с него става някаква промяна, че макар и бавно, укрепваха не само изтощените тъкани на тялото му.

Най-после един ден, докато обядваха, се чу някакъв шум от стаята на Джак — някой се мъчеше да отвори вратата. Спогледаха се и Прод стана да отвори.

— Но така не можеш да влезеш — каза той. — Майко, я му дай другите ми работни дрехи.

Беше немощен и съвсем неуверен, но все пак бе на крака. Помогнаха му да стигне до масата и той се отпусна на един стол. Погледът му беше мътен и глупав. Не обърна никакво внимание на храната, докато мисис Прод не поднесе пълната лъжица супа до устата му. Като усети миризмата, той стисна лъжицата в широкия си юмрук и приближи уста до нея, без да сваля поглед от мисис Прод. Тя го потупа по рамото и каза, че се справя чудесно.

— Е, майко, недей да се отнасяш с него, сякаш е на две годинки — каза Прод. Нещо отново го смути — може би странните очи.

Тя стисна ръката му, за да го предупреди. Той разбра и млъкна. Но по-късно, когато той мислеше, че вече е заспала, мисис Прод ненадейно каза:

— Точно тъй трябва да се отнасям с него, Прод — все едно че е на две години. Даже и по-малък.

— Как така?

— И с Грейс беше тъй — каза тя. — Е, не чак толкоз зле. Като започна да се оправя, държеше се като шестгодишно дете. Играеше с кукли. Веднъж не й дадоха ябълков пай както на останалите и тя се скъса да реве. Все едно наново порастваше. Е, по-бързо, разбира се, но минаваше по същия път.

— Мислиш, че и с него ще е същото?

— Нали се държи, сякаш е на две години?

— Да, ако и да е висок шест фута.

Тя изсумтя, правейки се на ядосана:

— И ще го отгледаме като дете.

Той помълча известно време, после попита:

— Как ще го наречем?

— Само не Джак — заяви тя, без да се замисля.

Той изръмжа в знак на съгласие — не знаеше какво да каже:

— Да не бързаме с това — добави мисис Прод. — Той си има име. Няма да е честно да му даваме друго. Ще изчакаме. Все някога ще си го спомни.

Той дълго мисли, после каза:

— Майко, дали туй, дето го правим, е добро? — Но тя беше вече заспала.

 

Ставаха чудеса.

Мистър и мисис Прод ги мислеха за постижения, за успехи, но това си бяха чудеса. Веднъж две силни ръце хванаха другата страна на една грапа и помогнаха на Прод да я измъкне от обора. Веднъж мисис Прод завари нейния болен да държи кълбо прежда, да го държи и да го гледа само защото беше червено. Друг път той намери пълна кофа до помпата и я внесе вкъщи. Но беше нужно много време, за да се научи да работи с ръчката. Когато се навърши една година, откак живееше при тях, мисис Прод се сети и направи торта. Без да се замисля, постави четири свещи. Мистър и мисис Прод му се усмихваха мило, а той очарован гледаше малките пламъчета. Странните му очи срещнаха погледа първо на единия, после на другия.

— Духни ги, сине.

Може би той си представи самото действие. А може би това беше в резултат на топлината, на грижовната топлина и доброжелателство, които се излъчваха от двамата. Той се наведе и духна. Те се засмяха, станаха, приближиха се до него и мистър Прод го потупа по рамото, а мисис Прод го целуна по бузата.

Нещо в него се сгърчи. Очите му се обърнаха нагоре, в един миг се виждаше само бялото. Мъката, която носеше в себе си като буца лед, се разтопи и го заля. Това не беше онзи зов, онази връзка, онази взаимност, които бе изпитал с Ивлин. Дори не беше и нещо подобно, но бе също толкова силно. И сега, разтърсван от такова силно чувство, той осъзна загубата си и направи както тогава. Заплака.

Бяха същите дрезгави мъчителни ридания, които преди една година Прод бе чул в смрачаващата се гора. Тази стая беше твърде малка, за да ги побере. Мисис Прод никога не го бе чувала да издава звук. Прод — само тогава, през онази нощ. Трудно би могло да се каже дали беше по-тежко да слушаш тези звуци за първи път, или да ги слушаш отново.

Мисис Прод притисна главата му до гърдите си и започна да го утешава, Прод неловко стоеше наблизо, протегна ръка, отказа се и започна безсмислено да повтаря: „Оо… оо, хайде, стига…“

Постепенно риданията стихнаха. Подсмърчайки, той вдигна глава и погледна първо единия, после другия. В лицето му имаше някаква промяна — като че ли бронзовата маска, по която беше опъната кожата, бе изчезнала.

— Съжалявам — каза Прод. — Изглежда, нещо сбъркахме.

— Не сме сбъркали — каза жена му. — Ще видиш.

 

Той получи име.

През нощта, в която плака, той откри, че ако поиска, може да приема съобщения от околните — нещо, което съдържа информация. Това се бе случвало и преди, но случайно, като полъх на вятъра, и инстинктивно, като кихавица или тръпка. Започна да прехвърля из съзнанието си тази своя способност, както някога въртеше в ръце кълбото прежда. Звуците, наречени реч, все още малко значеха за него, но той започна да различава думите, отправени към него, от тези, които не го засягаха. Всъщност така и не се научи да чува самата реч, а възприемаше направо цели идеи. И тъй като идеите не са материални, нищо чудно, че му беше нужно много време, за да се научи да им дава материален израз чрез речта.

— Как се казваш? — неочаквано запита Прод един ден. Пълнеха коритото на коня с вода от цистерната. Гледката на течащата вода, блеснала на слънцето, така беше погълнала малоумния, че въпросът го стресна. Той погледна нагоре и срещна настойчивия поглед на Прод.

Име? Той затърси из съзнанието си нещо, което би могло да се нарече дефиниция. Намери отговор, но той беше чисто понятие: „Име“ е неповторимото нещо, което съм аз, което съм бил, което съм направил и научил. Понятието го имаше, само чакаше да бъде словесно кодирано — име. Оживя споменът за всичките му скитания, глада, загубата и още нещо, по-страшно и от нея. Смътно осъзна, че дори и тук, при семейство Прод, той не представлява нищо, че е само заместител на нещо.

Съвсем сам.

Опита се да го каже. От Прод той възприе понятието и словесния му израз, чу го как звучи. Но разбирането и изразяването бяха едно, а физическото действие, необходимо да произнесе думите — нещо съвсем друго. Езикът му беше като подметка на обувка, а ларинкса — като ръждясала свирка. Устните му се свиха мъчително. Опита се да каже: „С… ссъ…“

— Какво, сине?

Съвсем сам. Беше излъчено чисто, ясно и пълно, но само като мисъл и веднага усети, че тази мисъл не стига до Прод, въпреки че се напрягаше да разбере какво се мъчи да му каже.

— Съ… са… — с мъка изрече той.

— Сам? — каза Прод.

Явно тази сричка означаваше нещо за Прод, нещо като шифъра, който самият той предложи, макар и много по-малко.

Но то бе достатъчно.

Той се опита да повтори звука, но несвикналият му език се сгърчи в спазъм. От устата му изхвърчаха слюнки и потекоха по брадата му. Той зовеше за помощ, търсеше друг начин да се изрази, намери го, използува го. — Кимна с глава.

— Сам — повтори Прод.

Той отново кимна и това беше първата му дума и първият му разговор — още едно чудо.

Бяха му нужни пет години, за да се научи да говори и все пак предпочиташе да мълчи. Не се научи да чете. — Просто не беше във възможностите му.

 

Имаше две момчета, за които миризмата на дезинфекционен разтвор на облицования с плочки под беше миризма на омразата.

За Джери Томпсън това бе и миризмата на глада и самотата. И храната миришеше на дезинфекционен разтвор. Тази миризма проникваше дори и в съня, в глада, в студа, в страха… всички те част от омразата. Омразата беше единствената топлина в света, единственото сигурно нещо. А човек се вкопчва в нещо сигурно, особено ако то е само едно и ако този човек е само на шест години. На шест години Джери беше до голяма степен мъж — поне като възрастен познаваше онова сиво доволство, което настъпва, когато просто няма болка, притежаваше непреклонно търпение, каквото се среща само у целенасочените хора, които външно изглеждат победени, докато дойде време да действуват. Човек не си дава сметка, че паметта на едно шестгодишно дете се простира назад в живота му, колкото и на всеки друг, и е пълна със случки и подробности. Неприятностите, загубите и болестите, които бе преживял Джери, бяха достатъчни да направят мъж от всекиго. Освен това на шест години той дори изглеждаше като мъж; тогава започна да се съгласява, да се подчинява и да чака. Малкото му сбръчкано лице стана неузнаваемо, вече не надигаше глас да възразява. Така изминаха две години, докато дойде време да действува.

Джери избяга от приюта за сираци, за да живее сам в мизерия, приел цвета на мръсотията, за да не бъде забелязан, да убива, ако няма друг изход, да мрази…

 

Хип не познаваше глада и студа, нито преждевременната зрелост. Но познаваше миризмата на омразата. Тя се излъчваше от баща му, лекаря — от сръчните безмилостни ръце, от тъмните му дрехи. Дори при спомена за гласа на доктор Бароус на Хип му замирисваше на хлор и карбол.

Малкият Хип Бароус беше красиво дете, с блестящ ум, на което съдбата не бе отредила гладък жизнен път, покрит с дезинфекцирани плочки. Всичко му се отдаваше с лекота, освен да обуздае собствената си любознателност. „Всичко“ включваше дори и студените инжекции справедливост, които получаваше от баща си, лекаря, човек преуспяващ и морален, който бе свикнал във всичко да е сигурен и винаги да е прав.

Хип прелетя през детството като ракета — блестящ, бърз, горящ. Неговата надареност му носеше всичко, за което един млад човек би могъл да мечтае, но съвестта непрекъснато му натякваше, че едва ли не е крадец, като получава така лесно неща, за които не се е трудил — такава беше философията на баща му, лекаря, който бе постигнал всичко с упорит труд. И така, дарбите му носеха приятели и почести, а приятелите и почестите го караха да се чувствува неловко, създаваха у него някакво чувство на униние, което дори той самият не съзнаваше.

Беше на осем години, когато направи първото си радио, кристален радиоприемник, и дори сам нави бобините. Закрепи го на пружината на леглото, за да не се вижда, освен ако се вдигне самото легло, а слушалката мушна в дюшека, за да може нощем да лежи буден и да слуша. Баща му, лекарят, го откри и му забрани дори да се докосва до какъвто и да е проводник. Беше на девет години, когато баща му, лекарят, намери скривалището му за литература по радиоелектроника, натрупа всички книги и списания пред камината и го накара да ги изгори едно по едно; това отне цяла нощ. Когато беше на дванадесет години, спечели награда за научно-техническо творчество, за тайно конструирания осцилоскоп без тръба и баща му, лекарят, го накара собственоръчно да напише отказа си, като му продиктува текста. Беше на петнадесет, когато го изключиха от подготвителното училище към медицинския институт, защото палаво кръстоса връзките на релетата на служебния асансьор и прибави допълнителни прекъсвачи, така че всяко натискане на бутон беше приключение, за което човек нищо не подозираше. На шестнадесет, след като родителите му, за негова радост, официално се бяха отказали от него, той се издържаше сам, като работеше в една изследователска лаборатория и учеше в техническо училище.

Беше едър и умен, ползуваше се с популярност. Той имаше нужда от тази популярност и я печелеше с лекота, както всичко друго. Свиреше на пиано с изненадващо тънък усет, играеше шах бързо и умно. Научи се майсторски да губи от време на време на шах и тенис, а веднъж загуби напрегнатото състезание „Пръв в класа, пръв в училището“. Имаше време за всичко — да чете и да разговаря, да се усамотява и размишлява, да изслушва тези, които ценяха неговото мнение, да обяснява на онези, за които написаното в книгите беше твърде трудно за разбиране. Дори имаше време да постъпи в ROTC^[1] и така получи офицерско звание.

Оказа се, че военновъздушните сили са институция, твърде различна от училищата, в които бе учил, и му бе нужно доста време, докато проумее, че полковникът не се размеква от демонстрации на смирение и никакво остроумие не може да го спечели, както ставаше с декана. Още повече време му бе нужно да проумее, че в армията физическото съвършенство, умението да бъдеш блестящ събеседник и лесните успехи се считат по-скоро за недостатъци, отколкото за достойнства. Твърде често се оказваше сам, а това, че го избягваха, му беше просто непоносимо.

На полигона за стрелба по въздушна цел той намери отговор, мечта… и едва ли не гибел.

 

Алиша Кю стоеше в най-гъстата сянка в края на ливадата. „Татко, татко, прости ми!“ — извика тя и се свлече на тревата, заслепена от скръб и ужас, разтърсвана, разкъсвана от противоречиви чувства. „Прости ми — шепнеше страстно, — прости ми“ — шепнеше с ненавист.

„Сатана — мислеше си тя, — защо не те изтрия от паметта си завинаги? Пет години минаха, откак уби себе си, сестра ми, а аз все повтарям: «Татко, прости ми.» Изверг, извратен тип, убиец, сатана… мъж, мръсен нечестив мъж!“

„Много се промених — мислеше си тя, — но това съвсем не е достатъчно. Как бягах от Джейкъбс, добрия адвокат Джейкъбс, когато дойде да се заеме с телата; о, как бягах, за да не остана сама с него, от страх, че ще го обземе лудост и ще ме отрови. А когато доведе жена си, как бягах да не ме докосне тя, защото си мислех, че жените носят злото в себе си. Трудно им беше с мен, много трудно; трябваше да мине дълго време, докато разбера, че аз съм луда, а не те… докато разбера колко добра и колко търпелива е била с мен мисис Джейкъбс, колко много е направила за мен. «Но, мило дете, вече четиридесет години никой не носи такива дрехи!» А в таксито, когато крещях като луда, поразена от многото забързани хора, от телата, толкова много тела, докосващи се едно до друго, така болезнено видими; тела — по улиците, по стълбищата, големи снимки на тела в списания — жени, които без никаква уплаха дръзко се усмихват в прегръдките на мъже… А доктор Ротстейн, който отново и отново ми обясняваше, че в потта няма никаква отрова, че трябва да има мъже и жени, иначе изобщо няма да има никакви хора… И всичко това заради теб, татко, скъпи татко-сатана, заради теб не бях виждала автомобил и гърди, вестник и влак, хигиенни принадлежности и целувка, ресторант и асансьор, бански костюм и косми… о, прости ми, татко.“

„Не се страхувам от камшик, страхувам се от ръце и очи, благодаря ти, татко. Някой ден, някой ден ще видиш, татко, ще живея заобиколена от много хора, ще се возя на техните влакове и ще карам собствена кола; ще ида на някой плаж край някое море, което се простира далеч навътре без никакви стени, ще се движа сред хиляди хора, препасана само с две ивички плат, така че да се вижда пъпът ми, ще срещна мъж с бели зъби, татко, и силни мускулести ръце, татко, и ще… о, какво ще стане с мен и какво стана с мен, прости ми, татко.“

„Живея в къща, каквато никога не си виждал — с прозорци към улицата, по която с тих шепот минават разноцветни коли, пред живия плет играят деца. А живият плет не е стена — при това е отворен на две места — на пътеката, която води към къщата, и на алеята, която води към гаража, и всеки може да влиза. Когато поискам, гледам през прозореца и виждам непознати. Банята не може да се затъмнява, в нея има огромно огледало; и някой ден, татко, сигурно ще застана пред него без хавлия.“

„Но всичко това ще стане, когато му дойде времето — да се движа сред непознати, да ги докосвам без страх. А сега трябва да живея сама и да размисля; трябва да чета много, за да науча повече за света и за лудите като теб, татко, да разбера какво ги деформира така ужасно. Доктор Ротстейн ме уверява, че ти не си единствен, само че такива като теб се срещали рядко, защото си бил толкова богат.“

„Ивлин…“

„Ивлин не разбра, че баща й е луд. Ивлин не видя картините с отровна плът. И аз не познавах истинския живот, но тя живееше в един напълно измислен свят, който татко и аз бяхме създали за нея, за да я запазим чиста…“

„Чудя се как можа да постъпиш така почтено — да си пръснеш черепа.“

Тя си представи баща си мъртъв. Картината странно я успокои. Надигна се и погледна назад към гората, после огледа внимателно цялата ливада, всяка сянка, всяко дърво. „Добре, Ивлин, ще го направя, ще го направя…“

Тя пое дъх и стисна очи, докато в мрака изплуваха червени петна. Ръцете й с ловко движение се плъзнаха по копчетата и роклята се свлече в краката й. С едно движение тя се освободи от бельото и чорапите. Въздухът се раздвижи, неговият допир до тялото й беше неописуем, като че ли ветрецът духаше през нея. Тя пристъпи напред, на слънце, и затанцува гола, заради Ивлин, горещо молейки баща си за прошка, а в здраво стиснатите й очи напираха сълзи на ужас.

 

Когато беше на четири години, Джейни запрати масивно преспапие по един лейтенант, за когото тя много правилно, макар и без да се замисля, бе преценила, че няма работа у тях, докато баща й е някъде отвъд океана. Лейтенантът получи фрактура на черепа и мозъчно сътресение, поради което никога не си спомни факта, че в момента, в който преспапието полетя към него, Джейни стоеше на десет фута от този предмет. Майка й щеше да я одере — епизод, който Джейни прие с обичайното си хладнокръвие, но го прибави към изводите, които си бе направила при други подобни случаи, че силата си има и недостатъци, когато не е контролирана.

— Тя ме кара да настръхвам от ужас — каза по-късно майка й на следващия си лейтенант. — Не мога да я понасям. Сигурно си мислиш, че нещо не съм в ред, като говоря така, нали?

— Разбира се, че не — каза лейтенантът, който точно това си мислеше.

И така, тя го покани у тях следващия следобед, убедена, че след като види детето, сам ще разбере.

Той го видя и разбра. Разбра не детето — него никой не го разбираше, — разбра чувствата на майката. Джейни стоеше изправена с изпънати назад рамене и вдигната глава, с разкрачени крака, като че ли бяха обути във високи ботуши, държеше някаква кукла за крака и я размахваше като офицерско бастунче. Всяко действие на това дете бе прекалено разумно за възрастта му. Джейни беше сравнително дребна на ръст. Имаше остри черти и присвити очи с тежки мигли. Фигурата й не беше като на другите четиригодишни деца, които могат да се навеждат от кръста и да допират пода с чело. Джейни не можеше да прави това, защото тялото й бе сякаш по-късо или краката й — твърде дълги. Тя говореше сладко и ясно и с убийствена липса на такт. Когато лейтенантът тромаво клекна до нея и каза: „Здравей, Джейни. Ще станем ли приятели?“, тя отговори: „Не, защото миришеш като майор Гренфел.“ Майор Гренфел беше предшественикът на пострадалия лейтенант.

— Джейни! — извика майка й твърде късно. Вече по-спокойно тя каза: — Много добре знаеш, че майорът само ме придружаваше на коктейлите.

Джейни остави думите й без коментар, което предизвика ужасно неловка пауза. Лейтенантът сякаш изведнъж осъзна колко глупаво изглежда, клекнал на паркета, и се изправи така рязко, че катурна масичката, на която бе сервирано кафето. С вълча усмивка Джейни наблюдаваше пламналите му уши, докато онзи събираше парчетата. Той си замина рано и вече не се появи.

Но майката на Джейни не се чувствуваше в безопасност и при повече гости. Въпреки най-строгата забрана една вечер, когато компанията беше вече на четвъртата чашка „Гибсън“, Джейни влезе и застана в единия ъгъл на всекидневната, хвърляйки унищожително трезви сиво-зелени погледи към зачервените лица. Един закръглен жълтокос мъж, сложил ръка на врата на майка й, вдигна чашата си и измуча:

— Ти си момиченцето на Уайма!

Изведнъж всички глави се обърнаха към нея, разговорите секнаха, като изключени с прекъсвач, и в настаналата тишина Джейни каза:

— А ти си онзи, с…

— Джейни! — извика майка й.

Някой се изсмя. Джейни го изчака да млъкне и добави:

— … с голямото, дебело…

Мъжът свали ръката си от врата на Уайма.

— Голямо, дебело какво, Джейни? — обади се някой насърчаващо.

— Пушечно месо — каза Джейни съвсем на място, понеже беше военно време.

Уайма се насили да се усмихне:

— Иди си в стаята, скъпа. След малко ще дойда да те завия.

Някой дръзко погледна русолявия и се изсмя. Друг уж прошепна, но така, че всички да го чуят: „Отиде неделното говеждо филе.“

Устата на дебелия се сви, като че ли набрана с шнур, след това от нея разцъфна долната му устна, като сладко от ягоди, потекло от сандвич.

Джейни спокойно тръгна към вратата и спря, щом изчезна от погледа на майка си. Един блед младеж с блестящи черни очи неочаквано се наведе напред. Джейни срещна погледа му. По лицето на младежа се изписа объркване. Той вдигна колебливо ръка и я сложи на челото си. Тя се плъзна надолу и закри черните му очи.

Джейни каза достатъчно високо, за да може той да я чуе: „Вече никога да не правиш така“ — и се прибра.

— Уайма — каза пресипнало младежът, — това дете има телепатични способности.

— Глупости! — отвърна Уайма разсеяно, насочила цялото си внимание към нацупената физиономия на дебелия. — Пие си витамините всеки ден.

Младежът понечи да стане, загледан след детето, но отново се отпусна на мястото си. „Господи“ — прошепна той и потъна в мислите си.

 

Когато беше на пет години, Джейни започна да си играе с други две момиченца. Отначало те нищо не забелязваха. Изглежда, бяха близначки, на около две години и половина, и тъкмо прохождаха. Разговаряха чрез пронизителни крясъци, ако това можеше да се нарече разговор, и се търкаляха по покрития с бетон вътрешен двор като в сеновал. Отначало Джейни ги наблюдаваше от четвъртия етаж, надвесена от перваза на прозореца, и събираше слюнка в устата си. Когато се събереше достатъчно, тя проточваше врат и издувайки бузи, я изстрелваше. Когато слюнката плеснеше на цимента, близначките не обръщаха внимание на обстрела, но когато ги улучеше, започваха да цвърчат и писукат от удоволствие. Те не се сещаха да погледнат нагоре, а само препускаха лудо наоколо и възбудено крещяха.

Появи се и друга игра. Когато времето беше топло, близначките можеха светкавично бързо да събличат гащеризончетата си. Както си бяха благоприлично облечени, в следващия миг едната или двете заедно се озоваваха на петнадесет фута от купчинката дрехи. С крясъци и борба те се намъкваха обратно в тях, хвърляйки уплашени погледи към вратата на сутерена, което доставяше огромно удоволствие на Джейни. Тя откри, че ако се съсредоточи, може да мести свалените гащеризончета. Започна упорито да се упражнява — легнала на перваза на прозореца, подпряла гърдите и брадата си на възглавничка, с очи, присвити от усилието. Отначало дрешките само леко се поклащаха на мястото си, като че ли ги развяваше лек ветрец. Но скоро тя вече можеше да ги накара да пълзят по бетона като малки уплашени раци. Това караше близначките да изпадат в шумен възторг, което много се харесваше на Джейни. Постепенно те ставаха предпазливи и понякога Джейни трябваше да лежи на прозореца и да чака цели четиридесет минути, докато те се решат да съблекат гащеризончетата. Понякога Джейни оставяше едната дрешка да си лежи на мястото за известно време и двете момиченца — едното голичко, другото облечено — я обикаляха като котета, дебнещи бръмбар. Тогава Джейни нанасяше своя удар — гащеризончето се вдигаше във въздуха, близначките се хвърляха към него; понякога успяваха да го уловят веднага, друг път го преследваха, докато се задъхат и започнат да пухтят като локомотиви.

Един следобед, след като вече се беше научила не само да премества гащеризончетата, а и да ги вдига, Джейни разбра защо близначките все поглеждат към вратата на сутерена. Дълго се спотайва, докато те изоставиха всякаква предпазливост — изхлузваха се от дрешките си като от шушулки, спокойно се отдалечаваха от тях, шляеха се насам-натам и пак се връщаха, като че ли за да я предизвикат. Но тя изчакваше, най-после и двете гащеризончета лежаха на розово-бяла купчинка. Тогава тя нанесе своя удар. Гащеризончетата се издигнаха право нагоре и кацнаха на перваза на един прозорец на първия етаж. Тъй като вътрешният двор беше малко под нивото на улицата, дрешките се оказаха на височина шест фута, която момиченцата не можеха да достигнат. Джейни остави дрешките там.

Едната от близначките изтича в средата на двора и започна да подскача възбудено, като протягаше врат да види гащеризончетата. Другата изтича до стената под прозореца и протегна нагоре ръчички, които докосваха тухлите цели двадесет и осем инча под целта. После изтичаха една към друга и зацвърчаха възбудено. След малко отново се опитаха да достигнат перваза — този път и двете. Все по-често започнаха да хвърлят ужасени погледи към вратата на сутерена; вече не им беше така забавно, обземаше ги ужас.

Най-после клекнаха прегърнати възможно най-далеч от вратата и вцепенено се вторачиха в нея. Постепенно бърборенето им премина в чуруликане, след това в гукане, докато накрая съвсем притихнаха — две малки точици от ужас.

На Джейни й се стори, че минаха часове, седмици в трепетно очакване, докато най-после вратата тракна и се отвори. Показа се портиерът, леко пийнал, както винаги. Тя видя червените торбички под подпухналите му, пожълтели очи. „Бони, извика той, Бийни, де сте?“ Клатушкайки се, той излезе на двора и се огледа. „Веднага тука! Я се вижте! Ще ви оскубя! Де са ви дрехите?“ Той се нахвърли върху тях, хвана с огромните си ръчища всяка една за ръчичката, над лакътя. Вдигна ги високо, така че едва стигаха бетона с върха на пръстите си, а малките им лакти стърчаха нагоре. После се завъртя няколко пъти, оглеждайки се за дрехите им, докато най-сетне ги зърна на перваза. „Как го направихте това? — скара им се той. — Да зъхвърлите тъй такива скъпи дрехи! Ще ви пребия!“ Той опря едното си коляно на земята и метна момиченцата на бедрото на другия си крак. Вероятно имаше някаква хитрина в начина, по който си поставяше ръката, така че „шумът беше по-силен от беса“, но все пак ефектът беше внушителен. Джейни се изкикоти.

След като плесна и двете близначки по четири пъти, сякаш биеше мухи, той ги изправи на крака. Те мълчаливо стояха една до друга, притискаха с ръце пламналите си задничета и го наблюдаваха. Той отиде до перваза, свали гащеризончетата, хвърли ги в краката им и им се закани с показалеца на дясната си ръка: „Ако още един път направите това, ще извикам кондуктора, мистър Милтън, да ви надупчи целите уши! Чухте ли?“ — изрева. Те се свиха, гледайки го с широко отворени очи. Той се заклатушка обратно към вратата и я затвори след себе си.

Близначките бавно се вмъкнаха в гащеризончетата си. Върнаха се в сенчестия край на двора и клекнаха, опрели гръб на стената. Започнаха нещо да си шушукат. С това свърши забавлението на Джейни за този ден.

От другата страна на улицата, срещу блока на Джейни, имаше парк с естрада, малко поточе, един проскубан паун зад телена мрежа и гъсти шубраци от дъбове джуджета. Сред шубраците се криеше местенце гола земя, известно само на Джейни и на още няколко хиляди души, които обикновено го използуваха по двойки през нощта. Но тъй като никога не ходеше там нощем, Джейни се смяташе за негов откривател и собственик.

Тя се сети за това място четири-пет дни след случка та с близначките. Те вече не правеха нищо интересно и й бяха омръзнали. Майка й я бе заключила в стаята й и бе отишла някъде на обяд. (Веднъж един от обожателите й, като я видя да заключва стаята на Джейни, каза: „А детето? Ами ако избухне пожар или стане нещо друго?“ „Де такъв късмет!“ — отвърна Уайма със съжаление.)

Вратата на стаята беше затворена с кука от външната страна. Джейни отиде до вратата и съсредоточи поглед върху мястото, където знаеше, че е куката. Чу как куката се вдигна и падна. Тя отвори вратата, излезе в коридора и отиде до асансьорите. Когато асансьорът дойде, тя се качи и натисна поред бутоните за третия, втория и първия етаж. На всеки етаж асансьорът спираше, вратата се отваряше, затваряше и асансьорът се спускаше един етаж по-долу, спираше, вратата се отваряше… Беше й забавно — намираше го толкова глупаво. Когато стигна долу, тя натисна всички бутони и бързо се измъкна навън. Глупавият асансьор тръгна. Тя цъкна с език, за да изрази съжалението си към него, и излезе навън.

Внимателно пресече улицата, оглеждайки се на две страни. Но когато стигна шубраците, изостави изисканите си маниери. Покатери се на най-ниския клон и после по многото разклонения стигна до клона, надвесен над тайното скривалище. Стори й се, че нещо се шмугна в храстите, но не беше сигурна. Хвана се здраво за клона, увисна и местейки ръце, се запридвижва към края му, докато той не се огъна, изчака, докато спре да се люлее, и се пусна.

Обикновено до земята оставаха само осем инча. Но този път…

В момента, в който пръстите й пуснаха клона, нещо хвана краката й и силно ги дръпна назад. Тя се простря на земята по корем. При удара прибраните й отпред до диафрагмата ръце се обърнаха навътре и юмрукът й се заби под лъжичката. Цяла вечност не усещаше нищо друго освен болка. Напразно се мъчеше да си поеме дъх. Най-после въздухът нахлу в гърдите й с разкъсваща болка. Издиша през носа, но отново не можа да поеме дъх. Дълго диша на пресекулки — въздухът влизаше в гърдите й със звук, подобен на ридание, и излизаше със съскане, докато постепенно болката започна да отслабва.

Най-после успя да се надигне, подпряна на лакти. Изплю пръст. С мъка отвори очи и видя една от близначките, клекнала на няколко инча от нея. „Хо-хо“ — каза близначката, сграбчи я за китките и я дръпна с все сила. Джейни отново се захлупи по очи. Инстинктивно сви колене. Нещо силно я удари по задните части. Тя се хвърли настрани и през рамо видя, че другата близначка държи в ръчичките си дъга от буренце и се готви да й нанесе втори удар. „Хи-хи“ — каза близначката.

Джейни постъпи както с бледния черноок младеж на коктейла. „Ииип“, каза близначката и изчезна, изхвърча като ябълкова семка, стисната между пръстите. Малката дъга изтрополи, падайки на спечената земя. Джейни я улови, завъртя я и я насочи към главата на близначката, която я бе дръпнала за ръцете. Но дъгата изсвистя във въздуха и се удари в земята — близначката беше изчезнала.

Джейни изхлипа и бавно се изправи. Беше сама в сенчестото скривалище. Огледа се наоколо. Нищо. Никой.

Нещо пльосна на главата й. Джейни попипа с ръка — мокро. Надигна глава и в този момент и другата близначка се изплю. Улучи я по челото. „Хо-хо!“ — каза едната близначка. „Хи-хи“ — каза другата.

Горната устна на Джейни се сви напред, точно като на майка й. Дъгата все още беше в ръката й. Запрати я нагоре с всичка сила. Едната близначка дори не се опита да мръдне. Другата изчезна. „Хо-хо“ — обади се тя от другия клон. И двете я гледаха ухилени.

Тя им хвърли унищожителен поглед, изпълнен с омраза, каквато дори и не подозираше, че може да изпитва.

„Оооп“ — подвикна едната, „Ииип“ — додаде другата. После двете изчезнаха.

Стиснала зъби, Джейни скочи на клона и се покатери на дървото.

Хо-хо! — долетя някъде отдалече. Тя погледна нагоре, надолу, на всички страни; после нещо я накара да погледне към отсрещната страна на улицата.

Двете фигурки стояха като статуи на стената, която ограждаше двора. Те й махнаха и изчезнаха.

Вкопчена в дървото, Джейни дълго гледа към стената. После се спусна надолу и яхна един клон, опряла гръб на стъблото. Разкопча джобчето си и извади носна кърпичка. Намокри единия й край с уста и започна с котешки движения да почиства лицето си.

Но те са само на три години, си каза тя, считайки се за много по-голяма. Значи през цялото време са знаели кой мести гащеризончетата.

„Хо-хо…“ — възкликна тя възторжено. Гневът й напълно премина. Та само преди четири дни те не можеха да достигнат един перваз, висок шест фута. Дори не можаха да избягат от боя. А сега — виж ги ти!

Прехвърли се от другата страна на дървото, скочи и грациозно пресече улицата. В преддверието се протегна, натисна малкото месингово копче с надпис „ПОРТИЕР“. Докато чакаше, пристъпваше ту на пръсти, ту на пети по фигурите, които образуваха плочките.

— Кой натисна това? Ти ли натисна? — Гласът му изпълни целия свят.

Тя пристъпи и застана пред него с издадени напред устни, както правеше понякога майка й, например когато говореше с някого по телефона и правеше гласа си такъв един, мазен, мазен.

— Мистър Уидкоум, мама каза, че може да си играя с вашите момиченца.

— Тъй ли? Виж ти! — Портиерът свали кръглата си шапка, удари я в дланта си и отново я сложи на главата си. — Ами добре. Хубаво, мойто момиченце — каза той строго. — А майка ти вкъщи ли е?

— О, да — каза Джейни сияеща.

— Чакай тук — каза той и тръгна тежко надолу по стълбите към сутерена.

Този път трябваше да чака повече от десет минути. Когато се върна с близначките, той беше доста задъхан. Те изглеждаха много сериозни.

— Не ги оставяйте да правят бели. И гледай да н’си събличат дрехите. Не могат да търпят дрехи по себе си, кат’ маймуните в джунглата. Фащайте се за ръка и тръгвайте, деца, и да не изчезнете още по пътя.

Близначките се приближиха предпазливо, като наблюдаваха лицето й. Тя ги хвана за ръце и ги поведе към асансьора. Портиерът сияеше след тях.

Този следобед предопредели целия живот на Джейни. Те мислеха еднакво; като че ли бяха част от едно цяло, общуваха по начин, недостъпен за обикновените сетива. За възрастта си Джейни имаше изключително богат речник, но почти не говореше. Близначките още не можеха да говорят. Те се разбираха помежду си с писукане и скимтене, но Джейни откри, че си разменят мисли и по друг начин. Отначало това беше нещо едва доловимо, после стана по-осезаемо, докато накрая се разкри пред нея с цялата си сила. Майка й я мразеше и се страхуваше от нея; баща й остана за нея чужд човек, който рядко биваше у дома и тогава или се караше с майка й, или мълчеше сърдито, затворен в себе си. Те й говореха, но никога не разговаряха с нея.

С близначките Джейни разговаряше по особен начин — без думи, без никакъв друг звук освен смях — и все пак се разбираха идеално, до най-малката подробност, и всичко беше чудесно. Без да си кажат нито дума, изведнъж и трите клякаха на пода и несръчно прелистваха красивите книжки на Джейни; после зарязваха книжките и започваха с куклите. Джейни им показа как може да вземе шоколадови бонбони от кутията в съседната стая, без да отива там, и как може да хвърли възглавницата чак до тавана, без да я докосва. Всичко това им хареса, но по-силно впечатление им направи кутията й с бои и стативът…

Беше неповторимо преживяване, което ги свърза завинаги.

Следобедът отлетя неусетно, плъзна се безшумно и леко, като чайка в небето. Когато вратата на коридора се отвори с трясък и се чу неприятният дрезгав глас на майка й, близначките бяха още там.

— Е, хайде, хайде, влез да пийнем нещо, няма да висим цяла нощ навън я! — Тя свали шапката си с непохватно движение и разрошената й коса падна над очите. Мъжът грубо я сграбчи, дръпна я към себе си и захапа лицето й. Тя извика от болка:

— Ти си луд, луд човек.

В този момент тя видя как трите надничат от стаята.

— Боже господи! — каза тя. — Тя е напълнила апартамента с негърчета.

— Те си отиват — решително каза Джейни. — Веднага ще ги изпратя.

— За бога, Пийт — каза майка й на мъжа, — честна дума, това се случва за първи път. Повярвай ми, Пийт. Кой знае какво си си помислил за тази къща! Хайде, махай ги по-бързо — изкрещя тя на Джейни. — Честна дума, Пийт, никога досега…

Джейни излезе навън и ги заведе до асансьора. Бони и Бийни я гледаха с широко отворени кръгли очи. От смущение краката й се бяха вдървили, а устата й беше пресъхнала. Вкара близначките в асансьора и натисна най-долния бутон. Не каза довиждане, въпреки че в съзнанието й нямаше друга мисъл.

Бавно се върна до апартамента, влезе и затвори вратата. Майка й стана от скута на мъжа и тръгна към нея; токчетата й тракаха по пода. Зъбите й блестяха, брадата й беше мокра. Тя вдигна нокти — не ръка, не юмрук, а червени, заострени хищни нокти.

Нещо стана в Джейни — нещо като скърцане на зъби, но много по-дълбоко в нея. Тя сложи ръцете си зад гърба, вдигна глава, за да погледне майка си в очите, и се приготви да мине край нея, без да спре.

Гласът на Уайма секна, като че ли някой го грабна. Тя се надвеси заплашително над петгодишното момиченце, разперила дългите си извити нокти, като кървава вълна, готова всеки миг да се стовари върху детето.

Джейни я отмина, влезе в стаята си и безшумно затвори вратата. Ръцете на Уайма се прибраха със странно движение — като че ли следваха траекторията, по която бяха протегнати напред. Тя с усилие възстанови неустойчивото равновесие на тялото си и най-после възвърна гласа си. Зад нея зъбите на мъжа тракаха по стъклената чаша.

Уайма се обърна и тръгна към него, подпирайки се на мебелите в стаята като на патерици.

— О, господи — измърмори тя, — тръпки ме побиват от нея.

— Странни неща стават тук — каза мъжът.

Джейни лежеше в леглото си, изпъната и вдървена, с чувството, че е гладка и цяла като обла клечка за зъби. Нищо не можеше да проникне в нея, нищо не можеше да излезе навън. Беше защитена с някаква обвивка и докато я имаше, нищо лошо не можеше да й се случи.

Но ако се случи — шепнеше някакъв глас, — ще се счупиш.

„Но ако не се счупя, нищо няма да ми се случи“ — отговаряше тя.

Но ако все пак нещо…

Смрачи се. Мракът стана черен, часовете се нижеха мъчително бавно.

Изведнъж вратата на стаята й се отвори с трясък, блесна ярка ослепителна светлина.

— Той си замина, момиченце, и сега ще си разчистим сметките с теб. Ставай! — С рязко движение, което развя хавлията й, Уайма се обърна и излезе. Джейни отметна завивките и стъпи на пода. Без да си дава сметка защо, тя започна да се облича. Извади новата си карирана рокля и обувките с токички, плетените гащички и детската престилка с дантелените зайчета. На късите й чорапи и на жилетката й също имаше зайчета; даже и копчетата й имаха формата на малки пухкави заешки опашчици.

Уайма седеше на кушетката и блъскаше с юмруци.

— Ти провали празн… — тя отпи от стъклената чаша с четвъртито столче — … ненството ми и трябва да знаеш какво празнувам. На теб не ти е известно, но аз си имах големи неприятности и умът ми не стигаше как ще се оправя, но сега всичко се уреди. Сега ще ти кажа всичко направо, мис Големите уши, мис Голямата уста. Многознайница такава! Защото с баща ти щях да се справя лесно, от всяко положение, но какво щях да правя с теб, как щях да ти затворя бъбривата уста? Това ми беше голямата грижа — как да ти затворя голямата уста, когато той се върне. Но сега всичко е наред — той няма да се върне. Фрицовете са се погрижили за това. — Тя размаха някакъв жълт лист. — Умните момиченца знаят какво е телеграма, а в тази телеграма пише: „С прискърбие Ви съобщаваме, че Вашият съпруг…“ Застреляли са баща ти, това ми съобщават с прискърбие. А сега да се разберем как ще я караме ние двете с теб. Аз ще си правя каквото си искам, а ти можеш да си навираш носа където си щеш. Честно, нали?

Тя се обърна, очаквайки отговор, но отговор не последва. Джейни я нямаше.

Уайма знаеше, че няма смисъл да я търси, но нещо й подсказа да изтича в коридора и да погледне на най-горния рафт на шкафа. Там нямаше нищо друго освен играчки за елха, които не бяха пипвани от три години. Тя стоеше в средата на всекидневната и не знаеше накъде да върви. Само прошепна: „Джейни?“ Отметна с ръце косата, паднала над очите й. Въртеше се безпомощно на едно място и се питаше: „Какво става с мен?“

 

Прод обичаше да казва: „На фермата това й е хубавото, че когато има добър пазар — има пари, а ако пазарът е лош — поне има достатъчно храна.“ Всъщност това едва ли беше точно така, защото връзките му с пазара бяха много слаби. Градът беше далеч, ами ако се случеше да липсва някой зъб от грапата? „Е, нали останалите са здрави!“ А ако се счупят два или осем, или дванадесет? „Тогава ще трябва да приспособим нещо. Дотук едва ли някога ще направят шосе. Фермата никога няма да се разрасне чак толкова.“ Дори и войната ги отмина — Прод беше надхвърлил възрастта, а Сам — един ден шерифът се отби, видя малоумния да работи на фермата на Прод и това му беше достатъчно.

Малката къщичка я имаше още от младите години на Прод, а когато се ожени, направиха пристройка — неголяма, само една стаичка. Ако имаше кой да използува стаичката, земята нямаше да е достатъчно. Сега Сам спеше в нея, но не това бе предназначението й, когато я построиха.

Сам пръв усети промяната, дори преди самата мисис Прод. Усети промяна в мълчанието й. Сега в него имаше някаква гордост, сякаш пази съкровище; Сам долавяше как тази гордост се променя — това беше гордостта на човек, изоставил скъпоценен камък заради крехка зелена издънка. Той нищо не каза, не си направи никакви изводи. Просто знаеше. Продължи да работи както преди. Работеше добре и Прод смяташе, че преди да се случи нещастието, сигурно се е занимавал със земеделие. Прод не знаеше, че неговият начин на обработване на земята е достъпен за Сам както водата от помпата. Така беше с всичко, с което Сам пожелаваше да се залови.

И така в деня, когато Прод дойде на южната ливада, където Сам неуморно пристъпваше и въртеше съскащата коса, сякаш тя беше част от него, Сам вече знаеше какво ще му каже той. За миг улови погледа на Прод с тези свои тревожещи очи и разбра, че на Прод никак няма да му е лесно да го каже.

За него вече не представляваше трудност да разбира, но да се изразява деликатно му беше много трудно. Той спря да коси, отиде до края на близката гора и заби върха на косата в един гнил пън. Така печелеше време да упражни езика си, все още дебел и неподатлив след осемте години, прекарани тук.

Прод бавно го последва. Той също повтаряше думите си наум.

Изведнъж Сам намери нужните думи:

— Мислех си… — започна.

Прод го изчака, доволен, че това му дава време.

— Трябва да си вървя — додаде Сам, но това не беше достатъчно. — Да ида някъде другаде — поясни той, като наблюдаваше изражението на Прод. Така вече беше по-добре.

— Защо, Сам?

Сам го погледна: Щото вий искате да си ида.

— Не ти ли харесва тук? — попита Прод, въпреки че никак не му се искаше да казва това.

— Напротив.

Сам долови мисълта на Прод: Нима той знае? — и изпрати отговор: Разбира се, че знам! — но отговорът не стигна до Прод.

— Просто много се застоях тук — каза бавно Сам.

— Щом е тъй… — Прод ритна един камък. Обърна се и погледна към къщата — така нямаше да е с лице към Сам и щеше да му е по-лесно.

— Като дойдохме тук, построихме стаята на Джак, твоята стая, в която ти спиш. Казваме й стаята на Джак. Знаеш ли защо, знаеш ли кой е Джак?

Знам — помисли си Сам, но не отговори.

— Тъй като… тъй като ти и бездруго искаш да си вървиш, това вече няма значение за теб. Джак е синът ни. — Той стисна ръцете си. — Сигурно ти се вижда смешно. Джак беше малкото момченце, което толкова чакахме; тази стаичка построихме с парите, дето ги бяхме отделили за семе. Но Джак, той…

Прод погледна къщата, долепената до нея ниска стаичка, огледа осеяната с остри като зъби скали окрайнина на гората и довърши:

— … тъй и не се роди.

— Аха — каза Сам. Беше научил това възклицание от Прод. Оказа се полезно.

— Но сега той идва — добави бързо Прод с пламнало лице. — Малко сме старички за тез неща, но се срещат къде по-стари бащи и майки от нас. — Той отново огледа плевнята, къщата. — Всъщност има някакъв смисъл, знаеш ли, Сам. Ако беше дошъл, когато го чакахме, фермата щеше да е твърде малка, за да работим двамата, къде щях да ида аз, като порасте? А сега, когато той порасте, нас вече няма да ни има, а той ще си вземе добра жена и двамата ще почнат както ний навремето. Все пак има някакъв смисъл, а? — Гласът му звучеше умолително. Сам дори не се опита да разбере защо.

— Чувай, Сам, не искам да мислиш, че те гоним.

— Нали казах, че заминавам… — той продължи да търси нещо по-добро — преди ти да ми кажеш. — Това — помисли си — беше вече много точно.

— Виж, Сам, трябва да ти кажа нещо — каза Прод. — Чувал съм да казват, че хора, които искат да имат деца, но си нямат, вземат чуждо дете. Понякога с едно дете вкъщи нещата се оправят и скоро им се ражда и тяхно собствено.

— Аха — кимна Сам.

— Искам да кажа, ний те взехме, нали, и сега виж как стана.

Сам не знаеше какво да каже. „Аха“ сякаш не беше на място.

— Искам да кажа, че ний сме ти благодарни и не искаме да мислиш, че те гоним.

— Нали вече казах.

— Е, добре тогаз — усмихна се Прод. По лицето му имаше много бръчки, защото често се усмихваше.

— Хубаво — закима Сам енергично. — Това за Джак. Хубаво.

После вдигна косата. Когато Прод стигна до прозореца на стаята му, Сам погледна след него и си помисли: Върви по-бавно отпреди.

Следващата мисъл на Сам беше „Е, свърши се“. И веднага се попита: „Кое свърши.“

Огледа се и си отговори: „Косенето.“ Едва сега разбра, че е работил повече от три часа, след като говори с Прод, но като че ли бе работил не той, а някой друг. — Самият той сякаш вече беше… заминал.

Взе разсеяно бруса и се зае да точи косата. Тя съскаше като кипяща тенджера, когато движеше бруса бавно, и цвърчеше като умираща полска мишка, когато го движеше бързо.

Откъде ли му беше познато това чувство — че времето минава някак зад гърба му?

Бавно движеше бруса. Храна, топлина, работа. Торта за рождения ден. Чисто легло. Чувство за… „принадлежност“. Тази дума не фигурираше в речника му, но точно това си мислеше той.

Не, чувството за заличеното време не беше сред тези спомени. Започна да движи бруса по-бързо.

Предсмъртни викове в гората. Самотен звяр на лов и самотната му плячка. Соковете спират, мечката заспива, птиците отлитат на юг, но всички го правят едновременно не защото са част от едно цяло, а само защото всички са самотни и страдат от една и съща болка.

Ето къде времето минаваше, без да го забелязва — почти винаги, преди да дойде тук. Ето така беше живял.

Но защо си спомни това точно сега?

И той като Прод огледа земята, къщата с несиметричната пристройка, гората, която ограждаше фермата от всички страни. „Когато бях сам, помисли си той, времето минаваше покрай мен, както сега. Значи пак съм сам.“

И тогава разбра, че е бил сам през цялото време. Не, не за него се бе грижила мисис Прод. През цялото време тя се бе грижила за своя Джак.

Някога в гората, там, във водата, в страшна агония, той бе изпитал чувството, че е част от нещо, и това нещо беше откъснато от него, причинявайки му непоносима болка. И ако в продължение на осем години си бе мислил, че е намерил нещо, към което да принадлежи, значи, че се е лъгал през всичките тези осем години.

Не познаваше гнева — изпитал го бе само веднъж. Но сега го заля гневна вълна, после тази вълна се оттегли и го остави изнемощял. Яд го беше на самия себе си. Та нали знаеше! Нали си избра име с пълното съзнание, че в името кристализира всичко, което е бил и правил? Всичко, което е бил и правил, беше самотно. Защо се беше оставил да чувствува нещата по друг начин?

Сбъркано. Сбъркано — като катерица с пера, като вълк с дървени зъби; не несправедливо или нечестно — просто сбъркано, че под небето може да съществува… идеята, че такъв като него може да принадлежи на каквото и да било.

Чуваш ли, сине? Чуваш ли, човече?

Чуваш ли, Сам?

Вдигна три дълги, току-що окосени стръка тимотейка и ги сплете. После вдигна косата и заби дръжката й дълбоко в меката земя, за да стои изправена. Завърза сплетената трева за едната от ръкохватките и мушна бруса в получилата се примка. След това тръгна към гората.

 

Твърде късно беше вече дори и за нощните посетители на шубраците. Под дъба-джудже беше студено и тъмно като в гробница.

Тя седеше на голата земя. Постепенно се бе свлякла надолу и карираната й поличка се беше вдигнала. Краката й се вледениха от нощния въздух, но тя не оправяше полата си, защото това нямаше значение. Преди два часа тя галеше пухкавите копчета на жилетката и си мислеше какво ли е да си малко зайче. Ръката й все още лежеше върху едно копче, но на нея вече й беше все едно къде е ръката й и дали копчето представлява заешка опашка или не.

За времето, прекарано тук, тя научи много. Научи, че ако дълго време задържи очите си отворени, без да мига, те започват да смъдят. Ако продължи да не мига, започват да болят все повече и повече. А ако издържи достатъчно дълго, те изведнъж спират да болят. Само че беше толкова тъмно, че не можеше да разбере дали все още вижда.

Научи, че ако дълго време седи съвсем неподвижно, започва да боли, но след известно време спира. Само че тогава не трябва да мърда, никак да не мърда, защото ако мръдне, започва да боли още по-силно отпреди.

Когато се върти, пумпалът стои изправен и обикаля в кръг. Позабави ли въртенето си, започва да се клатушка на място. А щом започне да се върти съвсем бавно, залита насам-натам като майор Гренфел след някой коктейл. После почти спира, ляга на земята и започва да се блъска и мята във всички посоки. И спира.

Докато си играеше щастливо с близначките, и Джени се въртеше така. Когато майка й се върна, пумпалът застана на едно място и започна да се клатушка. Когато майка й я накара да стане от леглото, той криволичеше, залитайки. Когато се скри тук, пумпалът в нея започна да се блъска и мята. После спря и не помръдна повече. Реши да опита колко дълго може да задържи дъха си. Без да поема дълбоко въздух, започна да вдишва все по-леко и по-леко, като все по-често пропускаше по едно вдишване и издишване. Постепенно паузите в дишането й ставаха все по-дълги.

Полата й леко помръдна от вятъра. Тя усети движението, но то й се стори съвсем далечно, като че ли краката й бяха покрити с тънка възглавница.

Загубил инерция, пумпалът все по-бавно и по-бавно се търкаляше в кръг, опрял ръб на пода, докато най-после спря …

бавно се затъркаля обратно и спря, после пак обратно, но наоколо беше толкова тъмно, че дори и да продължаваше да се търкаля, не би могло да се види, нито да се чуе — толкова гъст беше мракът.

Сега пък Джейни започна да се търкаля. Търколи се по корем, после по гръб и силна болка прониза ноздрите й, изпълни стомаха й, сякаш се беше наливала с газирана вода. Задъха се от болка, а това беше дишане и едва когато пое въздух, се опомни. Неволно се претърколи още веднъж и нещо премина по лицето й, някакви малки животинчета. Протегна ръка да се предпази. Оказа се, че не са плод на въображението й, а истински, съвсем истински. Те шепнеха и гукаха. Тя понечи да седне — животинчетата изтичаха зад нея и й помогнаха. Главата й клюмна и тя усети топлината на собствения си дъх. Едното от животинчетата я погали по бузата, тя протегна ръка и го хвана. „Хо-хо“ — каза то. Нещо меко, мъничко, но силно се сгуши и се притисна плътно до нея от другата й страна. Докосна го — гладко и живо. Чу го да казва: „Хи-хи“.

Тя прегърна с едната ръка Бони, с другата Бийни и заплака.

 

Сам се върна да вземе на заем една брадва. Не можеше съвсем с голи ръце.

Още щом излезе от гората, забеляза огромната промяна във фермата. Преди всичко беше сиво, а сега — огряно от слънцето. Цветовете изглеждаха неизмеримо по-ярки; мирисът от плевнята, мирисът на дим от печката, мирисът на растеж — всички те бяха по-силни и по-чисти. Царевичните стъбла бяха така устремени към небето, сякаш заплашваха да изтръгнат корените си.

Добрата, стара универсална машина ръмжеше и ревеше някъде по склона. Следвайки синора, Сам тръгна надолу и скоро я видя сред нивата, оставена на угар. Явно Прод бе решил да я изоре. За машината беше прикачен широк плуг, но на него бе оставен само един лемеж. Задното дясно колело, минало твърде близо до браздата, беше пропаднало в нея, така че задната полуос опираше на земята и колелото боксуваше. Прод набиваше под него камъни с дръжката на търнокопа. Като видя Сам, той захвърли търнокопа и се затича към него с грейнало лице. Хвана го за ръцете и започна да чете по лицето му като по книга — бавно, ред по ред, мърдайки устни.

— Човече, мислех си, че вече няма да те видя, като си замина тъй изведнъж.

— Да ти помогна — предложи Сам, имайки предвид машината. Прод не го разбра.

— Бил си толкоз път да видиш дали имам нужда от помощ! — възкликна той щастливо. — Справям се чудесно, Сам, повярвай ми. Не че не ценя помощта ти. Но напоследък просто ми спори. Искам да кажа, работата.

Сам взе търнокопа и с дръжката му започна да набива камъните под колелото.

— Пали! — каза той.

— Майка много ще се зарадва, като те види — каза Прод. — Както някога.

Той се качи и запали. Сам опря кръста си на задната част на машината, подхвана я здраво с две ръце и щом съединителят зацепи, вдигна с всичка сила. Задницата се повдигна, доколкото позволяваха ресорите, даже по-високо. Сам натисна назад. Колелото намери опора и машината, подскачайки, излезе на твърда земя.

Прод скочи и се върна да огледа дупката — действие, безполезно като непреодолимото желание на човек да сглоби парчетата на счупен порцеланов съд.

— Някога бях готов да се обзаложа, че преди си бил земеделец — ухили се Прод. — А сега знам — бил си хидравличен крик.

Сам не се усмихна. Той никога не се усмихваше. Прод отиде до плуга и Сам му помогна да го прикачи към машината.

— Конят умря — обясни Прод. — Машината върши работа, само да имаше някакъв начин да не затъва толкоз често. Половината ми време отива да се мъча да я измъквам. Ще си купя друг кон, но засега изчаквам с всичко — докато дойде Джак. Сигурно си мислиш, че загубата на коня ме е разстроила. Сега вече нищо не е в състояние да ме разстрои — каза той, като погледна към къщата и се усмихна. После попита: — Закусвал ли си?

— Да.

— Е нищо, пак ще закусиш. Знаеш каква е майка. Няма да ни прости, ако не те заведа да те нахрани.

Те отидоха до къщата и като видя Сам, мисис Прод го прегърна и силно го притисна до себе си. Нещо смущаващо се надигна у него. Беше дошъл за брадва. Всичко друго смяташе за уредено.

— Сядай тук, сега ще ти донеса закуска.

— Казах ли ти аз? — каза Прод, като я гледаше усмихнато. Сам също я гледаше. Беше натежала и изглеждаше щастлива като котка на припек.

— Какво правиш сега, Сам?

Сам го погледна в очите, търсейки някакъв отговор.

— Работя — каза той и махна неопределено — там горе.

— В гората?

— Да.

— И какво правиш?

Сам измънка. Прод попита:

— Като наемен работник ли? Не? Ами тогава какво? С лов ли се занимаваш?

— С лов — каза Сам, смятайки, че това е достатъчно. Започна да яде. От мястото си виждаше стаята на Джак. Старото легло го нямаше. Имаше друго легло — малко по-дълго от ръката му — покрито с бледосин памучен плат, украсено с волани от тензух.

След като закуси, постояха още малко на масата. Мълчаха. Сам погледна Прод в очите и прочете: Добро момче, но не го бива да се установи на едно място, нито да ходи на гости. Не можа да разбере какво значи „на гости“. Беше някаква мъглява представа за оживени разговори и смях. Разбра, че това е едно от нещата, които усещаше, че му липсват — не бяха недостатъци, а просто неща, които не можеше и никога нямаше да може да прави. Затова помоли Прод да му даде брадвата и излезе.

— Не ни се сърди, нали? — попита мисис Прод, гледайки с вълнение подир Сам.

— Да се сърди ли? — каза Прод. — Тогава нямаше да дойде. И аз се опасявах, че ни се сърди, но вече съм спокоен. И да не вдигаш нищо тежко, чуваш ли? — добави той от вратата.

 

Джейни четеше колкото може по-бавно и по-внимателно. Не беше нужно да чете на глас, а само много внимателно, за да могат близначките да разбират. Беше стигнала до момента, когато жената връзва мъжа за колоната, пуска другия мъж, „моя съперник, ухиления й любовник“, от вградения шкаф, където е бил скрит, и му дава камшик. На това място Джейни вдигна глава и видя, че Бони и Бийни си играят в студената камина, гонейки въображаема мишка, скрита в пепелта.

— Ама вие не слушате — каза тя.

Искаме онази с картинките — беше мълчаливият им отговор.

— Но тя е много скучна — каза Джейни с досада. Все пак затвори „Венера в кожи“ от фон Захер-Мазох и я остави на масата. — В тази поне има някакви случки — възрази тя, докато отиваше до лавиците с книги. Намери книгата, която търсеше, между „Моят пистолет е бърз“ и „Илюстрованият Айвън Блох“ и я довлече обратно до креслото. Бони изчезна от камината и се появи от едната страна на креслото. Бийни, която явно следеше какво става в стаята, се появи от другата. Тя харесваше тази книга дори повече от Бони.

Джейни отвори книгата наслуки. Близначките се надвесиха с широко отворени очи, затаили дъх.

„Чети.“

— Добре де — каза Джейни. — Д34556. С връзване отзад. Двоен ластик. Дължина 90 инча. Жълто, бургундско черно, ловджийско зелено и бяло. 24 долара и 68 цента. Д34557. Стил рустик. Каре Стюарт или Аргил, вж. илюстр. Един чифт 4 долара и 92 цента. Д34…

И те отново бяха щастливи.

Въобще щастливо си живееха в тази къща, а и преди да дойдат тук, имаха забавни приключения. Научиха се да отварят ремаркета на камиони, да лежат неподвижно, скрити в сеното; Джейни можеше да сваля отдалеч щипки от въжетата за простиране, а близначките можеха да се озовават нощем в някое помещение като например магазин и да отключват вратата отвътре, ако ключалката трябваше да се превърти, тъй като Джейни можеше да отваря само куки и резета. Но най-полезното нещо беше, че близначките се научиха да отвличат вниманието на преследвачите на Джейни — ту ги замерваха с камъни от някой прозорец на втория етаж, ту се появяваха в краката им и ги спъваха, ту неочаквано кацваха на раменете им и подмокряха яките им. Благодарение на всичко това беше невъзможно да хванат Джейни и тя лесно успяваше да избяга. Хо-хо!

Но най-хубаво беше в тази къща. На десетки мили нямаше жива душа и никой не идваше тук. Беше голяма къща, построена на един хълм и сред такава гъста гора, че трудно се забелязваше. Откъм пътя беше оградена с висока стена, а откъм гората — с висока желязна ограда, през която течеше поточе. Откри я Бони. Един ден, уморени, те заспаха край пътя. Бони се събуди и тръгна да огледа наоколо; така тя намери оградата, тръгна покрай нея и видя къщата. Но се оказа, че Джейни не може да мине през оградата. Разрешението намери Бийни — без да иска, тя падна в потока и водата я отнесе от другата страна.

В най-голямата стая имаше безброй много книги и много стари чаршафи, в които можеха да се увиват, когато е студено. Долу, в тъмните помещения на избата, намериха пет-шест каси със зеленчукови консерви и няколко бутилки вино, които после изпотрошиха навсякъде из къщата, защото виното миришеше чудесно, въпреки че не беше хубаво на вкус. Зад къщата имаше вир и да се къпят в него беше много по-приятно, отколкото в банята, защото банята нямаше прозорци. Имаше чудесни места за игра на жмичка. Дори откриха една малка стаичка с вериги на стената и решетки.

 

С брадвата ставаше много по-бързо.

Никога нямаше да попадне на това място, ако не се беше ударил. През всичките години, докато бродеше из гората напосоки, никога не бе попадал в такъв капан. Стъпи на една оголена скала, направи крачка напред и се озова в яма, дълбока двадесет фута. Гнила шума покриваше земята, а наоколо — гъст къпинак. Удари си окото, левият лакът го болеше непоносимо.

С мъка успя да се измъкне навън и огледа мястото. Вероятно някога тук бе имало вир, но долната част на склона е била неустойчива и податлива на ерозията. Вирът беше изчезнал, а на негово място в склона се бе образувала падина, гъсто обрасла от двете страни и отпред, така че беше напълно скрита. Скалата, от която той падна, стърчеше от склона, надвесена над падината.

Някога на Сам му беше напълно безразлично дали наоколо има хора. Сега искаше само едно — да бъде това, което знаеше, че е — да бъде сам. Но осемте години, прекарани във фермата, бяха променили начина му на живот. Вече имаше нужда от покрив над главата си. И колкото повече гледаше това закътано място с надвесената скала, която служеше за стена и таван, и двете странични стени от пръст, толкова повече го харесваше за подслон.

Първите му подобрения бяха примитивни. Разчисти място, колкото да ляга удобно, и отскубна няколко храста, за да не го дерат, когато влиза и излиза. След това заваля и той направи вади, за да се изтича водата. После натрупа отгоре шума за покрив.

Постепенно тази работа го увлече. Изкорени още храсти, изравни пода. Махна всички откъртени парчета по задната стена и откри в скалата готови полици и нишички, в които можеше да си слага разни неща. Започна да се промъква нощем във фермите, разположени в подножието на планината, като вземаше по нещичко и никога не ходеше повторно на същото място, освен в краен случай. Вземаше картофи и моркови, някой клин от десет цента, тел. Отмъкна един счупен чук и едно котле. Веднъж намери половин пушено прасе, паднало от някой камион, който превозва месо. Занесе го в убежището си, но откри, че в негово отсъствие един рис си хапва от месото. Реши да направи стени — затова и отиде за брадва.

Отсече големи дървета, окастри ги и ги извлече нагоре по склона. Три от тях зарови в земята да очертават пода, а другите две опря плътно в скалата. Намери червена глина, която смеси с торф от блатото. Получи се нещо като хоросан, който не позволяваше на разни гадинки да влизат, а и не се измиваше от дъждовете. Така направи стени и врата. Реши, че няма нужда от прозорци — просто от двете страни на вратата остави неизмазани пролуки между пет-шест от трупите и издялка дълги клинообразни пръчки, с които при нужда ги затваряше. Първото му огнище беше индиански тип — в средата на ограденото място, с дупка в тавана над него, през която да излиза димът. Високо в пукнатините на скалата бе закрепил куки, за да закачва месото да се опушва, разбира се, когато имаше късмет да намери месо.

Търсеше из гората каменни плочи за огнището си, когато нещо невидимо започна да го тегли. Сви се като опарен, опря гръб в едно дърво и се огледа уплашено наоколо като подгонено животно.

Някога, много отдавна бе открил, че притежава ненужната за него способност да улавя мислите на малките деца. Но учейки се да говори, започна постепенно да я загубва.

И ето че сега долови как някой го вика по този начин, някой, който излъчваше като децата, но не беше дете. Въпреки че се долавяше съвсем слабо, това беше нещо до болка познато. Беше много мило и зовеше за помощ, но същевременно събуждаше у него спомен за ужаса от парещи удари с камшик, ритници, които чупеха кости, неприлични викове, спомен за най-голямата загуба, която бе преживял.

Наоколо не се виждаше нищо особено. Бавно, той се откъсна от дървото и продължи работата си — мъчеше се да изрови от земята една голяма каменна плоча. Работи упорито в продължение на половин час, опитвайки се да не обръща внимание на този зов. Напразно.

Изправи се потресен и тръгна като насън по посока на зова. Колкото повече вървеше, толкова по-силно го притегляше зовът, толкова по-силно го омагьосваше. Вървя тъй около час — направо, без да обикаля преградите, а през или върху тях, ако можеше, и когато стигна оголената поляна, беше почти като сомнамбул. Ако осъзнаваше какво върши, в гърдите му би се разпалил такъв ад от противоречиви чувства, че не би могъл да продължи. Сляпо устремен напред той се блъсна в ръждясалата ограда и жестоко удари нараненото си око. Вкопчи се в нея, докато се избистри зрението му, огледа се, разбра къде се намира и започна да се тресе.

За момент взе ясно и твърдо решение — да се махне от това ужасно място и повече да не се мярка тук. Но веднага след този проблясък на здрав разум той чу потока и погледна към него.

Отиде до мястото, където потокът течеше през оградата, наведе се и опипа коловете под водата. Да, дупката си стоеше.

Надникна през оградата — зелениката бе избуяла още повече и нищо не се виждаше. Не се чуваше никакъв звук. Но зовът…

Както някога, той изразяваше глад, самотност, копнеж. Но за разлика отпреди този зов искаше нещо друго. Той казваше без думи, че малко се страхува, че носи някакво бреме, с което не може да се справи. Сякаш питаше: Кой ще се погрижи за мен сега?

Може би студената вода помогна. Изведнъж умът му се избистри, доколкото беше възможно. Той пое дълбоко дъх и се гмурна. Щом премина под оградата, спря се и вдигна глава. Ослуша се внимателно и легна по корем — само главата му остана над водата. Изключително предпазливо започна да се придвижва напред по лакти, инч по инч, докато главата му се озова под свода от зеленика, откъдето можеше да вижда.

На брега стоеше малко момиченце с окъсана карирана рокличка. Беше на около шест години. Лицето му, с остри черти, беше не по детски напрегнато и загрижено. Оказа се, че предпазливостта на Сам е била излишна. Момиченцето гледаше право към него.

— Бони — извика строго то.

Нищо не последва.

Той стоеше неподвижен. Момиченцето продължаваше да го наблюдава и да се тревожи за нещо. Той разбра две неща: че именно тази тревога го бе призовала тук и че въпреки че беше нащрек, момиченцето не смяташе неговото появяване за толкова важно, че да се отклони заради него от тревожните си мисли.

За първи път в живота му го бодна онази пикантна смесица от яд и любопитство, наречена накърнено честолюбие. После изпита огромно облекчение — като човек, свалил от гърба си товар, тежък четиридесет фунта, след като го е носил четиридесет години. Той не бе подозирал… не бе подозирал колко тежък е бил този товар!

И усещането за онова, което е било, изчезна. Потънаха в миналото и камшикът, и виковете, и опиянението, и загубата — не че ги забрави, но болезнено оголените нервни окончания на спомена бяха прекъснати и вече никога нямаше да могат да стигнат до настоящето. Зовът не беше кървав водовъртеж от силни чувства, а безсмислено хленчене на някакво гладно хлапе.

Той се гмурна и се стрелна под оградата като голям, речен рак. Подпирайки се на дъното, излезе от потока и обърнал гръб на зова, се върна към работата си.

 

Когато, понесъл на рамо каменна плоча, дълга осемнадесет инча, стигна до убежището си, потънал в пот, той беше вече твърде уморен, за да проявява предпазливост. Нагази в храсталаците и като стигна малкото разчистено място пред вратата, замря от изненада.

Пред вратата бе клекнало малко голичко момиченце на около четири годинки.

То погледна нагоре към него и очите му светнаха — сякаш цялото му черно личице засия. „Хи-хи“ — каза то щастливо.

Той наклони рамо и остави камъка да падне. Застана надвесен над момиченцето — огромна заплашителна сянка високо в небето, готова всеки миг да загърми и затрещи.

То не прояви никакъв страх. Отмести поглед от него и най-делово загриза един морков, завъртайки го, преди да захапе — като катеричка.

Нещо шавна горе. Той вдигна очи. През един от отворите в стената от трупи се подаваше морков. Тупна на земята. Последва и втори.

— Хо-хо — обади се някой. Той погледна надолу и видя две момиченца.

При тези обстоятелства единственото ценно предимство на Сам беше, че не взе да се пита дали е нормален и да разсъждава надълго и широко. Надвеси се и взе едното дете. Но когато се изправи, то не беше вече в ръцете му. Там се оказа другото. То се усмихна очарователно и загриза нов морков.

— Какво правиш тука? — попита Сам. Гласът му беше дрезгав, интонацията — неуверена, като на глухоням. Детето се стресна. Спря да гризе и го зяпна учудено. Устата му беше пълна с парченца морков и момиченцето приличаше на тумбеста печка с отворена вратичка.

Той застана на колене. Момиченцето беше вперило очи в неговите — тези очи, които някога бяха накарали един човек да се самоубие и много пъти бяха налагали волята си на хора, отказали да го нахранят. Без да си дава сметка защо, той беше много внимателен. Не беше ядосан, не се страхуваше, просто искаше момиченцето да застане неподвижно.

Когато реши, че го е приковал с погледа си, той протегна ръце към него. То издиша шумно, при което малките мокри парченца суров морков изхвърчаха в очите и ноздрите на Сам, и изчезна.

Това го озадачи — факт сам по себе си странен, защото рядко се случваше нещо да привлече интереса му дотолкова, че да го накара да се учуди. Още по-странно беше, че освен удивление изпитваше и някакво уважение.

Той се изправи, облегна се на стената от трупи и се огледа. Момиченцата стояха едно до друго, хванати за ръце, вдигнали към него учудените си личица в очакване да видят какво ще направи по-нататък.

Някога, преди години, той бе гонил един елен. Някога бе протягал ръка от земята да хване птичка, кацнала на върха на едно дърво. Някога се бе хвърлил в един поток подир една пъстърва.

Някога.

Сам просто не бе устроен така, че да се опитва да преследва нещо, за което от опит знаеше, че не може да хване.

Наведе се, вдигна каменната плоча, отмести дървото, с което залостваше вратата отвън, бутна я с рамо и влезе в къщата.

Намести плочата до огъня и избута тлеещите въглени в единия й край. Сложи още дърва и духна няколко пъти, докато се разгорят, нагласи една счупена кука и закачи на нея котлето. В рамката на вратата се очертаваха силуетите на две главички, с открояващо се бяло на очите, които го наблюдаваха през цялото време. Той не им обръщаше внимание.

Одраният заек беше закачен високо на една кука в дупката, през която влизаше димът. Той го свали, откъсна бутчетата, счупи гръбнака и пусна всичко в котлето. От една ниша взе картофи и няколко бучки каменна сол. Разполови картофите на острието на брадвата и заедно със солта ги пусна в котлето. Посегна за морковите. Някой бе ял от морковите му.

Обърна се и погледна намръщено към вратата. Двете главички моментално се скриха. Отвън долетя сопранов кикот.

Сам остави котлето да ври около час. През това време наточи брадвата и си направи метла от клони, като на мисис Прод. Постепенно, инч по инч, гостенките му се вмъкваха в стаята. Очите им бяха вперени в димящото котле. Лигите им потекоха.

Той си вършеше работата, без да ги поглежда. Щом се приближеше до тях, отстъпваха; като се отдалечеше към другия край, те отново влизаха, всеки път мъничко по-навътре. Постепенно отстъпленията им намаляваха, а настъпленията ставаха по-големи, докато най-после Сам успя да затръшне вратата зад тях.

Сред внезапно настъпилия мрак се чуваше съвсем ясно къкренето на котлето и тихичкото съскане на пламъците. Никакъв друг звук. Опрял гръб на вратата, Сам стисна силно очи, за да свикне по-бързо с мрака. Когато ги отвори, избледняващата дневна светлина, която проникваше през процепите, и отблясъците на огъня бяха достатъчни, за да види всичко в стаята.

Момиченцата ги нямаше. Той залости вратата отвътре и бавно обиколи стаята. Нищо.

Внимателно открехна вратата, после рязко я отвори. И навън ги нямаше.

Сви рамене. Издаде напред долната си устна и си помисли, че би било добре да има повече моркови. После свали котлето от огъня, остави го настрана да изстине малко и се зае да довърши точенето на брадвата.

Най-после седна да яде. Тъкмо облизваше пръстите си за десерт, когато на вратата силно се почука. Това беше толкова неочаквано, че Сам подскочи цели осемнадесет инча.

На прага застана момиченцето с карираната рокличка. Косата му беше сресана, лицето измито. С изискан маниер, то носеше нещо, което приличаше на дамска чанта, но при по-внимателен оглед се виждаше, че е кутия за цигари от тиково дърво, към която с огромни гвоздеи беше заковано парче лента.

— Добър вечер — каза кратко момиченцето. — Минавах оттук и реших да се отбия. А вие у дома ли сте си?

Такова поведение — подражаване на бедна старица, която по този начин проси да бъде нахранена — беше напълно неразбираемо за Сам. Той продължи да облизва пръстите си, без да сваля очи от лицето на детето. Изведнъж зад момиченцето, надничайки от рамката на вратата, се появиха главичките на двете му предишни гостенки.

Момиченцето усети миризмата на храна и насочи поглед към котлето. Гледаше го гальовно, с копнеж. Неочаквано се прозя.

— Извинете — каза то с престорена скромност. После отвори капака на кутията за цигари, надникна вътре, извади някакъв бял предмет, сгъна го бързо, но не достатъчно бързо, за да скрие факта, че това е мъжки чорап, и внимателно изтри устните си с него.

Сам стана, сложи едно дърво в огъня и пак седна. Момиченцето пристъпи крачка напред. Другите две също се вмъкнаха боязливо и застанаха от двете страни на вратата като оловни войничета. По лицата им бе изписано безпокойство. Този път бяха облечени. Едното беше обуто в ленени дамски кюлоти, каквито се носеха по времето, когато колите се палеха с манивела. Те стигаха до под мишниците му и се държаха на две къси парчета от същата мъхеста лента, препъхнати през две дупки в колана и служещи за презрамки. Другото носеше дебел памучен комбинезон или поне горната трета от него, която, непоръбена и разнищена, висеше до глезените му.

С маниера на дама, която пресича гостната, за да си вземе бонбони, бялото момиченце се приближи до котлето, хвърли една полуусмивка на Сам, сведе поглед, посегна с два пръста и измърмори:

— Може ли?

Сам протегна дългия си крак, закачи котлето, придърпа го към себе си и здраво го стисна. После го остави на пода, но така, че да не могат да му го вземат, и погледна момиченцето с глупаво изражение.

— Ти си бил страшна скръндза, кучи син такъв! — цитира детето.

Тези думи също бяха напълно неразбираеми за Сам. Преди да се научи да обръща внимание на думите на хората, такива забележки не значеха нищо за него. Откак започна да ги разбира, не му се беше случвало да слуша подобни неща. Той вторачи безизразен поглед в момиченцето и за всеки случай придърпа котлето още по-близо до себе си.

Момиченцето присви очи и се изчерви. Изведнъж започна да плаче.

— Моля ти се — каза то. — Гладна съм. Гладни сме. Консервите се свършиха, всичките. — Гласът му секна, но то продължаваше да шепне: — Моля ти се, моля ти се!

Сам стоеше като вкаменен и го наблюдаваше. Най-после то плахо пристъпи към него. Той взе котлето в скута си и го стисна предизвикателно.

— Добре де, не съм умряла за скапаната ти … — каза момиченцето презрително, но гласът му отново секна. То се обърна и тръгна към вратата. Близначките наблюдаваха лицето му. Те излъчваха мълчаливо разочарование; красноречивите им погледи обвиняваха момиченцето много по-остро, отколкото самия него. Момиченцето се грижеше за прехраната им, но сега не успя да ги нахрани и те бяха безмилостни.

Той седеше с топлото котле в скута си и гледаше през отворената врата в сгъстяващия се мрак. Неочаквано пред него изплува един образ — на мисис Прод. В ръцете й вдигаше пара голяма чиния с осолено свинско и две чудесни яйца на очи, чийто оранжев поглед сякаш казваше: „Хайде, веднага сядай да закусиш.“ Някакво непознато чувство, което той не беше в състояние да определи, се надигна у него и го стисна за гърлото.

Той изсумтя, бръкна в котлето, взе в шепата си половин картоф и отвори уста да го лапне. Но ръката му не помръдна. Бавно наведе глава и заразглежда картофа, сякаш никога не бе виждал такова нещо и не знаеше за какво служи.

Отново изсумтя, хвърли картофа обратно в котлето, пусна котлето на пода и скочи на крака. Подпря се с две ръце на рамката на вратата и извика с всичка сила с дрезгавия си, безизразен глас:

— Почакай!

 

Царевицата отдавна трябваше да е прибрана. Повечето все още си стоеше, тук-там по земята лежаха счупени стъбла и съхнеха, а около тях се суетяха множество мравки, разузнаваха и се втурваха да разнасят слухове. Машината беше затънала в угарта и изоставена там; прикачената зад нея редосеялка беше наклонена силно напред и част от есенната пшеница се беше изсипала. Коминът на къщата не димеше, а вратата на обора зееше килната на една страна и допълваше картината на мизерия и запустение.

Сам се приближи до къщата, изкачи се на верандата. Прод седеше на пейката-люлка, която вече не се люлееше, защото в една от веригите й имаше счупени звена. Очите му не бяха затворени, по-скоро притворени.

— Здравей — каза Сам.

Прод се размърда и погледна Сам право в очите. Никакъв признак, че го е познал, После отмести погледа си от него, седна по-удобно, попипа безцелно гърдите си, намери едната от тирантите си, опъна я напред и я пусна. Някаква сянка на безпокойство премина по лицето му. Отново погледна към Сам, който чувствуваше как съзнанието на фермера се възвръща — като кафе, което постепенно се просмуква в бучка захар.

— А, Сам, момчето ми! — каза Прод. Думите бяха същите, но тонът — друг, беше някак пречупен, като счупената грапа. Прод стана, пристъпи усмихнато към Сам, вдигна ръка да го потупа по рамото, но очевидно забрави за това си намерение. Ръката му увисна за момент във въздуха, след което бавно се смъкна надолу.

— Време е да се прибира царевицата — каза Сам.

— Да, да, знам — каза Прод с въздишка. — Ще му дойде редът. Ще се оправя някак си. Тъй или инак, все ще свърша до първия сняг. Ни веднъж не съм пропуснал да издоя кравата — добави той с унила гордост.

Сам надникна в кухнята през остъклената врата и видя за първи път в тази къща засъхнали чинии и тлъсти мухи.

— Бебето дойде — сети се той.

— О, да. Хубаво малко момченце, точно както си го… — и като че ли отново забрави. Последните думи, произнесени бавно, увиснаха, както ръката му преди малко. — Майко — извика той неочаквано, — я приготви на момчето нещо да хапне! — Обърна се смутено към Сам: — Тя е ей там — и посочи с ръка. — Ако извикаш по-силно, може и да чуе. Кой знае.

Сам погледна нататък, но не видя нищо. Улови втренчения поглед на Прод и само един миг му беше достатъчен, за да види в него нещо, което го разтърси, преди още да е разбрал какво точно е то. Бързо се обърна настрани.

— Донесох ти брадвата.

— Добре, добре. Можеше да я задържиш.

— Имам си. Да прибера ли царевицата?

Прод гледаше отнесено към нивата.

— Ни веднъж не съм пропуснал да издоя кравата — каза той.

Сам го остави и отиде в обора за сърп. Намери. Оказа се, че кравата е умряла. Отиде на нивата и се залови за работа. След време видя, че и Прод е започнал един ред и работи здравата.

Доста след пладне, когато им оставаше още съвсем малко, Прод изчезна в къщата. Появи се след двадесетина минути, носеше кана и чиния със сандвичи. Хлябът беше сух, сандвичите с говежда саздърма — от непокътнатите запаси за „черни дни“ на мисис Прод, спомни си Сам. В каната имаше топла лимонада и умрели мухи. Сам не попита нищо. Приседнаха на ръба на коритото, в което пояха коня, и ядоха.

Сам отиде до нивата, оставена на угар, и започна да копае около затъналата машина. В това време дойде Прод и я изкара. През останалата част от деня засяха, като Сам зареждаше редосеялката. Машината продължаваше да си прави сама капани и да пада в тях и се наложи да я измъкват четири пъти. Като свършиха със сеитбата, Сам махна на Прод да отидат в обора, където вързаха умрялата крава с едно въже за врата и я изтеглиха с машината до гората. Когато най-после прибраха машината в обора за през нощта, Прод каза:

— Наистина този кон много ми липсва.

— Нали каза, че никак не ти липсва — нетактично си спомни Сам.

— Така ли? — каза Прод и като че ли започна да рови из паметта си. — Да — усмихна се той, като си припомни, — тогаз нищо не можеше да ме разтревожи, защото… ти знаеш защо. — Все още усмихнат, той се обърна към Сам и каза: — Ела да влезем вкъщи. — Усмивката не слизаше от лицето му.

Влязоха през кухнята. Тя беше още по-занемарена, отколкото изглеждаше отвън, дори часовникът беше спрял. Все със същата усмивка Прод отвори вратата на стаята на Джак и каза:

— Погледни, момче. Влизай направо и погледни.

Сам влезе и надникна в плетеното кошче. Тензухът беше накъсан, а синият памучен плат — влажен и вонящ. Очите на бебето бяха като тапицерски кабърчета, а кожата му — с цвят на горчица. Черепът му беше покрит с къса, синьо-черна, остра като конски косъм коса. Дишаше шумно.

Изражението на Сам не се промени. Той се обърна и отиде в кухнята, където застана загледан в една от димитните завеси, паднала на пода.

Все още усмихнат, Прод излезе от стаята на Джак и затвори вратата.

— Видя, че туй, слава богу, не е Джак — каза той отново с усмивка. — Майка трябва да е заминала да търси Джак. Да, да, точно тъй — заминала е да го търси. Тя не би се задоволила с нещо друго, сам знаеш. — Той пак се усмихна. — А за онова там докторът каза, че е монголоид. Нищо не може да се направи за него. Ще поотрасне и после трийсет години ще си стои все същото. Ако го заведеш при някой голям специалист в града, може да порасте и малко повече. — Говореше с усмивка. — Тъй каза докторът. Все пак не можеш го зарови в земята, нали?… За майка беше добре — тя толкоз обичаше цветя…

Сам не можеше да разбере толкова много думи, а и някои от тях излизаха твърде неясни от разтеглените в усмивка устни. Той насочи погледа си в очите на Прод. Разбра го точно какво иска — неща, които дори самият Прод не знаеше. И ги направи.

Когато свърши, двамата с Прод изчистиха кухнята. После изгориха кошчето заедно с пеленките, старателно ушити от стари чаршафи и прибрани в шкафа за бельо, както и овалното емайлирано корито, целулоидната дрънкалка и сините филцови обувчици с пухкави топчета, заедно с прозрачната целофанена кутия. Прод му махна весело от верандата.

— Ще видиш, като се върне майка. Тъй ще те натъпче с царевични питки, че ще се пръснеш.

 

— И да поправиш вратата на обора — каза дрезгаво Сам. — Пак ще дойда.

Понесъл товара си, той бавно се заизкачва по хълма и изчезна в гората. Из главата му се въртяха мисли, които не можеха да намерят израз нито в думи, нито в образи. За семейство Прод, сега пък и за тези деца. Семейство Прод бяха едно, преди да го приемат да живее при тях, а когато го прибраха при себе си, станаха нещо съвсем друго — сега знаеше със сигурност. А и той самият — докато беше сам, беше едно, а като прибра тези деца, стана нещо по-различно. Днес не отиде у Прод по някаква работа. Но след като отиде, трябваше да му помогне. И друг път пак ще отиде.

Самотен и сам. Самотният Сам. Сега и Прод беше самотен, и Джейни беше самотна, и близначките бяха самотни — е, всяка от тях имаше другата, но те бяха като един човек, разделен на две, който също е самотен. И той, Сам, пак беше самотен, макар че децата живееха при него.

Преди може би Прод и жена му не са били самотни. Нямаше как да разбере. Но никъде по света не съществуваше нещо като него, сам, освен тук, вътре в него. Значи светът го отхвърляше. Дори и семейство Прод сториха същото, като му дойде времето. И Джейни беше отхвърлена, и близначките също, така каза Джейни.

Странно, но някак си ти става по-леко, след като разбереш, че си самотен, помисли си Сам.

 

Първите слънчеви отблясъци вече разсейваха нощния мрак, когато стигна вкъщи. Бутна вратата с коляно и влезе. Джейни рисуваше с плюнка и кал върху стара порцеланова чиния. Близначките седяха както обикновено в една от високите ниши в скалата и си шушукаха.

Джейни скочи.

— Какво е това? Какво си донесъл?

Сам внимателно го постави на пода. Близначките се появиха от двете му страни.

— Това е бебе! — каза Джейни и вдигна очи към Сам.

— Бебе ли е?

Сам кимна. Джейни отново се вгледа.

— Най-отвратителното бебе, което някога съм виждала.

— Няма значение — каза Сам. — Дай му нещо да яде.

— Какво?

— Не знам — каза Сам. — И ти си почти бебе. Трябва да знаеш.

— Откъде го взе?

— От една ферма.

— Отвлякъл си дете! Разбираш ли?

— Какво значи отвлякъл?

— Значи да откраднеш някого. Когато открият, че бебето го няма, ще пратят тук полицай и той ще те застреля, ще те сложи на електрическия стол.

— Това ли било? — каза Сам с облекчение. — Няма кой да открие. Уредил съм всичко с единствения човек, който знае за бебето — баща му. Майката, тя е умряла, но той не знае. Мисли си, че е заминала някъде на изток, в родния си край. Още я чака. Както и да е, ти го нахрани.

Той свали якето си. Много топло държаха тук тези деца. Бебето лежеше неподвижно, с отворени мътни очи, които приличаха на копчета, и дишаше твърде шумно. Джейни стоеше до огъня и замислено съзерцаваше котлето. Най-после бръкна вътре с голяма лъжица и изцеди малко бульон в една консервена кутия.

— Мляко — каза тя, докато вършеше това. — Ще трябва да почнеш да отмъкваш по малко мляко. Бебетата ядат мляко повече и от котките.

— Добре — съгласи се Сам.

Близначките, облещили бялото на очите си, наблюдаваха как Джейни излива бульона върху безразличната уста на бебето.

— Все пак нещо влиза — обяви Джейни оптимистично.

— Да, в ушите му — каза Сам не от чувство за хумор, а защото точно това виждаше.

Джейни хвана бебето за ризката и го поизправи. При това положение бульонът започна да се излива не в ушите, а във врата му. В устата му едва ли влизаше нещо.

— А, май ще мога — неочаквано каза Джейни като че ли в отговор на някаква забележка. Близначките се изкикотиха и заподскачаха наоколо. Джейни отдръпна консервената кутия на няколко инча от лицето на бебето и се прицели с присвити очи. Бебето веднага се задави и повърна някаква течност, която без съмнение беше бульон. — И така не става, но все пак ще успея — не се отчайваше Джейни. Тя се мъчи в продължение на половин час, докато най-после бебето заспа.

 

Един следобед Сам наблюдава известно време бебето и близначките и побутна Джейни с големия пръст на крака си.

— Какво става там?

Тя погледна.

— Говори им.

Сам се замисли.

— Някога и аз можех да правя това — да чувам бебетата.

— Бони казва, че всички бебета могат да го правят, а и ти си бил бебе, нали? Аз не помня някога да съм можела да чувам бебета — добави тя. — Освен близначките.

— Искам да кажа — помъчи се да обясни Сам, — че аз можех да чувам бебетата, след като вече бях порасъл.

— Тогава сигурно си бил идиот — категорично заяви Джейни. — Идиотите не разбират хората, но разбират бебетата. Мистър Уидкоум, при когото живееха близначките, някога имал приятелка, която била идиот. Бони ми каза.

— Значи туй бебе е нещо като идиот — предположи Сам.

— Ами да. Бийни казва, че то е особено, нещо като сметачна машина.

— А какво е сметачна машина?

Джейни обясни, имитирайки огромното търпение, което демонстрираше учителката й от детската градина.

— Това е нещо, което ти дава верния отговор, като натиснеш разни копчета.

Сам поклати глава.

— Виж сега — опита Джейни отново, — ако имаш три цента и четири цента и пет цента и осем цента — колко цента стават всичко?

Сам безпомощно сви рамене.

— Виждаш ли? А ако имаш сметачна машина, натискаш копчето за две и копчето за три и по едно копче за всички останали, после дърпаш една ръчка и машината ти казва всичко колко имаш. Освен това тя никога не греши.

Сам бавно осмисли всичко това и кимна. После посочи към касетката от портокали, която служеше за кошче на Бебето, и към близначките, наведени над него като омагьосани.

— Но то няма никакви копчета за натискане.

— Аз употребих тази дума в преносен смисъл — рече важно Джейни. — Виж сега — казваш на Бебето нещо, после му казваш още нещо. То ще свърже тези две неща и ще ти каже резултата, точно както сметачната машина прави с едно и две и…

— Добре де, какво нещо?

— Каквото и да е. — Тя го погледна. — Ама ти знаеш ли, че си доста глупавичък, Сам. И най-простото нещо трябва да ти се обяснява по пет пъти. Слушай сега. Ако искаш да знаеш нещо, питай мен, аз ще питам Бебето, то ще намери отговора и ще го каже на близначките, те ще го кажат на мен, а аз ще го кажа на теб. Кажи сега какво искаш да знаеш.

Сам гледаше замислено огъня.

— Не се сещам за такова нещо.

— Как да не се сещаш, като непрекъснато ме питаш разни глупости!

Без да се обижда, Сам седна и се замисли. Джейни се зае с коричката на една рана на коляното си, като внимателно я чоплеше с нокът от всички страни.

— Да речем, че имаш трактор — каза Сам след половин час — и той непрекъснато затъва в угарта. Как мога да направя тъй, че вече да не затъва? Може ли Бебето да ми каже такова нещо?

— Всичко може, нали ти казах — сопна се Джейни.

Обърна се и погледна към Бебето. То си лежеше както обикновено и тъпо гледаше към тавана. После тя погледна към близначките.

— Не знае какво е трактор. Като питаш нещо, трябва да му обясниш всичко, за да може то да сглоби отделните части.

— Че ти нали знаеш какво е трактор — каза Сам — и какво е угар, и какво е затъвам? Ти му обясни.

— Добре де — съгласи се Джейни и отново повтори всичко, като излъчваше към Бебето, а приемаше от близначките. После се изсмя.

— Казва да не караш из полето, щом искаш да не затъваш. И сам би могъл да се сетиш за това, тъпак такъв.

— Ами ако трябва да го използваш точно на полето. Тогава…?

— Да не мислиш, че цяла нощ ще му задавам глупави въпроси?

— Значи то не може да отговаря, както казваш.

— Може! — Тъй като поставяха думите й под съмнение, Джейни се амбицира. Следващият отговор беше:

„Постави му големи и широки колела.“

— Ами ако нямаш пари за такива колела, нито време и инструменти да ги туриш?

Този път отговорът беше:

„Онази част от него, която е върху твърда земя, трябва да е много тежка, а частта, която е върху меката земя, трябва да е съвсем лека; помежду им може всякак.“

Джейни едва не обяви стачка, когато Сам поиска да узнае как може да стане това, а когато Сам отхвърли предложението да товари и разтоварва камъни, съвсем й писна. Заяви, че това е глупаво, защото Бебето съпоставя всички факти, които му съобщават, с всички факти, известни му отпреди, и спонтанно дава верен отговор, който е сбор от гуми плюс тегло, плюс супа, плюс птичи гнезда и бебета, плюс угар, плюс диаметри на колела, плюс слама. Сам вироглаво продължаваше да се връща на основния въпрос и накрая стигнаха до задънена улица, тъй като се оказа, че има някакъв начин, но Сам и Джейни не познават нужните факти, за да им бъде обяснен. Джейни каза само, че става дума за нещо като радиолампи и още следващата нощ Сам се вмъкна в един сервиз за радиоприемници и открадна книги, колкото можеше да носи. Той я врънка неотстъпно, докато Джейни нямаше повече сили да се съпротивлява и накрая се предаде. Дни наред тя преглежда елементарни текстове, свързани с електричество и радиоприемане, от които нищо не разбираше, но които Бебето явно възприемаше с голяма лекота.

Най-после попаднаха на онова, което търсеха — нещо, което Сам можеше да направи сам. То представляваше един лост, който при натискане щеше да прави трактора по-тежък, а при освобождаване — по-лек, и едно просто устройство прикрепено към предните колела, което щеше да увеличава теглителната им сила — sine qua non, според Бебето.

В тази полупещера, полуколиба с огън, който димеше в средата, и окачено над него парче месо, което бавно се въртеше от издигащия се топъл въздух, с помощта на две дечица, които не можеха да говорят, едно монголоидно бебе и едно дете с прекалено остър език, което като че ли го презираше, но винаги му оставаше вярно, Сам направи устройството. Направи го не защото се интересуваше особено от самото устройство и принципа му на действие (който той не можеше и никога нямаше да разбере), а защото един възрастен човек, който някога го бе научил на нещо, за което Сам не можеше да намери точната дума, бе загубил разума си от преживяната загуба, а трябваше да работи и нямаше пари да си купи кон.

 

Вървя почти цяла нощ и призори го постави. Идеята за „приятна изненада“ беше твърде изтънчена за Сам, но намерението му беше точно такова. Искаше на сутринта устройството да е готово за работа и старецът да не губи време, като обикаля наоколо и задава въпроси, на които той не би могъл да му отговори.

Машината беше затънала сред полето. Сам свали устройството, което бе навил около врата и раменете си, и започна да го поставя, следвайки точно инструкциите, които беше успял да извлече от Бебето. Нямаше много работа. Един тънък проводник трябваше да се увие два пъти около кожуха на съединителя. Този проводник отиваше към скобите на главините на предните колела. Малките четчици трябваше да опрат до вътрешната страна на барабаните. Това беше устройството, което увеличаваше теглителната сила на предните колела. Оставаше да закрепи за кормилната колона малката кутийка с четирите сребристи проводника, които излизаха от нея и отиваха към четирите ъгъла на рамата.

Качи се в машината и дръпна лоста към себе си. Рамата изскърца и машината като че ли се вдигна на пръсти. Бутна лоста напред. С рязък удар предният мост и диференциалната кутия опряха на твърдата земя. Погледна с възхищение малката кутийка и върна лоста в неутрално положение. Огледа разните педали, ръчки, лостове и копчета, с които се управляваше машината. Въздъхна.

Жалко, че не му стигаше умът да я подкара.

Слезе и тръгна нагоре по хълма към къщата да събуди Прод. Прод го нямаше. Кухненската врата зееше отворена и се полюшваше от лекия ветрец. Стъклото бе излязло от рамката и паднало на земята. Рояк оси си правеха гнездо от кал под мивката. Миришеше на сух и прашен дъсчен под, на мухъл и на застояла пот. Иначе беше що-годе прибрано — кухнята изглеждаше почти както я бе оставил, след като почистиха с Прод при последното му идване. Единственото ново нещо освен гнездото на осите беше един лист, закован на стената за четирите ъгъла. Целият беше изписан. Сам го свали внимателно, сложи го на масата, изглади го, повъртя го из ръцете си и като въздъхна, го сгъна и го прибра в джоба си.

Жалко, че не можа да се научи да чете.

Излезе от къщата и повече не се върна там. Влезе в гората, без да се обърне назад. Машината остана навън, сред полето, и с течение на времето започна бавно да се разпада, разяждана от ръждата, но странните сребристи проводници си оставаха все така здрави и лъскави. Захранвано от бавно освобождаваната, но неизчерпаема атомна енергия, устройството можеше практически да осъществи полет без крила; беше ключ, който можеше да открие нова ера в транспорта, подемната техника и междупланетните полети. Направено, от един малоумен, използувано по идиотски начин да замести един кон, умрял от шап, глупаво изоставено, безнадеждно забравено… Първият антигравитационен генератор на Земята.

Малоумният!

 

Скъпи Сам шъ зъкува тва на видно място задъ можеш дъго видиш ас съ махъм отук не знам що сь застоях толкос дълго. Майка замина на исток в Уъмспрт Пенсилваниа и вече удавна я няма и на мен ми умръзна дъ чакъм. Мислех дъ прудам тракторъ дъ искаръм някой леф за испът но той тъй зъседна че не можах дъ го зъкаръм до градъ дъ го прудам. Тъй че просто зъминавъм и дъ става квото ще все някък шъ съ управя къто знам че Майка е там някъде. Няма нужда дъ съ грижиш зъ имотъ ас достатъчно съм съ блъскал на него. Можеш дъ вземеш квото ти путряба. Ти си дубро момче беше дубър приятел е ду виждане дъно някуга пак съ видим бог дъ тъ Благуслови твой стар приятел Е. Прод

 

За три седмици Сам накара Джейни да му прочете писмото четири пъти и всяко прочитане объркваше още повече и без това обърканите му мисли. На много от въпросите се мъчеше да си отговори сам, за други — искаше помощ.

Досега той вярваше, че Прод е бил единственото, което го е свързвало с външния свят, а децата са просто изхвърлени на бунището на човечеството, както и той самият. Затова загубата на Прод, а той беше абсолютно сигурен, че вече никога няма да види стареца, означаваше за него скъсване на връзката с живота или поне скъсване на връзката с всичко разумно и целенасочено, с възможността за общуване — с други думи, с всичко, което можеше да обмисли съществуването му.

— Питай Бебето какво значи приятел.

— Казва, че приятел е човек, който винаги ще те обича, независимо дали те харесва или не.

Да, но Прод и жена му се отърваха от него, когато стана пречка, след толкова години — значи те са били готови да направят това още през първата година, и през втората, и през петата, през цялото време, всеки момент. Не можеш да кажеш, че си част от нещо или някой, който винаги е готов да постъпи така с теб. Приятели… Може би не са го искали само за известно време, а може и да са го обичали през всичките тези години.

— Питай Бебето можеш ли наистина да бъдеш част от някого, когото обичаш.

— Казва, че можеш, но само ако обичаш и себе си.

Най-важното събитие в живота му, нещо, с което сравняваше всичко останало, беше това, което му се случи на брега на вира. Трябваше да го разбере. Беше сигурен, че ако успее да го проумее, би могъл да разбере всичко друго. Да разбере този миг, в който не съществуваха никакви задръжки, никакви прегради и бариери между него и това друго същество — не беше нужно мъчителното търсене на думи, усилието да разбереш мислите на другия. Само пълно сливане.

Какво е бил тогава? Как го каза Джейни?

Идиот. Да, идиот.

Тя каза, че идиотът е възрастен човек, който чува само беззвучната реч на бебетата. Тогава какво беше онова същество, с което се бе слял в онзи кошмарен ден?

— Питай Бебето как се нарича възрастен човек, който може да говори както бебетата.

— Невинно същество, казва.

Той е бил идиот, който чува беззвучния шепот. Тя — невинно същество, което и след като е пораснало, може да говори по този начин.

— Питай Бебето какво става, когато един идиот и едно невинно същество са един до друг.

— Казва, че само ако се докоснат, невинният вече няма да е невинен, а идиотът няма да е идиот.

Той се замисли. Невинното същество беше най-красивото нещо на света. Веднага се запита: „А кое му е толкова красивото на невинния?“ И отговорът — този път бърз почти като отговорите на Бебето: „Красиво е самото очакване.“

Очакването края на невинността. И идиотът очаква края на своето малоумие, но в това има нещо грозно. Така че всеки от двамата намира края си в тази среща — това е цената на сливането.

Изведнъж го обзе дълбока радост. Значи, ако това е така, той не е унищожил, а е създал нещо… и когато го загуби, болката му е била напълно оправдана. А за загубата на семейство Прод не си заслужаваше да страда.

Какво става с мен? Какво става с мен? — питаше се той трескаво. — Така се мъча да разбера какво представлявам и на какво принадлежа…? Нима и това означава, че съм отхвърлен от хората, че съм изрод, че съм различен?

— Питай Бебето кои хора непрекъснато се опитват да разберат какво представляват и към какво принадлежат.

— Казва, че всички.

— Тогава аз — прошепна Сам, — аз какво съм?

— Какво съм? — изрева той минута след това.

— Млъкни за малко. Не може да го изрази… ъъъ… Виж сега — казва, че то е нещо като външен мозък, който смята, че аз съм тялото, близначките са ръцете и краката, а ти си главата. Казва, че „аз“ — това сме всички ние.

— Значи аз принадлежа някому. Принадлежа! Аз съм част от теб и от близначките, и от Бебето!

— Ти си главата, глупчо!

Сам помисли, че ще му се пръсне сърцето. Огледа ги всички поред: ръце — да посягат и хващат, тяло — да се грижи за всички, един безпогрешен компютър, но без мозък и… главата, която да го управлява.

— И ще порастем, Бебе. Ние току-що се родихме!

— Дума да не става, казва. Не и с такава глава. Ние можем да направим практически всичко, но е малко вероятно. Казва, че ние наистина сме нещо, но това нещо е идиот.

Така Сам стигна до себепознанието; и като малцината други успели да се изкачат на този връх преди него, откри, че се намира едва в подножието на огромни планински зъбери.