Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (19)

19. Духчета — следотърсачи

— Струва ми се, че това не беше един от най-хубавите рождени дни за Роналд — каза Фред.

Беше вечер, болничното крило беше тихо, завесите бяха дръпнати, а лампите светнати. Единственото легло бе заето от Рон, а Хари, Хърмаяни и Джини седяха около него. Те бяха прекарали целия ден пред двойните врати, опитвайки се да видят какво става вътре, когато някой влизаше или излизаше. Мадам Помфри ги беше пуснала да влезнат чак в 8 часа. Фред и Джордж пристигнаха след 10 минути.

— Не си представяхме, че точно така ще му поднесем подаръка. — мрачно каза Джордж, като остави голям опакован подарък до леглото на Рон и седна до Джини.

— Да, мислехме, че ще е в съзнание, когато му го даваме.

— Ние бяхме в Хогсмийд, искахме да го изненадаме.

— Били сте в Хогсмийд? — погледна към тях Джини.

— Да, мислехме да купуваме магазина на Зонко. — каза Фред — Искахме да имаме клон в Хогсмийд, но няма да има много смисъл от това, ако не ви разрешават да излизате през уикендите, за да купувате нашите… както и да е.

Той си взе стол, седна до Хари и погледна бледото лице на Рон.

— Какво точно се случи, Хари?

Хари разказа историята, както вече бе направил десетки пъти пред Дъмбълдор, Макгонагъл, мадам Помфри, Хърмаяни и Джини.

— …и след това пъхнах безоара в гърлото му и дишането му се улесни, Слагхорн излезе да извика помощ, Макгонагъл и мадам Помфри се появиха и донесоха Рон тук. Те смятат, че той ще се оправи. Мадам Помфри каза, че ще остане около седмица… и ще продължи да взима противоотрова…

— Какъв късмет, че си се сетил за безоара. — тихо каза Джордж.

— Късмет, че в стаята имаше такъв. — каза Хари, изтръпвайки при мисълта какво щеше да стане, ако не беше успял да докопа малкото камъче.

Хърмаяни въздъхна почти недоловимо. Тя беше необичайно тиха през целия ден. След като накара Хари да й разкаже какво точно се е случило, тя почти не бе взела участие в обсъждането на това как точно Рон е бил отровен, просто седеше до Хари и Джини, бледа и притеснена, докато най-накрая не ги пуснаха в болничното отделение.

— Мама и татко знаят ли? — попита Фред Джини.

— Те вече го видяха преди час. Сега са в кабинета на Дъмбълдор, но скоро ще се върнат…

За момент всички се загледаха в Рон, който промърмори нещо в съня си.

— Значи отровата е била в напитката? — тихо попита Фред.

— Да. — потвърди Хари. — Слагхорн я сипа и…

— Той имал ли е възможност да сипе нещо в чашата на Рон без ти да го видиш?

— Вероятно. — каза Хари. — Но защо му е на Слагхорн да отравя Рон?

— Нямам идея. — прозя се Фред. — Но може да е разменил чашите случайно?

— Защо му е на Слагхорн да отравя Хари? — попита Джини.

— Идея си нямам. — продължи Фред — но би трябвало да има много хора, които биха искали да отровят Хари — „Избраният“ и всичките тези неща…

— Значи мислиш, че Слагхорн може да е смъртожаден? — каза Джини.

— Всичко е възможно. — мрачно заключи Фред.

— А може и да е действал под Империус. — добави Джордж.

— Или може да е невинен. — каза Джини. — Отровата може да е била в бутилката, в такъв случай вероятно е била предназначена за самия Слагхорн.

— Но кой би искал да го убие?

— Дъмбълдор казва, че Волдемор иска Слагхорн на своя страна — каза Хари. — Слагхорн се е крил цяла година, преди да дойде в Хогуортс. И… — той си помисли за спомена, който Дъмбълдор така и не бе успял да вземе от него — и може би Волдемор го иска обезвреден, може би мисли, че би могъл да е ценен за Дъмбълдор.

— Но ти каза, че Слагхорн е възнамерявал да даде тази бутилка на Дъмбълдор за Коледа. — напомни му Джини — Така че отровителят може да се е целил в него.

— Тогава отровителят не е познавал Слагхорн добре. — проговори Хърмаяни, за пръв път от часове — Всеки, който познава Слагхорн, щеше да знае, че има голяма вероятност той да запази нещо толкова апетитно за себе си…

— Ер… ми-нее. — избърбори Рон неочаквано.

Те пак замълчаха и го загледаха очаквателно, но след като побълнува още малко, той просто започна да хърка.

Вратите на отделението се отвориха, което ги накара да подскочат стреснато. Влезе Хагрид, с мокра коса, палтото му също подгизнало, с лък в едната ръка и остави кални отпечатъци по целия под, докато се приближаваше към тях.

— Бях в гората цял ден! — изгъргори той — Аргог се влошава… но аз му почетох малко… не се бях качил за вечеря до ей с’я и тогава професор Спраут ми каза за Рон! Как е той?

— Не е зле — отвърна Хари — Ще се оправи.

— Не повече от шест посетителя едновременно! — каза мадам Помфри, като изхвърча от кабинета си.

— С Хагрид ставаме точно шест. — посочи Джордж.

— О… да… — неуверено каза мадам Помфри, която изглежда броеше Хагрид за няколко човека. За да прикрие смущението си, тя започна да чисти калните стъпки, които той беше оставил с вълшебна си пръчица.

— Не го вярвам т’ва — поклати глава Хагрид, поглеждайки към Рон — Прост’ не го вярвам и т’ва е. Как лежи… кой би искал да го нарани, а?

— И ние това се чудим, — отвърна Хари, — но не знаем.

— Мо’е да има заговор срещу отбора на Грифиндор по куидич, к’во мислите? — каза Хагрид — П’рво Кейти, с’я Рон…

— Не мисля така. — каза Хари.

— Слидеринците биха го направили, ако знаеха че би могло им се размине. — призна Фред.

— Не мисля, че е свързано с куидича, но все пак ми се струва, че има връзка между двата случая. — прошепна Хърмаяни.

— От къде ти хрумна това?

— Ами, първо, и двата трябваше да са фатални, но не бяха, дори и само по чиста случайност. Второ, нито отровата, нито колието достигнаха до този, когото би трябвало да убият. А това прави човека, който седи зад заговорите още по-опасен, защото явно не го е грижа колко хора ще убие, преди да достигне до истинската си жертва.

Преди някой да успее да отговори на това предположение, вратите на отделението се отвориха отново и г-н и г-жа Уизли влезнаха в стаята. При предишното им посещение те просто се бяха уверили, че Рон е добре, сега г-жа Уизли придърпа Хари в прегръдките си и го стисна силно.

— Дъмбълдор ни каза, че ти си го спасил с безоара. — изхлипа тя — О, Хари, какво бихме могли да кажем? Ти спаси Джини… ти спаси Артър… сега спаси и Рон…

— Недейте… аз… — смутено промърмори Хари.

— Половината ни семейство ти дължи живота си, сега като се замислих. — добави г-н Уизли. — Сега можем да кажем, какъв късмет е било за семейство Уизли, че Рон е решил да седне до теб в купето на влака към Хогуортс, Хари.

Хари не можа да измисли какво да отговори и беше почти доволен, когато мадам Помфри им напомни, че може да има само шест посетители около леглото на Рон, те двамата с Хърмаяни се изправиха, за да си ходят, Хагрид също дойде с тях, оставяйки Рон със семейството му.

— Ужасно е. — каза Хагрид изпод брадата си, докато тримата ходеха по коридора към мраморното стълбище — При цялата тази охрана, и пак има ранени хлапета… Дъмбълдор мно’о се тревожи… той не раздува, ама ти казвам, че…

— Той има ли някакви идеи? — отчаяно попита Хърмаяни.

— Пр’дполагам, че има стотици идеи, к’ъвто мозък има. — каза Хагрид. — Но идея си няма кой е изпратил оная огърлица, нит’ отровата в т’ва вино, или щеха да са ги хванали, нъл тъй? Т’ва, дето ме тревожи, — каза Хагрид с по-тих глас и оглеждайки се (Хари също се огледа за всеки случай, да не би Пийвс да е наоколо) — е колко дълго ше мо’е Хогуортс да остане отворен, ако продължават да нападат хлапета. Пак като Стаята на тайните, не е ли тъй? Ше има паника, мно’о родители ще си взимат хлапетата, а па после настоятелството… — Хагрид спря за минута, колкото да мине призракът на дългокоса жена, после продължи с неговия гръмовен шепот — …настоятелството ше почне да приказва да затворят училището…

— Не биха го направили? — каза Хърмаяни притеснена.

— Тря’я да гледаш през техната гледна точка. — тежко каза Хагрид — Сиреч, то винаги си е било рисковано да изпратиш хлапето си в Хогуортс, тъй, очакваш инциденти, нема начин — стотици непълнолетни магьосници, с’брани заедно, ама опит за убийство… т’ва е ужасяващо. Тъй че нищо чудно, че Дъмбълдор е ядосан на Сн…

Хагрид спря устрема си и на лицето му се изписа познатото виновно изражение, което се появяваше винаги, когато изтървеше нещо, което не биваше да казва.

— Какво? — попита Хари бързо. — Дъмбълдор е ядосан на Снейп?

— Не съм казал т’ва. — панически се опита да отрече Хагрид, което го издаде съвсем. — Виж кое време стана, леле, скоро ще стане полунощ, требва да…

— Хагрид, защо Дъмбълдор е ядосан на Снейп? — попита Хари настойчиво.

— Шшт! — каза Хагрид, като се огледа нервно — Недей вика толкова, Хари, кв’о искаш, да си загубя работата ли? Щеше да знаеш ’сичко, ако не беше зарязал Грижата за ма…

— Не се опитвай да ме накараш да се почувствам виновен, защото няма да успееш! — прекъсна го Хари — Кажи какво е направил Снейп?

— Не ’нам, Хари, не тря’аше ич да съм чувал за т’ва! Излизах от гората оная вечер и ги чух да говорят, е, да де, да спорят. Не щях да им привличам вниманието, тъй че се притаих и се опитах да не слушам, ама… то беше едно, абе разговор, който ’ич не беше лесно да не чуя.

— И? — пришпори го Хари.

— Ами… само чух Снейп да вика, че Дъмбълдор приема мно’о неща за ясни, и че мо’е би той — Снейп — нема повече да…

— Да прави какво?

— Н’нам, Хари, звучеше ’се едно Снейп се преработва и т’ва беше ’сичко — как’ да е, Дъмбълдор му рече, че той се е навил да го прави и ще продължи да го прави. Кратко и ясно. И рече няк’во нещо за няк’ви разследвания, дето Снейп трябвало да го прави в неговия Дом, в Слидерин. Ми т’ва не е мно’о странно! — добави той бързо, след като видя многозначителните погледи, които си размениха Хари и Хъмнаяни — ’Сички ръководители на Домове беха помолени да видят к’во ста’а след тая работа с оная огърлица…

— Да, ама Дъмбълдор не е спорил с останалите, нали? — пита Хари.

— Виж с’я, — каза Хагрид, като премяташе лъка из ръцете си несъзнателно, като без да иска го пречупи. — зная, че ич не харесваш Снейп, Хари, и не ща да търсиш под вола теле.

— Внимавайте! — бързо прошепна Хърмаяни.

Те се обърнаха точно навреме, за да видят Аргус Филч да се появява зад тях, дебнещ за нарушители.

— Охоо, — тържествено каза той, — толкова късно, а вие не сте в леглата, това значи наказание!

— Не, не значи, Филч. — кратко каза Хагрид. — Те са с мен, н’ъл тъй?

— И каква е разликата? — попита Филч.

— Аз съм проклет учител, е т’ва, промъкващ се натрапнико! — разпали се Хагрид.

Филч се наежи разярен. Госпожа Норис също се беше появила и сега се извиваше около кокалестите му глезени.

— Тря’а да тръгвате. — каза Хагрид през зъби.

Без да ги подканят втори път, Хари и Хърмаяни се отдалечиха бързо, силните гласове на Филч и на Хагрид отекваха зад тях, докато бягаха. Те минаха покрай Пийвс малко преди да свият към кулата на Грифиндор, но той се беше зареял щастливо към източника на виковете, припявайки си:

— Когато има караници, пререкания недостойни,

викнете Пийвс и той ще ги направи двойни!

Дебелата дама беше задрямала и не беше доволна, че я събудиха, но се извърна настрани, позволявайки им да се покатерят до милостиво спокойната и празна обща стая. Изглеждаше, сякаш хората още не знаеха за Рон. Хари почувства с облекчение. Беше достатъчно изтощен за днес. Хърмаяни му пожела лека нощ и отиде в спалнята на момичетата. Хари реши да остане в стаята, седна на един стол до огъня и се загледа в почти изгорелите пънове.

Значи Дъмбълдор се е карал със Снейп. Въпреки всичко, което бе казал на Хари, въпреки че продължаваше да твърди, че му вярва напълно, той си беше изпуснал нервите… Хари не мислеше, че Снейп се е постарал особено много да разследва слидеринците… или може би да разследва един слидеринец? Малфой?

Но защо Дъмбълдор не каза нищо за подозренията на Хари? Дали се опасяваше да не направи нещо прибързано, да вземе нещата в свои ръце? Вероятно. Може би Дъмбълдор не искаше нищо да отклонява вниманието на Хари от уроците му или пък от взимането на спомена от Слагхорн. Може би Дъмбълдор не мислеше, че може да довери съмненията относно персонала си на шестнадесет годишни…

— Ето те най-после, Потър!

Хари скочи изненадан, изваждайки пръчката си. Беше толкова убеден, че общата стая е празна, че не беше подготвен някой да изскочи изведнъж от един от по-далечните столове. След като се загледа, установи, че това беше Кормак МакЛагън.

— Чаках те да се върнеш. — каза МакЛагън, игнорирайки извадената пръчица на Хари. — Трябва да съм задрямал. Виж сега, видях че водят Уизли в болничното крило по-рано. Не изглеждаше като че ще е във форма за мача следващата седмица.

На Хари му трябваше известно време, за да осъзнае за какво говори МагЛагън.

— О, да… куидича… — каза той, прибирайки вълшебната си пръчка обратно в дънките си. — Да, може би няма да успее да се възстанови.

— Значи аз ще съм вратар, нали?

— Ами да… — отговори Хари, — предполагам, че да…

Не можеше да измисли причина да не стане така, все пак, МакЛагън беше с втори резултат на пробите.

— Прекрасно. — каза МакЛагън доволно — И кога има тренировка?

— Какво? Ами… утре вечер.

— Добре. Чуй, Потър, трябва да говорим предварително. Имам идеи за тактиката, които може да са ти полезни.

— Добре. — каза Хари, без да проявява интерес — Ще се чуем утре, значи. Сега съм изморен… до скоро.

Новината, че Рон е бил отровен, се разнесе бързо на следващия ден, но не предизвика такава сензация, като случката с Кейти. Хората си мислеха, че може да е било случайно, взимайки предвид факта, че се е случило в кабинета на учителя по Отвари и че след като му е дадена противоотровата веднага, нищо лошо не се е случило. Всъщност, грифиндорците изглеждаха много по-заинтригувани от предстоящия мач по куидич срещу Хафълпаф, защото много от тях искаха да видят Захариъс Смит, който беше гончия на техния отбор и беше заклеймен заради коментарите му на мача със Слидерин.

Хари, от друга страна, никога не е бил по-малко заинтересован от куидича. Драко Малфой бе започнал да го обсебва. Все още проверяваше Хитроумната карта всеки път, когато можеше, понякога ходеше да види какво прави Малфой, въпреки че не го беше хващал да прави нищо необичайно. И все още имаше моменти, когато Малфой просто изчезваше от картата…

Но на Хари не му оставаше много време да мисли за това, беше достатъчно зает с тренировките по куидич, домашните и факта, че Кормак МакЛагън и Лавендър Браун го заливаха с потоци от думи, когато и да го срещнеха.

Той не можеше да прецени кой от тях беше по-досаден. МакЛагън постоянно му правеше намеци, че той е по-добър за постоянен вратар за отбора от Рон, а след като Хари го погледа как играе и на него му хрумваха подобни мисли. Проблемът идваше от там, че той постоянно правеше забележки на останалите играчи и даваше на Хари подробни схеми за тренировки, така че на няколко пъти на Хари му се налагаше да му напомня кой е капитанът.

Междувременно, Лавендър продължаваше да притиска Хари да обсъждат Рон, което му се струваше по-товарещо и от лекциите на МакЛагън по куидич. Първо Лавендър беше ядосана, че никой не си беше направил труда да й каже, че Рон е в болничното крило „Ама аз съм му гадже!“ но, за съжаление, след това беше решила да прости на Хари и да води дълбоко съдържателни разговори с него относно чувствата на Рон, които Хари с удоволствие би пропуснал.

— Виж, защо не говориш с Рон за всичко това? — попита я Хари накрая, след дълги излияния включващи всичко, което Рон бе казал за нейните нови роби и дали Хари мисли, че Рон възприема връзката им като „сериозна“.

— Ами той винаги е заспал, когато отида да го видя! — отвърна Лавендър.

— Така ли? — изненада се Хари, той намираше Рон съвършено буден всеки път, когато отиваше да го види, готов да слуша новини за Дъмбълдор и Снейп и да сипе обиди по адрес на МакЛагън.

— Хърмаяни Грейнджър все още ли го посещава? — настоя да знае Лавендър изведнъж.

— Да, така мисля. Те са приятели все пак. — неловко отвърна Хари.

— Приятели, не ме разсмивай. — процеди Лавендър. — Тя не му говореше със седмици, след като започна за излиза с мен! Но предполагам, че сега иска да се сдобри с него, сега, когато той е толкова интересен…

— Наричаш отравянето интересно? — попита Хари — Както и да е, трябва да тръгвам, идва МакЛагън, имаме да обсъдим мача. — побърза да каже той, като сви настрани през врата, която се преструваше на стена и спринтира по прекия път, който щеше да го отведе до стаята по Отвари, където, за щастие, нито Лавендър, нито МакЛагън можеха да го проследят.

Сутринта преди мача срещу Хафълпаф Хари се отби до болничното крило преди да се отправи към игрището. Рон беше много развълнуван, но мадам Помфри не го пускаше да отиде да гледа мача, за не би да се превъзбуди.

— Как се справя МакЛагън? — нервно попита той, очевидно забравяйки, че е задал този въпрос поне два пъти.

— Казах ти. — отвърна търпеливо Хари — Дори да беше от световна класа, не бих го задържал. Той продължава да се опитва да казва на всички какво да правят, мисли че може да играе на всеки пост по-добре от всички нас. Нямам търпение да се отърва от него. И говорейки за отърваване от хора, — добави Хари, докато ставаше и си вдигаше метлата, — ще престанеш ли да се правиш на заспал, когато Лавендър идва да те вижда? Тя също ме подлудява.

— О… — каза Рон смутено — Да. Добре де.

— Ако не искаш да излизаш с нея, просто й го кажи.

— Да… добре… ама не е толкова лесно, не е ли така? — каза Рон. Той направи пауза. — Дали Хърмаяни ще мине да ме види преди мача? — добави той небрежно.

— Не, тя вече е долу на игрището с Джини.

— А… добре… Късмет. Надявам се да разбиеш Макл… искам да кажа Смит.

— Ще се опитам. — каза Хари и преметна метлата си на рамо. — До по-късно.

Той се забърза по опустелия коридор, цялото училище беше навън около стадиона. Той гледаше през прозорците, опитвайки се да прецени колко вятър ще има, когато внезапен шум го накара да погледне напред. Той видя Малфой да ходи към него в компанията на две момичета, които изглеждаха намръщени.

Когато видя Хари, Малфой спря, изсмя се и продължи да ходи.

— Къде отиваш? — попита Хари.

— Да, определено ще ти кажа, Потър, защото е точно твоя работа. — процеди Малфой. — По-добре побързай, хората ще чакат своя „Единствен капитан“ — „Момчето, което отбеляза“ — или както и да те наричат напоследък.

Едно от момичетата се изкикоти неволно. Хари се вгледа в нея. Тя се задави. Малфой продължи покрай него и момичетата го последваха до ъгъла, където изчезнаха от поглед.

Хари стоеше замръзнал и ги гледаше. Беше вбесен — вече трябваше да е на мача, а Малфой се възползваше от момента, когато вниманието на цялото училище бе насочено другаде, това беше най-добрият му шанс да разбере какво точно правеше Драко. Секундите се изнизваха, а Хари стоеше на място и гледаше мястото, където странното трио бе изчезнало…

— Къде беше? — пита Джини, когато Хари нахлу в съблекалнята. Целият отбор се беше преоблякъл вече. Куут и Пийкс, биячите, удряха нервно своите бухалки в краката си.

— Срещнах Малфой. — каза й Хари тихо, докато си слагаше ярко червената роба. — Така че исках да разбера как така той е в замъка с две момичета, докато всички останали са тук, долу…

— Има ли значение точно сега?

— Няма начин да разбера. — каза Хари, със Съветкавицата си в ръка, докато си оправяше очилата. — Хайде да вървим!

И без да каже друга дума, той излезе на игрището под оглушителен съпровод от ръкопляскания и дюдюкания.

Имаше съвсем малко вятър, а облаците не бяха много гъсти, тук там се виждаха проблясъци слънчева светлина.

— Климатичните условия са подвеждащи! — каза МакЛагън на отбора — Куут, Пийкс, ще трябва да летите откъм слънцето, така че да не ви виждат…

— Аз съм капитанът, МакЛагън, спри да им даваш инструкции. — ядоса се Хари. — Просто отиди на вратарския пост!

След като се увери, че МакЛагън се е махнал, Хари се обърна към Куут и Пийкс

— Гледайте да летите откъм слънцето. — нареди им той през зъби.

Той се ръкува с капитана на Хафълпаф и после, по сигнала на мадам Хуч, излетя във въздуха, по-високо от останалите от отбора, обикаляше около игрището с надеждата, че ще види Снича. Колкото по-скоро го хванеше, толкова по-скоро щеше да може да се върне в замъка, да извади Пакостливата карта и да види какво прави Малфой.

— И ето сега, Смит от Хафълпаф с куофъла. — каза замечтаният глас, който отекна над игрището. — Той коментира миналия път и Джини Уизли после му налетя с метлата си, вероятно нарочно, поне така изглеждаше. Смит беше доста груб към Грифиндор, сигурно сега съжалява за това сега, като играе срещу тях. О, вижте, той загуби куофъла, Джини му го взе, харесвам я, тя е много симпатична…

Хари се опули срещу коментаторското място, мислейки си че никой с всичкия си не би позволил на Луна Лавгуд да коментира. Но дори от толкова високо, не можеше да сбърка тази дълга, мръсно руса коса, нито огърлицата от коркови тапи… До Луна професор Макгонагъл изглежда се чувстваше леко некомфортно, сякаш наистина премисляше решението си.

— …но сега този едър хафълпафец взе куофъла от, хм, не мога да си спомня името, беше нещо като Бибъл… не Бъгинс…

— Кадуолдър! — силно каза професор Макгонагъл до нея. Тълпата се засмя.

Хари се огледа за снича, но нямаше следа от него. Малко по-късно Кадуолдър отбеляза. МакЛагън крещеше на Джини, за дето е изпуснала куофъла и за това не забеляза голямата червена топка да минава покрай дясното му ухо.

— МакЛагън, би ли вършил това, което би трябвало да вършиш и остави останалите на мира! — извика Хари, докато се изравни с лицето на своя вратар.

— Ти самият не даваш добър пример! — изкрещя Маклогън на свой ред ядосан.

— И сега Хари Потър спори със своя вратар. — нежно каза Луна, докато слидеринците и хафълпафците в тълпата ръкопляскаха окуражително. — Не мисля, че това ще му помогне да намери снича, но може би е хитър трик…

Кълнейки гневно, Хари се завъртя и почна пак да обикаля игрището в търсене на някакъв знак от малката златна крилата топка.

Джини и Демелза отбелязаха по един път, давайки повод на червено-черната агитка да се радва. После Кадуолдър изравни, но Луна сякаш не забеляза, тя изглеждаше незаинтересована от такива банални неща като резултата и продължаваше да се опитва да привлече вниманието на публиката върху неща от рода на интересни облаци и възможността Захариъс Смит, който до сега не бе успял да задържи куофъла за повече от минута, да е болен от нещо, наречено „загубеняшко — Loser’s Lurgy“.

— Седемдесет на четиридесет за Хафълпаф! — каза професор Макгонакъл, издърпвайки мегафона на Луна.

— Толкова ли е станало? — разсеяно попита Луна — О, вижте! Грифиндорският вратар е взел една бухалка на бияч.

Хари спря насред въздуха. И наистина, по причини известни само на него, МакЛагън беше взел бухалката на Пийкс и се опитваше да покаже как се удря блъджър срещу нападащия Кадуолдър.

— Върни му бухалката и се върни на поста си! — изрева Хари, летейки към Маклогън, точно когато той яростно удари блъджъра.

Ослепителна, всепроникваща болка… проблясък… далечни викове… и чувството как пропада през дълъг тунел…

Следващото нещо, което Хари знаеше, беше че лежеше в удивително топло и удобно легло. Той погледна нагоре и видя лампа, която хвърляше кръг златиста светлина по тавана. После си вдигна главата и ето там, отляво, лежеше удивително познато червенокосо момче.

— Колко мило, че се отби. — ухили се Рон.

Хари премигна и се огледа. Разбира се, той беше в болничното крило. Небето навън беше тъмно, мачът трябва да е приключил преди часове… и всяка надежда да намери Малфой също… Хари почувства странна тежест, той вдигна ръката си и усети, че главата му е здраво превързана.

— Какво се случи?

— Спука си черепа. — каза мадам Помфри, като го бутна обратно във възглавниците му. — Нищо страшно, веднага го съединих, но ще те задържа за през нощта. Не трябва да се пренапрягаш през следващите няколко часа.

— Но аз не искам да оставам тук през нощта. — ядоса се Хари, като седна и се разви. — Трябва да намеря МакЛагън и да го убия.

— Мисля, че това попада под графа пренапрягане. — каза мадам Помфри, като го бутна отново в леглото и размаха пръчица назидателно. — Ще стоиш тук, докато не те изпиша, Потър, или ще извикам директора!

Тя потъна обратно в кабинета си, а Хари се отпусна в завивките си.

— Знаеш ли с колко загубихме? — попита той Рон през зъби.

— Ами да, знам. — каза Рон. — крайният резултат беше 300 на 60.

— О, чудесно — каза Хари с горчивина в гласа си — Просто чудесно! Когато докопам МакЛагън…

— Не би искал да го докопаш, той е с размери на трол. — с право каза Рон. — Лично аз не бих му направил онова заклинание на Принца за пръстите на краката. Както и да е, останалата част от отбора ще се е справила с него, докато ти излезеш от тук, те също не са щастливи…

В гласа на Рон имаше лошо подтисната нотка на задоволство, личеше си че той далеч не беше натъжен от това, че МакЛагън се изложи толкова много. Хари лежеше и гледаше към тавана, наскоро залепената му глава не го болеше, но все пак я чувстваше уязвима под всичките тези превръзки.

— Успях да чуя коментара на мача от тук. — каза Рон, сега вече напушен от смях. — Надявам се, че винаги ще дават на Луна да коментира… загубеняшко-Loser’s Lurgy…

Но Хари все още беше твърде ядосан, за да гледа хумористично на нещата и не след дълго Рон се предаде.

— Джини дойде на посещение, докато ти беше в безсъзнание. — каза той след дълга пауза. Въображението на Хари започна да рисува сцена, където Джини се навеждаше над безжизненото му тяло и признава за своите чувства към него, докато Рон ги благославяше… — Тя каза, че почти си закъснял за мача. Как така? Та ти тръгна навреме.

— О… — каза Хари, когато видението в главата му отшумя. — Да… видях Малфой да се промъква нанякъде с две момичета, които не изглеждаха особено доволни от това, че са с него и това е вторият път, когато той не е на игрището, докато цялото училище е там, той пропусна и последния мач, нали помниш? Сега ми се искаше да го бях проследил, мачът така или иначе беше пълен провал…

— Не ставай глупав! — остро го прекъсна Рон. — Не можеш да пропуснеш мач по куидич само за да проследиш Малфой, та ти си капитан!

— Искам да знам какво е намислил. — каза Хари. — И не ми казвай, че си въобразявам всичко, не и след това, което подслушах между него и Снейп…

— Никога не съм казвал, че си въобразяваш всичко. — каза Рон, повдигайки вежда срещу Хари. — но няма правило, което да казва, че само един човек може да замисля нещо тук! Ти си обсебен от Малфой, Хари, имам предвид, да мислиш да изпуснеш мач, за да го преследваш…

— Искам да го хвана! — каза Хари отчаяно. — Искам да кажа, да разбера къде отива, когато изчезва от картата?

— Не знам… в Хогсмийд? — предположи Рон, докато се прозяваше.

— Никога не съм го виждал да ходи по някой от тайните коридори на картата. Мислех си, че те така или иначе са под наблюдение сега?

— Ами… не знам. — повтори Рон.

Те замълчаха. Хари отново се вгледа в кръга светлина над тях, докато мислеше усърдно…

Ако разполагаше с ресурсите на Руфъс Скраймгуайър той би могъл да постави преследвачи след Малфой, но той нямаше офис, пълен с Аврори под ръка… Мисълта да се опита да уреди нещо с бившите членове на Д.А. му мина бегло през ума, но оставаше нерешен проблемът с отсъствието от часовете.

Откъм леглото на Рон се чу приглушено хъркане. След малко мадам Помфри излезе от кабинета си. За по-лесно, Хари се престори на заспал, завъртя се на една страна и се заслуша, как всички завеси се затвориха сами, когато тя помага с пръчицата си. Светлината се приглуши, тя се върна в кабинета си и вратата се затвори зад нея.

Хари си помисли, че това беше третият път, когато го носеха в болничното отделение заради травма от куидич. Предишния път беше паднал от метлата си, заради присъствието на диментори около игрището, а преди това, всичките кости бяха махнати от ръката му от несръчния професор Локхарт… Това беше и най-болезненият му случай до сега… той си спомни ужасната болка, когато всички кости в ръката му израснаха за една нощ, неудобство, което не беше олекотено от появата на неочакван посетител посреднощ…

Хари се изправи рязко и сърцето му се разтуптя. Най-сетне беше намерил решение: имаше кой да следи Малфой, той просто бе забравил, как не му беше хрумнало до сега.

Но сега трябваше да реши как да го извика? Какво трябваше да направи? Тихо и настоятелно, Хари проговори в тъмнината:

— Крийчър?

Чу се доста силен плясък и из стаята зазвучаха различни писукания. Рон се събуди рязко и попита:

— Какво става…?

Хари бързо посочи вратата на кабинета на мадам Помфри с пръчицата си и промърмори „Муфиато!“, така че тя да не чуе нищо. После се приближи до края на леглото, за да види по-добре какво става.

Две домашни духчета се търкаляха по средата на стаята, едното носеше изтъркан, явно изхвърлен пуловер и няколко вълнени шапки, а другото — стар парцал, който бе наметнат над рамената му като наметало. После се чу друг силен трясък и полтъргайстът Пийвс се появи във въздуха над биещите се.

— Наблюдавах ги, Поти! — осведоми той Хари, сочейки към борбата долу, преди да се изкикоти силно. — Виж тези жалки, жалки, мръсни, малки създанийца…

— Крийчър никога няма да обижда Хари Потър пред Доби, не, няма да стане, или Доби ще накара Крийчър да си затвори устата, така ще направи! — извика Доби с пискливия си глас.

— …малки, жалки… — щастливо извика Пийвс, замеряйки духчетата с парчета тебешир, за да ги настърви дори още повече. — …загубени, смотани!

— Крийчър ще говори каквото си иска за своя господар, о, да, а какво е неговият господар, приятел с мътнороди, о, какво би казала господарката на Крийчър…?

Точно какво би казала господарката на Крийчър така и не се разбра, защото в този момент Доби заби малкото си юмруче в устата на Крийчър и му извади половината зъби. Хари и Рон скочиха от леглата си и побързаха да разтърват двете духчета, въпреки че те продължаваха да се опитват да се ритат и удрят, насърчавани от Пийвс, който се рееше около лампата и пищеше:

— Заври си пръстите в носа му, издърпай всичко меко, дръпни му ушите…

Хари размаха пръчката си към Пийвс и каза „Ленгуок!“. Пийвс се задави, преглътна, после се изнесе от стаята, правейки недвусмислени жестове, че не може да говори, понеже езикът му се е залепил за небцето.

— Това беше добро. — одобри Рон, докато повдигаше Доби във въздуха, така че да не може да докопа Крийчър. — Това също беше заклинание от тези на Принца, нали?

— Да. — отвърна Хари, докато извиваше ръката на Крийчър зад гърба му. — Добре, забранявам ви да се биете! Крийчър, забранявам ти да се биеш с Доби. Доби, знам че нямам право да ти давам заповеди…

— Доби е свободно домашно духче и може да се подчинява на всеки, който си хареса и Доби ще прави каквото Хари Потър иска той да прави! — каза Доби със сълзи на очите.

— Добре тогава. — каза Хари, когато двамата с Рон пуснаха духчетата на земята.

— Господарят ме е викал? — изграчи Крийчър, покланяйки се, като в същото време хвърли такъв поглед на Хари, който сякаш му пожелаваше болезнена смърт.

— Да, извиках те. — каза Хари, като хвърли един поглед към вратата на кабинета на мадам Помфри, за да провери дали заглушаващото му заклинание все още работи. — Имам задача за теб.

— Крийчър ще прави каквото Господарят иска, — каза Кричър, като се поклони до земята. — защото Крийчър няма друг избор, но Крийчър го е срам, че има такъв господар, о да…

— Доби ще го направи, Хари Потър! — изписка Доби, все още със сълзи в очите. — Ще бъде чест за Доби да помогне на Хари Потър!

— Сега като се замислих, може би ще е добре и двамата да се включите — каза Хари. — Значи… искам да следите Драко Малфой.

Без да обръща внимание на удивеното изражение на лицето на Рон, Хари продължи:

— Искам да знам къде ходи, с кого се среща и какво прави. Искам да го следите денонощно.

— Да, Хари Потър! — веднага възкликна Доби с блеснали от въодушевление очи. — И ако Доби сбърка нещо, Доби ще се хвърли от върха на най-високата кула, Хари Потър!

— Това няма да се налага. — побърза да каже Хари.

— Господарят иска да следя най-младия от семейство Малфой? — изграчи Крийчър. — Господарят иска да следя чистокръвният пра-племенник на моята стара господарка?

— Да, точно него. — каза Хари, като предвиди опасността и бе решен да се справи с нея предварително. — Забранявам ти да го предупреждаваш, Крийчър, или да му покажеш с какво се занимаваш, или изобщо да говориш с него, да му пишеш бележки, или да общуваш с него по какъвто и да е начин. Разбра ли?

Той видя как Крийчър се мъчеше да види пролука в инструкциите му и почака. Не след дълго Крийчър се поклони дълбоко и каза с горчива нотка в гласа:

— Господарят мисли за всичко и Крийчър трябва да му се подчинява, въпреки че Крийчър би предпочел да е слуга на момчето на Малфой, о, да…

— Значи това е уредено. — каза Хари. — Искам редовно да ми докладвате, но се уверете, че не съм заобиколен от хора, когато се появявате. Това не важи за Рон и Хърмаяни. И не казвайте на никого какво правите, просто се залепете за Малфой и не го изпускайте от поглед.