Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (4)

4. Хорас Слъгхорн^[1]

Въпреки че във всеки свой буден миг през последните няколко дни се бе надявал отчаяно Дъмбълдор наистина да дойде и да го вземе, Хари се почувства доста неловко, когато тръгнаха заедно по улица „Привит драйв“. Той никога преди не бе разговарял както трябва с директора извън „Хогуортс“, а там между тях обикновено стоеше писалището. Не спираше да му се натрапва и споменът за последната им среща лице в лице, а той значително засилваше стеснението на Хари — тогава той се беше скъсал да крещи, да не говорим за усилията му да потроши няколко от най-скъпоценните вещи на Дъмбълдор.

Дъмбълдор обаче изглеждаше напълно спокоен.

— Дръж пръчката си готова, Хари — весело каза той.

— Но аз мислех, че не ми е позволено да използвам магия извън училище, сър?

— Ако ни нападнат — отговори Дъмбълдор — аз ти позволявам за използваш всяко проклятие или контрапроклятие, за което се сетиш. Не мисля обаче, че си струва да се безпокоиш от нападение тази вечер.

— Защо не, сър?

— Ти си с мен — каза простичко Дъмбълдор. — Това е достатъчно, Хари.

На края на „Привит драйв“ той внезапно спря.

— Ти, разбира се, не си взел теста си по магипортиране — каза той.

— Не — каза Хари. — Мислех, че човек трябва да е на седемнайсет години?

— Така е — отвърна Дъмбълдор. — Тъй че просто ще трябва да се държиш много здраво за ръката ми. За лявата, ако нямаш нищо против — както забеляза, ръката, с която държа пръчката, е малко крехка в момента.

Хари се вкопчи в предложената му от Дъмбълдор ръка.

— Много добре — каза Дъмбълдор. — Е, да тръгваме.

Хари усети ръката на Дъмбълдор да му се измъква и се вкопчи в нея с удвоена сила; след това стана тъмно; нещо го притискаше много силно от всички страни; не можеше да диша, железни окови стягаха гърдите му; очните му ябълки потъваха навътре в главата; тъпанчетата му хлътваха все по-надълбоко в черепа му и тогава…

Той пое жадно голяма глътка от студения нощен въздух и отвори сълзящите си очи. Чувстваше се така, сякаш го бяха прекарали през много тесен гумен маркуч. Едва след няколко секунди си даде сметка, че улица „Привит драйв“ беше изчезнала. С Дъмбълдор стояха на нещо като безлюден селски площад, в средата на който имаше стар войнишки паметник и няколко пейки. Когато съзнанието му догони усещанията, Хари разбра, че току-що се е магипортирал за пръв път в живота си.

— Добре ли си? — попита Дъмбълдор, гледайки загрижено надолу към него. — Нужно е известно време, за да се свикне с усещането.

— Добре съм — каза Хари, търкайки ушите си, които сякаш бяха напуснали „Привит драйв“ твърде неохотно. — Но си мисля, че бих предпочел метлите…

Дъмбълдор се усмихна, уви малко по-плътно пътническото наметало около врата си и каза:

— Насам.

Той забърза чевръсто покрай един пуст хотел и няколко къщи. Според часовника на една близка църква беше почти полунощ.

— Я ми кажи, Хари — поде Дъмбълдор — бегегът… болял ли те е напоследък?

Хари несъзнателно вдигна ръка до челото си и потърка белега с формата на мълния.

— Не — отвърна той — и аз все се чудех за това. Мислех си, че сега, когато Волдемор става отново така могъщ, ще ми пари постоянно.

Той погледна Дъмбълдор и забеляза, че на лицето му е изписано доволно изражение.

— Аз пък мислех другояче — каза Дъмбълдор. — Лорд Волдемор най-сетне е осъзнал опасния достъп до мислите и чувствата му, от който ти се ползваш. Изглежда, че сега използа оклумантика срещу теб.

— Е, аз не се оплаквам — каза Хари, на когото не липсваха нито тревожните сънища, нито изумителните проблясъци на прозрение в съзнанието на Волдемор.

Те завиха зад един ъгъл, подминавайки телефонна кабина и автобусна спирка. Хари отново погледна настрани към Дъмбълдор.

— Професоре?

— Да, Хари?

— Ъ-ъ… къде точно се намираме?

— Това, Хари, е очарователното село Бъдли Бабъртън.

— А какво ще правим тук?

— А, да, разбира се, аз не ти казах — каза Дъмбълдор. — Вече не знам колко пъти съм казвал това в близките години, но, за пореден път, имаме един учител по малко. Тук сме да убедим един стар мой колега да се откаже от оттеглянето си и да се върне в Хогуортс.

— Как бих могъл да помогна за това, сър?

— О, мисля, че ще ти открием приложение — каза Дъмбълдор неопределено. — Тук сме наляво, Хари.

Продължиха нагоре по стръмна, тясна, обградена от къщи улица. Всички прозорци бяха тъмни. Тук също се усещаше странната хладина, тегнеща от две седмици над „Привит драйв“. Като си мислеше за дименторите, Хари хвърли поглед през рамо и за по-сигурно стисна магическата си пръчка в джоба.

— Професоре, защо не се магипортирахме направо в къщата на вашия стар колега?

— Защото това би било точно толкова невъзпитано, колкото да влезем с ритник през вратата — отвърна Дъмбълдор. — Вежливостта изисква да дадем на другите магьосници възможност да не ни позволят да влезем. Във всеки случай, повечето магьоснически жилища са защитени с магия от нежелани магипортиращи се. В Хогуортс например…

— …никой не може да се магипортира където и да било в сградите или в района — бързо каза Хари. — Хърмаяни Грейнджър ми го е казвала.

— И е напълно права. Пак сме наляво.

Черковният часовник би полунощ зад тях. Хари се чудеше, защо Дъмбълдор не намира за невъзпитано да търси своя стар колега толкова късно, но след като вече бяха завързали разговор, той имаше по-неотложни въпроси.

— Сър, видях в „Пророчески вести“, че са уволнили Фъдж…

— Правилно — каза Дъмбълдор, свивайки в една стръмна странична уличка. — Заменен е, както със сигурност също си видял, от Руфъс Скримджър, който преди беше началник на отдела на аврорите.

— Той… мислите ли, че е добър? — запита Хари.

— Това е интересен въпрос — каза Дъмбълдор. — Със сигурност е способен. По-решителна и силна личност от Корнелиус.

— Да, но аз имах предвид…

— Знам какво имаш пред вид. Руфъс е човек на действието и след като цял живот се е бил с тъмни магьосници, не подценява лорд Волдемор.

Хари почака, но Дъмбълдор не каза нищо за разногласията си със Скримджър, за които бяха писали „Пророчески вести“ и той не посмя да продължи, а смени темата.

— А… сър… видях и за мадам Боунс.

— Да — каза тихо Дъмбълдор. — Ужасна загуба. Тя беше велика магьосница. Мисля, че е тук — ох.

Беше посочил с ранената си ръка.

— Професоре, какво е станало с Вашата…?

— Сега нямам време да ти обясня — отговори Дъмбълдор. — Това е една много вълнуваща история, та искам да й отдам дължимото.

Той се усмихна на Хари, който разбра, че не го слагат на мястото му и че му е позволено да продължи да пита.

— Сър… получих по сова една диплянка от Министерството на магията относно мерките за сигурност, които всички трябва да спазваме срещу смъртожадните…

— Да, и аз получих една — каза Дъмбълдор, все още усмихвайки се. — Намираш ли я полезна?

— Не съвсем.

— Не, не мисля така. Ти например не ме попита, кой ми е любимият конфитюр, за да провериш, че наистина съм професор Дъмбълдор, а не някой измамник.

— Не съм… — започна Хари, без да е съвсем сигурен, дали го мъмрят, или не.

— За друг път да знаеш, Хари, че е от малини… макар да е ясно, че ако бях смъртожаден, щях да се погрижа да проуча своите предпочитания към конфитюрите, преди да се представя за себе си.

— Ъ-ъ… добре. — каза Хари. — Ами, в тази диплянка се казваше нещо за инферите. Какво са те всъщност? От диплянката не ставаше много ясно.

— Те са трупове — каза спокойно Дъмбълдор. — Мъртъвци, които са омагьосани да изпълняват заповедите на някой тъмен магьосник. Никой не е виждал инфери дълго време, не и след като Волдемор беше станал могъщ предишния път… Разбира се, той изби доста хора, за да направи армия от тях. Ето я къщата, Хари, тук…

Те приближаваха към малка, спретната каменна къща със собствена градина. Хари беше твърде зает с това да преглътне ужасяващата идея за инферите, за да обръща внимание на каквото и да било друго, но едва стигнали входната порта, Дъмбълдор спря вкаменен и Хари се блъсна в него.

— О, не. О, не, не, не…

Хари проследи погледа му по грижливо поддържаната входна алея и усети как сърцето му се сви. Входната врата висеше откачена от пантите.

Дъмбълдор огледа улицата в двете посоки. Тя изглеждаше съвсем безлюдна.

— Извади пръчката и ме следвай, Хари — каза той тихо.

Той отвори портата и тръгна бързо и тихо по градинската пътека с Хари по петите си, после много полека бутна входната врата, вдигнал пръчката си в готовност.

— Лумос.

Краят на пръчката на Дъмбълдор се възпламени, обливайки със светлина тесен коридор. Отляво имаше друга отворена врата. Вдигнал високо светещата си пръчка, Дъмбълдор влезе във всекидневната, следван плътно от Хари.

Пред очите им се разкри картина на пълно опустошение. В краката им се търкаляше разбит стенен часовник. Циферблатът му бе строшен, а махалото лежеше малко по-нататък като изпуснат меч. От преобърнатото на едната си страна пиано по пода се бяха посипали клавиши. Наблизо се валяха останки от паднал полилей. От зеещите разрези в пръснатите изтърбушени възглавници се беше посипала перушина; всичко беше покрито с подобни на пудра парченца от стъкло и порцелан. Дъмбълдор вдигна още по-високо пръчката си, така че да освети стените, чиито тапети бяха изпръскани с нещо тъмночервено и лепкаво. Лекото изпъшкване на Хари накара Дъмбълдор да се обърне.

— Неприятно, нали? — каза той с усилие. — Да, нещо ужасно се е случило тук.

Дъмбълдор предпазливо се придвижи до центъра на стаята, оглеждайки внимателно останките в краката си. Хари го последва, като се оглеждаше наоколо, изплашен от мисълта за това, което можеше да види зад останките от пианото и преобърнатата кушетка, но там нямаше и следа от тяло.

— Може да е имало сражение и… и те да са го отвлекли, професоре? — предположи Хари, опитвайки се да не мисли какви рани трябва да има човек, за да остави такива петна по стените, оплискани до половината от разстоянието до тавана.

— Не мисля — каза спокойно Дъмбълдор, надничайки иззад едно премного натъпкано кресло, лежащо на едната си страна.

— Смятате, че той е…?

— Все още тук някъде? Да.

И без всякакво предупреждение Дъмбълдор се спусна и заби върха на пръчката си в седалката на пренатъпканото кресло, което изкрещя:

— Ох!

— Добър вечер, Хорас — каза Дъмбълдор, изправяйки се отново.

Челюстта на Хари увисна. Там, където само преди миг имаше кресло, сега клечеше един неимоверно дебел, плешив, стар мъж, който разтриваше долната част на търбуха си и примигваше срещу Дъмбълдор с огорчени и сълзящи очи.

— Нямаше никаква нужда да ръгаш с пръчката така силно — каза той сърдито, изправяйки се с мъка. — Боли.

Светлината от пръчката освети лъскавото му лице, изпъкналите очи, огромните, сребристи мустаци като на морж и силно излъсканите копчета на червенокафявия кадифен жакет, който носеше върху светловиолетовата копринена пижама. Темето му едва стигаше до брадичката на Дъмбълдор.

— Какво ме издаде? — изсумтя той, докато се изправяше, олюлявайки се и все още разтривайки долната част на корема си. Изглеждаше удивително невъзмутим за човек, когото току-що бяха разкрили да се преструва на кресло.

— Драги ми Хорас — каза Дъмбълдор с развеселен вид, — ако смъртожадните наистина бяха дошли за теб, над къщата щеше да виси Черният знак.

Магьосникът плесна огромното си чело с дундестата си ръка.

— Черният знак — измърмори той. — Знаех си, че има нещо… е, добре. Все едно, нямаше да имам време, тъкмо бях сложил последните щрихи върху тапицировката, и вие влязохте.

Той изпусна тежка въздишка, от която краищата на мустаците му се развяха.

— Би ли желал да ти помогна да почистиш? — запита учтиво Дъмбълдор.

— Моля — отговори другият.

Те допряха гърбове — високият слаб магьосник и ниският кръгъл — и размахаха магическите си пръчки с еднакво бързо движение.

Мебелите хвръкнаха обратно към първоначалните си места; украшенията се възстановиха във въздуха, перата влетяха във възглавниците; разкъсаните книги се поправиха сами в мига, в който се приземиха на полиците си; маслени лампи се извисиха към бюфетите и се запалиха отново; голяма сбирка от натрошени сребърни рамки за фотографии полетя, искрейки, през стаята и кацна на писалището, цяла и непокътната; пукнатини и дупки изчезнаха навред, а стените отново блеснаха чисти.

— Между другото, що за кръв беше това? — попита високо Дъмбълдор, надвиквайки биенето на новопоправения стенен часовник.

— По стените ли? Змейска — извика магьосникът на име Хорас, докато с оглушително стържене и дрънчене полилеят се самозавиваше обратно на тавана.

Чу се последен звън от пианото и настъпи тишина.

— Да, змейска — повтори разговорливо магьосникът. — Последната ми бутилка, а цените сега са до небето. Въпреки всичко, може би още би могла да се използва.

Той тромаво пристъпи към една малка кристална бутилка върху бюфета и я вдигна срещу светлината, оглеждайки гъстата течност вътре.

— Хмм. Малко е прашна.

Той остави бутилката на бюфета и въздъхна. Тогава погледът му падна върху Хари.

— Охо — каза той, вперил големите си кръгли очи в челото на Хари и в белега с формата на мълния на него. — Охо!

— Това — каза Дъмбълдор, пристъпвайки напред, за да ги запознае, — е Хари Потър. Хари, това е един мой стар приятел и колега, Хорис Слъгхорн.

Слъгхорн се извърна към Дъмбълдор с проницателно изражение.

— Значи така си мислил да ме убедиш, а? Обаче отговорът е не, Албус.

Той мина покрай Хари, извърнал решително лице настрани с вид на човек, опитващ се да устои на изкушение.

— Предполагам, че поне бихме могли да пийнем? — запита Дъмбълдор. — За старите времена?

Слъгхорн се колебаеше.

— Добре, по едно питие — каза той нелюбезно.

Дъмбълдор се усмихна на Хари и го заведе до един стол, подобен на онзи, в който Слъгхорн се беше преобразил така скоро, който стоеше точно до разгорелия се отново огън и силно светещата маслена лампа. Хари седна с отчетливото впечатление, че поради някаква причина Дъмбълдор иска да го направи колкото е възможно по-забележим. И наистина, когато заетият с гарафите и чашите Слъгхорн се обърна отново с лице към стаята, очите му се спряха веднага върху Хари.

— Хмм — каза той и бързо отклони поглед, сякаш се плашеше да не го заболят очите. — Ето… — той подаде питие на Дъмбълдор, който беше седнал без покана, пъхна подноса пред Хари и после потъна във възглавниците на поправената кушетка и в издаваща недоволството му тишина. Краката му бяха толкова къси, че не стигаха до пода.

— Е, как я караш, Хорас? — попита Дъмбълдор.

— Не особено добре — каза веднага Слъгхорн. — Слаби гърди. Хъхрят. И ревматизъм. Не мога да се движа, както преди. Е, това следва да се очаква. Старост. Умора.

— И все пак, трябва да си се движил доста чевръсто, та да ни приготвиш такова посрещане толкова набързо — рече Дъмбълдор. — Не може да си имал повече от три минути след предупреждението?

Полураздразнено-полугордо Слъгхорн отговори:

— Две. Къпех се и не чух кога се задейства противонарушителското ми заклинание. Но все пак — добави той непреклонно, явно съвземайки се отново — налице е фактът, че аз съм един стар човек, Албус. Един уморен старец, който е заслужил правото си на спокоен живот и на някои материални удобства.

Той ги има със сигурност, помисли Хари, оглеждайки стаята. Тя беше задушна и претрупана, макар че никой не би могъл да я нарече неудобна; имаше меки кресла и табуретки за краката, напитки и книги, кутии с шоколад и дебели възглавници. Ако Хари не знаеше, кой живее тук, би предположил, че това е някоя богата, суетна стара дама.

— Ти още не си остарял колкото мен, Хорас — каза Дъмбълдор.

— Ами може би трябва и ти да помислиш за пенсия — отвърна безцеремонно Слъгхорн. Бледите му очи бяха забелязали ранената ръка на Дъмбълдор. — Виждам, че реакциите ти не са както преди.

— Съвсем прав си — каза спокойно Дъмбълдор, тръскайки ръкав, за да покаже върховете на изгорените и почернели пръсти; видът им накара вратът на Хари да настръхне неприятно. — Без съмнение съм по-бавен, отколкото бях. Но от друга страна…

Той вдигна рамене и разпери широко ръце, сякаш за да каже, че възрастта си има и своите обезщетения, а Хари забеляза на здравата му ръка пръстен, който не беше виждал Дъмбълдор да носи преди: беше голям, доста несръчно изработен от нещо, прилично на злато и беше инкрустиран с голям чер камък, пукнат през средата. Очите на Слъгхорн също за момент се спряха на пръстена и Хари видя как едно леко смръщване прекоси широкото му чело.

— И тъй, всички тези предпазни мерки срещу натрапници, Хорас… заради смъртожадните ли са, или заради мен? — запита Дъмбълдор.

— Че какво биха искали смъртожадните от един беден, съсипан стар глупак като мен? — попита Слъгхорн.

— Струва ми се, че биха желали да насочиш забележителните си дарби към принуждения, изтезания и убийства — отвърна Дъмбълдор. — Наистина ли твърдиш, че още не са те вербували?

Слъгхорн погледна за миг заплашително Дъмбълдор, после промърмори:

— Не съм им давал възможност. От една година съм в движение. Никъде не се задържам за повече от седмица. Местя се от една мъгълска къща в друга — собственикът на тази е на почивка на Канарските острови — беше много приятно, ще ми е жал, като си тръгна. Доста е лесно, след като веднъж се научиш как става — една замразяваща магия на тези нелепи аларми против крадци, които те ползват вместо опасноскопи, и само да внимаваш съседите да не те зърнат, когато вкарваш пианото.

— Остроумно — каза Дъмбълдор. — Но изглежда доста уморително съществуване като за един съсипан стар глупак, търсещ спокоен живот. Виж, ако се върнеш в Хогуортс…

— Ако ще ми казваш, че животът ми би бил по-мирен в това зловредно училище, можеш да си спестиш думите, Албус! Аз може да се крия, но някои странни слухове достигат до мен откакто Долорес Ъмбридж напусна! Ако така се отнасяте с учителите сега…

— Професор Ъмбридж влезе в конфликт с нашето стадо от кентаври — каза Дъмбълдор. — Мисля, че ти, Хорас, не би влязъл в гората, за да наречеш стадо разгневени кентаври „мръсни мелези“.

— Така е направила, значи? — каза Слъгхорн. — Побъркана жена. Никога не съм я харесвал.

Хари се изкиска, а Дъмбълдор и Слъгхорн го погледнаха.

— Съжалявам — каза бързо Хари. — Просто… аз също не я харесвах.

Изведнъж Дъмбълдор стана.

— Тръгвате ли си? — попита веднага Слъгхорн с обнадежден вид.

— Не, само се чудех дали бих могъл да ползвам тоалетната ти — отговори Дъмбълдор.

— О — каза Слъгхорн, явно разочарован. — През коридора, втората врата отляво.

Дъмбълдор излезе от стаята. Щом вратата се затвори зад него, настъпи тишина. След малко Слъгхорн стана, но сякаш не знаеше, какво да прави. Той погледна крадешком Хари, после отиде до огъня и обърна гърба си към него, за да сгрее широкия си задник.

— Хич не си мисли, че не знам защо те е взел — внезапно отсече той.

Хари само го изгледа. Воднистите очи на Слъгхорн се плъзнаха по белега на Хари, но този път обиколиха и останалата част от лицето му.

— Ти много приличаш на баща си.

— Да, казвали са ми — каза Хари.

— С изключение на очите. Имаш…

— Очите на майка ми, да. — Хари беше чувал това толкова често, че му се виждаше малко изтъркано.

— Хмм. Е, да. Един учител не бива да има любимци, разбира се, но тя беше една от моите. Майка ти — добави Слъгхорн в отговор на въпросителния поглед на Хари. — Лили Евънс. Една от най-умните, които някога съм учил. Жизнерадостна, нали разбираш. Очарователно момиче. Често съм й казвал, че е трябвало да бъде в моя дом. И съм получавал много дръзки отговори.

— Кой беше Вашият дом?

— Бях ръкодител на „Слидерин“ — каза Слагхорн. — О, хайде — продължи бързо той, видял изражението на лицето на Хари, като поклати дебелия си пръст срещу него, — да не вземеш сега ми се разсърдиш за това! Предполагам, че сигурно си грифиндорец като нея? Да, в семействата обикновено става така. Макар и не винаги. Да си чувал за Сириус Блек? Сигурно си чувал — вестниците се занимаваха с него през последните няколко години… загина преди няколко седмици…

Сякаш някаква невидима ръка усука вътрешностите на Хари и ги задържа смачкани.

— Е, както и да е, той беше голям приятел на баща ти в училище. Всички от семейство Блек са били в моя дом, но Сириус завърши „Грифиндор“! Срамота, беше даровито момче. Когато пристигна, при мен беше брат му Регулус, но аз бих ги искал в комплект.

Той каза това като някой запален колекционер, който току-що е спечелил наддаване. Видимо потънал в спомени, той се взря в отсрещната стена, въртейки се лениво на място, за да се сгрее по-добре отзад.

— Майка ти беше от мъгълски произход, разбира се. Когато разбрах това, не можах да повярвам. Мислех, че трябва да е чистокръвна, беше толкова добра.

— Една от най-добрите ми приятелки е от мъгълски произход — каза Хари — и е най-добрата от курса.

— Странно е, как понякога става така, нали? — каза Слъгхорн.

— Ни най-малко — отговори студено Хари.

Слъгхорн го погледна изненадан.

— Не бива да си мислиш, че съм предубеден! — възкликна той. — Не, не и не! Не казах ли току-що, че майка ти беше една от най-любимите ми ученички? А и Дърк Кресуел от курса след нея — сега началник на управленето „Връзка с таласъми“, разбира се — още един мъгълокръвен, много даровит ученик, и още ми дава отлични вътрешни сведения за това, какво се случва в Гринготс!

Той леко се заклати, самодоволно усмихнат, и посочи към множеството блестящи фотографии в рамки върху бюфета, всяка населена с мънички движещи се обитатели.

— Всички са на бивши ученици, всички са подписани. Ще видиш Барнабас Кафи, редактора на „Пророчески вести“, той винаги проявява интерес да чуе моето тълкуване на новините. А Амброзиъс Флум от „Меденото царство“ — кошница с лакомства за всеки мой рожден ден, и всичко това задето можах да го представя на Сисърон Харкис, който му даде първата работа! И отзад — ще я видиш, ако малко се наведеш — това е Гуеног Джоунс, който естествено е капитанът на „Холихедските харпии“… Хората винаги се удивляват, като чуят, че съм в най-близки отношения с Харпиите и мога по всяко време да получа безплатни билети!

Изглежда тази мисъл страшно го ободри.

— И всичките тези хора знаят, къде да Ви намерят, за да Ви изпращат разни неща? — попита Хари, който не можеше да не се зачуди как смъртожадните още не са открили Слъгхорн, щом кошници със сладкиши, билети за куидич и нуждаещи се от мнението му посетители можеха да го намерят.

Усмивката изчезна от лицето на Слъгхорн също толкова бързо, колкото кръвта от стените му.

— То се знае, че не. — каза той, поглеждайки към Хари. — От една година не съм се свързвал с никого.

На Хари му се стори, че тези думи потресоха самия Слъгхорн; който за малко доби доста несигурен вид. После той вдигна рамене.

— От друга страна… благоразумният магьосник си наляга парцалите в такива времена. За Дъмбълдор мога да кажа само добри неща, но да приема служба в „Хогуортс“ тъкмо сега би било равносилно на това да провъзглася открито своята преданост към Ордена на феникса! И макар да съм сигурен, че те са много храбри, достойни за възхищение и така нататък, на мен лично не ми се нрави високата смъртност…

— Не е нужно да ставате член на Ордена, за да преподавате в „Хогуортс“. — каза Хари, който не успя напълно да потисне насмешливата нотка в гласа си: беше му трудно да съчувства на разглезения живот на Слъгхорн, когато си спомнеше за Сириус, свиващ се в пещера и прехранващ се с плъхове. — Повечето от учителите не членуват в него и никой от тях не е бил убит — е, освен ако не броите Куиръл, а той си получи заслуженото, като се има предвид, че работеше за Волдемор.

Хари бе сигурен, че Слъгхорн ще да е един от онези магьосници, които не понасят да чуват името на Волдемор да се произнася на глас и не остана разочарован: Слъгхорн потръпна от ужас и изграчи в знак на протест, на който Хари не обърна внимание.

— Смятам, че докато Дъмбълдор е директор, персоналът е в по-голяма безопасност, отколкото повечето хора; считат го за единствения, от когото Волдемор някога се е страхувал, нали? — продължи Хари.

Известно време Слъгхорн остана загледан в пространството: изглежда обмисляше думите на Хари.

— Е, да, вярно е, че Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава никога не е търсил сражение с Дъмбълдор — промърмори неохотно той. — И може да се твърди, предполагам, че след като не съм се съюзил със смъртожадните, Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава надали ме има за приятел… в който случай може би аз наистина бих бил в по-голяма безопасност по-близо зо Албус… не мога да се правя, че смъртта на Амилия Боунс не ме разтревожи… Щом тя, при всичките и връзки и закрила от Министерството…

Дъмбълдор се върна в стаята и Слъгхорн подскочи така, сякаш бе забравил, че той е в къщата.

— О, ето те и теб, Албус — каза той. — Дълго те нямаше. Разстроен стомах?

— Не, просто четях мъгълски списания — каза Дъмбълдор. — Обичам моделите на плетки. Е, Хари, доста дълго злоупотребявахме с гостоприемството на Хорас; мисля, че ни е време да си вървим.

Без да усети и най-малка неохота да го послуша, Хари скочи на крака. Слъхорн изглеждаше слисан.

— Тръгвате си?

— Да, наистина. Мисля, че мога да разпозная от пръв поглед една изгубена кауза.

— Изгубена…?

Слъхорн изглеждаше възбуден. Той въртеше дебелите си палци и шаваше неспокойно, гледайки как Дъмбълдор закопчава пътническото си наметало, а Хари дърпа нагоре ципа на якето си.

— Е, съжалявам, че не искаш работата, Хорас. — рече Дъмбълдор, вдигайки за сбогуване здравата си ръка. — „Хогуортс“ би се радвал да те види пак. Въпреки многократно засилените ни мерки за сигурност, ти ще си винаги добре дошъл, стига да пожелаеш да ни посетиш.

— Да… добре… много мило… както казах…

— Тогава довиждане.

— Довиждане — каза Хари.

Те бяха на входната врата, когато зад тях се чу вик.

— Добре, добре, така да бъде!

Дъмбълдор се обърна и погледна Слъхорн, застанал задъхан в коридора към всекидневната.

— Ще се върнеш ли на работа?

— Да, да — каза нетърпеливо Слъхорн. — Сигурно съм луд, но да.

— Чудесно — каза сияещ Дъмбълдор. — Тогава, Хорас, ще се видим на първи септември.

— Да, смея да кажа, че ще се видим — изсумтя Слъгхорн.

Докато вървяха по градинската пътека, зад тях долетя гласът на Слъгхорн:

— Ще искам увеличение на заплатата, Дъмбълдор!

Дъмбълдор се изкикоти. Портата се затвори зад гърба им и те заслизаха през тъмнината и вихрещата се мъгла.

— Браво, Хари — каза Дъмбълдор.

— Не съм направил нищо — рече изненадан Хари.

— Направи и още как. Показа на Хоръс колко много ще спечели, ако се върне в „Хогуортс“. Хареса ли го?

— Ъ-ъ…

Хари не беше сигурен, дали харесва Слъгхорн или не. Мислеше, че той е по своему приятен, но изглеждаше също суетен, а и, каквото и да възразяваше, твърде много изненадан от това, че от мъгълокръвна може да излезе добра магьосница.

— Хорас — рече Дъмбълдор, освобождавайки Хари от нуждата да каже което и да било от тия неща — обича своите удобства. Той обича също компанията на известните, успялите и властните. Харесва му усещането, че влияе на тези хора. Той самият никога не е искал да седи на трона, предпочита да стои в сянка — там има по-голямо поле да се разгърне, нали разбираш. Той си подбираше грижливо любимци в „Хогуортс“, понякога заради честолюбието или ума им, друг път заради тяхното очарование или дарби, и притежаваше свръхестественото умение да избира тези, които един ден щяха да станат изтъкнати в своята област. Хорас беше основал нещо като клуб на своите любимци и беше в центъра му, уреждайки запознанства, създавайки полезни връзки между членовете му и винаги получаваше обратно една или друга изгода, било безплатен кашон с любимите му захаросани ананаси, било възможността да препоръча поредния младши сътрудник в управление „Връзка с таласъми“.

Внезапно Хари си представи ярка мислена картина на огромен подут паяк, който тъче около себе си мрежа, подръпвайки по някоя нишка тук и там, за да докара малко по-близо своите едри и сочни мухи.

— Казвам ти всичко това — продължи Дъмбълдор — не за да те настройвам срещу Хорас — или, както вече трябва да го наричаме, професор Слъгхорн, — а за да бъдеш нащрек. Няма съмнение, че той ще се опита да те добави в сбирката си, Хари. Ти ще трябва да си бисерът на неговата сбирка: „Момчето, което оживя“… или, както те наричат напоследък, „Избраният“.

При тези думи Хари го полази студ, който нямаше нищо общо с мъглата наоколо. Бяха му припомнили думи, които бе чул само преди няколко седмици, думи с ужасен и особен за него смисъл: „Докато единият е жив, другият не може да оцелее…“

Дъмбълдор беше спрял до църквата, която бяха подминали преди това.

— Това е достатъчно, Хари. Би ли хванал ръката ми?

Този път подготвен, Хари беше готов за магипортирането, но въпреки това го намери неприятно. Когато натискът изчезна и той отново можеше да диша, се беше озовал редом с Дъмбълдор на един тесен път и виждаше пред себе си втората най-любима за него сграда в света: Хралупата. Напук на ужаса, който току-що беше преминал през него, духът му нямаше как да не се ободри от гледката. Там беше Рон… а също и г-жа Уизли, която готвеше по-добре от когото и да било…

— Ако нямаш нищо против, Хари — подхвана Дъмбълдор, когато минаха през портата, — бих желал да разменим няколко думи, преди да се разделим. Насаме. Може би тук?

Дъмбълдор посочи една порутена барака, в която семейство Уизли държаха метлите си. Малко озадачен, Хари последва Дъмбълдор през скърцащата врата в нещо малко по-малко от средноголям шкаф. Дъмбълдор светна с върха на пръчката си, така че тя засия като фенер, и се усмихна на Хари.

— Надявам се да ме извиниш, че го споменавам, Хари, но аз съм доволен и мъничко горд от това, колко добре се справяш след всичко, което се случи в Министерството. Позволи ми да кажа, че според мен Сириус би се гордял с теб.

Хари преглътна; сякаш бе изгубил гласа си. Той не мислеше, че би издържал един разговор за Сириус; достатъчно го бе заболяло, като чу вуйчо Върнън да казва „Кръстникът му е умрял?“, а още по-лошо беше да чуе името на Сириус, така небрежно подхвърлено от Слъгхорн.

— Беше жестоко — каза меко Дъмбълдор, — че със Сириус прекарахте толкова кратко време заедно. Безмилостен край на нещо, което щеше да бъде една дълга и щастлива връзка.

Хари кимна, решително вперил очи в паяка, който се катереше по шапката на Дъмбълдор. Той усещаше, че Дъмбълдор го разбира, че дори може да е предполагал как, преди писмото му да пристигне, Хари е прекарвал почти цялото си време при семейство Дърсли, проснат в леглото си, отказвайки да яде и взирайки се в замъгления прозорец, изпълнен от ледената празнота, която бе свикнал да свързва с дименторите.

— Просто е трудно — каза накрая Хари тихо — да осъзная, че той няма пак да ми пише.

Очите му внезапно запариха и той примига. Чувстваше, че е глупаво да го признае, но това, че беше имал някого, който се интересуваше, какво става с него, почти като родител, беше едно от най-хубавите неща в откриването на неговия кръстник… а сега пощенските сови никога вече нямаше да му носят тази утеха…

— Сириус бе за теб много от това, което ти дотогава не познаваше — каза кротко Дъмбълдор. — Естествено е, че загубата е съкрушителна…

— Но когато бях при семейство Дърсли… — прекъсна го Хари със засилващ се глас — разбрах, че не мога да се затворя в себе си или… или да полудея. Сириус не би искал това, нали? И във всеки случай животът е твърде кратък… Вижте мадам Боунс, вижте Емели Ванс… Аз може да съм следващият, нали? Но ако бъда — каза той пламенно, гледайки сега право в сините очи на Дъмбълдор, блеснали на светлината от пръчката — ще се постарая да взема със себе си колкото мога повече смъртожадни, и Волдемор също, ако успея.

— Казано като от син на майка ти и баща ти и кръщелник на Сириус! — рече Дъмбълдор, като потупа одобрително Хари по гърба. — Свалям ти шапка — или бих я свалил, ако не се боях, че ще те обсипя с паяци.

— А сега, Хари, по един тясно свързан въпрос… Доколкото разбирам, ти си получавал „Пророчески вести“ през последните няколко седмици?

— Да — отвърна Хари и сърцето му заби малко по-бързо.

— Тогава навярно си видял, че нямаше толкова много изтичане на поверителни сведения, колкото глупости за вашето приключение в Залата с пророчествата?

— Да — каза отново Хари. — И сега всички знаят, че аз съм този…

— Не, не знаят — прекъсна го Дъмбълдор. — Има само двама души в целия свят, които знаят цялото съдържание на пророчеството, направено за теб и лорд Волдемор, и те и двамата стоят в тази миризлива, пълна с паяци барака за метли. Вярно е обаче, че мнозина правилно са отгатнали, че Волдемор е пратил своите смъртожадни да откраднат някакво пророчество, и че пророчеството е засягало теб. И така, мисля, че ще съм прав, ако кажа, че не си казвал на никого, че знаеш какво казва пророчеството?

— Не съм — каза Хари.

— Общо взето, мъдро решение — рече Дъмбълдор. — Макар да смятам, че трябва да го смекчиш по отношение на твоите приятели, г-н Роналд Уизли и г-ца Хърмаяни Грейнджър. Да, — продължи той, когато Хари го погледна слисан, — мисля, че те трябва да знаят. Правиш им лоша услуга, като не им доверяваш нещо така важно за тях.

— Аз не исках…

— …да ги тревожиш или плашиш? — каза Дъмбълдор, оглеждайки Хари над очилата си с форма на полумесец. — Или може би да признаеш, че самият ти си разтревожен и уплашен? Ти се нуждаеш от своите приятели, Хари. Както каза така вярно, Сириус не би искал да се затваряш в себе си.

Хари не каза нищо, но изглежда Дъмбълдор не искаше отговор. Той продължи:

— По един различен и все пак свързан въпрос — моето желание е тази година да вземаш частни уроци с мен.

— Частни… с Вас? — промълви Хари, сварен неподготвен насред замисленото си мълчание.

— Да. Смятам, че е време да се намеся по-отблизо в твоето обучение.

— На какво ще ме учите, сър?

— О, на малко от това, на малко от онова — каза безгрижно Дъмбълдор.

Хари почака с надежда, но Дъмбълдор не каза нищо повече, така че той попита нещо друго, което малко го безпокоеше:

— Щом ще взимам частни уроци с Вас, нали няма да е нужно да ходя на уроци по оклумантика при Снейп?

— Професор Снейп, Хари… и не, няма да ходиш.

— Добре — каза Хари с облекчение, — защото те бяха едно…

Той млъкна, внимавайки да не каже това, което си мислеше.

— Считам, че тук би била подходяща думата „фиаско“ — каза Дъмбълдор, кимайки.

Хари се засмя.

— Добре, това значи че повече няма много-много да се срещам с професор Снейп — каза той — защото той няма да се съгласи да продължа с отварите, освен в случай, че имам „Изключителен“ на изпита СОВА, а аз знам, че нямам.

— Не си брой совите, преди да са дошли — каза замислено Дъмбълдор. — Което, като си помисля, трябва да стане по-късно днес. А сега, Хари, още две неща, преди да се разделим. Първо, искам да носиш със себе си твоята мантия-невидимка по всяко време отсега нататък. Даже в „Хогуортс“. За всеки случай, разбираш ли ме?

Хари кимна.

— И последното: докато си тук, Хралупата се ползва от най-високата степен на защита, която Министерството може да осигури. Тези мерки причиняват известни неудобства на Артър и Моли — цялата им поща например се претърсва в Министерството, преди да бъде изпратена. Те нямат нищо против това, защото единствената им грижа е твоята безопасност. Би било обаче лоша отплата, ако си рискуваш главата, докато стоиш при тях.

— Разбирам — каза бързо Хари.

— Много добре тогава — каза Дъмбълдор, отваряйки вратата на бараката за метли и излизайки на двора. — Виждам, че в кухнята свети. Нека не лишаваме повече Моли от възможността да те оплаче за това, колко си слаб.