Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (28)

28. Отпътуването на Принца

Хари се почувства така, сякаш него също го бяха запратили във въздуха. Не можеше да е истина… не можеше да се е случило…

— Да се махаме, бързо. — каза Снейп.

Той сграбчи Малфой за тила и го изблъска през вратата, пред останалите. Грейбек и отрядът брат и сестра ги последваха, като последните двама възбудено си шепнеха. След като излязоха, Хари осъзна, че отново може да се движи. Това което все още го задържаше прилепен към стената, не беше магия, а ужас и шок. Той отхвърли мантията-невидимка в момента, в който смъртожадният с брутално лице, последният в кулата, излизаше през вратата.

— Петрификус Тоталис!

Смъртожадният се изметна, все едно нещо масивно и тежко го бе ударило в гърба и падна на земята, вдървен като восъчна фигура. Едва се удари в земята и Хари вече го беше прескочил и се затича надолу по тъмните стълби.

Ужасът изпълваше сърцето на Хари… Трябваше да стигне до Дъмбълдор, и трябваше да хване Снейп… Някак си двете неща бяха свързани… Можеше да върне нещата назад, ако успееше да събере двамата… Дъмбълдор не можеше да е умрял…

Той прескочи последните стъпала и се закова на място с извадена пръчка. Мъждиво осветеният коридор бе пълен с дим. Част от тавана явно беше пропаднал. Пред него се разразяваше битка, но докато се опитваше да разбере кой с кого се бие, чу омразният глас да вика:

— Свършено е, да вървим! — и видя Снейп да изчезва зад ъгъла в дъното на коридора. Явно двамата с Малфой си бяха проправили път през битката без да пострадат. Хари се хвърли след тях и в този момент един от биещите се се откъсна от битката и тръгна да го пресрещне. Беше върколака — Фенрир. Той се нахвърли върху Хари, преди той да успее да извади пръчката си. Хари се претърколи по гръб, мръсна коса беше натъпкана в устата му, миризмата на пот и кръв изпълваше ноздрите му, усещаше горещ, алчен дъх във врата си…

— Петрификус Тоталис!

Хари усети как Фенрир се стовари отгоре му. С неимоверно усилие избута върколака настрана и се изправи в момента, в който струя зелена светлина се насочи към него. Той се приведе и се хвърли с главата напред в битката. Краката му срещнаха нещо кашкаво и хлъзгаво на пода и той се препъна. Две тела лежаха на пода, надолу с лицата в локва кръв, но нямаше време да провери кои са. Хари видя червена коса, която се развяваше като пламък пред лицето му. Джини се беше вкопчила в битка с тромавия смъртожаден — Амикус, който запращаше проклятие след проклятие към нея, а тя едва ги отклоняваше. Амикус се кикотеше от удоволствие, наслаждавайки се на забавлението:

— Круцио! Круцио! Не можеш вечно да подскачаш, красавице…

— Импедимента! — извика Хари.

Неговото заклинание удари Амикус в гърдите. Той издаде свински звук на болка, издигна се във въздуха и се блъсна в отсрещната стена. Плъзна се по нея и падна зад Рон, Професор Макгонагол и Лупин, всеки от които се бореше с различен смъртожаден. Зад тях Тонкс се биеше с огромен рус магьосник, който запращаше проклятия във всички посоки, така че те рикошираха от стените наоколо и разбиваха камъни, строшиха близкия прозорец…

— Хари откъде се появи? — извика Джини, но Хари нямаше време да й отговори. Той наведе глава и се затича напред, като едва избегна взрива, изригнал над главата му. Снейп не бива да се измъкне, трябваше да настигне Снейп…

— На ти! — извика Професор Макгонагол и Хари зърна как смъртожадната, Алекто, се затича по коридора, с ръце над главата. Брат й я следваше по петите. Хари се втурна след тях, но кракът му се закачи в нещо и той се просна върху нечии крака. Хари се огледа и видя бледото, кръгло лице на Невил…

— Невил, добре ли…?

— До’оре съм… — измърмори Невил, който притискаше стомаха си. — Хари… Снейп и Малфой… притичаха от тук…

— Знам, след тях съм! — каза Хари и отправи проклятие към огромният, русоляв смъртожаден, който причиняваше най-голям хаос. Мъжът извика от болка, тъй като заклинанието го удари в лицето. Той се завъртя, олюля се и се втурна след братът и сестрата. Хари пролази по пода, изправи се и се втурна по коридора, като пренебрегна трясъците долитащи зад него, призивите на останалите да се върне и мълчаливите лица на телата по земята, чиято съдба му беше неизвестна…

Той се хлъзна към ъгъла, маратонките му бяха хлъзгави от кръвта. Снейп беше взел голяма преднина. Възможно ли беше вече да е стигнал до Нужната стая или Орденът беше взел мерки да попречи на Смърнтожадните да се оттеглят по този начин? Хари не чуваше нищо освен собствените си тежки стъпки и дишане, докато тичаше по следващия празен коридор. Тогава видя кървав отпечатък на пода, което значеше, че поне един от бягащите смъртожадни се беше отправил към външните врати, може би Нужната стая наистина беше блокирана…

Хари се изпързаля към следващия завой и покрай него профуча проклятие. Той се отдръпна зад чифт доспехи, които експлодираха. Хари видя, че братът и сестрата тичаха надолу по мраморното стълбище и запрати заклинания към тях, но уцели няколко вещици с перуки в портрета в края на стълбите. Те с писъци се разбягаха към съседните картини. Хари се измъкна от купчината доспехи и дочу нови викове и писъци. Явно още хора във замъка се бяха събудили…

Отправи се по един кратък път, като се надяваше, че ще скъси дистанцията до Снейп и Малфой, които вероятно вече бяха стигнали до поляните пред замъка. Хари си напомни да не стъпи на изчезващото стъпало, в средата на омагьосаното стълбище, хвърли се през гоблена в края му, надолу по коридора, където се бяха скупчили групичка объркани Хафълпафци в пижами.

— Хари! Чухме шум и някой каза нещо за Тъмния Знак… — започна Ърни Маклагън.

— Махайте се от пътя ми! — изкрещя Хари, разблъска две момчета настрани и се втурна надолу по мраморното стълбище. Дъбовите външни врати бяха отворени, кръв беше размазана по плочника, а няколко ужасени ученика се бяха притиснали към стените, като един или двама все още криеха лицата си в шепи. Гигантският, стъклен часовник на Грифиндор бе разбит от проклятие и рубините със силно дрънчене падаха на пода.

Хари префуча през Входната Зала и излезе в тъмнината. Видя три фигури да тичат през поляната към портите, зад които можеха да се магипортират. Май бяха огромният рус смъртожаден, а малко пред него — Снейп и Малфой.

Студеният нощен въздух нахлу в дробовете на Хари, когато той се затича след тях. Видя проблясване на светлина в далечината, която за момент очерта плячката му. Той не разбра каква е тази светлина и продължи да бяга, но все още не беше достатъчно близо, за да отправи проклятие…

Последва още един проблясък, викове и ответни снопове светлина и Хари разбра. Хагрид беше излязъл от колибата си и се опитваше да спре бягството на смъртожадните, и въпреки че всеки поет дъх сякаш разкъсваше дробовете на Хари, а болката в гърдите му бе като огън, той се забърза. В главата му избухна неканен глас:

— Не Хагрид… Не и Хагрид…

Нещо тежко удари Хари в гърба и той падна напред. Лицето му се заби в земята, кръв шурна от ноздрите му. Той знаеше, още докато се изправяше и вадеше пръчката, че братът и сестрата, които беше изпреварил, го настигаха…

— Импедимента! — изкрещя той, претърколи се, приведе се към тъмната земя, и като по чудо заклинанието му удари единият от двамата, който се прекатури и препъна и другият. Хари скочи на крака и хукна след Снейп.

Вече виждаше огромният силует на Хагрид, осветен от лунния полумесец, който внезапно се беше подал иззад облаците. Русият смъртожаден отправяше проклятие след проклятие към пазача. Но огромната сила на Хагрид, както и грубата кожа, която бе наследил от великанската си майка, явно му осигуряваха защита. Снейп и Малфой обаче продължаваха да бягат. Скоро щяха да са отвъд портите и щяха да могат да се магипортират…

Хари се втурна покрай Хагрид и противника му, прицели се в гърба на Снейп и изкрещя:

— Вкамени се!

Заклинанието му пропусна целта си. Струята червена светлина мина над главата на Снейп. Снейп извика:

— Бягай, Драко! — и се обърна.

Двамата бяха на около двайсет ярда един от друг. Втренчиха се за момент един в друг и после едновременно вдигнаха пръчките си.

— Круц…

Но Снейп парира проклятието, и отхвърли Хари назад, преди той да успее да го довърши. Хари се претърколи и се изправи в момента, в който огромният смъртожаден зад него извика:

— Инсендио!

Хари чу експлозия и танцуваща оранжева светлина се разпростря над тях. Къщата на Хагрид се запали.

— Фанг е вътре, ти зъл… — изкрещя Хагрид.

— Круц… — за втори път извика Хари и посочи към осветената фигура пред себе си, но Снейп отново блокира проклятието. Хари го виждаше, че се усмихва.

— Не ти ще ми правиш Непростими проклятия, Потър! — надвика Снейп надигащите се пламъци, виковете на Хагрид и дивото скимтене на затворения Фанг. — Нямаш куража, нито способностите…

— Инкар… — изрева Хари, но Снейп отново отклони заклинанието, с почти мързеливо махване на ръката.

— Бий се! — извика му Хари. — Бий се, ти страхлив…

— Страхливец ли ме нарече, Потър? — извика Снейп в отговор. — Баща ти никога не ме е атакувал, освен когато бяхме четирима на един, чудя се как би трябвало аз да го нарека?

— Вкаме…

— Ще те блокирам отново и отново, и отново, докато не се научиш да си държиш устата и умът затворени, Потър! — подигра го Снейп, и отново отклони заклинанието.

— Хайде, идвай! — извика той на огромния смъртожаден зад Хари. — Трябва да изчезваме, преди да дойдат от министерството…

— Импеди…

Но преди да завърши заклинанието, мъчителна болка заля Хари. Той се строполи на тревата. Някой крещеше, той със сигурност щеше да умре от болка, Снейп щеше да го изтезава до смърт или лудост…

— НЕ! — изрева гласът на Снейп и болката изчезна така внезапно, както се беше появила. Хари остана да лежи на кълбо на тревата, задъхан и сграбчил пръчката си. Някъде над него Снейп крещеше: — Забрави ли заповедите? Потър принадлежи на Тъмния Лорд — трябва да го оставим жив! Тръгвай! Тръгвай!

И Хари почувства как земята се разтресе под лицето му, когато братът, сестрата и огромният смъртожаден се подчиниха и хукнаха към портите. Хари издаде нечленоразделен, яростен вой. В този момент той не се интересуваше дали ще живее или ще умре. Той отново се изправи на крака и се заклатушка слепешком към Снейп, мъжът, когото вече мразеше колкото самия Волдемор…

— Сектум…

Снейп размаха пръчката си и проклятието отново отскочи. Но Хари вече беше едва на един фут от него и можеше ясно да види лицето му. Снейп вече не се усмихваше или подиграваше. Горящите пламъци разкриха лице, пълно с бясна ярост. Като събра цялата си концентрация, Хари си помисли:

— Леви…

— Не, Потър! — изкрещя Снейп. Чу се силен трясък, Хари отхвръкна назад и тежко се удари в земята. Този път пръчката изхвърча от ръката му. Хари чуваше виковете на Хагрид и лаят на Фанг. Снейп се приближи и го погледна как лежи обезоръжен и безпомощен, както беше лежал Дъмбълдор. Бледото лице на Снейп, огряно от пламъците, бе пропито от същата омраза, която се беше появила преди да прокълне Дъмбълдор.

— Как смееш да използваш собствените ми заклинания, срещу мен, Потър? Аз съм ги измислил, аз — Нечистокръвният Принц! И ти се опита да обърнеш собствените ми заклинания срещу мен, също като мръсния ти баща, нали? А, не… не мисля така…

Хари беше разделен от пръчката си. Снейп отправи заклинание към нея, и тя отхвърча на няколко фута в тъмнината.

— Убий ме тогава! — задъха се Хари, който не усещаше страх, а само ярост и презрение. — Убий ме, както уби него, страхливец…

— НЕ МЕ НАРИЧАЙ СТРАХЛИВЕЦ! — изкрещя Снейп и лицето му се изкриви нечовешки, все едно чувстваше толкова болка, колкото и скимтящото, лаещо куче, заклещено в горящата къща зад него.

Той разцепи въздуха. Хари усети как нещо горещо, го перна подобно на камшик през лицето, и го отхвърли на замята. Искри излязоха пред очите му и въздуха изскочи от тялото му. След това чу шум от размахващи се криле и нещо огромно закри звездите. Бъкбийк налетя на Снейп и той отскочи назад, когато острият като бръснач клюн се насочи към него. Хари седна, главата му все още се въртеше от последния удар в земята. Той видя Снейп да тича колкото сили имаше, а огромният звяр го следваше с подскоци и пищеше, както Хари никога не го бе чувал да пищи.

Хари се изправи и замаяно се огледа за пръчката си, като се надяваше да поднови преследването. Но докато опипваше тревата, знаеше, че ще е твърде късно. Когато намери пръчката си, той се обърна и видя само хипогрифа да обикаля над портите. Снейп беше успял да се магипортира точно отвъд границите на училището.

— Хагрид — измърмори Хари, докато се оглеждаше, все още замаян наоколо. — ХАГРИД?

Той се запрепъва към горящата къща, когато огромната фигура на Хагрид излезе от пламъците с Фанг на гърба. С вопъл на благодарност, Хари се отпусна на колене. Той целият се тресеше, тялото го болеше и дишаше мъчително.

— В ред ли си, Хари? В ред ли си? Говори ми, Хари…

Огромното, космато лице на Хагрид се наведе над Хари и закри звездите. Хари усети миризмата на изгорено дърво и козина. Той протегна ръка и напипа успокояващо топлото и живо тяло на Фанг да трепери до него.

— Добре съм. — изхриптя Хари. — А ти?

— Ми да… Повече ше требе, та да ме довършат…

И Хагрид изправи Хари с такава лекота, че краката на Хари за момент се отлепиха от земята. Под едното око на Хагрид имаше кръв от дълбока порезна рана, и то бързо се подуваше.

— Трябва да загасим къщата ти… — каза Хари. — Заклинанието Агуаменти…

— Бе сигурен бех, че е нещо таквоз. — промърмори Хагрид, вдигна пушещия розов чадър на цветя и каза: — Агуаменти!

Струя вода изскочи от върха на чадъра. Хари също вдигна ръката с пръчката (чувстваше я като оловна) и каза:

— Агуаменти!

Двамата заедно изливаха вода върху къщата, докато и последния пламък изгасна.

— Не й толкоз зле. — каза с надежда Хагрид няколко минути по-късно, като огледаше пушещите отломки. — Нищо, дето Дъмбълдор, да не успей да оправи…

При звука на името Хари усети пронизваща болка в стомаха. Ужасът се надигна в него.

— Хагрид…

— Връзвах една двойка търкалца, кога ги чух да идат. — тъжно каза Хагрид, все още взирайки се в разрушената къща. — Ще да са се стопили, горкичките…

— Хагрид…

— Ама к’во стана бе, Хари? Видях смъртожадните да бягат от замъка, ама що диреше Снейп с тях? Къде отиде — гонеше ли ги?

— Той… — Хари прочисти гърлото си. То беше пресъхнало от паниката и пушекът. — Хагрид, той уби…

— Убил? — високо каза Хагрид, като се взираше в Хари. — Снейп е убил? ’ма за какво говориш бе, Хари?

— Дъмбълдор. — каза Хари. — Снейп уби… Дъмбълдор.

Хари просто гледаше Хагрид, а малката част която се виждаше от лицето му, бе празна, напълно неразбираща.

— Дъмбълдор к’во, Хари?

— Мъртъв е. Снейп го уби…

— Не думай. — грубо го прекъсна Хагрид. — Снейп да убие Дъмбълдор — ’айде не бъди глупав, Хари. К’во те накара да го кажеш?

— Видях какво стана…

— Не е възможно.

— Видях го, Хагрид.

Хагрид поклати глава. Изражението му беше невярващо, но съчувствено и Хари знаеше, че Хагрид си мисли, че е получил удар по главата, който го беше объркал, а може би и от последствията от някое заклинание…

— Мо’е би Дъмбълдор е рекъл на Снейп да отиде със смъртожадните. — уверено каза Хагрид. — Предполагам, иска да запази прикритието му. Виж ся, дай да те заведем до училището. ’айде Хари…

Хари не се опита да спори или да обяснява. Той все още се тресеше неконтролируемо. Хагрид скоро щеше да разбере, твърде скоро… Те се отправиха към замъка. Хари видя, че много от прозорците сега светеха. Той ясно можеше да си представи сцените вътре, как хората влизаха от стая в стая, и си обясняваха един на друг, че смъртожадните са проникнали, че Черният Знак се рее над Хогуортс, че някой е бил убит…

Дъбовите врати бяха отворени и светлината заливаше пътя и поляната. Бавно, несигурно, полуоблечени ученици слизаха по стълбите, и се оглеждаха нервно за смъртожадните, които вече бяха избягали в нощта. Очите на Хари обаче, бяха фиксирани в поляната пред най-високата кула. Представяше си, че може да види черната, свита маса, която лежеше в тревата, въпреки че всъщност беше твърде далеч, за да види нещо такова. Докато се взираше безмълвно към мястото, където лежеше тялото на Дъмбълдор, натам започнаха да се приближават хора.

— К’во мислиш, че гледат? — попита Хагрид, когато двамата с Хари се приближиха към замъка. Фанг вървеше толкова близо до глезените им, колкото можеше. — Виждаш ли го, Хари? Точно в подножието на кулата? Под Знака… Леле… мислиш ли, че някой е бил хвърлен…

Явно твърде ужасен, за да изрече тази мисъл на глас, Хагрид замлъкна. Хари вървеше до него, и чувстваше болки в лицето и краката, там където различните заклинания го бяха удряли през последния час. Чувстваше ги обаче странно далечни, откъснати, сякаш някой друг покрай него страдаше. Това, което беше истинско и неизбежно, беше ужасното, стягащо чувство в гърдите му…

Двамата с Хагрид се придвижиха като в сън през мърморещата тълпа до най-отпред, където безмълвните ученици и учители бяха образували празнина.

Хари чу как Хагрид изплака от шок и болка, но не спря. Той бавно вървеше, докато стигна мястото където лежеше Дъмбълдор и коленичи до него. Знаеше, че няма надежда, от момента в който тялозамразяващото проклятие на Дъмбълдор се вдигна от него. Знаеше, че това може да се случи само ако този, който го беше направил, е мъртъв. Все пак не беше готов да го види тук, с разперени ръце, пречупен. Най-великият магьосник, който Хари някога беше, или щеше да срещне.

Очите на Дъмбълдор бяха затворени. Но от странният ъгъл, под който бяха ръцете и краката му, изглеждаше като заспал. Хари се протегна и нагласи очилата с форма на полумесец върху кривия нос и с ръкава си изтри петно кръв от ъгъла на устата му. След това погледна към мъдрото, старо лице и се опита да асимилира необятната и непоносима истина: Дъмбълдор никога повече нямаше да му заговори, никога повече нямаше да му помогне…

Тълпата зад Хари мърмореше. След, както му се стори доста време, Хари усети, че е коленичил върху нещо твърдо и погледна надолу.

Медальонът, който бяха откраднали преди толкова много часове, беше изпаднал от джоба на Дъмбълдор. Беше отворен, вероятно заради силата, с която се беше забил в земята. И въпреки, че не можеше да изпита по-силен шок, или ужас или тъга, от тези които вече чувстваше, докато вдигаше медальона, Хари знаеше, че нещо ужасно се е объркало…

Той взе медальона в ръка. Той не изглеждаше нито толкова голям, колкото Хари беше видял в мислоема, нито пък по него имаше нещо написано. Нямаше го и знакът „S“, който означаваше „Слидерин“.

Още повече, в него нямаше абсолютно нищо, освен късче навит пергамент, здраво натъпкан там, където трябваше да е портрета.

Автоматично, без всъщност да мисли какво прави, Хари извади парчето пергамент, разви го и зачете на светлината на множеството пръчки, които светеха зад него:

До Тъмния Лорд.

Знам, че ще съм мъртъв много преди да прочетеш това, но искам да знаеш, че аз разкрих тайната ти. Откраднах истинският Хоркрукс и смятам да го унищожа веднага, щом мога.

Ще посрещна смъртта си с надеждата, че когато ти срещнеш равният на теб, ще бъдеш отново смъртен.

 

Р. А. Б.

Хари нито знаеше, нито се интересуваше какво означава това съобщение. Едно единствено нещо имаше значение: Това не беше Хоркрукс. Дъмбълдор се беше отслабил, като пи от онази ужасна отвара за нищо. Хари смачка пергамента в ръката си и очите му се напълниха със сълзи, когато зад него Фанг започна да вие.