Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амос Дарагон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le crepuscule des dieux, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Браян Перо. Залезът на боговете

Канадска, първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Нина Славова

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

ISBN 954-26-0336-3

История

  1. — Добавяне

8
Село Упсгран

Урбан изчезна и Амос се събуди сепнато. Сартиган отново бе запалил огъня и надигаше купа с чай. Макар едва да просветляваше, Амос забеляза, че Беорф вече бе станал. Подгонен от глада, дебеланкото беше тръгнал из гората да търси ядливи корени и замръзнали горски плодове.

— Приятелят ви е много кисел — засмя се Сартиган. — Горкото момче стана преди мен и тършува из тази гора вече цял час. Мисля, че наистина е гладен.

— И аз съм гладен — заяви в отговор Амос, като се топлеше край огъня. — Ще трябва да намерим нещо за ядене.

— Да, очевидно. На няколко левги оттук е голямото Северно море. Има и едно крайбрежно селище, където ще можем да се нахраним.

— Да побързаме, защото усещам, че Беорф всеки миг ще започне да яде дървета!

— Да, а дървесината действа много зле на храносмилането — присмехулно отвърна Сартиган.

Малобройната група бързо натовари мулето и пое на север. Беорф беше в крайно лошо настроение. Влачеше се едва-едва и не спираше да мърмори. Така беше устроена расата на човеко-мечките. Сякаш стомахът им изпълняваше функцията на орган на чувствата. Колкото по-празен беше, толкова по-раздразнителни бяха беоритите.

За щастие Учителят и двамата му новоизлюпени ученици скоро стигнаха до голямото Северно море, на чийто бряг се намираше селището Упсгран. Откъм пътя видяха менхир[1], върху който се четеше дълбоко издялан в камъка надпис за добре дошли:

Упсгран — 103 души — Омитайте се!

По всичко личеше, че обитателите не искаха да бъдат обезпокоявани от чужденци. Ала това беше единственото място, където пътниците можеха да намерят нещо за хапване. Беорф трябваше да се нахрани на всяка цена и селото беше последният им шанс да върнат усмивката на лицето му. Тъй или иначе, те имаха нужда и от провизии за из път, а и трябваше да си купят нови, по-топли дрехи. Даже Сартиган, на когото като че ли никога не му беше студено, спомена, че се чувствал малко неразположен от хладничкия морски вятър.

Упсгран беше съвсем малко селце с подредени в редици големи дървени къщи. Всяка от тях с лекота можеше да побере няколко семейства. Бяха построени изцяло от яки греди и конструкцията им беше здрава, наподобяваща корпус на обърнат кораб. Покривите им бяха обрасли с трева. Крехките стръкчета, които никнеха отгоре през цялото лято, прозираха през тънкия сняг. Къщите нямаха прозорци, но бяха украсени с дървени скулптури, които изобразяваха морски чудовища и страховити демони.

Амос направи знак на Беорф да прикрие добре елфическите уши и се приближи до една от къщите. Успя да намери пролука между гредите и да погледне вътре. Светлината в жилището идваше от една голяма дупка в покрива. Имаше само едно помещение. Покрай стените му бяха разположени много легла. Къщата беше бедно обзаведена и не бе трудно да се установи, че по-голямата част от имуществото на семейството, което я обитаваше, беше провесена по стените или наредена в големи отворени сандъци. В центъра на стаята имаше огромно огнище. Съвсем близо до огъня стоеше впечатляващ с размерите си тъкачен стан.

Минаваше пладне и цялото село сякаш спеше непробуден сън.

— Е — настървено го побутна Беорф, — има ли вътре нещо за ядене?

— Да, но всички обитатели на тази къща спят дълбоко! — отвърна Амос. — Всички хъркат като дъскорезници!

— Да ги събудим! — предложи Беорф нетърпеливо. — Имаме с какво да им платим за безпокойството!

— Погледнете! — извика Амос. — Там има малък рибарски пристан и виждам някаква постройка, която ми прилича на странноприемница. Да отидем да видим дали ще можем да хапнем и да се стоплим!

Когато се приближи до пристанището, Амос беше силно впечатлен от корабите, които бяха хвърлили котва в него. Това бяха дракари — с дълги корпуси, много високи и притежаваха само едно платно, квадратно и фино изтъкано, на широки бели и сини ивици. От всяка страна на корабите висяха по двадесетина гребла. Многоцветни щитове и внушителни скулптури на глави на чудовища завършваха декорацията им на носа. Великолепните кораби бавно се поклащаха в ритъма на вълните.

Пред вратата на странноприемницата Сартиган спря.

— Вътре цари оживление! Няма да мога да разговарям с тези хора. Те не говорят моя език, а аз нямам вълшебни уши като вас. Вие влезте, аз ще остана тук. Късмет, момчета, и да не оплетете конците. Аз ще наглеждам и ще ви чакам отвън.

Амос и Беорф се спогледаха с надеждата, че все ще намерят някой да им помогне. Тихо влязоха в дървената постройка. От камината се издигаше гъст дим, който се рееше наоколо, преди да се измъкне бавно през дупката на тавана. Един лъч пронизваше мрака на този хан без прозорци. Шестима мъже с вид на същински диваци стояха прави около една маса и оглеждаха Амос и Беорф от глава до пети.

Несъмнено това бяха воини, яки и здрави. Видимо горди с външния си вид, те бяха облечени с дебели плетени ризници и груби кожени панталони, пристегнати в прасеца с плътна вълнена лента. Около тях бяха пръснати конусовидните им шлемове с парче, предпазващо носа, кръгли щитове, дълги копия, секири и огромни мечове, които се държат с две ръце. Всеки носеше дебела пелерина и широк колан. Бяха здравеняци, с малки коремчета, дълги бради и буйни мустаци.

Момчетата очевидно ги бяха прекъснали по време на яденето. На масата имаше дебели филии хляб, намазани с масло, печено говеждо, варена шунка, наденички от диво прасе и еленско месо, печен елен и впечатляващо количество диви плодове, орехи и зеленчуци. С чувствителните си ноздри Беорф веднага бе определил съдържанието на всяка чиния по миризмата й. Устата му се пълнеше със слюнка и той се молеше непознатите да ги поканят на масата си.

Най-едрият от мъжете сграбчи кана с вода и кресна с всичка сила към момчетата:

— Вън гадинки! Тук не се обслужват чужденци!

— В моя дом сервирам на когото си поискам! — изкрещя една едра жена, която се показа от кухнята. — Само аз решавам в моята кръчма!

Както си бършеше голяма чугунена тенджера, жената пристъпи към грубияна и го удари право в лицето. Човекът падна в безсъзнание.

— Нека още някой се набърка в моите работи и ще превърна главата му в палачинка! — заплаши достолепната госпожа, размахвайки чугунената тенджера.

Диваците се начумериха и продължиха да ядат, като наблюдаваха натрапниците. Ханджийката се обърна към Амос и Беорф:

— Е, младежи, какво търсите тук? Това място не е много подходящо за вас!

— Идваме отдалече — каза Амос, като почтително поздрави госпожата. — Минахме през голямата гора на юг от красивото ви село и нямаме вече храна. Може ли да се нахраним тук? Имаме с какво да платим.

— Милото ми момче! — възкликна ханджийката, като хвърли презрителен поглед към другите си клиенти. — Ако всички тук бяха любезни като теб, животът ми щеше да бъде много по-лесен. Пък и имаш толкова сладък южняшки акцент… винаги съм си падала по него.

— Значи можем да се нахраним? — тревожно попита Беорф.

— Не… може би… всъщност… не сега — поколеба се едрата жена. — Тук има важно събрание и трябва да ви помоля да дойдете по-късно.

— Гладен съм! — ревна изведнъж Беорф.

Обезумяло от отказа на госпожата, момчето бе превърнало ръцете си в мечешки лапи, а устата си — в страховита паст.

— Дайте ми да ям — заповяда той — или сам ще се обслужа!

Беорф извърна поглед към масата с храната — и не повярва на очите си! Диваците пред него се усмихваха… с широка мечешка усмивка. Всички тези хора бяха беорити! Дори ханджийката вече имаше кръгли уши и дебела козина по ръцете. Тя го запита:

— Кой си ти, младежо, и откъде идваш?

— Казвам се Беорф Бромансон и съм син на…

— Еван! Синът на Еван Бромансон! — свръхвъзбудена завика жената. — Чухте ли? Това е синът на Еван!

Мъжете скочиха едновременно и се хвърлиха върху Беорф! Започнаха да го подхвърлят във въздуха, милваха го по главата и се смееха от сърце. В очите им блестеше гордост и радост, че са намерили още един от своите. Дебелата дама извика:

— Семейство Бромансон се връщат в Упсгран! Ей сега ще събудя цялото село!

Беорф се опита да каже нещо, но безуспешно. Сграбчиха го и го настаниха на един стол досами масата. Отрупаха го с въпроси: „Как са майка ти и баща ти?“, „Еван има ли си друг дракар?“, „Майка ти още ли е така красива?“, „Майка ти Хана беше най-красивото момиче в селото! Тя сигурно ти го е казвала, а?“, „Еван трябва да е чудесен баща, нали?“, „Какво правят те?“, „Къде са сега?“, „Разказвали ли са ти за нас? А за Упсгран?“, „Еван каза ли ти как веднъж заедно паднахме от скалата на Рихисков?“, „Баща ти все така се заплесва по книгите, нали? Намери ли отговорите на всичките си въпроси?“, „Той с теб ли е?“, „Скоро ли ще дойде?“.

Думите се преплитаха, възклицанията се надпреварваха, а през това време… Беорф ядеше! Тъпчеше се през смях. Месо, хляб, плодове, мед! Сега раят се наричаше Упсгран.

Амос също бе поканен на трапезата. Той излезе да повика Сартиган.

— Имам една добра и една лоша новина, Учителю!

— Ами започни с добрата — отвърна Сартиган с широка усмивка.

— В това село намерихме приятели! — възкликна Амос.

— А лошата? — полюбопитства старецът.

— Диетата на Беорф… свършено е с нея!

И Амос се заля в смях.

Бележки

[1] Доисторически паметник от неолита във вид на отвесно побит камък или каменен стълб, висок до 4–5 м. — Б.пр.