Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 133 гласа)

Информация

Това е любителски превод от членове на клубовете на дир.бг. Текстът има нужда от още редакция.

История

  1. — Корекция

20. Молбата на Лорд Волдемор

Първото нещо, което Хари и Рон сториха в понеделник сутринта, беше да напуснат болничното крило, възстановени напълно под грижите на Мадам Помфри и вече съвсем способни да се насладят на предимствата от това да си бил съборен и отровен, най-доброто от които, че Хърмаяни отново беше приятелка с Рон. Хърмаяни даже ги придружи надолу за закуска, донасяйки новината, че Джини се е карала с Дийн. Съществото, което дремеше в гърдите на Хари, внезапно надигна глава, душейки въздуха с надежда.

— За какво са се сдърпали? — попита той, като се опитваше да звучи небрежно докато завиваха по един коридор на седмия етаж, който беше пуст с изключение на някакво мъничко момиченце, изучаващо гоблен с тролове в балетни полички. На лицето й се изписа ужас при вида на приближаващите се шестокласници и изпусна месинговите везни, които носеше.

— Всичко е наред! — каза Хърмаяни меко, бързайки напред да й помогне. — Ето…

Тя почука строшените везни с пръчката си и изрече „Репаро“. Момиченцето не благодари, а остана като закована на място, докато отминаваха и гледаше след тях как се отдалечават; Рон хвърли поглед назад към нея.

— Кълна се, стават все по-малки. — каза той.

— Не й обръщай внимание. — каза Хари, малко нетърпеливо. — Хърмаяни, за какво се караха Джини и Дийн?

— О, Дийн се смееше на това как МакЛагън те удари с оня блъджър. — каза Хърмаяни.

— Сигурно е изглеждало смешно. — разсъдливо каза Рон.

— Изобщо не изглеждаше смешно! — каза Хърмаяни разпалено — Изглеждаше ужасно и ако Куут и Пийкс не бяха хванали Хари, той можеше да бъде много лошо ранен!

— Да, добре, не е било нужно Джини и Дийн чак да се разделят заради това. — каза Хари, все още опитвайки се да звучи небрежно. — Или те все още са си заедно?

— Да, все още са… но ти защо се интересуваш толкова? — попита Хърмаяни, поглеждайки остро Хари.

— Просто не искам отново неразбории из отбора си по Куидич! — каза той бързо, но Хърмаяни продължи да изглежда подозрителна, и той почувства огромно облекчение, когато един глас зад тях извика „Хари!“, давайки му извинение да й обърне гръб.

— О, здрасти, Луна.

— Ходих да те търся в болничното крило, — каза Луна, тършувайки из чантата си. — Но казаха, че си си тръгнал…

Тя набута нещо приличащо на зелен лук, голяма петниста отровна гъба, и забележително количество материали, подобни на котешки отпадъци, в ръцете на Рон, най-сетне издърпвайки някакъв доста мърляв пергаментов свитък, който подаде на Хари.

— Заръчаха да ти предам това.

Беше малък, навит на руло пергамент, в който Хари мигновено разпозна още една покана за урок с Дъмбълдор.

— Довечера. — каза той на Рон и Хърмаяни, веднага щом го разгърна.

— Добър коментар на последния мач! — каза Рон на Луна, докато тя си вземаше обратно зеления лук, отровната гъба, и котешките отпадъци. Луна се усмихна неопределено.

— Подиграваш ми се, нали? — рече тя. — Всички разправят, че съм била ужасна.

— Не, сериозно! — настоя Рон. — Не мога да си спомня друг коментар да ме е радвал повече! Какво е това, между другото? — добави той, държейки лукообразния зеленчук на нивото на очите си.

— О, това е гърдикоренче. — каза тя, натиквайки котешките отпадъци и отровната гъба обратно в чантата си. — Може да го задържиш ако искаш, имам доста от тях. Наистина са отлични за предпазване от преглъщащи плимпита. — И тя се отдалечи, оставяйки Рон да се кикоти, все още сграбчил гърдикоренчето.

— Знаете ли, с времето Луна все повече ме завладява. — рече той, докато потегляха обратно към Голямата зала. — Знам, че е побъркана, но то е по някакъв добър… — Той прекъсна мисълта си съвсем внезапно. Лавендър Браун стоеше в основата на мраморното стълбище с буреносен вид.

— Здрасти. — каза Рон притеснено.

— Айде. — промърмори Хари на Хърмаяни, и двамата забързаха нататък, макар и не преди да бяха дочули Лавендър да казва. — Защо не ми съобщи, че излизаш днес? И защо беше тя с теб?

Рон изглеждаше едновременно мрачен и раздразнен, когато се появи на закуска час и половина по-късно, и въпреки че седна с Лавендър, Хари не ги видя да разменят дори дума през цялото време, докато бяха заедно. Хърмаяни се държеше все едно съвсем не е наясно с всичко това, но един или два пъти Хари мерна необяснима усмивчица на задоволство по лицето й. През целия ден тя изглеждаше в особено добро настроение, а тази вечер в общата стая дори се съгласи да прегледа (с други думи, да донапише) съчинението на Хари по билкология, нещо, което винаги до момента бе отказвала решително, защото беше установила, че Хари би позволил на Рон да препише от него след това.

— Много благодаря, Хърмаяни. — каза Хари, потупвайки я разсеяно по гърба докато поглеждаше часовника си, според който беше вече почти осем часа. — Слушай, аз обаче трябва да побързам или ще закъснея за Дъмбълдор.

Тя не отговори, а само зачеркна още няколко от обърканите му изречения някак отегчено. Ухилен, Хари забърза към портрета с дупката и оттам към кабинета на директора. Водоливникът отскочи встрани при споменаването на карамелени еклери и Хари се качи по спираловидната стълба като прескачаше през едно стъпало и успя да почука на вратата буквално точно с последните удари на часовника в осем.

— Влез. — каза Дъмбълдор, но още щом Хари посегна да бутне вратата, тя внезапно се отвори отвътре. Там стоеше професор Трелони.

— Аха! — извика тя, посочвайки Хари драматично като мигаше насреща му през големите си очила. — Значи това е причината да бъда изхвърлена безцеремонно от вашия кабинет, Дъмбълдор!

— Моя драга Сибила, — каза Дъмбълдор с леко раздразнен тон, — никой не поставя въпроса да бъдете изхвърляна безцеремонно откъдето и да било, но с Хари имаме предварителна уговорка, пък и наистина не смятам, че има какво повече да си кажем…

— Добре тогава. — каза професор Трелони с дълбоко наранен глас. — Ако няма да прогоните узурпиращия натрапник, така да бъде… Навярно би трябвало да си намеря училище, където талантите ми ще бъдат по-добре оценявани…

Тя изблъска леко Хари от пътя и изчезна надолу по спираловидната стълба; чуха я да се препъва на половината път и Хари отгатна, че е застъпила някой от своите влачещи се шалове.

— Хари, моля те, затвори вратата и седни. — каза Дъмбълдор, звучейки доста уморено.

Хари се подчини и докато заемаше обичайното си място пред бюрото на Дъмбълдор, забеляза, че мислоемът отново беше поставен между тях, както и две миниатюрни кристални бутилки, пълни с кълбяща се памет.

— Значи професор Трелони все още не се радва особено, че Фирензи преподава? — попита Хари.

— Не. — отвърна Дъмбълдор — Пророкуването се оказа много по-голямо затруднение, отколкото бих могъл да предположа, като се има предвид, че никога не съм изучавал този предмет. Не мога да моля Фирензи да се върне в гората, откъдето в момента е прокуден, нито пък мога да помоля Сибила Трелони да напусне. Между нас да си остане, но тя си няма никаква представа за опасността, на която би била изложена извън замъка. Не знае, и ми се струва, че би било неразумно да я осветлявам по този въпрос, че тя самата направи предсказанието относно теб и Волдемор, разбираш ли.

Дъмбълдор въздъхна дълбоко, после продължи:

— Но не обръщай внимание на моите проблеми с персонала. Имаме много по-важни неща да обсъждаме. Първо, успя ли да се справиш със задачата, която ти поставих в края на предишния ни урок?

— А-а-а… — каза Хари, хванат натясно. Зает с уроците по магипортиране, куидича, отравянето на Рон, своята черепна травма и решеността си да разбере какво замисля Драко Малфой, Хари почти беше забравил за спомена, който Дъмбълдор го бе помолил да извлече от професор Слагхорн. — Ами, помолих професор Слагхорн за това в края на часа по Отвари, сър, но… ъ-ъ… той не се съгласи.

Последва кратко мълчание.

— Разбирам. — каза Дъмбълдор накрая, взирайки се в Хари над ръбовете на очилата си с форма на полумесеци и давайки му обичайното усещане, че го сканират на рентген — И чувстваш, че в това начинание си впрегнал всички свои сили, нали? Че си изпробвал цялата си изобретателност? Че не си оставил никоя хитрост неизпробвана в своята задача да извлечеш този спомен?

— Ами… — запъна се Хари, в недоумение какво да добави. Неговият едничък опит да се добере до спомена внезапно почна да изглежда смущаващо посредствен. — Ами… в деня, когато Рон без да иска глътна от любовната отвара, го заведох при професор Слагхорн. Помислих си, че може би ако успея да хвана професор Слагхорн в достатъчно добро настроение…

— И сработи ли? — попита Дъмбълдор.

— Ами, не, сър, защото Рон се натрови…

— …което, естествено, те е накарало да забравиш напълно за извличането на спомена; нищо друго и не бих очаквал, когато най-добрият ти приятел е бил в опасност. Щом стана ясно, че господин Уизли ще бъде напълно възстановен обаче, бих се надявал, че си се върнал към задачата, която ти бях поставил. Мислех, че съм ти изяснил колко важен е този спомен. Действително, направих всичко възможно да ти внуша, че това е най-ключовият спомен от всички и че ще си губим времето напразно без него.

Горещо пронизващо усещане на срам се разля от върха на главата на Хари надолу по цялото му тяло. Дъмбълдор не беше повишил тон, дори не бе прозвучал ядосан, но Хари би предпочел да му се беше разкрещял; това студено разочарование беше по-лошо от всичко.

— Сър, — каза той, леко отчаяно, — не че не ме е било грижа или нещо такова, просто имах други… други неща…

— Други неща, за които да мислиш. — довърши Дъмбълдор изречението вместо него. — Разбирам.

Отново мълчание се стовари между тях, най-неприятното мълчание, което Хари някога бе преживявал с Дъмбълдор; изглеждаше сякаш ще продължава и продължава, подсилвано само от леките ръмжащи подхърквания, идващи от портрета на Армандо Дипит над главата на Дъмбълдор. Хари се почувства странно смален, все едно беше се скъсил, откакто бе влезнал в стаята. Когато вече не можеше да издържа повече, той рече:

— Професор Дъмбълдор, наистина съжалявам. Трябваше да се постарая повече… Трябваше да осъзная, че не бихте ме помолил да го направя, ако не беше наистина важно.

— Благодаря ти, че каза това, Хари. — промълви Дъмбълдор. — Бих ли могъл да се надявам тогава, че този проблем ще бъде с по-висок приоритет за теб отсега нататък? Ще има малко смисъл в нашите срещи след тази вечер, освен ако не разполагаме с този спомен.

— Ще го сторя, сър, ще го взема от него. — каза Хари добросъвестно.

— Тогава няма да говорим повече за това сега, — каза Дъмбълдор по-меко, — а ще продължим с нашата история, откъдето я оставихме. Помниш ли докъде бяхме?

— Да, сър. — бързо каза Хари — Волдемор убил баща си, дядо си и баба си и го направил да изглежда все едно неговият чичо Морфин го е направил. После се върнал в Хогуортс и попитал… попитал професор Слагхорн за хоркруксите. — смутолеви той засрамено.

— Много добре. — рече Дъмбълдор. — Сега, надявам се си спомняш, че в самото начало на тези срещи ти казах, че ни предстои да навлезем в пределите на спекулациите и догадките?

— Да, сър.

— Дотук, надявам се ще потвърдиш, ти показах доста солидни източници на факти за моите изводи какво е правил Волдемор до седемнадесет годишна възраст?

Хари кимна.

— Ала сега, Хари, — каза Дъмбълдор, — сега нещата стават по-мъгливи и по-странни. Ако беше трудно да се издирят свидетелства за момчето Риддъл, се оказа почти невъзможно да се открие някой готов да разкаже спомените си за мъжа Волдемор. Всъщност, съмнявам се дали има някой жив освен него самия, способен да ни даде пълен отчет за живота му, откакто е напуснал Хогуортс. Но все пак, има два последни спомена, които бих желал да споделя с теб. — Дъмбълдор посочи към двете кристални бутилчици проблясващи до мислоема. — И после бих се радвал много на твоето мнение по въпроса дали изводите, които съм си направил благодарение на тях, изглеждат вероятни.

Мисълта, че Дъмбълдор цени мнението му толкова високо, накара Хари да се почувства дори още по-засрамен, задето се беше провалил със задачата за извличането на спомена за хоркрукса, и той се размърда виновно в креслото си, докато Дъмбълдор вдигна първата от двете бутилчици към светлината и я огледа.

— Надявам се, не си се уморил от навлизането в спомените на други хора, защото тези двата тук са наистина любопитни. — рече той — Първият спомен идва от много старо домашно духче на име Хоуки. Преди да видим на какво е била свидетел Хоуки, трябва набързо да разправя как Лорд Волдемор напусна Хогуортс.

Той достигна седмата година от обучението си със, както може би предполагаш, отлични оценки на всеки един изпит, който беше държал. Всички около него, съучениците му, решаваха каква работа ще си търсят веднага щом напуснат Хогуортс. Почти всички очакваха грандиозни неща от Том Риддъл, префект, Отличник, носител на награда за специални заслуги към училището. Зная, че няколко учители, измежду тях професор Слагхорн, предложиха той да се присъедини към Министерството на магията, предложиха да му уредят визити, да го свържат с полезни хора. Той отказа всички предложения. Следващото, което колегите узнаха, беше че Волдемор работи в „Боргин и Бъркс“.

— В „Боргин и Бъркс“? — възкликна Хари.

— В „Боргин и Бъркс“. — спокойно повтори Дъмбълдор. — Мисля, че ще се убедиш каква привлекателност е съдържало това място за него, когато навлезем в спомена на Хоуки. Но това не беше първото предпочитание на Волдемор за работа. Почти никой не знаеше за това тогава… но Волдемор първо се обърна към професор Дипит и се поинтересува дали би могъл да остане в Хогуортс като преподавател.

— Поискал е да остане тук? Защо? — попита Хари, все по-удивен.

— Смятам, че е разполагал с няколко причини, въпреки че не е доверил нито една от тях на професор Дипит. — рече Дъмбълдор — Първо и много важно, Волдемор беше, според мен, по-привързан към това училище отколкото някога е бил към отделен човек. Хогуортс беше мястото, където е бил най-щастлив, първото и единствено място, където се е чувствал у дома си.

Хари усети леко неудобство при тези думи, защото това беше точно начина, по който той мислеше за Хогуортс.

— Второ, замъкът е укрепление на древна магия. Несъмнено Волдемор е проникнал сред много повече от тайните му от болшинството ученици, минаващи оттук, но може да е почувствал, че има все още загадки за разкриване, изобилие от магия, чакаща да бъде разбита.

— И трето, като учител той би имал огромна власт и влияние над младите вещици и магьосници. Може би идеята му е дошла от професор Слагхорн, учителят с когото беше в най-добри отношения, който сам беше демонстрирал колко въздействаща и магнетична роля може да има един учител. Дори за миг не си въобразявам, че Волдемор е очаквал да прекара остатъка от живота си в Хогуортс, но смятам, че го е преценил като полезно място за набиране на съмишленици, където би могъл да започне да си изгражда армия.

— Но той не е получил работата, сър?

— Не, не я получи. Професор Дипит му каза, че е прекалено млад на осемнайсет, но го покани да кандидатства отново след няколко години, ако все още би желал да преподава.

— Вие как се почувствахте относно това, сър? — попита колебливо Хари.

— Дълбоко разтревожен. — каза Дъмбълдор — Посъветвах Армандо срещу тази покана — без да давам причините, които излагам пред теб, тъй като професор Дипит беше силно привързан към Волдемор и убеден в неговата почтеност. Но аз не исках Лорд Волдемор обратно в училището и най-вече не на влиятелна позиция.

— Коя служба пожела той, сър? По какъв предмет е искал да преподава?

Хари някак си знаеше отговора дори преди Дъмбълдор да му го даде.

— Защита срещу Черните изкуства. По това време предметът се водеше от много възрастна преподавателка на име Галатея Меритот, която беше прекарала в Хогуортс около петдесет години. И така Волдемор отиде в „Боргин и Бъркс“ — и всички колеги, които му се бяха възхищавали, се тюхкаха каква загуба е това, брилянтен млад магьосник като него, да работи в магазин. Но в действителност Волдемор не е бил обикновен помощник. Любезен, с приятна външност и умен, на него скоро били поверени задачи от вид, който съществува само в магазин като „Боргин и Бъркс“, специализиран, както ти е известно, Хари, в предмети, притежаващи необикновени и могъщи свойства. Волдемор бил изпращан да убеждава хората да се разделят с някои от съкровищата си, като ги дадат за продажба при партньорите. А той бил, при всички положения, необикновено надарен в тази дейност.

— Обзалагам се, че е бил. — рече Хари, неспособен да се въздържи.

— Ами, доста. — каза Дъмбълдор с едва доловима усмивка. — А сега е време да посетим Хоуки, домашното духче, която работела за една много възрастна и много богата вещица на име Хепзъба Смит.

Дъмбълдор почука една от бутилките с пръчката си, тапата изхвръкна, той изсипа кълбящата се памет в мислоема и каза:

— Заповядай, Хари.

Хари стана на крака и се наведе още веднъж над сребристите вълнички в каменния съд, докато лицето му не ги докосна. Той пропадна през мрачно небитие и се приземи в някаква гостна стая точно пред една извънредно дебела възрастна дама, носеща натруфена червеникавожълта перука и широка лъщяща розова мантия, която се носеше около нея, като й придаваше вид на топящ се сладоледов кейк. Тя се взираше в малко инкрустирано огледало и наплескваше с руж своите и без това вече яркочервени бузи с помощта на голямо пухче за пудра, докато най-дребничкото и старичко домашно духче, което Хари някога беше виждал, нахлузваше спретнати чехли от атлаз върху месестите й стъпала.

— Побързай, Хоуки! — рече заповеднически Хепзъба — Той каза, че ще дойде в четири, остават само няколко минути, а никога досега не е закъснявал!

Тя прибра пухчето си за пудра, докато домашното духче се изправяше. Върхът на главата на духчето едва достигаше седалката на стола на Хепзъба, чиято съсухрена кожа провисваше надолу от тялото й, точно като крепирания ленен чаршаф, който носеше надиплен подобно на тога.

— Как изглеждам? — каза Хепзъба, въртейки глава пред огледалото, за да се полюбува на лицето си от различни ъгли.

— Чудесно, мадам. — изписука Хоуки.

Хари беше склонен да предположи, че част от договора на Хоуки включва задължението да лъже през зъби, когато й се задава този въпрос, защото по негово мнение Хепзъба Смит изглеждаше съвсем различно от определението „чудесно“.

Прозвуча дрънчащия входен звънец, при което господарката и духчето подскочиха заедно.

— Бързо, бързо, той е тук, Хоуки! — провикна се Хепзъба и духчето изприпка навън от стаята, която беше толкова претъпкана с предмети, че беше трудно да се проумее как някой би могъл да се придвижва през нея, без да прекатури поне дузина неща: имаше шкафчета, чиито рафтове бяха отрупани с лакирани кутийки; сандъци препълнени с обшити в позлата книги; полици с кълба и небесни глобуси; и множество цъфтящи растения, посадени в пиринчени правоъгълни саксии. Всъщност, стаята напомняше на кръстоска между магически антикварен магазин и оранжерия.

Домашното духче се завърна в рамките на минути, последвано от висок млад мъж, в когото Хари без никаква трудност разпозна Волдемор. Той бе облечен в семпъл черен костюм; косата му беше малко по-дълга отколкото преди в училището, а бузите му по-хлътнали, но всичко това му отиваше; изглеждаше по-красив отвсякога. Той си проправи път през претъпканата стая с изражение, което издаваше, че я е посещавал вече много пъти и се поклони ниско над тлъстата малка ръка на Хепзъба, едва докосвайки я с устни.

— Донесох ви цветя. — каза тихо той, произвеждайки китка рози отникъде.

— Ах, ти, палавнико, не биваше! — изхленчи старата Хепзъба, макар Хари да забеляза, че беше приготвила празна ваза, поставена на най-близката масичка. — Съвсем ще разглезиш старата дама, Том… Сядай, сядай… Къде е Хоуки? Ааа…

Домашното духче влетя обратно в стаята, носейки табличка с малки кексчета, която постави до лакътя на господарката си.

— Вземи си, Том. — каза Хепзъба. — Зная колко обожаваш моите кексчета. Кажи сега как си? Виждаш ми се блед. Претоварват те с работа в този магазин, хиляди пъти съм го казвала…

Волдемор се усмихна механично, а Хепзъба се ухили малко превзето.

— Е, какво е извинението за посещението ти този път? — попита тя, премигвайки неколкократно.

— Господин Бърк би желал да ви направи по-добро предложение за гоблинските доспехи. — каза Волдемор. — Петстотин галеона според него е повече от справедливо…

— Я-я, не бързай толкова или ще реша, че си дошъл само заради дрънкулките ми! — нацупи се Хепзъба.

— Така ми е наредил той. — тихо каза Волдемор. — Аз съм само един дребен помощник, госпожо, който трябва да изпълнява каквото му се казва. Господин Бърк поиска от мен да запитам…

— О, господин Бърк, пфу! — рече Хепзъба, махвайки с дребната си ръка. — Имам да ти покажа нещо, което никога не бих показала на господин Бърк! Можеш ли да пазиш тайна, Том? Ще ми обещаеш ли да не казваш на господин Бърк, че притежавам това? Той никога няма да ме остави на мира, ако разбере, че съм ти го показала, пък не бих го продала нито на Бърк, нито на когото и да е! Но ти, Том, ти ще оцениш неговата история, а не това колко галеона можеш да изкараш от него.

— На драго сърце бих видял всичко, което мис Хепзъба ми покаже. — тихо каза Волдемор, а Хепзъба издаде още един момичешки кикот.

— Накарах Хоуки да го приготви… Хоуки, къде си? Искам да покажа на господин Риддъл нашето най-рядко съкровище… Всъщност направо донеси и двете…

— Ето, мадам. — изписука домашното духче и Хари видя две кожени кутии една върху друга да се движат през стаята, сякаш по своя собствена воля, макар да знаеше, че дребничкото духче ги балансира върху главата си, докато си проправяше път между маси, табуретки и столчета.

— Сега, — каза Хепзъба щастливо, като взе кутиите от духчето, остави ги в скута си и се приготви да отвори най-горната, — мисля, че това ще ти хареса, Том… О, ако семейството ми знаеше, че ти го показвам… Те просто нямат търпение да сложат ръце върху това!

Тя отвори капака. Хари се промъкна малко по-напред, за да има по-добра видимост, и съзря нещо, което приличаше на малка златна купа с две фино изковани дръжки.

— Чудя се дали знаеш какво е това, Том? Вземи го, огледай го добре! — прошепна Хепзъба. Волдемор протегна ръката си с дълги пръсти и вдигна купата за една от дръжките навън от уютната кадифена облицовка. На Хари му се стори, че видя червен проблясък в тъмните му очи. Алчното му изражение странно се отрази върху лицето на Хепзъба, само дето нейните малки очички бяха втренчени в приятно изглеждащите черти на Волдемор.

— Язовец. — промърмори Волдемор, като оглеждаше гравюрата върху купата. — Тогава това е било…?

— На Хелга Хафълпаф, както много добре знаеш, умното ми момче! — възкликна Хепзъба, навеждайки се напред със шумно скърцане от своите корсети, и действително го ощипа по хлътналата буза. — Не ти ли казах, че съм й далечна роднина? Това се е предавало по наследство в семейството от много години. Прелестно е, нали? А също се предполага, че притежава цял набор от сили, но не съм ги изследвала в дълбочина, засега просто го пазя на сигурно място, скрито тук…

Тя издърпа купата от дългия показалец на Волдемор и внимателно я върна обратно в кутията, твърде съсродоточена в старанието си да я постави на мястото й, за да забележи сянката, която пресече лицето на Волдемор, когато купата му бе отнета.

— Така, сега, — радостно рече Хепзъба, — къде е Хоуки? О, да, ето те — отнеси това вече, Хоуки.

Духчето покорно взе кутията с купата, а Хепзъба насочи вниманието си към доста по-тънката кутия в скута й.

— Мисля, че това ще ти хареса дори повече, Том. — прошепна тя. — Наведи се мъничко, мило момче, за да можеш да видиш… Разбира се, Бърк знае за това тук, купих го от него и смея да твърдя, че той с голямо удоволствие би си го върнал, след като си отида от тоя свят…

Тя приплъзна изящната филигранна закопчалка и отвори кутията. Там върху гладко пурпурно кадифе лежеше тежък златен медальон.

Този път Волдемор веднага се протегна, без да чака покана, и вдигна украшението към светлината, като се взираше в него.

— Знакът на Слидерин… — каза той тихо, докато светлината играеше върху богато украсеното змиеподобно „S“.

— Точно така! — каза Хепзъба, която очевидно изпитваше наслада при вида на Волдемор, вперил поглед в нейния медальон, като вкаменен. — Трябваше да му платя и с последната риза от гърба си, но не бих могла да го отмина, не и истинско съкровище като това, трябваше да го имам в колекцията си. Бърк го е купил, както изглежда, от някаква парцалива жена, която вероятно го е откраднала, но не си е давала сметка за действителната му стойност…

Този път нямаше грешка: очите на Волдемор припламнаха в яркочервено при тези думи и кокалчетата на пръстите му побеляха върху веригата на медальона.

— Не се съмнявам, че Бърк й е платил съвсем оскъдна сума, но пък ето резултата… Красиво, нали? И отново му се приписват най-разнообразни сили, макар че аз просто го съхранявам тук…

Тя посегна да си вземе медальона обратно. За момент Хари си помисли, че Волдемор няма да го пусне от хватката си, но после той се изплъзна от пръстите му и се озова отново върху пурпурната си кадифена подложка.

— Е, това беше, Том, миличък, и се надявам да ти е харесало!

Тя го погледна право в лицето и за първи път Хари видя глуповатата й усмивка да се разколебае.

— Добре ли си, миличък?

— О, да. — каза тихо Волдемор — Да, много съм добре…

— Помислих… но беше измама на светлината, предполагам. — каза Хепзъба с несигурен вид и Хари предположи, че тя също беше видяла моментния червен проблясък в очите на Волдемор. — Ето, Хоуки, отнеси това и го заключи отново… Обичайните заклинания…

— Време е да си ходим, Хари. — тихо каза Дъмбълдор и докато мъничкото духче се затътри нататък, помъкнало кутиите, Дъмбълдор сграбчи Хари още веднъж през лакътя и заедно те се издигнаха през забравата и обратно до кабинета на Дъмбълдор.

— Хепзъба Смит почина две години след тази малка случка. — каза Дъмбълдор, като зае отново мястото си и посочи на Хари да стори същото. — Хоуки, домашното духче, беше обвинена от министерството в отравяне по погрешка на вечерното какао на своята господарка.

— Друг път! — каза ядно Хари.

— Виждам, че сме на едно мнение. — рече Дъмбълдор. — Безспорно има много подобия между тази смърт и онази в семейство Риддъл. И в двата случая някой друг е поел обвинението, някой който имал ясен спомен как е причинил смъртта…

— Хоуки е направила самопризнания?

— Тя си спомняла как сложила нещо в какаото на господарката си, което се оказало не захар, а смъртоносна и слабо известна отрова. — каза Дъмбълдор. — Заключението било, че не е възнамерявала да го направи, но поради старост и объркване…

— Волдемор е пренастроил паметта й, точно както е сторил с Морфин!

— Да, това е и моят извод. — каза Дъмбълдор. — И точно като при Морфин, министерството е било предразположено да заподозре Хоуки…

— …защото е била домашно духче. — каза Хари. Едва ли някога друг път бе изпитвал по-голяма симпатия към дружеството СМРАД, което Хърмаяни беше организирала.

— Именно. — каза Дъмбълдор. — Тя е била стара, признала е, че е забъркала нещо с питието и никой в министерството не си е направил труда да разследва по-нататък. Както и в случая с Морфин, до момента когато я проследих и успях да извлека този спомен, животът й беше почти на привършване… но паметта й, разбира се, не доказва нищо повече, освен че Волдемор е знаел за съществуването на купата и медальона.

— По времето, когато Хоуки била осъдена, семейството на Хепзъба установило, че две от нейните най-велики богатства липсват. Отнело им известно време, докато се уверят в това, тъй като тя имала множество скришни местенца, пазейки винаги своята колекция възможно най-ревностно. Но преди да бъдат сигурни без следа от съмнение, че купата и медальонът са изчезнали, помощникът който работел в „Боргин и Бъркс“, младият мъж, който беше посещавал Хепзъба толкова редовно и бе успял да я омае толкова добре, напусна своя пост и потъна в дън земя. Неговите началници нямаха никаква представа къде е отишъл; те бяха толкова изненадани от внезапното му изчезване, колкото и всички други. И това беше последният път, когато някой видя и чу нещо от Том Риддъл за доста дълъг период от време.

— Сега — каза Дъмбълдор — ако не възразяваш, Хари, ще направя още едно отклонение, за да прикова вниманието ти към някои моменти от нашата история. Волдемор е извършил ново убийство; дали му е било първото след семейство Риддъл, не зная, но мисля, че е било. Този път, както сигурно си забелязал, той е убил не заради отмъщение, а заради печалба. Поискал двата баснословни трофея, които тази бедна старица, зашеметена от сляпо увлечение, му показала. Точно както някога ограбил двете деца в своето сиропиталище, точно както откраднал пръстена на чичо си Морфин, сега той избягал с купата и медальона на Хепзъба.

— Но, — каза Хари, като се мръщеше, — изглежда някак налудничаво… Да рискува всичко, да захвърли работата си само заради тези…

— Налудничаво за теб може би, но не и за Волдемор. — рече Дъмбълдор. — Надявам се, ще разбереш, когато му дойде времето, точно какво значение са имали тези предмети за него, Хари, но трябва да признаеш — не е трудно да си представим, че той е припознал медальона, най-малкото, като принадлежащ му по право.

— Медальона може би, — каза Хари, — но защо да взима и купата с него?

— Тя е принадлежала на друг основател на Хогуортс. — каза Дъмбълдор. — Мисля, че той все още се е чувствал силно привързан към училището и не е могъл да устои на предмет, толкова потопен в историята на Хогуортс. Имало е и други причини според мен… Надявам се да успея да ти ги демонстрирам, когато му дойде времето.

— А сега да преминем към най-последния спомен, който мога да ти покажа, поне докато не извлечеш паметта на професор Слагхорн за нас. Десет години разделят спомена на Хоуки и този тук, десет години през които можем само да гадаем какво е правел Лорд Волдемор… — Хари се изправи още веднъж, докато Дъмбълдор изсипваше последния спомен в мислоема.

— Чий е този спомен? — попита той.

— Мой — отвърна Дъмбълдор.

И Хари се гмурна след Дъмбълдор през движещата се сребриста маса, приземявайки се в същия кабинет, който току-що беше напуснал. Там беше Фоукс, който спеше сладко на своята пръчка, а зад бюрото седеше Дъмбълдор, изглеждащ почти по същия начин, както и този Дъмбълдор, стоящ близо до Хари, освен че и двете му ръце бяха непокътнати и на лицето му имаше по-малко бръчки. Единствената разлика между кабинета в настоящето и този тук беше, че в миналото валеше; синкавите петънца се стичаха по прозореца в тъмното и се натрупваха върху перваза отвън.

По-младият Дъмбълдор изглеждаше сякаш чака някого и само няколко мига след пристигането на двамата на вратата се почука и той каза „Влез“.

Хари, без да иска, изпусна тежка въздишка, която изведнъж го задуши отвътре. В стаята пристъпи Волдемор. Неговите черти не бяха тези, които бяха изплували пред Хари от грамадния каменен котел преди около две години: не бяха като на змия, очите му не бяха станали алени, лицето не приличаше все още на маска, но при все това, той не беше вече онзи красив Том Риддъл. Все едно чертите му бяха като обгорени и замъглени; бяха станали восъчни и странно изопачени, а бялото на очите му имаше вече постоянен кървав оттенък, макар зениците да не бяха все още процепите, които Хари знаеше, че ще станат. Той носеше дълго черно наметало и лицето му беше толкова бледо, колкото и снега, проблясващ по раменете му.

Този Дъмбълдор, който седеше зад бюрото, не показа никакъв признак на изненада. Очевидно посещението беше в резултат на уговорена среща.

— Добър вечер, Том. — каза Дъмбълдор спокойно. — Няма ли да седнеш?

— Благодаря. — каза Волдемор и зае мястото, към което Дъмбълдор му бе направил знак — същото място, поне както изглеждаше, което Хари току-що беше освободил в настоящето.

— Чух, че сте станали директор. — каза той и гласът му беше мъничко по-висок и по-студен, отколкото преди. — Достоен избор.

— Радвам се, че одобряваш. — каза Дъмбълдор, усмихвайки се. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Няма да откажа. — рече Волдемор. — Идвам от дълго пътуване.

Дъмбълдор се изправи и плавно пристъпи към шкафа, където сега държеше мислоема си, но който тогава беше пълен с бутилки. След като подаде на Волдемор чаша вино и наля една и за себе си, той се върна обратно на мястото зад бюрото си.

— И така, Том… на какво дължа удоволствието?

Волдемор не отговори веднага, а само отпи от виното си.

— Вече не ме наричат Том — каза той — Напоследък съм по-известен като…

— Знам как си по-известен. — каза Дъмбълдор, като се усмихваше приветливо. — Но се боя, че за мен винаги ще си останеш Том Риддъл. Едно от дразнещите качества на възрастните учители. Опасявам се, че май никога не забравят как са започнали на младини подопечните им.

Той вдигна чашата си, все едно поздравяваше с тост Волдемор, чието лице остана безизразно. Въпреки това Хари долови как атмосферата в стаята се промени неусетно: отказът на Дъмбълдор да използва предпочитаното от Волдемор име беше отказ да му позволи да диктува условията на срещата и Хари можеше да се закълне, че точно така го възприе и Волдемор.

— Изненадан съм, че сте се задържали тук толкова дълго. — каза Волдемор след кратка пауза. — Винаги съм се чудел как така магьосник като вас не би поискал да напусне училището.

— Е, — каза Дъмбълдор, без да спира да се усмихва, — за магьосник като мен не може да има нещо по-важно от това да предава древните умения, да помага на младите умове да се развиват. Ако си спомням правилно ти също навремето бе привлечен от мисълта да преподаваш.

— И все още съм. — каза Волдемор. — Просто се чудех защо вие, който сте толкова често търсен за съвети от министерството и на когото два пъти, мисля, са му предлагали поста на министър…

— Всъщност три пъти, като броим и последния. — каза Дъмбълдор. — Но министерството никога не ме е привличало като кариера. Отново нещо общо между нас, струва ми се.

Волдемор наклони глава, без да се усмихва, и отпи нова глътка вино. Дъмбълдор не прекъсна тишината, която се разтегна между тях, а зачака с шеговито изражение на увереност, че Волдемор ще заговори пръв.

— Аз се върнах, — каза той след малко, — може би по-късно, отколкото професор Дипит е предполагал… но все пак се върнах, за да помоля за това, за което навремето той ми каза, че съм твърде млад. Дойдох при вас да помоля за разрешение да се върна в замъка и да преподавам. Мисля, би трябвало да знаете, че видях и направих много, откакто напуснах това място. В състояние съм да покажа и разкажа на вашите ученици неща, които не биха могли да придобият от никой друг магьосник.

Дъмбълдор обмисляше за малко казаното от Волдемор над своя бокал преди да проговори.

— Да, определено знам, че си сторил и видял много, откакто ни напусна. — каза той тихо. — Слухове за твоите дела достигнаха и до старото ти училище, Том. Би трябвало да съжалявам дори и ако вярвах само на половината от тях.

Волдемор остана все така с безстрастно изражение, произнасяйки:

— Величието вдъхновява завист, завистта поражда злоба, злобата произвежда лъжи. Трябва да сте наясно с това, Дъмбълдор.

— Наричаш величие това, което си вършил напоследък? — деликатно запита Дъмбълдор.

— Разбира се. — рече Волдемор и очите му сякаш горяха в червено. — Експериментирах; придвижих границите на магията по-надалеч, отколкото някога са били…

— На някои видове магия. — поправи го Дъмбълдор тихо. — На някои. В други области обаче… да ме прощаваш… си оставаш печално невеж.

За първи път Волдемор се усмихна. Беше неестествено злостна усмивка, по-заплашителна от изражение на ярост.

— Старият аргумент. — каза той меко. — Но нищо, което съм видял по този свят, не е подкрепило вашите прочути изявления, че любовта е по-мощна от моя вид магия, Дъмбълдор.

— Може би си търсил на неправилните места? — предположи Дъмбълдор.

— Добре тогава, какво по-добро място да започна начисто новите си изследвания от тук, в Хогуортс? — каза Волдемор. — Ще ми позволите ли да се върна? Ще ме оставите ли да споделя своето познание с учениците ви? Оставям себе си и дарбите си на ваше разположение. На вашите услуги съм.

Дъмбълдор повдигна вежди.

— А какво ще се случи с тези, които са на твое разположение? Какво ще стане с тези, които наричат себе си, според слуха, смъртожадни?

Хари моментално разбра, че Волдемор не е очаквал Дъмбълдор да знае това име. Той видя очите на Волдемор да блясват отново в червено, а тънките му като процепи ноздри припламнаха.

— Моите приятели, — каза той след известна пауза, — ще продължат занапред и без мен, сигурен съм.

— Радвам се да чуя, че ги определяш като приятели. — каза Дъмбълдор. — Бях останал с впечатление, че са по-скоро в положение на подчинени.

— Сбъркал сте. — рече Волдемор.

— Тогава ако отида в „Свинската глава“ тази вечер не бих намерил част от тях — Нот, Розие, Мълдбър, Долохов, очакващи твоето завръщане? Предани приятели наистина, да пътуват толкова дълго заедно с теб в тази снежна нощ, само за да ти пожелаят късмет в твоя опит да си осигуриш един учителски пост.

Нямаше съмнение, че детайлната информираност на Дъмбълдор за това с кого беше пътувал Волдемор, се оказа дори още по-неприятна изненада за последния. Той обаче се окопити почти веднага.

— Както винаги, сте осведомен за всичко, Дъмбълдор.

— Ами, не, просто сме приятели с бармана. — каза Дъмбълдор безгрижно. — Сега, Том…

Дъмбълдор остави празната си чаша и се настани добре изправен на своето място, а върховете на пръстите му се събраха в много характерен жест.

— Нека говорим открито. Защо дойде тук тази вечер, обграден от поддръжници, само за да поискаш длъжност, която и двама знаем, че не желаеш?

Волдемор изглеждаше смразен от изненада.

— Длъжност, която не желая? Точно обратното, Дъмбълдор, желая я много.

— О, искаш да се върнеш обратно в Хогуортс, но не таиш по-голямо желание за преподаване, отколкото когато беше на осемнайсет. Какво преследваш, Том? Защо не опиташ по изключение да помолиш съвсем открито?

Волдемор се усмихна презрително.

— Ако не искате да ми дадете работата…

— Разбира се, че не искам. — каза Дъмбълдор. — И не смятам, че дори за момент си очаквал да го сторя. Въпреки всичко, ти дойде тук, помоли ме, трябва да си имал някаква причина.

Волдемор се изправи. Приличаше на Том Риддъл по-малко от всякога, физиономията му се беше подула от ярост.

— Това е окончателната ви дума?

— Да. — каза Дъмбълдор, също изправен.

— Тогава няма какво повече да си кажем.

— Не, няма. — каза Дъмбълдор и дълбока тъга изпълни лицето му. — Отдавна отмина времето, когато можех да те уплаша с горящ гардероб и да те принудя да изкупиш злодеянията си. Но ми се иска да можех, Том… иска ми се да можех…

За миг Хари беше на ръба да изкрещи безсмислено предупреждение — беше сигурен, че ръката на Волдемор потрепна към джоба с магическата му пръчка. Но после моментът беше отминал, Волдемор се бе обърнал, вратата се затваряше и него го нямаше.

Хари пак почувства ръката на Дъмбълдор, обхванала неговата, и след малко те отново стояха заедно на почти същото място, само че вече не се трупаше сняг по перваза на прозореца, а ръката на Дъмбълдор отново изглеждаше почерняла и мъртвешка.

— Защо? — запита моментално Хари, като гледаше лицето на Дъмбълдор. — Защо изобщо се е върнал тогава? Успяхте ли някога да узнаете?

— Имам предположения. — рече Дъмбълдор. — Но не повече от това.

— Какви предположения, сър?

— Ще ги споделя с теб, Хари, когато извлечеш паметта от професор Слагхорн. — каза Дъмбълдор. — Щом имаш и последното парченце от пъзела, всичко, надявам се, ще се изясни… и на двама ни.

Хари все още гореше от любопитство и въпреки че Дъмбълдор беше отишъл до вратата и я държеше отворена в очакване, той не се помръдна отведнъж.

— Дали е преследвал отново Защита срещу черните изкуства? Той не спомена…

— О, той определено е желаел длъжността на учител по Защита срещу черните изкуства. — каза Дъмбълдор. — Последиците от нашата малка среща го доказаха. Разбираш ли, никога не сме успявали да задържим даден преподавател по Защита срещу черните изкуства за повече от година, откакто отказах да дам този пост на Лорд Волдемор.