Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (8)

8. Снейп — победител^[1]

Хари не можеше да помръдне нито един мускул. Лежеше свит в мантията невидимка и чувстваше как кръвта от носа му се стичаше, топла и влажна, по лицето му, докато той се ослушваше за стъпки в коридора. Неговата внезапна мисъл беше че някой щеше да провери със сигурност отделенията преди влакът да замине отново. Но едновременно с нея дойде и отчайващата мисъл, според която дори ако някой погледнеше в отделението, нямаше да го видят или чуят. Неговата надежда беше, че някой друг щеше да влезе и стъпи отгоре му.

Хари мразеше Малфой повече откогато и да било докато лежеше свит като костенурка в черупката си, а кръвта капеше право в отворената му уста. В каква глупава ситуация се намираше той… и сега, след като последните няколко стъпки заглъхнаха, всеки крачеше по тъмната платформа отвън; той можеше да чуе стененето на дънери на дървета и шумен брътвеж от разговор.

Рон и Хърмаяни щяха да си помислят, че той е слезнал от влака без тях. Но още щом пристигнеха в „Хогуортс“ и заемеха местата си в Голямата зала, разгледаха няколко пъти масата на „Грифиндор“ щяха най-накрая да забележат, че той липсва там, а той, без съмнение, щеше вече да е на половината път обратно към Лондон.

Той се опита да произведе звук, дори сумтене, но беше невъзможно. Тогава той си спомни, че магьосници като Дъмбълдор можеха да извършват заклинания без да говорят, така че той се опита да се съсредоточи върху своята пръчка, която беше паднала от ръката му, повтаряше в главата си думите „Акцио пръчка!“ отново и отново, но нищо не се получаваше. Стори му се, че чува шумоленето на дърветата, които обграждаха езерото, и далечния крясък на сова, но нито звук от търсене или поне (той се намрази за това, че дори се надяваше) паникьосани гласове, които да се чудят къде ли е отишъл Хари Потър. Чувство на безнадеждност се процеди през него когато си представи как конвоя на тестралите тегли каретите, търкалящи се нагоре към училището и подтиснатите викове на смехът, който излизаше от каретата на Малфой, където той вероятно разказваше за атаката си към Хари на Краб, Гойл, Забини и Панси Паркинсън.

Влакът се клатушкаше, карайки Хари да се преобърне на другата страна. Сега той зяпаше прашната долна страна под седалките вместо тавана. Подът започна да вибрира, докато двигателят зарева в признак на живот. Експресът напускаше и никой не знаеше, че той беше все още вътре в него…

След това почувства как мантията невидимка се свлича от него и един глас над главата му каза:

— Здрасти, Хари.

Последва проблясване на червена светлина и тялото на Хари беше размразено; той беше способен вече да заеме по-удобна позиция за сядане, бързо изтри кръвта около себе си с дланта си, вдигна главата си, за да погледне нагоре, където видя Тонкс, която държеше манията невидимка, която тя току-що свали свали от гърба му.

— По-добре да се махаме от тук, — каза тя, докато прозорците на влака се замъглиха от парата и те почнаха да се местят извън спирката. — Хайде, ще скочим.

Хари бързаше след нея в коридора. Тя отвори вратата на влака и скочи на платформата, която сякаш се плъзгаше под тях, докато влакът набираше скорост. Той я последва, на перона се олюля, но се изправи навреме, за да види как блещукащата червена парна машина набира скорост, минава зад ъгъла и изчезва от погледа му.

Въздухът в студената нощ сякаш галеше все още туптящият му нос. Тонкс го наблюдаваше; той се почувства ядосан и засрамен от факта, че тя го беше заварила в такава нелепа ситуация. Тя тихо му върна мантията невидимка.

— Кой ти причини това?

— Драко Малфой, — каза Хари горчиво. — Благодаря за… ами…

— Няма проблем. — каза Тонкс, без да се усмихва. От това, което Хари можеше да види в тъмнината, тя беше със същата мишесто-сива коса и изглеждаше точно толкова нещастна, колкото последният път, когато Хари я видя в „Хралупата“. — Мога да оправя носа ти, ако седиш мирно.

Хари не мисли много по този въпрос; той възнамеряваше да посети Мадам Помфри, сестрата, при която Хари се чувстваше малко по-уверен щом стане въпрос за лекуване със заклинания, но щеше да прозвучи грубо да го каже, за това застана неподвижно и затвори очи.

— Епискей. — каза Тонкс.

Хари почувства носа си много топъл, а след това много студен. Той вдигна ръка и го опипа предпазливо. Изглежда вече беше наред.

— Много благодаря!

— По-добре си сложи мантията отново и така ще можем да отидем до училището. — каза Тонкс, все още без да се усмихва. Докато Хари нахлузваше отгоре мантията си, тя размахна пръчката си и едно огромно сребристо четирикрако създание изригна от нея, след което излетя в тъмнината.

— Това Патронус ли беше? — попита Хари, който вече беше виждал как Дъмбълдор изпраща съобщения като това.

— Да, изпращам го до замъка, за да знаят, че съм те намерила и да не се тревожат за теб. Хайде, по-добре да не се размотаваме.

Те потеглиха към алеята, която беше път към училището.

— Как ме намери?

— Забелязах, че не слезна от влака и знаех, че имаш такава мантия невидимка. Помислих си, че се криеш по някакви причини. Когато видях, че влакът понечи да заминава вече, реших да проверя какво става с теб.

— Но какво правиш тук всъщност? — попита Хари.

— Аз съм поставена в Хогсмийд сега, за да има допълнителна защита за училището. — каза Тонкс.

— Само вие ли сте тук или…?

— Не, Праудфуут, Севидж и Доулиш също са тук.

— Доулиш, аврорът, който нападна Дъмбълдор миналата година?

— Точно така.

Те се влачиха нагоре по тъмната, безлюдна алея, следвайки пресните следи от минали карети по пътя. Хари гледаше Тонкс острани изпод мантията. Миналата година тя беше любопитна (ако става за въпрос, понякога даже дразнещо много), разсмиваше се лесно, правеше шеги. Сега тя изглеждаше като че ли по-стара и по-целеустремена. Дължеше ли се това на миналогодишните събития в Министерството? Той размишляваше разхвърляно как Хърмаяни щеше да казва нещо за Сириус на нея, че не била нейна вината изобщо, но той не можеше да го направи. Той беше далеч от идеята да я вини за смъртта на Сириус; беше нейна вина колко на всички други (и много по-малка от неговата), но той не обичаше да говори за Сириус, щом можеше да го избегне. И така те ходиха тежко в студената нощ без да си продумат, слушайки как дългото наметало на Тонкс шепне на земята зад тях.

Хари винаги беше пътувал с превоз до Хогсмийд и чак сега той разбра колко много всъщност бе разстоянието от спирката на селцето до „Хогуортс“. С голямо облекчение той най-накрая видя високите колони от двете страни на портите на замъка, всяка от която беше с изобразен крилат глиган. Беше му студено, беше гладен и се чувстваше ревностен да остави тази нова, мрачна Тонкс зад гърба си. Но когато се опита да бутне портите, разбра, че катинарът беше заключен.

— Алохомора! — каза той съсредоточен, насочвайки пръчката си към катинара, но нищо не се получи.

— Няма да свърши работа с такива като тези. — каза Тонкс. — Дъмбълдор ги омагьоса собственоръчно.

Хари се огледа наоколо.

— Мога да изкача някоя стена. — предполжи той.

— Не, не би могъл. — каза Тонкс твърдо. — Анти-натрапник обрича всички опитали. Сигурността е стегната стократно това лято.

— Добре тогава, — каза Хари, започвайки да изглежда раздразнен от липсата на помощ от нейна страна, — предлагам, че ще си спя тук цяла нощ и ще чакам сутринта.

— Някой идва за теб. — каза Тонкс, — Виж.

Фенер присвяткаше от далечната страна на замъка. Хари беше толкова доволен да го види, та можеше да изтърпи хъхрещите критики на Филч и да слуша как той ги мъмри за неспазването на времето. Така беше докато греещата жълта светлина беше на десет крака разстояние от тях и свали от него мантията невидимка и той не разпозна с погнуса кривия нос и дългата, черна и мазна коса на Сивиръс Снейп.

— Добре, добре, добре. — каза подигравателно Снейп, изваждайки неговата пръчка и отключвайки катинара отведнъж, така че веригите се увиха назад и изскърцаха в знак, че портите са отворени. — Добре направихте, като се появихте. Ах, аз пък си помислих, че носенето на училищните униформи ви пречат на външния вид.

— Не можех да се преоблека, аз нямах… — започна Хари, но Снейп го прекъсна:

— Няма нужда да чакаш, Нимфадора, Потър е — ах — на сигурно в моите ръце.

— Имах предвид Хагрид да получи съобщението. — каза Тонкс, мръщейки се.

— Хагрид закъсня за празненството по случай първия срок, точно като Потър тук, за това аз го поемам. И между другото, — каза Снейп, стоейки надалеч от Хари, за да може той да мине, — Интересуваше ме да видя твоя нов Патронус.

Той затвори портите пред лицето й с трясък и потупа веригите с пръчицата си, така че те се хлъзнаха, звънейки, отново на мястото си.

— Мисля, че бяхте по-добре със стария си, — каза Снейп, а злобата в гласа му беше ясно долавяща се. — Този новия изглежда твърде слаб.

Когато Снейп извъртя фенера настрани, Хари видя осветено иразжението на шок и гняв върху лицето на Тонкс. Тогава тя отново беше закрита от тъмнината.

— Лека нощ, — извика й Хари през рамо, докато вървеше навътре в замъка със Снейп. — Благодаря за… за всичко.

— Довиждане, Хари.

Снейп не проговори за около минута. Хари имаше чувството обаче, че по неговото тяло преминаваха вълни на омраза толкова силна, че изглеждаше невероятно, че Снейп не можеше да усети как го изгарят те. Беше го едва ли не гнус от Снейп още от първата им среща, но Снейп си беше поставил завинаги и отменимо отвъд възможностите да прости на Хари заради това, което мислеше за Сириус. Каквото и да казваше Дъмбълдор, Хари имаше време за размисъл през лятото и беше забелязал, че всички нападки от Снейп към Сириус бяха безопасно скрити, докато всички други от Ордена на Феникса се бореха макар и слаби, Волдемор явно беше мощен фактор, за това, че Сириус бе бързал така към Министерството в нощта, в която той умря. Хари се придържаше до тази представа, защото не можеше да вини Снейп, който усещаше удовлетворение, а Хари знаеше, че ако някой не съжаляваше за смъртта на Сириус със сигурност, то това беше човекът, който вървеше с него в тъмнината.^[2]

— Отнемам петдесет точки от „Грифиндор“ за това, че закъсняхте. — каза Снейп. — А, да, както и още двадесет за мъгълско облекло. Знаете, че аз не вярвам в това някоя къща да е била в ръцете на негативно влияещи хора толкова в началото на срока^[3]: Ние дори не сме почнали с пудинга. Може да поставиш нов рекорд, Потър.

Яростта и омразата, бълбукащи в Хари изглеждаше, че го нажежаваха до бяло, защото той предпочиташе да е обездвижен целия път обратно до Лондон, отколкото да е тук със Снейп, който непрестанно отправя нападки към него и да му държи сметка защо е закъснял.

— Предполагам искахте да се появите грандиозно, нали? — продължи Снейп. — И без летящата кола решихте, че появявайки се в Голямата зала посред празненството ще предизвикате драматичен ефект.

Но Хари остана мълчалив и след тази нападка, въпреки че мислеше, че гръдния му кош ще се пръсне. Той знаеше, че Снейп бе дошъл, за да му се подиграва и да се наслаждава на малкото минути, в които той можеше да измъчва Хари без никой да ги чува.

Най-после те достигнаха замъка и страхотните дъбови предни врати се отвориха в голямото и украсено фоайе, избухване на разговори и смях и звук от звънтящи чинии и чаши ги поздрави от вратите, стоящи отворени пред Голямата зала. Хари се замисли дали да не нахлузи обратно своята мантия невидимка докато намери мястото си на масата на „Грифиндор“ (която за съжаление беше най-далеч от фоайето, най-навътре в залата). Снейп като че ли беше прочел мислите на Хари, защото каза:

— Без мантията невидимка. Влезте, така че всеки да ви вижда, което със сигурност е точно това, което искате.

Хари започна да мърда от мястото си и да върви през отворените врати смело, само и само за да се отърве от Снейп. Голямата зала с четерите й маси, големи колкото къща и масата за персонала, плаващите свещи на тавана, които караха чиниите долу да блестят. Всичко това Хари виждаше размазано, обаче той продължи да върви бързо и мина покрай масата на „Хафълпаф“ преди те да са почнали да го зяпат и докато те ставаха, за да го виждат добре, той вече беше забелязал Рон и Хърмаяни, ускори крачка и си проби път до тях.

— Къде беше — брей, дявол да те вземе, какво си направил на лицето си? — каза Рон, пулейки се към него заедно с всички останали около тях.

— Защо, какво му е на лицето ми? — каза Хари; той взе една лъжица и се опита да се огледа в нея.

— Цялото е покрито в кръв! — каза Хърмаяни. Ела насам…

Тя вдигна пръчката си, каза „Таргео!“ и кръвта от лицето на Хари мигновено изчезна.

— Благодаря, — каза Хари, чувствайки как лицето му вече е чисто. — Как изглежда носа ми?

— Нормално. — каза Хърмаяни тревожно. — Защо пък да не изглежда? Хари, какво е станало? Много се притеснихме!

— Ще ви кажа по-късно. — каза Хари рязко. Той беше наясно, че Джини, Невил, Дийн и Шеймъс слухтяха; дори Почтибезглавия Ник, духът на „Грифиндор“ беше дошъл носейки се във въздуха по пейката, за да подслушва.

— Но… — каза Хърмаяни.

— Не сега, Хърмаяни. — каза Хари през зъби. Той се надяваше много на това, че те щяха изцяло да приемат, че той бе въвлечен в нещо героично, за предпочитане включвайки няколко смъртожадни и диментор. Разбира се, Малфой щеше да разпространи историята на колкото можеше повече хора, но все пак имаше възможност това да не стигне до твърде много уши на „Грифиндор“.

Той се протегна през Рон за двойка пилешки крака и шепа чипс, но преди да може да ги вземе, те изчезнаха и се превърнаха в пудинги.^[4]

— Изпусна разпределителната церемония, но както и да е. — каза Хърмаяни, докато Рон се опитваше да се добере до шоколадов десерт.

— Шапката да е казвала нещо интересно? — попита Хари, взимайки си парче петмез.

— Ами обичайното… съветва ни всички да се обединим срещу враговете ни, нали знаеш.

— Дълбълдор не спомена ли Волдемор изобщо?

— Все още не, но той винаги пази важните речи за след празненството, нали? Ами значи не след дълго.

— Снейп каза, че Хагрид е закъснял за тържеството…

— Виждал си Снейп? По какъв повод? — попита Рон с отворена уста, от която се видя хапки от шоколадов десерт.

— Блъснах се в него. — каза Хари уклончиво.

— Харгид закъсня само с няколко минути. — каза Хърмаяни. — Виж, той ти маха, Хари.

Хари погледна към масата на персонала и се ухили на Хагрид, който действително му махаше. Хагрид никога не бе успявал да се държи прилично като професор Макгонъгол, ръководителката на дом „Грифиндор“, чието теме достигаше между рамото и лакътя на Хагрид, тъй като те седяха един до друг и тя гледаше неодобрително към това ентусиазирано поздравяване. Хари беше изненадан да види и учителката по пророкуване, професор Трелони, която беше от другата страна на Хагрид; тя рядко напускаше нейната стая в кулата и той никога не я беше виждал да слиза за празненството за началото на срока. Тя си изглеждаше все толкова странна, блестейки със своите мъниста и увита в шалове, очите й изглеждаха все толкова големи заради огромните й очила. Хари беше шокиран да открие миналия срок, че тя е направила предсказанието за това, че Лорд Волдемор ще убие родителите на Хари и се беше завърнал за да опита да убие Хари отново. Знанието за тези неща го направи още по-малко нетърпелив да бъде в нейна компания и за щастие тази година той нямаше да се запише на пророкуване. Нейните големи, подобни на разпален огън очи се насочиха в негова посока; а той бързо погледна към масата на „Слидерин“. Драко Малфой правеше мимични жестове как от носът му шурваше кръв и беше последван от дрезгав смях и аплодисменти. Хари насочи погледа съм към петмеза си, но гореше вътрешно отново. Как щеше да се разправя с Малфой на четири очи…

— И така, какво точно иска професор Слъгхорн? — попита Хърмаяни.

— Да знае какво точно е станало в Министерството. — отвърна Хари.

— Той, както и всички останали. — изсумтя Хърмаяни. — Хората ни разпитваха за това във влака, нали така, Рон?

— Ами да. — каза Рон. — Всички искат да знаят дали ти наистина си „избрания“…

— Това се обсъжда точно толкова разпалено дори и при нас, призраците. — прекъсна го Почтибезглавия Ник, свеждайки едва свързана си глава към Хари, така, че тя се разклати силно на малкото врат, на който се държеше. — Мен ме смятат за част от авторитета на Потър; известно е че сме приятели. Уверил съм Общността на Духовете, че няма да ви тормозя да ми кажете някаква информация обаче. Казах им — „Хари Потър знае, че може да ми се довери и ми има пълно доверие, бих умрял пред това да предам доверието му.“

— Не значи много, взимайки предвид това, че вече сте мъртъв. — отбеляза Рон.

— Още веднъж показвате чувствителност, присъща само на тъпа брадва. — каза Почтибезглавия Ник с оскърбен тон в гласа и той се вдигна във въздуха и се плъзна надолу към далечния край на масата точно когато Дъмбълдор стигна до тази част на масата^[5]. Разговорите и ехото от смеха в залата заглъхнаха почти веднага.

— Една от най-хубавите вечери тук за вас^[6]! — каза той, усмихвайки се широко и разпервайки ръце като че ли в прегръдка за цялата зала.

— Какво е станало с ръката му? — промълви Хърмаяни.

Тя не беше единствената, която беше забелязала. Дясната ръка на Дъмбълдор беше толкова почерняла и изглеждаше мъртва, каквато беше през онази нощ, в която той бе дошъл да вземе Хари от Дърсли. Залата се изпълни с шепот; Дълбълдор поглеждайки ги кротко, се усмихна и разтърси златиастия си ръкав, за да покрие ръката си.

— Нищо, за което си струва да се тревожите. — каза той спокойно. — Сега… към новите ни ученици, добре дошли, към старите ни ученици, добре дошли отново! Нова година, пълна с магическо обучение ви очаква…

— Ръката му е така, откакто го видях миналото^[7] лято. — прошепна Хари на Хърмаяни. — Мислех, че се е оправила досега… или поне Мадам Помфри се е погрижила за това.

— Изглежда, сякаш е мъртва. — каза Хърмаяни с погнуса в гласа. — Но има някои болки, които не можеш да излекуваш… примерно стари проклятия… както има и отрови без анти-дот…

— …и господин Филч, нашия пазач, ме помоли да съобщя, че има забрана за всички шегобийки, закупени при магазина „Магийки шегобийки от Уизли“. Тези от вас, които искат да играят куидич за техния дом, да оставят имената си при ръководителите на дома, както е прието. Също така, търсим нови коментатори за мачовете по куидич, който има желание също да се запише. Щастливи сме да приветстваме с добре дошъл новия член на учителския състав, професор Слъгхорн. — Слъгхорн се изправи, плешивата му глава заблестя от многото светлина от свещите, неговият голям, облечен в жилетка стомах покри в сянка масата — …който е бивш мой колега и се съгласи да заеме своя стар пост на учител по отвари.

— Отвари?

— Отвари?

Думата отекна из цялата зала докато всички се чудеха дали са чули правилно.

— Отвари? — казаха в един глас Рон и Хърмаяни, обръщайки се зяпнали към Хари. — Но ти каза…

— В същото време професор Снейп, — каза Дъмбълдор, повишавайки гласа си, за да надвика бърборенето, — ще заеме мястото като учител по защита срещу Черните изкуства.

— Не! — извика Хари, толкова високо, че много глави се обърнаха в негова посока. На него обаче не му пукаше; той гледаше право към масата на учителите, разгневен. Как може на Снейп да му бъде дадена работата на учител по защита срещу Черните изкуства след всичко това? Не беше ли достатъчно широко разпространено колко години Дъмбълдор не му беше вярвал достатчъно, за да му позволи да го направи?

— Но Хари, ти каза, че Слъгхорн щял да преподава защита срещу Черни изкуства! — каза Хърмаяни.

— И аз така мислех! — каза Хари, напрягайки мозъка си да си спомни кога Дъмбълдор му беше казал, но сега като се замисли, не можеше да си спомни Дъмбълдор да му е споменавал какво ще преподава Слъгхорн.

Снейп, който седеше от дясната страна на Дъмбълдор, не стана при споменаването на името му; той просто вдигна ръка в мързеливо потвърждение на аплодисментите от масата на „Слидерин“, та Хари можеше да забележи триумф в погледа му, който беше най-гнусен от всичките му отличителни черти.

— Е, поне има едно хубаво нещо. — каза той все още разгневен. — Снейп ще си е отишъл до края на тая година.

— Какво имаш предвид? — попита Рон.

— Тая работа е обречена. Никой не е оставал за повече от година. Куиръл всъщност умря, вършейки я… Лично аз ще стискам палци за още една смърт…

— Хари! — укори го шокирана Хърмаяни.

— Той може да се върне да преподава отвари в края на годината — каза Рон приемливо. — Този старчок Слъгхорн не може да иска да седи дълго време. Мууди не искаше.

Дъмбълдор прочисти гърлото си шумно. Хари, Рон и Хърмаяни не бяха единствените, които говореха; цялата зала беше избухнала в бръмчене от разговорите как Снейп е получил дългоочаквания пост. Изгледайки сякаш не бе забелязал сензационната тъкан на новините, които беше съобщил, Дъмбълдор не каза нищо повече за нови назначения в учителския персонал, но изчака няколко секунди, за да бъде сигурен, че залата беше абсолютно утихнала, преди да продължи.

— Сега, както всички в тази зала знаем, Лорд Волдемор и неговите последователи вече са на свобода и броят им продължава да расте.

Тишината сякаш се опъваше във въздуха, докато Дъмбълдор говореше. Хари погледна към Малфой. Малфой не гледаше към Дъмбълдор, но караше вилицата си да лети във въздуха с помощта на пръчката си, като че ли беше сметнал думите на директора за недойстойни за неговото внимание.

— Не мога да почертая достатъчно силно колко е опасно настоящото положение и какви грижи трябва да поеме всеки от нас, за да се гарантира, че в „Хогуортс“ сме в безопасност. Магичните укрепления на замъка бяха подсилени през лятото, защитени сме по нови и по-мощни начини, но трябва да се предпазим и от лекомисленост от страна на който и да е ученик или служител. Аз ви моля за това да изтраете, дори и всички тези ограничения, които ще ви наложат учителите, да ви се струват отегчителни и най-вече правилото да не излизате навън след часовете. Умолявам ви, ако забележите нещо странно или поддозрително вътре или извън замъка, да го съобщите на член на персонала незабавно. Доверявам ви се да си ръководите поведението си сами, винаги, с подобаващо отношение вашата собствена и чужда безопасност.

Дъмбълдор погледна всички ученици още веднъж със сините си очи преди да се усмихне още веднъж.

— Но сега, вашите легла ви чакат, точно толкова топли и удобни, колкото някога сте ги искали, и знам, че най-първото ви предимство е да бъдете отпочинали за уроците ви утре. И така, позволете ни да ви пожелаем лека нощ. Бип-бип!

С обичайния оглушителен шум от преместването на пейките назад и стотици ученици започнаха да напускат Голямата зала и да се отправят към техните спални. Хари, който въобще не бързаше да напусне залата с блъскащата се тълпа, нито пък да позволи да застане толкова близко до Малфой като му позволи да разкаже отново историята за течащия му нос и да се преструва пред повечето грифиндорци, които без съмнения щяха да го чуят. Хърмаяни хукна напред, за да изпълнява ролята си на префект, но Рон остана заедно с Хари.

— Какво всъщност стана с носа ти? — попитай той, когато те бяха на края на множеството, което се буташе да излезе от залата, така че никой не можеше да ги чуе.

Хари му разказа. Беше белег на силно приятелството от страна на Рон, защото той не се разсмя по време на разказа.

— Видях Малфой да играе нещо с мимични жестове на носа си. — каза той мрачно.

— Да… е, това няма значение. — каза Хари горчиво. — Само какво разказваше преди да разбере, че аз съм тук…

Хари очакваше Рон да бъде изумен от хвалбите на Малфой. С което Хари осъзна своето чисто твърдоглавство, но обаче Рон не беше впечатлен.

— Я стига, Хари, той просто се фукаше пред Паркинсън… Каква ли пък мисия може да му е дал Ти-знаеш-кой?

— Откъде знаеш, че Волдемор няма нужда от някой в „Хогуортс“? Няма да е първия…

— Иска ми се спреш да го произнасяш т’ва име, Хари. — каза укорителен глас зад тях. Хари погледна през рамото си и видя Хагрид да клати глава.

— Дъмбълдор не се страхува да използва името. — каза Хари упорито.

— Да бе, ама Дъмбълдор си е Дъмбълдор. — каза Хагрид мистериозно. — И как така закъсня, Хари? Разтревожих се.

— Задържаха ме във влака. — каза Хари. — А ти защо закъсня?

— Бях с Гроуп. — каза щастливо Хагрид. — Отидох да го оставя. Той има нов дом високо в планината сега, Дъмбълдор я закрепи — хубава голяма пещера. Той е много по-щастлив сега откакто беше в гората. Иначе си побъбрихме хубаво с него.

— Наистина ли? — каза Хари, без да се интересува да улови погледа на Рон; последният път, в който бе видял полу-брата на Хагрид, порочния гигант с талант да изкоренява дървета, а речника му съдържаше пет думи, две от които той не беше способен да изговори правилно.

— О, да той наистина си отиде. — каза Хагрид доволно. — Ще се учудите. Мисля да взема да го тренирам за мой помощник.

Рон изпръхтя силно, но успя да се престори, че киха особено шумно. Те вече стояха пред дъбовите входни врати.

— Както и да е, ще се видим утре, първия урок е точно след обяда. Елате рано да си кажем по едно здрасти и да поздравите Бък… — имам предвид Уидеруинг!

Вдигайки ръка в жизнерадостно сбогуване, той се насочи извън вратите в тъмнината.

Хари и Рон се спогледаха. Хари можеше да каже, че Рон изпитваше същото отмаляващо чувство, коеот изпитваше и той.

— Не взимаш „Грижа за магически създания“, нали?

— И ти не се записваш също, нали?

Хари също поклати глава.

— И Хърмаяни, — каза Рон, — и тя не, нали?

Хари поклати глава отново. Не му се мислеше какво точно щеше да си каже Хагрид, като разбере, че любимите му три ученика са се отказали от неговия предмет.