Джон Стайнбек
За мишките и хората (6)

Глава 6

В късния следобед дългият зелен вир на река Салинас беше замрял. Слънцето бе напуснало вече долината, за да се изкатери по склоновете на Габиланските планини, чиито върхове все още розовееха под лъчите му. Но над вира и чинарите бе легнала приятна сянка.

Водна змия се плъзна леко по вира, обръщайки насам-натам изправената си като перископ глава; тя преплува вира на дължина и стигна до краката на неподвижна чапла, застанала в плитчината. Клюнът се стрелна надолу, хвана малката змия за главата и тя изчезна в него, като мяташе бясно опашка.

Отдалеч зашумя вятър и премина като вълна по върховете на дърветата. Сребристите чинарови листа затрепераха, а сухата кафява шума по земята полетя тук-таме, подгонена от леките пориви на зефира. Зелената повърхност на вира се набръчка.

После вятърът замря тъй внезапно, както се бе появил, и отново настъпи покой. Чаплата стоеше неподвижна в плитчината и чакаше. Друга водна змия заплува по вира, обръщайки насам-натам изправената си като перископ глава.

Внезапно от гъсталака се появи Лени. Движеше се мълчаливо като мечка. Чаплата размаха криле, отдели се от водата и литна надолу по течението. Змията се свря между тръстиките в края на вира. Лени се приближи тихо до водата, коленичи и започна да пие, допрял устни до повърхността. Някаква птичка изшумоли в сухата шума зад него и той вдигна глава, напрегна слух и зрение, но като видя птичката, отново допря устни до водата.

Като утоли жаждата си, седна на брега успоредно на вира, та да може да наблюдава и пътеката. Обгърна с ръце крака и подпря брадата в коленете.

Светлината бягаше от дола, а върховете на планините пламтяха сякаш още по-ярко.

— Не съм забравил, ей! — каза си тихо Лени. — Ще се крия в храсталака и ще чакам Джордж. — Той нахлупи шапката над очите си. — Джордж има да ме хока. Пак ще каже, че иска да си живее самичък, да не му създавам главоболия. — Той обърна глава към блесналите планински върхове. — Ще се запилея нататък и ще намеря някоя пещера — каза той и додаде тъжно: — … и никога вече няма да помириша кечъп. Но какво от това? Щом Джордж не ме иска… ще се махна. Ще се махна!

В този миг в съзнанието му изплува една ниска и пълна възрастна жена. Тя носеше очила с дебели стъкла и огромна престилка с джобове — колосана и чиста. Жената се изправи пред Лени, сложи ръце на кръста и го изгледа намръщено и неодобрително. После заговори с гласа на Лени:

— Колко пъти ти казах? — рече тя. — Колко пъти ти казах да слушаш Джордж? Къде ще намериш такъв добър приятел? Но ти не искаш и да чуеш. И все правиш бели.

— Мъча се да го слушам, лельо Кларо — отговори Лени. — Мъча се, мъча се, ама нищо не излиза.

— Ти никога не помисляш за Джордж — продължи тя с гласа на Лени. — Той е толкоз добър към тебе. Има ли парче пай, половината, па и повече, ще даде на теб. Да не говорим за кечъпа — всичкия ти го дава.

— Знам — каза Лени смазан. — Мъча се да го слушам, лельо. Мъча се непрекъснато.

— Как хубавичко щеше да си живее той, да те нямаше тебе — прекъсна го тя. — Ще си вземе заплатата, па ще иде в някое заведение с жени или ще влезе в казиното да играе моникс. Но, нали трябва да се грижи за тебе.

— Знам, лельо — рече Лени и изохка от мъка. — Е, ще хвана баирите, ще намеря някоя пещера и ще си заживея там, та да не преча на Джордж.

— Ти само това си баеш! — скастри го тя. — Само това разправяш, хем много добре знаеш, че никога няма да го направиш. Лепнал си се за Джордж и така ще си караш, има да му вадиш душата.

— Бе по-добре е да се махна — каза Лени. — Сега Джордж и без това няма да ми даде да гледам зайците.

Леля Клара изчезна и в съзнанието на Лени изплува гигантски заек. Той клекна срещу него, поклати уши и му направи муцуна. После проговори — пак с гласа на Лени.

— Ще гледаш зайци! — каза презрително той. — Глупак с глупак! Много ти разбира чутурата от зайци? Само ще ги забравяш и ще ги държиш гладни. Нищо повече. А какво ще каже Джордж после?

— Няма да ги забравям! — извика Лени.

— На кого ги разправяш? — каза заекът. — Да вземе човек, че да ти одере кожата, ама не си струва труда. Бог е свидетел, че Джордж не пожали сили да те измъкне от помията, но напразно. Съвсем си побъркан, ако мислиш, че сега ще те остави да гледаш зайците. Дума да не става! Ще вземе една тояга и ще ти счупи главата, разбра ли!

— Не е вярно — възрази войнствено Лени. — Джордж няма да направи такова нещо. Познавам Джордж от… забравих откога… но той никога не ме е бил с тояга. Добър е той, няма да ме бие.

— Да, ама му е дошло до гуша от тебе — каза заекът. — Ще те опуха едно хубавичко и ще те остави да си чукаш главата.

— Няма! — извика неистово Лени. — Няма да стори такова нещо! Знам го аз Джордж. Нали все заедно си ходим.

Но заекът повтаряше ли, повтаряше:

— Ще те остави, сине майчин! Ще те остави! Ще те остави, сине майчин!

Лени запуши уши с ръце.

— Няма, няма, ти казвам! — упорствуваше той, а после закрещя: — Джордж! Ей, Джордж! Джордж!

Джордж излезе тихичко от гъстака и заекът изчезна.

— Какво си се развикал? — каза спокойно Джордж. Лени се изправи на колене.

— Няма да ме оставиш, нали, Джордж? Знам си аз, че няма.

Джордж пристъпи сковано и седна до него…

— Няма, разбира се.

— Тъй си и знаех — извика Лени. — Не си такъв ти.

Джордж не каза нищо.

— Джордж! — повика го Лени.

— Да?

— Пак направих беля.

— Няма значение — отговори Джордж и отново замълча.

Слънцето огряваше сега само най-високите върхове. Сянката в долината беше синя и мека. От далечината долитаха мъжки гласове. Джордж извърна глава и се вслуша в тях.

— Джордж! — повика го Лени.

— Да?

— Няма ли да ме ругаеш?

— Да те ругая ли?

— Ами да, нали все ме ругаеш, като направя беля. Няма ли да речеш: „Ако те нямаше тебе, щях да си взема петдесетте доларчета…“

— Боже мой! Забравяш всичко, а помниш всяка моя дума.

— Е, започвай де!

Джордж потръпна и подхвана вцепенен:

— Ако бях сам, така лесно щях да си живея. — Гласът му беше равен, безстрастен. — Щях да си работя и за нищо да не мисля.

Той млъкна.

— Продължавай — каза Лени. — „А дойде ли краят на месеца…“

— А дойде ли краят на месеца, вземам си петдесетте доларчета… и в някое заведение.

Джордж пак млъкна. Лени го гледаше с нетърпение.

— Продължавай, Джордж — каза той. — Няма ли да ругаеш повече?

— Не — отговори Джордж.

— Ще се махна, то се е видяло — рече Лени. — Щом не ме искаш, ще хвана баирите и ще си заживея в някоя пещера.

Джордж потръпна отново.

— Не, искам да си останеш при мен — каза той.

— Разкажи ми пак както по-рано — заумилква се Лени.

— Какво да ти разкажа?

— За другите и за нас.

— Такива като нас нямат семейство — подзе Джордж. — Посберат малко парици, па ги пропилеят. Нямат си никого, никой не дава пукната пара за тях.

— Но при нас е друго! — възкликна Лени щастлив. — Кажи сега за нас.

Джордж мълча известно време.

— Но при нас е друго — рече той.

— Защото…

— Защото аз си имам приятел…

— И аз си имам приятел. Двамата сме приятели и се грижим един за друг — извика възторжено Лени.

Вечерният ветрец полъхна над поляната, зашумоли в листата и набразди зеления вир. Отново долетяха виковете на мъже, този път по-близки от преди.

Джордж свали шапка и каза с разтреперан глас:

— Свали си и ти шапката, Лени, да те полъхне ветрец.

Лени си свали послушно шапката и я сложи на земята пред себе си. Сянката над долината стана още по-синя, вечерта настъпваше бързо. Вятърът донесе до тях пукот на съчки в храсталака.

— Кажи сега как ще си живеем — подсети го Лени. Джордж се беше заслушал в далечния шум. За миг лицето му придоби замислен вид.

— Погледни оттатък реката, Лени, и ще видиш като наяве това, дето ще ти кажа.

Лени обърна глава и устреми поглед отвъд вира, по притъмнелите склонове на Габиланите.

— Ще си купим една фермичка… — започна Джордж. После измъкна от джоба си пистолета на Карлсън и свали предпазителя. Ръката с пистолета се подпря на земята зад гърба на Лени. Джордж погледна Лени в тила — там, където гръбнакът се съединява с черепа.

Нагоре по реката се чу мъжки глас, друг му отвърна.

— Продължавай — подкани го Лени. Джордж вдигна пистолета, но ръката му затрепера и той пак я подпря на земята.

— Продължавай — каза Лени. — Кажи как ще си живеем. Ще си купим фермичка и…

— Ще си имаме крава — продължи Джордж, — а също прасенце и кокошчици… Ще засадим и ливадка с люцерна…

— За зайците! — възкликна Лени.

— За зайците — повтори Джордж.

— И аз ще гледам зайците.

— И ти ще гледаш зайците.

Лени се захили до ушите от щастие.

— И ще си живеем царски — каза той.

— Да.

Лени обърна глава.

— Не се обръщай, Лени. Гледай оттатък реката, че да видиш като наяве фермичката.

Лени го послуша. Джордж погледна към пистолета. В този миг в гъстака се чуха стъпки. Джордж се обърна по посока на шума.

— Продължавай, Джордж. Кога ще я купим?

— Скоро…

— Аз и ти.

— Ти… и аз. И всеки ще бъде добър към тебе. Никакви главоболия вече. Никой никому няма да прави зло.

— Аз пък мислех, че те е хванало яд на мене, Джордж — рече Лени.

— Не — отвърна Джордж, — не, Лени. Не ме е яд. Никога не ме е било яд на тебе и сега не ме е яд. Искам да разбереш това.

Гласовете се чуваха по-близо. Джордж вдигна пистолета и се заслуша в тях.

— Хайде по-бързо — примоли се Лени. — Нека я вземем веднага.

— Разбира се, още сега. Нямам друг изход, нямаме друг изход.

Джордж вдигна пистолета и доближи дулото до тила на Лени. Ръката му трепереше неудържимо, но лицето му се вкамени, а с това и ръката се успокои. Той дръпна спусъка. Трясъкът от изстрела се втурна нагоре по ридовете и пак се върна. Лени потрепера, после се захлупи бавно на пясъка и не мръдна повече.

Джордж потръпна, погледна пистолета и го запрати на брега до купчината пепел.

Храсталаците се изпълниха с викове и шум от тичащи крака.

— Джордж, къде си, Джордж? — разнесе се гласът на Слим.

Но Джордж седеше вцепенен и гледаше дясната си ръка, която бе захвърлила пистолета.

Групата изскочи на откритото, водена от Кърли. Той забеляза Лени на пясъка и извика:

— Свършено е с него.

После се приближи до Лени, погледна го, а след това погледна Джордж.

— Точно в тила — каза тихо той. Слим отиде право при Джордж и седна до него, съвсем близо до него.

— Успокой се — рече Слим. — Понякога се налага.

Но Карлсън се надвеси над Джордж.

— Как стана? — попита той.

— Ей тъй, стана — отвърна уморено Джордж.

— Пистолетът ми у него ли беше?

— У него.

— И ти му го взе и го застреля?

— Точно така — отвърна Джордж почти шепнешком, без да откъсва поглед от дясната си ръка, която бе държала оръжието.

Слим дръпна Джордж за лакътя.

— Ела, Джордж, ела да му пийнем двамата по едно. Той се остави на Слим да го вдигне.

— Да му пийнем.

— Трябваше, Джордж. Бога ми, трябваше — каза Слим. — Хайде с мене сега.

И той поведе Джордж по пътеката към шосето. Кърли и Карлсън се загледаха след тях.

— Какво ли пък ги яде тия двамата, дявол го взел! — рече Карлсън.