Брайън Перо
Залезът на боговете (13)

12
Новият Харалд

— Нека беоритите влязат! — викна енергичен и нетърпелив глас.

Огромната двукрила врата от масивно дърво, която водеше в тронната зала на Харалд Синия зъб, церемониално се отвори. Огромен килим в синьо и зелено, украсен със символите на бог Мананан Мак Лир, покриваше пода на цялото помещение. Беоритите, начело с Банри, вървяха към краля с гордо вдигнати глави. От двете страни на пътеката, която водеше към трона, стотици викинги се тълпяха, за да приветстват новодошлите. Северните мъже се усмихваха широко и приличаха на омаяни от гледката деца. Юло Юлсон, наречен Голямата уста, мина пред Банри и спря пред огромния кралски трон, изработен от брезово дърво. Както повеляваше традицията, Юло започна с тържествено представяне:

— Ние, чедата на Упсгран, последното селище на беоритите от Юга, идваме при вас, за да ви помогнем. Един от вашите пратеници дойде в нашите земи с молба за помощ. Ние сме хора със сърце и висок дух. Макар че нашата раса рядко си има вземане-даване с човеците, решихме да се бием под вашите знамена! Представям ви…

— Разбира се, приятелю! — възкликна високо кралят. — Прекъсвам словото ти, за да те уверя, че ти и твоите събратя сте добре дошли при мен!

— Благодарим ви най-сърдечно — продължи Юло, много доволен, задето е произвел такова впечатление у краля. — Трябва да призная, велики владетелю, че самият аз за малко щях да загина, спасявайки двама мои приятели от ноктите на мерените, и без моята смелост никога не бихме стигнали дотук.

Всички беорити започнаха да се прокашлят и да прочистват гърлата си. Юло продължи:

— Така… е… да забравим моите подвизи и да се върнем отново на фактите! Ето нашия принос към военната хазна!

Шемил пристъпи напред и остави в краката на краля сандъчето със сапфири. Харалд заповяда:

— Това веднага да се занесе в ковачницата! Благодаря ви много, приятели!

— Ние ви благодарим — отговори му Юло. — Оценяваме високо вашия ескорт, който ни приветства за добре дошли, и вашето щедро гостоприемство. Угощението, което ни бяхте подготвили в салона за прием, ни преизпълни със задоволство. Бяхме полумъртви от глад и това угощение ни възвърна силите!

— Това е чудесно, братя мои, чудесно! — възкликна кралят. — Впрочем готвачите ми съобщиха, че вие сте им оказали голяма чест, като сте яли като… като… като истински воини! От тази сутрин в моето кралство се промениха много неща и за щастие това съвпада с вашето пристигане. По причина, която предпочитам да не обяснявам, в моите земи изникнаха десетки бойни станове на гоблини-червенокапци. Ще ми помогнете ли да ги прогоня?

— Дайте на всеки от нас по една дивизия от вашите хора и за една седмица земите ви ще бъдат излекувани от тази зараза! — заяви Банри, като направи крачка напред.

— Банри говори за една седмица, защото работи бавно — изсмя се Хелмик. — За три дни ще съм ги обезглавил всичките!

— Вашата пламенност ще се отрази добре на моите хора! — със задоволство отбеляза Харалд Синия зъб. — От известно време са се схванали. Ще поговорим за тази стратегия с моя съветник по военните въпроси, но преди това бих искал да побеседвам на четири очи с младия елф.

Изненадани от тази молба, всички беорити се спогледаха неразбиращо.

— Между нас няма елф, велики кралю — отговори Юло. — Не са ви осведомили правилно!

— Ама как? — измърмори кралят. — Във вашата група със сигурност има елф. Ето го! Онова момче там… разпознах го! Вече съм го виждал…

Всички погледи се насочиха към Амос. Младият Пазител на маските се приближи до краля и почтително се поклони.

— Много съжалявам, но трябва да ви кажа, че не съм елф, а човек — заяви Амос.

— Ами да, ти си един… Аз… хм, може ли да поговорим насаме, господарю елф? — разколебано помоли кралят.

— С удоволствие!

— Скъпи беорити — поде отново Харалд, — моите викинги ще ви съпроводят до покоите ви. Починете си, чувствайте се като у дома си. След няколко дни пак ще обсъдим бъдещите ни действия срещу гоблините. Засега ще задържа този младеж и ви моля да ми позволите да остана малко сам.

Очаровани от радушния прием, беоритите побързаха да напуснат тронната зала. Викингите, които наблюдаваха сцената, ги последваха и скоро Харалд Синия зъб се озова насаме с Амос.

— Направих ли всичко, както ви е угодно? — попита кралят и коленичи пред момчето.

— Ъъъ… да… защо питате? — заекна Амос.

— Знам, че сте пратеник на Мананан Мак Лир и сигурно ви е известно, че се подчиних на заповедите на нашия господар. Вече нямаме споразумение с огнедишащия звяр. Окончателно избрах на чия страна съм и моите хора ще се бият за вас.

— Това… това е много добре! — отвърна Пазителят на маските, без да разбира нито дума от онова, което му говореше кралят.

— Значи пророчеството е вярно! — изрече викингският владетел и се извърна към трона си.

— Какво пророчество?

— Тази сутрин сънувах… сънувах един сън. Всъщност вие знаете това, нали бяхте в съня ми! Когато се събудих, отидох да се посъветвам с един велик жрец, за да прочета книгата за Рагнарьок.

— Каква е тази книга?

— Не знаете ли! — учуди се Харалд Синия зъб. — О, разбирам… подлагате ме на изпитание. Добре, добре, готов съм. Рагнарьок е глава от великата книга за съзиданието и гибелта на света. Тя разказва за ужасното зло, което ще се появи на Земята. Едно отвратително влечуго, неунищожимо и бълващо огън, ще разпространи отровата си и ще зарази с нея човешкия род. Тогава боговете ще бъдат въвлечени в хаоса и светът ще познае най-мрачните си времена. Страховити твари ще подчинят човечеството и ще го заробят. Няма да има слънце и луна, няма да има дни и нощи, всичко ще потъне в мрак без искрица светлина. За щастие там е написано още, че едно извисено същество — млад елф, възкръснал от света на мъртвите и избран от боговете — ще дойде в нашите земи, за да се бие със звяра. С него ще бъде и един велик воин, който само с един удар с меч ще убие тази твар, докато лети.

— Аз не… не мисля, че съм този, когото очаквате — замислено каза Амос.

— Напротив! — провикна се кралят. — Спрете тази игра с мен, престанете да ме измъчвате! Знам, че сте елф. Видях ви в съня си и освен това… ако не сте… значи за моя народ вече няма никаква надежда.

— Но защо?

— Как защо? — избухна кралят. — Защото гоблините се намножиха като зайци. Те са навсякъде! Червенокапците разрушават и опустошават моите селища, съсипват крайбрежието и правят набези и във вътрешността на континента! Скоро мерените ще потопят всичките ми дракари и ще остана без каквато и да е защита! Ето затова! И въпреки уважението, което ви дължа, нещата няма да се променят от десетина беорита!

— А ако аз съм този елф? — сериозно каза Амос.

— Ще имаме основание да повярваме, че ще победим — заяви Харалд. — Ако викингите не съумеят да удържат злото в своите земи, не виждам кой би попречил на огнедишащия звяр да разпространи отровата си по света.

Амос си спомни разказа на Учителя Сартиган. Онзи, в който мъдрецът спечелил състезанието по стрелба с лък. Монахът бе казал, че е победил, защото противниците му се боят да не загубят. Той спечелил, защото имал безгрижно сърце и бистър ум.

С тази мисъл в главата, Амос извади кристалните уши и незабелязано си ги постави. После ги разкри пред краля и обяви:

— Кажете на хората си, че елфът от преданието е тук! Нека вашата армия отново повярва в себе си! Сега вече страхът не е от полза никому! Пророчеството от Рагнарьок е изпълнено.

— Знаех си! — извика кралят, радостно засмян. — Не трябваше никога да губя вяра и да се огъвам пред исканията на тези чудовища. Дойде новият ден. Елате с мен, искам да ви покажа нещо!

Харалд и Амос отидоха в ковачницата на краля. Зад една голяма врата, охранявана от страж, се чуваха свирепи удари с чук — някой удряше като обезумял. Харалд каза:

— Според заповедите на Мананан Мак Лир, донесох сапфирите в ковачницата веднага щом ги получих от беоритите.

— Но… скъпоценните камъни не могат да се разтопят! — зачуди се момчето.

— Именно — потвърди кралят. — Надявах се, че ще ми кажете какво става в тази ковачница.

— Не знам… трябва да попитате вашия ковач.

— Моят ковач си е у дома и никой не е влизал в работилницата, след като моят придворен остави камъните вътре. Докато беоритите излизаха от тронната зала, един от моите хора дойде да ми съобщи, че тук става нещо странно. Вие никаква представа ли си нямате за това, което се случва вътре?

— Ни най-малка! — увери го Амос, докато гледаше треперещата под ударите на чука врата на ковачницата.