Брайън Перо
Залезът на боговете (12)

11
При Харалд Синия зъб

— Нека беоритите влязат! — разнесе се груб и невъздържан глас.

Огромната двукрила врата от масивно дърво, която водеше към тронната зала на Харалд Синия зъб, се разтвори с пронизително скърцане. Беоритите, начело с Банри, тръгнаха към краля с гордо вдигнати глави. От двете страни на пътеката, която водеше към трона, се бяха струпали стотици викинги, за да видят човеко-мечките. Северните хора бяха ококорили очи и нервно попипваха оръжията си. Юло Юлсон, наричан още Голямата уста, мина пред Банри и спря пред огромния кралски трон, изработен от брезово дърво. Както повеляваше традицията, Юло започна с тържествено представяне:

— Ние, чедата на Упсгран, последното селище на беоритите от Юга, идваме при вас, за да ви помогнем. Един от вашите пратеници дойде в нашите земи с молба за помощ. Ние сме хора със сърце и висок дух. Макар че нашата раса рядко си има вземане-даване с човеците, решихме да се бием под вашите знамена! Представям ви храбреците, които преодоляха хиляда и едно препятствия, за да…

— Затвори мръсната си уста, животно! — изрева кралят с ненавист и презрение. — Покажи ми какво си донесъл за военната хазна и после ще видим дали ще ни се слушат твоите дрънканици!

Хелмик понечи да измъкне секирата си и да скочи върху неблагодарния грубиян, но Алре му попречи, като му изшътка да запази спокойствие. Шемил пристъпи и остави в краката на Харалд сандъчето със сапфири. Кралят накара един от хората му да го отвори. Заслепен от блясъка на скъпоценните камъни, той възкликна:

— С удоволствие приемам дара ви! Сега се омитайте оттук и се връщайте в бърлогите си! И не ни се мяркайте повече пред очите!

— Но… — заекна объркан Юло — аз… не разбирам! Нима сме сторили нещо, което не ви се нрави?

— Идвате прекалено късно, банда глупави циркови животни! — извън себе си извика кралят. — Знаете ли какво означава това прекалено късно? Вече няма война и няма битки. Народите от Севера сключиха споразумение с Древния от планината.

— Ами… червенокапците… не са ли ви нападнали?

— Сега червенокапците и мерените са наши съюзници — изсмя се Харалд. — Голямата викингска армия вече няма за цел да унищожи огнедишащия звяр, а да му помогне в благородната му мисия.

— И каква е тази толкова благородна мисия? — запита Алре, като леко плъзна ръка върху оръжието си.

— Да покори света! — безгрижно отвърна Харалд, сякаш на шега. — Точно това ще стане! Викингите знаят какви са висшите им интереси. Върнете се у дома, нещастни беорити, и се пригответе за посещение на гоблините! Ако им предадете всичките си ценни предмети, цялото си злато, пари и диаманти, може и да ви пощадят живота!

Цялата зала избухна в подигравателен смях. Викингите се подиграваха на човеко-мечките, присмиваха им се и им подхвърляха обиди. Северните мъже бавно обкръжаваха беоритите. Намеренията им бяха ясни: нямаха никакво желание да пуснат човеко-мечките да си вървят. Но беоритите нямаше да им се оставят току-така.

Банри се наведе към ухото на Беорф и му прошепна:

— Виждаш ли защо нашият народ винаги се е държал настрани от хората! Ако твоят приятел младият магьосник… защото той е магьосник, нали?

— В известен смисъл — потвърди Беорф.

— Та ако той има някакъв начин да ни измъкне оттук, трябва да го използва сега, иначе всичко това ще свърши с кървава баня. Скоро нашите приятели ще извадят ноктите си и тогава нищо вече не може да ги спре.

— Твой ред е! — подвикна Беорф към Амос.

Младият Пазител на маските пристъпи към трона. С твърд и властен жест кралят накара присъстващите да млъкнат.

— Виж ти! Ето един, който не е от тяхната раса! Веждите му не са сключени над носа и още няма брада! Ти не си ли от човеците, нищожество?

— Вярвате ли в елфите? — простичко попита Амос.

— Казват, че ги има, но аз никога не съм ги срещал! — иронично отвърна кралят. — Както и феите! Това, което виждам с очите си, са гоблини!

— Е, тогава вижте с очите си един елф! — И Амос отдръпна косата от ушите си.

Всички присъстващи се отдръпнаха крачка назад. Човеко-мечките се спогледаха, невярващи. Хитрината като че ли започваше да действа.

— Беоритите сключиха споразумение с елфите — продължи Амос. — Сега знаем кои са наши приятели и кои са ни врагове. Както вероятно ви е известно от преданията, ние имаме огромни магически способности! Оставете ни да си вървим и няма да понесете последствията на моя гняв!

— Елф! — провикна се Харалд. — И какво можеш да направиш, дребно разпенено елфче, срещу сто от моите хора?

Амос започваше да губи контрол над чувствата си. Харалд беше груб и неуважителен, един самодоволен и надменен крал. Момчето го намрази още в първия миг и магията, която течеше в него, превъзбудена от омразата, започваше да бушува във вените му. Огън изгаряше вътрешностите му. Пазителят на маските си спомни думите на своя Учител. Припомни си и съня, в който баща му го беше посъветвал да не се доверява на гнева.

— Хайде де, елфчо! — продължи злият крал. — Няма ли да ми отговориш? Какво ще направиш срещу сто от моите хора?

Амос дишаше трудно. Беорф предусещаше какво ще стане и дискретно предупреди беоритите за заплахата, която представляваше Пазителят на маските в такова състояние. А той на свой ред отново видя пред очите си народа на огъня. Едно човече от лава се извиваше пред него и го умоляваше:

— Бъди нашият бог! Бъди наш господар! Освободи ни!… Ние сме добър народ, няма да сторим зло!… Освободи ни!

Облян в пот, Амос загуби разсъдък и се строполи на земята.

— Вижте само — избухна в смях кралят — каква сила и мощ има у този елф! Едва се държи на крака, а ме заплашва с магии!

— Освободи ни! — настояваше човечето от лава. — Хайде, стани наш бог и ни позволи да се превърнем в оръдие на гнева ти! Позволи ни да ти служим! Ние сме добър народ, добър народ!

Пазителят на маските трепереше. Опитваше се да се овладее, но не можеше да спре да мисли за смъртта на баща си, за отвличането на майка си, за изчезването на Жюно и за зверствата на червенокапците. Всички тези образи бясно се вихреха в главата му. Амос изпитваше неудържимо желание да взриви това гнездо на лъжи, това кралство на страхливци! В същото време си мислеше и за уроците на Сартиган. Момчето имаше усещането, че Учителят му е с него и му повтаря: „Спомни си, Амос, че ситният дъжд е благодатен за земята, а ураганът руши и оставя след себе си хаос. Ти си дъжд, не си ураган!“.

— Освободи ни, господарю! Хайде! — крещеше човечето от огнена лава. — Направи го!

— Отсечете му главата! — заповяда Харалд. — Винаги съм искал да украся камината си с елфска глава.

Един мъж се отдели от множеството на викингите и вдигна секирата, за да изпълни кралската заповед. Беоритите пристъпиха една крачка, за да се намесят. Амос възвърна самообладанието си точно в мига, когато положението щеше да се обърне в погром.

Момчето се надигна и насочи пръст към нападателя си. В лицето на викинга се пръсна огнено кълбо, което подпали брадата и косите му. Възглас на изненада се разнесе из залата. Никой не посмя повече да помръдне. Всички втренчиха погледи в Амос, чиято магия беше в действие. Мощен вятър изби огромната дървена врата и нахлу в тронната зала. Пазителят на маските съсредоточи въздушната маса около себе си в нещо като вихър. Краката му внезапно се отделиха от пода. Амос се издигна във въздуха.

В залата се изсипаха потоци вода. Незнайно откъде появилият се прилив неудържимо нахлуваше през зейналия отвор на вратата. С него в тронната зала проникнаха стотици келпи. Тези морски създания — полухора-полуконе — имаха крака и глава на чистокръвен жребец, а тяло и ръце на човек; притежаваха опашка и грива и имаха по три пръста на всяка ръка. Като препуснаха по водата, те застанаха между беоритите и викингите. Амос, все така във въздуха, като че ли беше изпаднал в състояние на съзерцание. Той бе втренчил неподвижен поглед в тавана, със скръстени ръце, а вятърът го поддържаше над земята. Когато всички келпита заеха позиция, Пазителят на маските се обърна към краля с глас, който вече не беше неговият:

— Аз съм Мананан Мак Лир, твоят бог! Помниш ли ме, Харалд Синия зъб? Аз съм този, когото ти забрави преди много време. Аз съм този, който ти помогна да превземеш трона, но никога не получи от теб молитви на благодарност. Аз съм този, когото ти предаде, като се съюзи с дракона. Аз съм този, с когото се подигра, като се събра с мерените. Аз съм този, на когото вече му писна от теб. Позна ли ме?

Крал Харалд, парализиран от страх, измънка нещо неразбираемо.

— Жалък страхливец! — продължи Мананан Мак Лир. — Чуй какво ще ти кажа и изпълни заповедта ми дума по дума! Още утре ще скъсаш съюза с моите врагове и ще окажеш достоен прием на беоритите. Те ще ти предадат сандъче с магически сапфири. Един твой доверен човек веднага да занесе сапфирите в ковачницата ти, после да излезе и да затвори вратата след себе си. Да сложи стража на вратата, за да не може вътре да влезе никой смъртен. Това е твоят последен шанс да се върнеш в правия път! Направи каквото ти казвам, или ще понесеш моя гняв! Сега се събуди!

* * *

Харалд отвори очи. Беше в леглото си и слънцето полека се вдигаше над хоризонта. Кралят ревна:

— Стража! Стража!

— Какво има, ваше величество? — притича веднага стражата.

— Командирите на армията веднага да дойдат при мен! — заповяда Харалд. — Искам моят съветник по държавните дела начаса да анулира споразумението, сключено с огнедишащия звяр! Да се приготви угощение като за най-отбрани гости и да се изпрати в открито море флотата, която да посрещне един дракар, пристигащ от юг! И… и престанете да ме гледате така, ами помогнете да се облека!