Брайън Перо
Залезът на боговете (3)

2
Червенокапците

Град Берион бавно се размърдваше в студената ранна утрин. И тук подготовката за идващата зима вървеше към своя край. В замъка, където живееше семейството на Амос Дарагон, владетелят Жюно бе наредил да се почистят няколкото камини в окаяно състояние, а стените да се покрият със стенни килими, които да не пропускат студената влага на каменния зид.

Въпреки мира и спокойствието, които царяха из земите му, Жюно никак не беше спокоен. Откакто Лолия, младата догонска кралица, бе напуснала града, за да се прибере в кралството си, Амос не се чувстваше добре. Бе започнал да линее и вече близо два месеца състоянието му се влошаваше и будеше тревога. Прегледаха го най-добрите лекари в кралството, но безрезултатно — лекарствата, които предписаха, не оказаха никакъв ефект. Урбан и Фрила Дарагон, родителите на младия Пазител на маските, вече не знаеха какво да сторят.

Амос не можеше да заспи спокойно. Сънищата му гъмжаха от призраци и скелети. Непрекъснато в тях се намесваха видения от един огромен град, населен с привидения. Той вървеше из улиците и търсеше нещо. Момчето сякаш усещаше как над него и над целия свят тегне огромна заплаха, но не можеше да я определи с думи. Събуждаше се плувнал в пот, убеден, че току-що е бил убит, че огромният нож на приятелката му Лолия пронизва тялото му. Амос ядеше оскъдно и често повръщаше. Опитваше се да подремва следобед, но кошмарите го връхлитаха отново. Ужасяващи картини на страдащи и отчаяни хора под лъчите на изпепеляващо слънце не преставаха да изникват пред очите му. Понякога виждаше разбойническото лице на един мъж, капитан на кораб, който не преставаше да бълва ругатни. Тези сънища правеха живота му непоносим. В самото начало на студената зима Амос беше отпаднал и унил. Кашляше много, дишаше трудно и рядко излизаше от стаята си. Фрила Дарагон обграждаше сина си с нежни грижи, ала въпреки това той вехнеше с всеки изминал ден.

Колкото до Беорф, той изглеждаше в блестяща форма. Младият беорит, осиновен от семейство Дарагон, бе наддал още няколко килограма. Беше по-закръглен от всякога. И той се готвеше за зимата, но по свой начин. Нали принадлежеше към расата на беоритите, които притежаваха способността да се превръщат в мечки, когато пожелаят! Беорф приличаше на всички други момчета на неговата възраст, като се изключат буйните му руси бакенбарди, които обрамчваха лицето му, и сключените над носа му вежди.

Беорф Бромансон, чиито родители бяха осъдени на смърт от Йон Пречистващия, бившия господар на Брател велики, сега живееше в замъка на Берион. Под крилото на владетеля Жюно и обграден от любящите грижи на новото си семейство, той бе намерил в лицето на Амос нещо много повече от приятел. Сега имаше истински брат. Затова прекарваше нощите при него и ден след ден внимателно следеше състоянието му.

Амос заспиваше много трудно и двете момчета имаха предостатъчно време за разговори. Идването на Лолия в двореца бе предизвикало странни събития и Беорф беше убеден, че болестта на приятеля му по някакъв начин бе свързана с тях.

Тази сутрин слаб снежец започваше да се завихря над Берион. Беорф дръпна завесите на прозореца в стаята на Амос и решително заяви:

— Така! Време е да излезеш оттук. Облечи си топли дрехи, малко ще се поразтъпчем. Аз имам нужда от движение, както и ти. Родителите ти и Жюно дадоха съгласието си! Чистият въздух на това прекрасно утро със сигурност ще ти подейства добре. Ела, ще ти помогна.

Амос с мъка надигна глава и след кратко колебание се измуши от леглото. С помощта на Фрила и Беорф сплете косите си на дълга плитка, облече се подходящо за времето навън, намести черната си кожена ризница върху елека от лисичи кожи и сложи обецата си с форма на вълча глава. Чертите на момчето бяха изопнати, под очите му имаше тъмни кръгове. Лицето му имаше зеленикав оттенък и то дишаше с видимо затруднение. Докато вървяха към главната порта на замъка, довери на Беорф:

— Не съм го казвал на никого, но ми се струва, че може би не понасям маската на огъня.

— Какво искаш да кажеш? — запита дебеланкото. — Когато си сложи маската на въздуха, всичко беше наред! Защо да имаш проблеми с тази на огъня?

— Както знаеш, трябва да открия още две маски — на водата и на земята. Трябва да намеря и четиринадесет магически камъка, които да инкрустирам в маските. И понеже те изчезват върху лицето ми, като се сливат с тялото ми и ми придават магическите си сили, струва ми се, че може би съм твърде малък, за да ги поема всичките. Маската на въздуха и първият камък не ми навредиха, но тази на огъня с нейния камък сякаш ме гори отвътре.

— Как така? — разтревожи се Беорф.

— Понякога имам чувството, че вътрешностите ми изгарят — продължи Амос. — Много ме боли. Имам пристъпи на силна горещина, които ме карат да се чувствам така, сякаш всичката вода в тялото ми се изпарява. Нямам капка слюнка и мога да изпия литри вода, без да почувствам и най-малко облекчение.

— Защо не говориш с родителите си?

— Не искам да ги тревожа — въздъхна Амос. — С онази история с Пазителя на маски, с мисията ми да възстановя равновесието между доброто и злото, кошмарите ми и тази необяснима болест вече достатъчно съм ги обезпокоил. Виждам го с очите си. Родителите ми са обикновени хора, пътуващи занаятчии, които не могат да осмислят последните събития. Те изобщо не схващат размера на това, което става с мен… а да си призная, аз също. Усещам, че нещата при мен вървят твърде бързо… и… изобщо, не съм напълно самият аз!

Погълнати от мислите си, приятелите вървяха мълчаливо. Подминаха пазарния площад и се отправиха към градските порти, които извеждаха от укрепения град Берион. Беше прохладно и Амос дишаше с пълни гърди здравословния въздух в меката утрин. Беорф, все по-загрижен за приятеля си, го поглеждаше с крайчеца на окото си. Зарадва се, когато видя как лицето му постепенно възвръща цвета си.

Докато вдишваше дълбоко, Амос съзря баща си, който идваше на кон право към тях. Беше с широка брада и на лицето му грееше усмивка. Той енергично размаха ръка за поздрав. В очите му се четеше гордостта, която изпитваше заради сина си. Докато препускаше в тръс към Амос, се дочу свистящ звук от изстрел с арбалет. За няколко секунди Урбан Дарагон остана на седлото, а после се свлече от коня и тежко падна на земята. Изстинал от ужас, Амос се втурна към баща си. Беорф бясно се заоглежда да види откъде бе дошъл този звук. В тила на Урбан се бе забила стрела от арбалет. Той бе умрял на място.

Внезапно Беорф викна:

— Там е! Ето го! Върху стената, Амос… внимавай, отново зарежда!

Амос извърна глава и видя как едно ужасно създание слага нова стрела в арбалета си. С един поглед установи, че стражите, които обикновено патрулираха в тази част на стената, липсваха. Най-вероятно бяха изненадани по време на обиколката и убити. Съществото имаше човешки вид. Кожата му беше кафява и много мръсна, имаше огромен крив нос, изцъклени очи и провиснали устни. Дълги тънки зъби стърчаха от долната му челюст. Човекоподобното създание имаше силно издължени ръце и къси крака. Главата му, с широки заострени уши, беше покрита с червено кепе, под което стърчаха прошарени коси. Груба кожена ризница, метални ботуши, лека чанта и широк колан, на който висеше огромен груб нож, завършваха портрета на убиеца.

Създанието зареди арбалета и го насочи към Амос. Той бързо разбра, че отвратителното същество е убило баща му по погрешка. Именно Пазителят на маските е, бил мишената на първия изстрел. За зла беда, Урбан бе пресякъл траекторията на стрелата.

Арбалетът освободи втората стрела, която полетя към момчето. Побеснял от ярост, Амос нададе силен вик и вдигна ръка към чудовището. От нея излезе огнена топка, която се разби в туловището на врага, като пътем изпепели стрелата. Стрелецът с червената шапка се вдигна във въздуха, където изгоря напълно, преди още да е паднал на земята. Беорф, все така нащрек, изрева:

— Те са навсякъде! Превземат града!

Беоритът мигновено се преобрази на мечка и се втурна към замъка, за да вдигне тревога. Беше казал самата истина: улиците гъмжаха от червенокапци. Като че ли бяха изникнали от нищото. Бяха отворили градските порти и заливаха като зловеща приливна вълна улиците на Берион. Чудовищата бяха въоръжени с алебарди и съсичаха всичко живо.

При вида на безжизненото тяло на баща си Амос бе обзет от дива ярост. Десетина от човекоподобните същества вече го обграждаха. Без да мисли какво прави, момчето разтвори ръце и стисна зъби. От дланите му бликнаха огнени струи. Амос се завъртя в кръг и изпепели наведнъж всичките си нападатели.

Петдесетина червенокапци тичаха от сергия на сергия по пазарния площад и грабеха наред. Амос вдигна дясната си ръка към небето и нададе вик, пропит от необуздан гняв. Мигновено върху площада се образува димна вихрушка, която повдигна създанията, сергиите, фонтана и фасадите на три къщи.

Обзето от паника, населението на Берион бягаше колкото му стигаха силите. Из града се разнесе продължителен звук от рог и стотина галопиращи рицари излязоха от замъка. Червенокапците продължаваха да нахлуват с хиляди в града. Изтърбушваха къщи и магазини, като задигаха само предмети, изработени от злато, сребро, мед или бронз. Особено им харесваха скъпоценните камъни. Убиваха наред мъже, жени и деца, а после ограбваха телата им. Гривни, обеци, гердани, скъпоценни амулети и фино изработени колани бяха тяхната обичайна плячка.

В тази чудовищна армия всеки имаше строго определена функция. Червенокапците с алебарди изтребваха населението, а други, въоръжени само с ножове, плячкосваха града. Заграбеното тъпчеха в огромни платнени чували. По-нисшите, без оръжия и шапки, изнасяха пълните чували от града и ги връщаха опразнени. Постови с арбалети подсигуряваха носачите и убиваха всеки, който ги приближеше. Зверовете бяха организирани, действаха бързо и проявяваха нечовешка жестокост. Изпълняваха задачата си без омраза или презрение, без радост или пък удоволствие, като обичайна за ежедневието им работа.

Ураганът, предизвикан от Амос, вече бе излязъл от контрол и опустошаваше града, като отнасяше всичко по пътя си. Червенокапците се сипеха от небето и се сгромолясваха върху покривите. Някои бяха изхвърлени извън укрепленията и се нанизаха по клоните на околните дървета.

Внезапно Амос бе нападнат в гръб. Три създания го повалиха на земята, с лице към пръстта, и се готвеха да го прободат смъртоносно с алебардите си. Докато се опитваше да се освободи, младият Пазител на маските се превърна в човешка факла. Стегнатият обръч на нападателите мигом се отпусна и червенокапците, целите в пламъци, побягнаха с писъци. Отчаян при зловещата гледка на съсипания Берион, Амос викна с всичка сила:

— Стига!

Като по команда, всички дървени предмети в града — подовете и покривите, мебелите и дръжките на инструментите и оръжията, каруците, количките и каретите, хамбарите и дърветата, изведнъж избухнаха в пламъци. Без да разбере как и защо, момчето бе предизвикало с вика си подпалването на целия град. Магическите сили на малкия Пазител на маските се бяха удесеторили от гнева му. Болестта, която го разяждаше от месеци, изригна и пося разруха. Магията на природните стихии бе завладяла душата му и се разпореждаше свободно с тялото му. Нищо вече не можеше да спре Амос, защото и той нямаше власт над себе си.

Както жителите на града, така и червенокапците се втурнаха към вратите на Берион. Горещината от жаравите бе непоносима. Амос се носеше из града като дявол в преизподнята. Надаваше животински викове и се въртеше като пумпал. При всяко издишване от устата му излизаше пламък, а разплетените му коси се развяваха от огнения полъх.

Момчето бе загубило ума си! Сега гледаше със задоволство как градът изгаряше до основи. Пламъците се състояха от хиляди човечета, не по-високи от педя, и те опустошаваха Берион. Впиваха зъби в дървото и се радваха на богатото угощение. Телата им бяха течни, съставени почти единствено от вулканична лава. Всички те носеха къси панталони от горещи въглени, а няколко сини пламъчета им служеха за коса. Едно от малките същества се приближи до Амос и почтително коленичи пред него. Като изпускаше дим от устата и ушите си, то повиши глас, за да надвика пукота на огъня:

— Изберете нас, господарю, ние сме добър народ! Добър народ! Много добър народ! Нямаме си бог и заслужаваме водач като вас! Добър народ!

Замаян и неспособен да си обясни сцената, която се развиваше пред очите му, Амос изгледа човечето от лава с неразбиране. Започваше да усеща как го завладява непреодолима умора. С обезумял поглед попита:

— Ама за какво говорите? Какво става тук?

— Ние сме добър народ! — веднага отговори човечето от лава. — Вие бяхте бог… Народът на огъня знае това-онова. Знаем неща, които вие сте забравили.

— Какво съм забравил? — попита Амос с натежала глава и полузатворени очи.

— Ключът за Браха! — нервно отвърна дребосъкът. — Народът на огъня знае разни неща за миналото, за бъдещето и за това, което никога не е било! Огънят и въздухът са у вас! Станете наш бог, върнете се в Браха и станете наш бог! Ние сме добър народ! Казвам ви, добър народ сме!

В този миг Пазителят на маските усети, че умората го поглъща. Краката му вече не го държаха. Тялото му се отпусна назад и Амос тежко се строполи на земята, загубил съзнание.