Брайън Перо
Залезът на боговете (5)

4
Пътят към северните земи

— Събуди се, Беорф! — извика Амос за дванадесети път, докато здраво разтърсваше приятеля си.

Беоритът изръмжа, обърна се на другата страна и отново потъна в дълбок сън. Амос излезе от дупката и почеса глава. Как да събуди мечка, изпаднала в летаргия? Внезапно го осени идея. Момчето започна на висок глас:

— Хм!… Пак банички и пиле! Много съжалявам, но вече не съм гладен! Ако Беорф беше тук!… Той щеше да яде до пръсване! Всички тези диви плодове, това препечено месо… тези купища орехи и целият този мед.

За няма и секунда главата на Беорф се появи в отвора на бърлогата. Косата му беше разрошена, а клепачите му още лепнеха от съня. Докато се прозяваше, запита:

— Питки, пиле, орехи и мед?

— Как не! — прихна Амос. — Това беше единственият начин да изтръгна един беорит от зимния му сън! При теб, Беорф, всичко минава през стомаха!

— Ами месото? — попита дебеланкото, все още полусънен. — Сигурен съм, че чух думата „месо“!

— Хайде, хайде! — Амос помогна на приятеля си да се изправи на крака. — Знам една рекичка наблизо. Ще пробием леда. Студената вода ще те събуди!

— Да, и студена пуйка! Ще бъде вкусна! — възкликна Беорф, залитна и падна.

* * *

Беорф бе дошъл на себе си. Съсипани от мъка, двете момчета заедно оплакаха смъртта на Урбан. Седнал на брега на рекичката, Амос дълго говори за баща си. Припомни си нежността и любовта на Урбан и всички прекрасни мигове, които бяха прекарали заедно. Беорф, който също бе сирак, разбираше много добре какво изпитваше неговият приятел и се опитваше да го успокои, доколкото можеше.

След известно време Амос се поокопити.

— Е, сега трябва да тръгнем по следите на проклетите червенокапци! Те са отвлекли майка ми, за да я продадат в робство, и аз не възнамерявам да им позволя това.

— Какво стана в Берион? — попита Беорф. — Спомняш ли си, че ти превърна града в пепелище?

— Да. — Амос наведе глава. — Кралицата на феите ми разказа какво се е случило. Не знам как стана, Беорф. Бях толкова разгневен, че яростта ми увеличи многократно магическите ми сили. Разруших всичко, без да искам…

— Мулето! Бях забрадил! Мулето! — внезапно викна Беорф и скочи на крака. — Ела с мен, бързо!

Беорф навлезе в гората и Амос го последва. Като потичаха известно време, двете момчета стигнаха до изоставена къщурка. Беоритът отвори вратата и начаса се озова на земята, ритнат от едно освирепяло от глад муле, което видимо и спешно се нуждаеше от чист въздух. Беорф скочи, изтича зад къщата и се върна с голям наръч сено, овес и жито, който хвърли на животното. То лакомо се нахвърли да яде. Дебеланкото избърса челото си и каза:

— Уплаших се да не е умряло от глад. Горкото животно, съвсем го бях забравил!

— Обясни ми, Беорф — помоли Амос. — Не разбирам нищо от това, което говориш!

— Много просто. Когато феите те отведоха, аз се върнах в града и събрах всичко, което може да ми потрябва, за да оцелея. Жюно ни бе разказал, че е роден в една колиба край гората Тарказис. И понеже трябваше да открия място, където да оставя онова, което бях намерил, потърсих къщата на Жюно и попаднах на тази изоставена колиба. Може би това е родната му къща… Но ако наистина е тя, някой трябва да е живял тук досега, защото е останал фураж за домашни животни. Както и да е, доведох и едно муле, но нали заспах под едно дърво и…

— Ясно! — изсмя се Амос. — Това добиче ще ни бъде много полезно за пътуването.

— Ела да видиш какво съм събрал! — гордо се провикна Беорф.

В къщичката имаше огромни гоблени, които можеха да послужат за палатка, а също и здраво въже, почернели газени лампи, множество захабени мечове, дрехи, стрели и два лъка в отлично състояние, съдове, които можеха да се използват за манерки, изкривени метални шлемове, няколко поръждавели от огъня кожи, чинии, парчета от брони и една плетена ризница. Беорф бе спасил от пожара и една книга, наречена „Ал-Катрум, територии на мрака“, която някога бе принадлежала на покойния му баща. Тази дебела книга му бе оказала безценна помощ по време на събитията в Брател велики и несъмнено щеше да им бъде полезна и в бъдеще.

Двамата другари се приготвиха за пътуването на север. Амос уви краката и глезените си с дебели кожи, разряза гоблените така, че да получи преносими парчета за навес, натъпка изрезки от вълчи кожи в един метален шлем, за да си направи топла шапка, а с останалата част от гоблените стъкми многоцветна пелерина, изобразяваща пищна сцена на кралска коронация. След това момчето си избра един меч без ножница и го пъхна през въжения си колан.

От своя страна Беорф нахлузи плетената ризница върху селските си дрехи. Беоритът вече си имаше дебела зимна козина, която го покриваше от глезените до шията. Ръцете му също бяха покрити с козина до дланите. Погледнат и отблизо, и отдалече, той изглеждаше като човек, облякъл идеално ушита дреха от меча кожа. Беорф натовари мулето и приятелите поеха на път.

* * *

Откакто бяха тръгнали на път преди две седмици, момчетата се натъкваха само на нищета и опустошения. Всички градове и села, през които бяха минали червенокапците, бяха разрушени, опожарени и плячкосани. Жителите им бяха жестоко убити или отвлечени, за да бъдат продадени като роби, както Фрила. Колкото по̀ на север отиваха Амос и Беорф, толкова по-ужасяващи бяха злодеянията на червенокапците. Сякаш с всяко следващо нападение гоблините ставаха все по-свирепи. Започваха да се наслаждават и на изтезанията на жертвите си. По труповете се виждаха белези от изгаряне, множество прорезни рани и осакатявания. Гледката им беше непоносима. Амос и Беорф сънуваха кошмари и често си въобразяваха, че около тях има нечие невидимо присъствие. Страхът бавно ги завладяваше.

Както всяка вечер, Беорф разпъна палатката, а Амос тръгна да търси храна. Когато се върна в импровизирания лагер с няколко риби и един фазан, приятелят му се беше свил на топка под едно дърво. Дебеланкото все по-често лягаше да спи. Беше винаги уморен и постоянно настояваше да почиват. Подтикван от инстинкта си за зимна летаргия, беоритът се хранеше неохотно и често бе в лошо настроение, особено сутрин след събуждане. Това ново поведение много не се нравеше на Амос, но той разбираше добре, че другарят му се бори, доколкото може, с мечешката си природа.

Докато Беорф похъркваше, Амос приготви вечерята. Запали огъня с едно щракване с пръсти и се концентрира, за да накара лек ветрец да подухва постоянно в жарта. Слънцето почти се бе скрило зад планините и вечерта се очертаваше особено студена. Амос тракаше със зъби, докато наглеждаше как пушат дивечът и рибата. Когато вдигна поглед към хоризонта, към бледия лунен сърп, вниманието му бе привлечено от далечен проблясък. Някъде там, в сянката на гората, се виждаше малък замък, от който струеше светлина. Амос се хвърли към Беорф и го разтърси с все сила.

— Събуди се, Беорф! Виждам светлина! Някой живее там! Може да ни даде сведения за пътя на червенокапците! Събуди се, мътните да те вземат! От две седмици гледаме само ужасии… Можем да поискаме подслон… може би това е шансът ни да преспим в нормално легло и…

— Да спим в нормално легло? — изръмжа Беорф и вдигна глава. — Вече съм на крак! Да не губим време, да оставим багажа тук, да вземем мулето и да се молим да си намерим нормално легло.

След едночасов бърз ход в гората Амос и Беорф стигнаха до мястото. Озоваха се пред крепост, която се състоеше от огромна каменна сграда с много висока кула.

Дълбок роб обикаляше замъка и вътре можеше да се проникне единствено по тясно дървено мостче, доста паянтово. Нетърпелив и уморен от късната разходка в гората, Беорф с твърда стъпка тръгна по него. Амос отбори уста, за да го предупреди, ала така и не успя да каже и една дума. Беше късно! Една дъска изпука под тежестта на дебеланкото, той загуби равновесие и се просна по корем напряко на мостчето. Сред адски шум на чупещи се дъски беоритът нададе пронизителен вик и се сгромоляса в рова. Амос пристъпи към мостчето и извика, като търсеше с поглед приятеля си:

— Как си, Беорф? Отговори ми! Беорф? Ранен ли си?

Разтревожен, Амос се опита да използва магическите си умения на Пазител на маските и да създаде с дясната си ръка малка огнена топка, с чиято светлина да съзре Беорф. Вместо това, над главата му се появи светещо кълбо с диаметър около един метър. Блясъкът му беше толкова силен, че не можеше да се гледа. Амос съвсем ясно видя Беорф, седнал на дъното на рова. Около него бяха разхвърляни стотици златни монети, които блещукаха през снега като звезди. Под магическата светлина Беорф вдигна глава и каза с присвити очи:

— Ние сме богати! Тук има хиляди златни монети! Не — стотици хиляди! Целият ров е пълен със злато… Не вярвам на очите си!

— Ако вземете само една монета от това съкровище, ще умрете! — отекна сериозен и дълбок глас.

Амос се извърна и видя един висок мъж с широкопола шапка и дълга кожена дреха, който хвърляше въже на Беорф. В магическата светлина, която грееше като слънце, забеляза, че обитателят на замъка имаше дълги червеникави коси и широки ръце, осеяни с петънца. Мъжът се обърна към тях със силен акцент:

— Ей, вие! Да, вие в роба! Хванете се за това въже и се изкачете нагоре! А вие, младежо, от другата страна на мостчето, тръгнете по дъските отдясно и ще преминете свободно!

Момчетата изпълниха всичко. После мъжът заговори с успокоителен глас:

— Очаквах ви! Забелязах вашия лагерен огън, докато наблюдавах звездите от кулата. Взех си далекогледа и видях как вземате мулето и тръгвате насам. Влезте… вървете след мен. Вечерята е сервирана. А, да! Можете да оставите мулето от другата страна на рова. Тукашните хищници никога не се приближават до дома ми. Страхуват се от мен.

Беорф и Амос се спогледаха с леко безпокойство. Мъжът щракна с пръсти и кълбото от светлина угасна. Пазителят на маските разбра, че то не е било плод на неговата магия, а на този странен човек. Момчетата последваха домакина си във вътрешността на замъка. Там всичко беше пищно, богато и великолепно украсено. По стените висяха големи портрети на мъже и жени в тържествени одежди. Десетки свещници осветяваха помещенията, а топлината идваше от огромна камина. Върху старинните мебели, изработени от екзотично дърво, стояха позлатени статуетки, изящни сребърни предмети и много други безценни вещи. Огледалата бяха обрамчени със скъпоценни камъни. Три комплекта чинии от фин порцелан бяха поставени върху голяма маса, отрупана с подбрани ястия, екзотични плодове и димящо месо. Беорф се обърна към Амос и му пошушна:

— Видя ли, по-добре е от твоите риби! Този трябва да си го вземем за готвач!

— Заповядайте на масата! — каза мъжът и свали шапката и връхната си дреха. — Настанете се удобно, тук е доста приятно.

След като разсъблякоха зимните си дрехи, Амос и Беорф седнаха на масата.

— Яжте! Чувствайте се като у дома си! Яжте до насита! Не всеки ден имам посетители! Сигурно се питате що за човек съм… Да се заемем заедно с това пиле и ще ви разкажа историята си.

Беорф не чака да го поканят втори път, за да изпълни молбата на домакина. Апетитът му се бе възвърнал мигновено и „яжте до насита“ бе прозвучало като нежна музика в ухото му. Амос, по-сдържан, се задоволи да похапва спокойно и да слуша внимателно разказа на мъжа.

— Тук сте в моя дом — започна червенокосият. — Аз съм от старинния род Дьо Вербук, фамилия на благородни и богати собственици, в чието владение са всички земи наоколо. Аз съм херцог и…

— … и сте толкова богат, че пръскате златни монети в рововете? — дръзко го прекъсна Беорф, докато дъвчеше огромно парче от пилето.

— Това съкровище е прокълнато, млади ми прегладнял приятелю — отвърна херцогът. — Който задигне и една монета от тези купища злато, се осъжда на смърт. Над това богатство тегне прокоба.

— И откъде идва тази прокоба? — запита Амос.

— От един старец, малко нещо луд — отговори херцог Дьо Вербук. — Преди седем поколения един от моите прадеди сключил договор с дявола. Заменил душата си срещу торба злато. Прадядо ми бил алчен човек, но от най-лошите. Не му стигало да притежава земи, селища, роби, несметно богатство от всякакъв добитък. Искал злато, кръгли и твърди златни монети.

— Но в рова имаше много повече жълтици, отколкото могат да се съберат в торба! — възкликна Амос.

— Да, защото прадядо ми решил да надхитри дявола — продължи херцогът. — Той се качил на върха на кулата и пробил голяма дупка в един празен брашнен чувал. Отворил чувала и поискал от дявола да изпълни дадената дума. И тогава от небето завалели монети право в чувала, но понеже той бил пробит, не можел да се напълни. Часове наред дяволът изсипвал златните монети. Дядо ми се заливал от смях, задето хванал противника си в капан. В подножието на кулата започнала да се образува малка планина от злато. Дяволът бил решил да притежава душата на дядо ми на всяка цена! Това щяло да му струва милиони жълтици, но той решил да ги изсипва, докато не стигнели върха на кулата и не напълнели чувала! При вида на всичкото това злато, падащо от небето, на скъперника му се замаяла главата и той се провикнал към небето, че вече бил по-богат от боговете. Тъкмо когато планината от жълтици, висока почти колкото кулата, щяла най-после да изпълни брашнения чувал, неудържима струя вода придошла незнайно откъде и пръснала съкровището. Тази река издълбала дълбок ров около сградата, а коритото й се покрило от дебел слой златни монети. Боговете наказали високомерието на моя дядо. Алчният човек се хвърлил надолу, за да хване златото си, и си счупил врата. Тогава дяволът, който загубил не само душата на дядо ми, а и личното си съкровище, проклел тези пари. От този ден всички от рода Дьо Вербук са осъдени да бъдат пазители на съкровището. От поколение на поколение ние сме задължени да живеем тук и разполагаме само с една седмица от живота си, за да си намерим жена, да се оженим и да заченем дете.

— Това е съвсем кратко време! — учуди се Амос.

— Дяволът ми е предоставил някои магически способности, между които и тази да очаровам жените — усмихна се мъжът. — Така е по-лесно и по-бързо. Преди няколко години ми се роди син и горкото момче не знае, че когато навърши осемнадесет години, ще трябва да заеме мястото ми. Ще онемее от изненада, както се случи с мен!

— Но какво става, ако някой вземе една монета? — запита Беорф, като бършеше в панталона си омазнените си със сос от пилето ръце.

— Умира по най-ужасен начин — отвърна херцог Дьо Вербук. — Докато се усети, чумата безмилостно го е разяла. Вътрешностите му изсъхват и кръвта му става кисела. Черни петна и огромни циреи бавно покриват тялото му. После идват пристъпите на лудост, повръщанията. Когато стигне до това състояние, нищо не може да се направи! Кожата се свлича на парчета, а мускулите се разкъсват сами, като причиняват неописуеми страдания. Всеки, който отнесе една монета от това място, отнася със себе си и тази адска болест.

Беорф преглътна, извади две монети от джоба си и засрамено ги постави на масата.

— Смятах, че може да ми потрябват по време на пътуването, но… като размисля… май нямаме нужда от пари. Ето, оставям ви ги!

— Само две! — прихна херцогът. — Де да можеше някой да го открадне цялото наведнъж, тогава дяволът нямаше да се нуждае от пазач и аз щях да възвърна свободата си. Трябваше да вземеш много повече, младежо, ако искаш да ми окажеш приятелска услуга! Да ти помогна ли да си напълниш торбите?

— Не! Така ми е добре! — изсмя се Беорф. — Нито пък са ми притрябвали петна и циреи по кожата.

— Ами вие? — подхвана Дьо Вербук. — Разкажете ми нещо за себе си. Какво ви води насам?

Амос разказа за нападението на червенокапците над Берион, за смъртта на баща си и тяхното пътешествие по дирите на майка му Фрила. Запази за себе си тайната на гората Тарказис и нейните феи. Премълча и за магическите си умения, маските и миналите си приключения. Някои неща трябваше да си останат скрити.

В края на своя разказ Амос видя, че Беорф е заспал на стола си. Усети, че и неговите клепачи натежават, и на свой ред потъна в дълбок сън. През цялата нощ момчетата сънуваха как спят в удобни легла с чисти завивки.

Когато Амос пак отвори очи, слънцето вече бе изгряло. Той беше седнал пред останките от лагерния огън, върху който още димяха овъглени риби и изсъхнал фазан. Малко по-нататък Беорф хъркаше под дървото си. На хоризонта не се виждаше никаква крепост, а утринният въздух беше леденостуден. Сякаш предната вечер Амос беше заспал пред огъня точно преди да съзре дома на херцог Дьо Вербук. Когато стана, в краката си откри плик. Вътре имаше една златна монета и следното писмо:

Скъпи приятели,

За мен беше удоволствие да споделя вечерята си с една така приятна компания.

Винаги сте добре дошли у дома.

Не се страхувайте, тази монета не е прокълната.

Тя ще ви доведе при мен, ако един ден пожелаете да се видим отново.

Ако мен вече ме няма, поздравете сина ми от мен и му кажете, че…

Кажете му, че го обичам много и че бих дал живота си, за да го спася от проклятието, тегнещо над нашия род.

С приятелски поздрав:

Херцог Огюр дьо Вербук