Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (16)

16. Много мразовита Коледа

— И Снейп му предлагаше помощ? Сигурен си, че му предлагаше да му помогне?

— Ако ме попиташ още веднъж, — каза Хари, — ще ти пъхна тази брюкселска зелка…

— Аз само да проверя! — каза Рон. Те стояха сами до кухненската мивка в „Хралупата“ и белеха планина от брюкселско зеле за г-жа Уизли. Зад прозореца пред тях валеше сняг.

— Да, Снейп му предлагаше помощ! — каза Хари. — Той каза, че бил обещал на майката на Малфой да го закриля, че бил направил някакъв Ненарушим оброк или нещо такова…

— Ненарушим обет? — каза слисан Рон. — Не, не може да бъде… Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. — каза Хари. — Защо, какво значи това?

— Ами, никой не може да наруши един Ненарушим обет…

— Колко странно, аз се сетих сам за същото. А какво става, ако го нарушиш?

— Умираш. — каза просто Рон. — Фред и Джордж се опитаха да ме накарат да направя един, когато бях около петгодишен. Почти го направих, с Фред се държахме за ръце и тъй нататък, когато татко ни хвана. Той откачи. — каза Рон с проблясващ, зареян в миналото поглед. — Единственият път, когато съм видял татко да се ядоса колкото мама; Фред счита, че оттогава левият му бут вече не е същият.

— Добре де, можеш да прескочиш левия бут на Фред…

— Моля? — чу се гласът на Фред и двамата близнаци влязоха в кухнята. — Ааах, Джордж, виж това. Те използват ножове и тъй нататък. Погледни ги.

— Ще навърша седемнайсет след два и половина месеца. — каза нацупено Рон. — и тогава ще мога да правя това с магия!

— Но дотогава, — каза Джордж, като седна до кухненската маса и вдигна краката си на нея, — ще можем да се наслаждаваме на това да те гледаме, как показваш правилното използване на… опала!

— Заради теб стана! — каза ядосан Рон и засмука порязания си палец. — Почакай да стана на седемнайсет…

— Сигурен съм, че ще смаеш всички ни с неподозирани досега магически умения. — прозя се Фред.

— И като стана дума за неподозирани досега умения, Роналд, — каза Джордж. — какво е това, дето го чухме от Джини за теб и някаква млада дама на име — освен ако сведенията ни са неточни — Лавендър Браун?

Рон леко порозовя, но не изглеждаше недоволен, когато се обърна пак към брюкселското зеле.

— Гледай си работата.

— Що за дързък отговор. — каза Фред. — Наистина не зная, откъде го измисли. Не, това, което искахме да разберем беше… как тъй се случи?

— Какво искаш да кажеш?

— Тя да не е претърпяла злополука, или нещо такова?

— Какво?

— Ами, как я е сполетяло такова тежко мозъчно увреждане? Внимавай сега!

Г-жа Уизли влезе в стаята тъкмо навреме, за да види как Рон мята ножа за брюкселското зеле по Фред, който го превърна в хартиено самолетче с едно лениво махване на пръчката си.

— Рон! — каза тя разярена. — Да не съм те видяла друг път да хвърляш ножове!

— Няма. — каза Рон — …да ме видиш. — добави той шепнешком, когато се обърна пак към планината с брюкселско зеле.

— Фред, Джордж, съжалявам, милички, но Ремус пристига довечера, така че Бил ще трябва да се смести при вас.

— Няма нищо — каза Джордж.

— После, понеже Чарли няма да си идва, Хари и Рон просто ще се останат на тавана, а ако Фльор отиде при Джини…

— …това ще бъде Коледата на Джини. — измърмори Фред.

— …на всички ще им е удобно. Е, поне ще имат легло. — каза г-жа Уизли с малко изтормозен глас.

— Значи, Пърси със сигурност няма да си покаже грозната физиономия? — попита Фред.

Г-жа Уизли се извърна преди да отговори.

— Не, предполагам, че е зает в Министерството.

— О, той е най-големият задник в света. — каза Фред, когато г-жа Уизли излезе от кухнята. — Един от двамата. Е, да вървим тогава, Джордж.

— Какво ще правите? — попита Рон. — Не можете ли да ни помогнете за това зеле? Бихте могли просто да си извадите пръчките и тогава и ние ще сме свободни!

— Не, не мисля, че можем да направим това. — каза сериозно Фред. — Беленето на брюкселско зеле без магия закалява много характера, кара те да оцениш, колко им е трудно на мъгълите и безмощните…

— …пък и ако искаше хората да ти помагат, Рон. — добави Джордж, подхвърляйки му хартиеното самолетче, — не би ги замерял с ножове. Малка подсказка. Отиваме до селото, там в книжарницата работи едно много хубавичко момиче, което смята, че моите фокуси с карти са нещо изумително… почти като истинска магия…

— Скапаняци — каза мрачно Рон, докато гледаше как Фред и Джордж се отдалечават през снежната градина. — Би им отнело само десет секунди и тогава можехме и ние да идем.

— Не и аз. — каза Хари. — Обещах на Дъмбълдор, че няма да скитам наоколо, докато съм тук.

— О, да. — каза Рон. Той обели още няколко зелчици и после продължи: — Ще кажеш ли на Дъмбълдор това, което си чул да си говорят Снейп и Малфой?

— Да. — каза Хари. — Ще кажа на всеки, който може да прекрати това, а Дъмбълдор води класацията. Може да поговоря пак и с баща ти.

— Жалко обаче, че не си чул какво точно прави Малфой.

— Нямаше как, нали разбираш? Цялата работа е там, че той отказваше да каже на Снейп.

Те помълчаха малко, после Рон каза:

— Ти, разбира се, знаеш какво ще кажат всички? Татко и Дъмбълдор и всички останали? Ще кажат, че Снейп не се е опитвал да помогне на Малфой, а се е мъчил да разбере, какво крои той.

— Те не го чуха. — каза категорично Хари. — Никой не е толкова добър артист, дори и Снейп.

— Да де… Все пак, само казвам — рече Рон.

Хари се обърна намръщен към него:

— Ама ти мислиш ли, че съм прав?

— Да! — каза бързо Рон. — Наистина мисля! Обаче те всички са убедени, защото Снейп е в Ордена, нали така?

Хари не каза нищо. Вече се беше досетил, че това ще бъде най-вероятното възражение срещу новите му данни; можеше да чуе, как Хърмаяни казва: „Очевидно е, Хари, той се е преструвал, че предлага помощ, за да подлъже Малфой да му каже какво прави…“

Това обаче бяха чисти фантазии, защото той не бе имал възможност да каже на Хърмаяни какво е подслушал. Тя бе изчезнала от сбирката при Слагхорн преди той да се върне там, или поне така го беше осведомил сърдитият Маклаген, и вече си бе легнала, когато той се беше върнал в общата стая. Тъй като той и Рон заминаха за „Хралупата“ рано на следния ден, той едва бе успял да й пожелае щастлива Коледа и да й съобщи, че има да й казва много важни новини, когато се върнат след празниците. Не беше обаче съвсем сигурен, че го е чула; през това време Рон и Лавендър си казваха напълно несловесно „довиждане“ точно зад гърба му.

И все пак, дори Хърмаяни не би могла да отрече едно нещо: Малфой със сигурност си беше наумил нещо и Снейп го знаеше, така че Хари усещаше, че има пълното право да рече „Аз нали ти казвах“, нещо, което вече няколко пъти бе казвал на Рон.

Хари не намери възможност да разговаря с г-н Уизли, който работеше до много късно в Министерството, чак до Бъдни вечер. Семейство Уизли и техните гости седяха във всекидневната, която Джини беше украсила така пищно, че това повече приличаше на седене вътре в експлозия от книжни верижки. Фред, Джордж, Хари и Рон бяха единствените, които знаеха, че ангелът на върха на елхата всъщност беше градински гном, който бе ухапал Фред по глезена, докато вадеше моркови за коледната трапеза. Вцепенен, боядисан в златно, напъхан в къса поличка на балерина и с малки крилца, залепени към гърба му, той им се мръщеше отгоре — най-грозният ангел, който Хари някога беше виждал, с голяма, подобна на картоф плешива глава и доста космати крака.

Уж всички слушаха коледното предаване, по което излъчваха любимата певица на г-жа Уизли, Селестина Уорбек, чийто глас чуруликаше от големия дървен радиоприемник. Фльор, която явно намираше Селестина за много отегчителна, говореше в ъгъла толкова високо, че мръщещата се г-жа Уизли час по час насочваше магическата си пръчка към копчето за усилване, така че Селестина звучеше все по-силно и по-силно. Под прикритието на едно особено живо парче, наречено „Котел, пълен с гореща, силна любов“ Фред и Джордж започнаха да играят с Джини на избухващи карти. Рон току поглеждаше крадешком Бил и Фльор, сякаш с надеждата да усвои някой трик. Междувременно Ремус Лупин, по-отслабнал и опърпан отвсякога, седеше до огъня вглъбен в себе си, като че без да чува гласа на Селестина:

О, ела и котела ми разбъркай

и ако ти го сториш с вещина,

той ще кипне с гореща, силна любов

и цяла нощ ще ти дава топлина.

— На тази музика танцувахме, когато бяхме на осемнайсет години! — каза г-жа Уизли, избърсвайки очите си в плетката си. — Помниш ли Артър?

— Мм? — каза г-н Уизли, чиято глава клюмаше над портокала, който той белеше. — О, да… чудесна мелодия…

Той с усилие седна по-изправен и погледна към Хари, който седеше до него.

— Съжалявам за това — каза той, кимайки към радиото, когато Селестина запя припева. — Скоро ще свърши.

— Няма нищо. — ухили се Хари. — Напрегнато ли беше в Министерството?

— Много. — каза г-н Уизли. — Не бих имал нищо против, ако това ни водеше донякъде, но аз се съмнявам, че при някой от трите ареста, които сме извършили през последните няколко месеца, сме хванали и един истински смъртожаден — само не казвай това никъде, Хари. — добави бързо той, изведнъж добивайки съвсем разсънен вид.

— Те не държат още Стан Шънпайк затворен, нали? — попита Хари.

— Боя се, че го държат. — каза г-н Уизли. — Зная, че Дъмбълдор се е опитал да се обърне направо към Скримджър по въпроса за Стан… имам пред вид това, че никой, който е разговарял с него не би се съгласил, че той е дори толкова смъртожаден, колкото този портокал… но тия от горните етажи искат да изглежда, че има някакъв напредък, а „три ареста“ звучи по-добре от „три погрешни ареста и освобождавания“… но това е пак строго поверително…

— Няма да кажа нищо. — рече Хари. Той се поколеба за момент, чудейки се как най-добре да насочи разговора към това, което искаше да каже; докато подреждаше мислите си, Селестина подхвана една балада, наречена „Ти просто омагьоса сърцето ми“.

— Г-н Уизли, Вие знаете какво Ви казах на гарата, когато тръгвахме за училище?

— Проверих, Хари. — каза веднага г-н Уизли. — Отидох и претърсих къщата на семейство Малфой. Нямаше нищо, било счупено, било цяло, което не би трябвало да бъде там.

— Да, зная, видях в „Пророчески вести“, че сте търсили… но това е нещо друго… Е, нещо повече…

И той разказа на г-н Уизли всичко, което беше подслушал между Малфой и Снейп. Докато Хари говореше, той видя как главата на Лупин се поизвърна към него, попивайки всяка дума. Когато свърши, настъпи тишина, с изключение на напяването на Селестина:

„О, къде отиде, мое бедно сърце? Напусна ме заради едно заклинание…“

— Минавало ли ти е през ума, Хари — каза г-н Уизли, — че Снейп просто се е преструвал…?

— Преструвал се е, че предлага помощ, за да успее да разбере какво прави Малфой? — каза бързо Хари. — Да, мислех, че ще кажете това. Но как да сме сигурни?

— Не е наша работа да знаем. — каза неочаквано Лупин. Сега той бе обърнал гърба си към огъня и гледаше Хари иззад г-н Уизли. — Това е работа на Дъмбълдор. Дъмбълдор вярва на Сивиръс и това трябва да е достатъчно за нас, останалите.

— Но… — каза Хари — да кажем… просто да предположим, че Дъмбълдор греши за Снейп…

— Хората са го казвали, много пъти. Всичко опира до това, вярваш ли, или не на преценката на Дъмбълдор. Аз вярвам; следователно, аз вярвам на Сивиръс.

— Но Дъмбълдор може да греши. — възрази Хари. — Той самият го казва. А Вие, — той погледна Лупин право в очите, — Вие, честно, харесвате ли Снейп?

— Нито харесвам, нито не харесвам Снейп. — каза Лупин. — Не, Хари, говоря истината. — добави той, когато Хари доби невярващо изражение. — Ние вероятно никога няма да станем близки приятели след всичко, което се случи между Джеймс и Сириус и Сивиръс, в това има твърде много горчилка. Но аз не забравям, че през годината, в която преподавах в „Хогуортс“, Сивиръс приготвяше за мен всеки месец съхранителната отвара, правеше я безупречно, така че по пълнолуние не трябваше да страдам, както обикновено.

— Но той „случайно“ се изпусна, че сте върколак, така че трябваше да напуснете! — каза гневно Хари.

Лупин сви рамене.

— Така или иначе щеше да се разбере. И двамата знаем, че той искаше моята работа, можеше обаче да ми причини много по-голяма вреда, като сбърка отварата. Той ме поддържаше здрав. Аз трябва да съм му благодарен.

— Може би не е смеел да забърка нещо с отварата, защото Дъмбълдор го е наблюдавал! — каза Хари.

— Ти си решил твърдо да го мразиш, Хари, — каза Лупин с немощна усмивка, — и аз те разбирам; с Джеймз за баща и Сириус за кръстник ти си наследил едно старо предубеждение. Непременно кажи на Дъмбълдор това, което разказа на Артър и на мен, но не очаквай, че той ще сподели виждането ти по въпроса, не очаквай даже да го изненадаш с това, което ще кажеш. Възможно е Сивиръс да е разпитвал Драко по нареждане на Дъмбълдор.

„… а сега ти си го разбил съвсем, ще съм ти благодарна да ми върнеш моето сърце!“

С много дълъг и висок тон Селестина завърши песента си и от радиото изригнаха силни аплодисменти, към които възторжено се присъедини г-жа Уизли.

— Свърррши ли? — каза високо Фльор. — Слава богу, беше ужасно…

— Да пийнем тогава по едно преди лягане, а? — попита високо г-н Уизли, скачайки на крака. — Кой иска яйчен грог?

— Вие с какво се занимавахте напоследък? — попита Хари Лупин, когато г-н Уизли тръгна да донесе яйчен грог, а всички останали се улисаха в разговор.

— Бях в подземния свят. — каза Лупин. — Почти в буквалния смисъл. Затова нямах възможност да ти пиша, Хари; да ти пращам писма би било нещо като саморазобличение.

— Какво искате да кажете?

— Живеех сред моите събратя, тия като мен. — каза Лупин. — Върколаците. — добави той при неразбиращия поглед на Хари. — Те почти всички са на страната на Волдемор. На Дъмбълдор му трябваше шпионин, и ето ме мен — готов такъв.

Думите му прозвучаха малко горчиво и той явно го усети, защото се усмихна топло и продължи.

— Не се оплаквам; тази работа е нужна, а кой може да я свърши по-добре от мен? Беше трудно обаче да спечеля доверието им. Аз нося очевидните знаци от опитите да живея сред другите магьосници, нали разбираш, докато те са обърнали гръб на обществото и живеят на ръба, крадейки — и понякога убивайки — за да живеят.

— Как е станало така, че са харесали Волдемор?

— Те мислят, че под негово управление ще живеят по-добре. — каза Лупин. — А пък и е трудно да се спори с онзи Грейбек…

— Кой е Грейбек?

— Не си ли чувал за него? — Лупин конвулсивно стисна ръце в скута си. — Фенрир Грейбек е навярно най-свирепият върколак, живеещ днес. Той счита за своя житейска мисия да хапе и заразява колкото е възможно повече хора; иска да създаде достатъчно много върколаци, които да победят магьосниците. Грейбек е специалист по децата… Хапи ги малки, казва той, и ги отглеждай далеч от родителите им, възпитавай ги да мразят нормалните магьосници. Волдемор е заплашвал да го пусне срещу синовете и дъщерите на хората; това е заплаха, която обикновено дава добри резултати.

Лупин замълча и после каза:

— Грейбек беше този, който ме ухапа.

— Какво? — каза удивен Хари. — Кога… искате да кажете, когато бяхте малък?

— Да. Баща ми го засегнал. Много дълго не знаех самоличността на върколака, който ме нападна; аз даже чуствах жал към него, мислейки, че не е можел да се владее, след като вече знаех какво изпитваш при преобразяването. Но с Грейбек не е така. При пълнолуние той се настанява недалеч от жертвите си, за да е сигурен, че ще бъде достатъчно близо за нападение. Той планира всичко. И това е човекът, който Волдемор използва, за да управлява върколаците. Не мога да твърдя, че моите разумни доводи имат особено преимущество пред настояването на Грейбек, че ние върколаците заслужаваме кръв, че сме длъжни да мъстим на нормалните хора.

— Но Вие сте нормален! — каза разгорещено Хари. — Просто имате един… един… проблем…

Лупин избухна в смях.

— Понякога много ми напомняш Джеймс. Той наричаше пред хората това „моят пухкав малък проблем“. Много хора оставаха с впечатлението, че притежавам някакъв заек с лошо поведение.

Той взе от г-н Уизли чаша яйчен грог с думи на благодарност и малко се поразвесели. Междувременно Хари почувства вълна на възбуда: това последно споменаване на баща му му напомни, че имаше нещо, за което искаше да попита Лупин.

— Да сте чувал за някой, наречен Нечистокръвния принц?

— Нечистокръвния какво?

— Принц. — каза Хари, наблюдавайки го внимателно за знаци на досещане.

— Сред магьосниците няма принцове/ — каза Лупин с усмивка. — Това да не е титла, която мислиш да приемеш? Аз бих помислил, че „Избраният“ би било достатъчно.

— Това няма нищо общо с мен! — възнегодува Хари. — Нечистокръвният принц е някой, който е ходил в „Хогуортс“, сдобих се с учебника му по отвари. Изписал го е целия със заклинания, такива, които сам е измислил. Едно от тях беше Левикорпус…

— О, то беше много на мода, когато аз бях в „Хогуортс“. — каза Лупин, потънал в спомени. — Имаше няколко месеца през петата ми година, когато не можеше да направиш крачка, без да те вдигнат във въздуха за глезена.

— Баща ми го е използвал. — каза Хари. — Видях го в мислоема, приложи го на Снейп.

Опита се това да прозвучи небрежно, сякаш беше подхвърлена забележка без особено значение, но не беше сигурен, че е постигнал желания резултат; Лупин се усмихваше съвсем разбиращо.

— Да, — каза той. — но не беше само той. Както казах, беше много популярно. Знаеш как идват и си отиват тези заклинания…

— Изглежда обаче, че той го е измислил, когато Вие сте били на училище. — настоя Хари.

— Не непременно. — каза Лупин. — Заклинанията идват и излизат от мода подобно на всичко останало.

Той погледна Хари в очите и после тихо каза:

— Джеймс беше чистокръвен, Хари, и аз ти давам думата си, че никога не ни е карал да го наричаме „Принц“.

Изоставяйки всека преструвка, Хари каза:

— Не е бил и Сириус? Или Вие?

— Определено не.

— О. — Хари се загледа в огъня. — Просто си помислих… ами, той много ми помогна в уроците по отвари, този Принц.

— Колко стар е този учебник, Хари?

— Не зная, не съм проверявал.

— Е, това може да ни даде някакво указание за това, кога Принцът е бил в „Хогуортс“. — каза Лупин.

Малко след това Фльор реши да имитира Селестина, пееща „Котел, пълен с гореща, силна любов“, което бе прието от всички, зърнали изражението на г-жа Уизли, като знак да си лягат. Хари и Рон се качиха до спалнята на Рон на тавана, където беше добавено походно легло за Хари.

Рон заспа почти веднага, но преди да си легне, Хари разрови куфара си и измъкна учебника по Отвари за напреднали. Прелисти страниците, търсейки, докато накрая намери в началото на учебника датата на изданието. Той беше на почти петдесет години. Нито баща му, нито приятелите на баща му са били в „Хогуортс“ преди петдесет години. Чувствайки се разочарован, Хари хвърли учебника обратно в куфара си, загаси лампата и се търкулна, мислейки за върколаци и Снейп, Стан Шънпайк и Нечистокръвния принц и накрая заспа неспокоен сън, изпълнен с дебнещи сенки и писъци на ухапани деца…

 

 

— Тя се шегува…

Хари се събуди стреснат и намери издут чорап в края на леглото си. Той си сложи очилата и се огледа; мъничкото прозорче бе почти напълно затрупано от снега, а пред него Рон седеше изправен в леглото и оглеждаше нещо, прилично на дебела златна верижка.

— Какво е това? — запита Хари.

— От Лавендър е. — каза Рон с негодувание. — Наистина ли може да си помисли, че бих носил…

Хари погледна по-отблизо и се изсмя. На верижката се люлееха големи златни букви, образуващи думите: „Любими мой“.

— Хубава е. — каза той. — Шик. Определено трябва да я носиш пред Фред и Джордж.

— Ако им кажеш, — каза Рон, скривайки от погледа му огърлицата под възглавницата си, — аз… аз… аз ще…

— Ще ми заекваш? — каза Хари ухилен. — Хайде де, бих ли го направил?

— Ама тя как може да си помисли, че ще харесам нещо подобно? — попита Рон стаята с шокиран вид.

— Е, спомни си. — каза Хари. — Не си ли се изтървал някога, че би ти се искало да се разхождаш наоколо с думите „Любими мой“ около врата?

— Ами… ние всъщност не разговаряме много. — каза Рон. — Повечето време…

— Се натискате. — каза Хари.

— Е, да. — каза Рон. Той се поколеба за момент, после попита: — Хърмаяни наистина ли ходи с Маклаген?

— Не знам. — каза Хари. — Бяха заедно на събирането при Слагхорн, но не мисля, че вървеше много добре.

Рон се поободри, когато бръкна по-дълбоко в чорапа си.

Подаръците на Хари включваха пуловер с голям златен снич отпред, ръчно изплетен от г-жа Уизли, голяма кутия с продукти от „Магийки шегобийки от Уизли“ от близнаците и малко влажен, миришещ на мухъл пакет с етикет, на който пишеше „На господаря, от Крийчър“.

Хари се взря в него.

— Мислиш ли, че е безопасно да го отворя? — попита той.

— Не може да е нещо опасно, все още цялата ни поща се проверява в Министерството. — отвърна Рон, но все пак поглеждаше пакета с подозрение.

— Не помислих да подаря нещо на Крийчър. Хората дават ли обикновено на домашните си духчета коледни подаръци? — запита Хари, побутвайки внимателно пакета.

— Хърмаяни би дала. — каза Рон. — Но нека видим, какво е, преди да си започнал да се чувстваш виновен.

Миг по-късно Хари нададе силен вик и скочи от походното си легло; пакетът съдържаше огромен брой личинки.

— Много мило. — каза Рон, смеейки се гръмогласно. — Колко деликатно.

— Бих ги предпочел пред твоята огърлица. — каза Хари и това веднага накара Рон да млъкне.

Когато седнаха на коледната трапеза, всички носеха нови пуловери с изключение на Фльор (за която, както изглеждаше, г-жа Уизли не беше пожелала да го хаби) и на самата г-жа Уизли, която се беше издокарала с чисто нова тъмносиня магьосническа шапка, на която проблясваха нещо като мънички, подобни на звезди диаманти и с ефектен златен гердан.

— Фред и Джордж ми ги подариха! Не са ли красиви?

— Ние те уважаваме все повече и повече, мамо, откакто почнахме сами да си перем чорапите. — каза Джордж, махайки с ръка. — Пащърнак, Ремус?

— Хари, в косата ти има личинка. — каза бодро Джини, навеждайки се през масата да я хване; Хари почувства как вратът му настръхна, което нямаше нищо общо с личинката.

— Какъв ужас. — каза Фльор с превзето леко потръпване.

— Да, нали? — каза Рон. — Сос, Фльор?

В желанието си да й помогне той събори сосиерата; Бил махна с пръчката си и сосът, разхвърчал се във въздуха, се върна покорно на мястото си.

— Ти си толкова зле, колкото тази Тонкс. — каза Фльор на Рон, когато спря да целува за благодарност Бил. — Тя винаги събаря…

— Поканих скъпата Тонкс да намине днес. — каза г-жа Уизли, мачкайки морковите с ненужна сила и гледайки гневно Фльор. — Но няма да дойде. Говорил ли си напоследък с нея, Ремус?

— Не, отдавна не съм се свързвал с никого. — каза Лупин. — Но Тонкс има собствено семейство, при което да иде, нали?

— Хммм — каза г-жа Уизли. — Може би. Останах с впечатление, че всъщност се кани да прекара Коледа сама.

Тя погледна ядно Лупин, сякаш той беше виновен, че Фльор й идва за снаха вместо Тонкс, но хвърляйки поглед към Фльор, която сега даваше на Бил парченца пуйка с нейната вилица, Хари си помисли, че г-жа Уизли води една отдавна изгубена битка. Това обаче му напомни за нещо, свързано с Тонкс, а кого другиго да попита, освен Лупин, човекът, който знаеше всичко за покровителите?

— Покровителят на Тонкс си е сменил формата. — му каза той. — Поне така каза Снейп. Не знаех, че това може да стане. Защо покровителят се променя?

Лупин известно време предъвква пуйката си и преглътна, преди да каже бавно:

— Понякога… някакъв голям шок… емоционален катаклизъм…

— Изглеждаше голям и имаше четири крака. — каза Хари, поразен от внезапна мисъл и понижавайки гласа си. — Хей… да не би да е…?

— Артър! — каза изведнъж г-жа Уизли. Тя беше станала от мястото си, притиснала сърцето си с ръка и се взираше през кухненския прозорец. — Артър… това е Пърси!

— Какво?

Г-н Уизли се огледа. Всички бързо се взряха в прозореца; Джини стана права, за да види по-добре. Там наистина беше Пърси Уизли, крачещ през снежния двор и очилата му в рогови рамки проблясваха на слънцето. Той обаче не бе сам.

— Артър, той е… той е с министъра!

И наистина човекът, когото Хари бе видял в „Пророчески вести“, вървеше след Пърси, леко накуцвайки, а гривата му от сивееща коса и черната му мантия бяха поръсени със сняг. Преди някой от тях да успее да каже нещо, преди г-н и г-жа Уизли да направят нещо повече от това да си разменят изумени погледи, задната врата се отвори и в нея се появи Пърси.

Настана болезнена тишина. После Пърси каза доста вдървено:

— Весела Коледа, мамо.

— О, Пърси! — каза г-жа Уизли и се хвърли в прегръдките му.

Руфъс Скримджър спря на вратата, подпрян на бастуна си и се усмихна, наблюдавайки тази трогателна сцена.

— Трябва да ни извините за това нахлуване. — каза той, когато г-жа Уизли погледна към него, засияла и бършейки очите си. — Бяхме с Пърси в околността — работа, нали знаете — и той не устоя на желанието да намине и да ви види всички.

Но Пърси не показа никакво желание да поздрави някого другиго от семейството. Стоеше прав като ръжен и гледаше неловко, взирайки се над главите на останалите. Г-н Уизли, Фред и Джордж го наблюдаваха с каменни лица.

— Моля Ви, влезте, седнете, г-н Министър! — развълнува се г-жа Уизли, оправяйки шапката си. — Вземете си малко пуйка, или пудинг… имам пред вид…

— Не, не, скъпа Моли. — каза Скримджър. Хари предположи, че бе попитал Пърси за името и преди да влязат в къщата. — Не искам да се натрапвам, аз изобщо нямаше да съм тук, ако Пърси не искаше толкова много да ви види…

— О, Пърс! — каза г-жа Уизли през сълзи, надигайки се да го целуне.

— Ние ще надзърнем само за пет минути, така че аз ще се поразходя из двора, докато се видите с Пърси. Не, не, уверявам ви, че не искам да се намесвам! Е, ако някой иска да ми покаже очарователната ви градина… А, този млад човек е свършил, защо не се поразходи с мен?

Настроението на масата се промени осезаемо. Всички погледи се преместиха от Скримджър към Хари. Изглежда никой не намери за убедителна преструвката на Скримджър, че не знае името на Хари, нито пък намери за естествено, че именно той трябваше да бъде избран да придружи министъра в градината, след като чиниите на Джини, Фльор и Джордж бяха също празни.

— Да, добре. — каза Хари в настъпилата тишина.

Той не се подлъга от всичките приказки на Скримджър, че уж случайно били в околността, че Пърси искал да види семейството си. Сигурно истинската причина за идването им бе това, че Скримджър искаше да говори насаме с Хари.

— Всичко е наред — каза тихо той, докато минаваше покрай Лупин, който се беше надигнал от стола си. — Няма нищо. — добави той, когато г-н Уизли отвори уста да каже нещо.

— Чудесно! — каза Скримджър, правейки път на Хари да излезе преди него. — Само ще се разходим в градината и с Пърси ще си ходим. Продължавайте, моля!

Хари прекоси двора към обраслата, покрита със сняг градина на семейство Уизли, а Скримджър леко накуцваше до него. Хари знаеше, че е бил началник на щабквартирата на аврорите; изглеждаше жилав и кален в битки, много различен от пълния Фъдж с неговото бомбе.

— Очарователно. — рече Скримджър, спирайки до оградата на градината и оглеждайки снежната ливада и неразличимите растения. — Очарователно.

Хари не каза нищо. Знаеше, че Скримджър го гледа.

— Много отдавна искам да се срещнем. — каза Скримджър след малко. — Знаеше ли това?

— Не. — каза истината Хари.

— О, да, от много време. Но Дъмбълдор много те пазеше. — каза Скримджър. — Естествено, разбира се, това е естествено след всичко, което ти е минало през главата… Особено онова, което се случи в министерството…

Той почака Хари да каже нещо, но Хари не пожела, така че той продължи:

— Надявах се на някаква възможност да поговорим още откакто встъпих в длъжност, обаче Дъмбълдор — съвсем разбираемо, както казах — предотвратяваше това.

Хари пак не каза нищо, изчаквайки.

— Слуховете, които се разпространяваха! — каза Скримджър. — Е, разбира се, и двамата знаем, как се изкривяват тези истории… всички тези слухове за пророчеството… за теб, че си „Избраният“…

Приближаваха се към причината, помисли Хари, поради която Скримджър беше тук.

— Предполагам, че Дъмбълдор е обсъждал тези неща с теб?

Хари се замисли, чудейки се дали трябва да излъже, или не. Погледна малките гномски стъпки навсякъде из цветните лехи и разровения участък, отбелязващ мястото, където Фред беше хванал гномчето, носещо сега поличка на балерина на върха на коледната елха. Накрая, той избра истината… или част от нея.

— Да, обсъждали сме ги.

— Нали, нали… — каза Скримджър. Хари можеше да види с крайчеца на окото си, че Скримджър го поглежда косо, затова се направи, че е много заинтригуван от някакво гномче, което току-що си бе подало главата изпод един замръзнал рододендрон. — И какво ти каза Дъмбълдор, Хари?

— Съжалявам, но това засяга само нас. — каза Хари. Той се стараеше да говори възможно най-любезно и тонът на Скримджър също беше безгрижен и приятелски, когато отвърна:

— О, разбира се, това са поверителни неща, не бих желал да ги разгласяваш… не, не… и всъщност има ли някакво значение, дали ти си „Избраният“ или не?

Хари трябваше да обмисли това известно време, преди да отговори:

— Не зная какво всъщност имате пред вид, г-н Министър.

— Е, разбира се, за теб това има огромно значение. — каза със смях Скримджър. — Но за магическата общност като цяло… всичко това е само нагласа, нали? Важното е това, в което хората вярват.

Хари не каза нищо. Той си помисли, че смътно вижда накъде отива разговорът, но нямаше намерение да помага на Скримджър да стигнат дотам. Сега гномчето под рододендрона ровеше в корените му за червеи и Хари бе вперил очи в него.

— Нали разбираш, хората вярват, че ти си „Избрания“. — каза Скримджър. — Смятат те за истински герой — какъвто ти, разбира се, наистина си, Хари, избран или не! Колко пъти вече си се изправял срещу Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? Е, така или иначе — продължи той, без да дочака отговор, — работата е там, че ти си символ на надеждата за мнозина, Хари. Идеята, че има някой, който може да е в състояние, който може даже да е предопределен да унищожи Онзи-който-не-бива-да-се-назовава — е, естествено, това повдига духа на хората. И аз не мога да не чувствам, че след като веднъж осъзнаеш това, ти би могъл да сметнеш за свой, хм, почти дълг да застанеш редом с Министерството, като подпомогнеш всички.

Гномчето току-що бе успяло да хване един червей. Сега то го дърпаше с всичка сила, опитвайки се да го измъкне от замръзналата почва. Хари остана мълчалив толкова дълго, че Скримджър каза, гледайки ту него, ту гномчето:

— Забавни малки човечета, нали? Но какво ще кажеш ти, Хари?

— Не разбирам какво точно искате. — каза бавно Хари. — Да застана редом с Министерството… какво значи това?

— О, ами нищо особено затруднително, повярвай ми. — каза Скримджър. — Ако например те виждат от време на време да влизаш и излизаш от Министерството, това би създало нужното впечатление. И, разбира се, докато си там, би имал добрата възможност да поговориш с Гауейн Робърдс, моят заместник като Началник на Щабквартирата на аврорите. Долорес Ъмбридж ми е казвала, че лелееш стремежа да станеш аврор. Е, това би могло да се уреди много лесно…

Хари усети под лъжичката му да кипва гняв. Значи, Долорес Ъмбридж все още бе в министерството, нали?

— Значи така. — каза той, сякаш просто искаше да изясни някои неща, — Вие бихте желали да давам вид, че работя за Министерството?

— Това би подпомогнало всички да помислят, че ти имаш по-голямо участие, Хари. — каза Скримджър с облекчение, че Хари е приел така бързо. — „Избраният“, нали разбираш. Всичко е за това, да дадем на хората надежда, усещане, че стават интересни неща…

— Но ако аз постоянно тичам напред-назад из Министерството. — каза Хари, все така полагайки усилия да поддържа любезен тон, — тогава не би ли изглеждало, че одобрявам това, което Министерството върши?

— Е, — каза Скримджър, смръщвайки се леко — ами, да, до известна степен затова бихме искали…

— Не, не мисля, че това ще стане. — каза любезно Хари. — Виждате ли, аз не харесвам някои от нещата, които Министерството върши. Затварянето на Стан Шънпайк например.

За момент Скримджър не проговори, но изражението му мигновено стана студено.

— Не бих очаквал да разбереш. — каза той, без да успее да прикрие гнева в гласа си така успешно, както Хари. — Времената са опасни и трябва да се вземат някои мерки. Ти си шестнайсетгодишен…

— Дъмбълдор е много по-стар от шестнайсет, а също не харесва това, че Стан трябва да лежи в Азкабан. — каза Хари. — Вие превръщате Стан в изкупителна жертва, точно както искате да превърнете мен в талисман.

Те се погледнаха, продължително и втренчено. Най-накрая Скримджър проговори, без да влага в гласа си престорена топлота:

— Разбирам. Ти предпочиташ — подобно на своя герой, Дъмбълдор — да се разграничиш от Министерството?

— Не искам да ме използват. — каза Хари.

— Някои биха казали, че е твой дълг да бъдеш използван от Министерството!

— Да, а други могат да кажат, че е Ваш дълг да проверявате, дали хората наистина са смъртожадни, преди да ги тикнете в затвора. — каза Хари, чийто гняв вече се надигаше. — Вие правите като Барти Крауч. Вие никога не правите нещата, както трябва, нали? Или ще имаме Фъдж, който се прави, че всичко е мирно и тихо, докато убиват хора под носа му, или пък Вас, тикайки не когото трябва в затвора и опитвайки се да се преструвате, че сте накарали „Избрания“ да работи за Вас!

— Значи, ти не си „Избраният“? — каза Скримджър.

— Мисля, че казахте, че това така и така няма значение? — каза Хари с горчив смях. — Не и за Вас, във всеки случай.

— Не биваше да казвам това. — каза бързо Скримджър. — Беше нетактично…

— Не, беше искрено. — каза Хари. — Едно от малкото искрени неща, които ми казахте. Вас не Ви е грижа, дали ще живея или ще умра, но много Ви интересува да Ви помогна да убедите всички, че печелите войната срещу Волдемор. Не съм забравил, г-н Министър…

Той вдигна десния си юмрук. Там, белеейки се върху студената му ръка, стояха белезите, които Долорес Ъмбридж го бе принудила да издълбае в собствената си плът: „Няма да лъжа“.

— Не си спомням да сте тичал да ми помогнете, когато се опитвах да кажа на всички, че Волдемор се е завърнал. Миналата година Министерството не искаше толкова ревностно да бъдем приятели.

Стояха в мълчание, ледено като земята под краката им. Гномчето най-после бе успяло да измъкне червея си и сега щастливо го смучеше, облегнато на най-долните клонки на рододендроновия храст.

— Какво прави Дъмбълдор? — попита рязко Скримджър. — Къде ходи, когато отсъства от „Хогуортс“?

— Нямам представа. — отвърна Хари.

— А ако знаеше, нямаше да ми кажеш, — каза Скримджър, — нали?

— Не, нямаше. — отговори Хари.

— Е, добре, ще трябва да видя, дали не мога да науча по друг начин.

— Можете да опитате. — каза безучастно Хари. — Вие обаче изглеждате по-умен от Фъдж, така че аз бих помислил, че сте си взели поука от грешките му. Той се опита да се намеси в „Хогуортс“. Може би сте забелязал, че той вече не е министър, но Дъмбълдор все още е директор. Ако бях на Ваше място, щях да оставя Дъмбълдор на мира.

Проточи се дълго мълчание.

— Е, за мен е ясно, че той е поработил върху теб много добре. — каза Скримджър със студен и твърд поглед зад очилата с телени дръжки, — ти си изцяло човек на Дъмбълдор, нали, Потър?

— Да, такъв съм. — каза Хари. — Радвам се, че изяснихме това.

И като обърна гръб на министъра на магията, той закрачи обратно към къщата.