Брайън Перо
Залезът на боговете (16)

15
Към планината Рамусбергет

Харалд Синия зъб, Урм Червената змия и вазали от Зелената земя бяха скроили план. Тримата викингски крале щяха да обединят войските си, за да нападнат и унищожат заедно мерените и гоблините. Урм Червената змия имаше могъща флота от дракари и бе натоварен със задачата да излезе в открито море и да се справи с мерените. Вазали от Зелената земя се закле да освободи южните владения на викингските земи и да преследва червенокапците навътре в големия континент. Планината и драконът бяха оставени на крал Харалд Синия зъб и неговите хора. Той имаше най-голямата и най-боеспособна армия. Воините му бяха диви и не познаваха страх. Освен това в неговото кралство се произвеждаха здрави доспехи и превъзходни мечове.

Крал Харалд раздели войските си на шест батальона и предаде командването на всеки от тях на един или няколко беорита. На Банри бяха поверени около двеста човека, а Хелмик Ненаситния получи триста. Братята Азулсон, Гой и Касо, взеха под свое командване един батальон с разузнавачи, съставен от петдесетина стрелци с лък, които умееха да се придвижват много бързо. Рута Багасон — валкирията, Алре Секирата и Пьотр великана си разделиха около четиристотин бойци. Шемил Лапсон, сръчният дърводелец, остана в града, за да ръководи работите по укреплението при евентуална атака. Гезер Невестулката се върна да спи в бъчвата си, а Юло Юлсон, когото наричаха Голямата уста, бе неоткриваем, когато се разпределяха задачите. Дълго го търсиха из града и накрая разбраха, че хитрецът се бе скрил в един дракар с твърдото намерение да избяга обратно в Упсгран. Повериха му тридесет и пет човека с конкретната мисия да освободят пленниците от лагера на червенокапците. Амос и Беорф предложиха помощта си и така бе решено те да придружат новия командир Юло.

Всички батальони получиха изключително подробни заповеди. Според маршрута, изработен въз основа на доклада на Гезер Невестулката, всяко поделение трябваше да поеме нагоре към планината Рамусбергет и да принуди гоблините да отстъпят на север. И тъй като в горите беше навалял обилен сняг, бойците щяха да използват ски. Викингите и беоритите познаваха много добре това средство за придвижване и можеха с минимално усилие да преодолеят огромни разстояния. Снегът и ледът за тях бяха предимство, което не беше за пренебрегване. Бяха уговорили и мястото на срещата, където всички батальони щяха да се присъединят към общите сили за една последна атака — атаката на планината на дракона.

Само личната гвардия на Харалд остана в града. Петдесетте воини трябваше да защитават града и краля при нападение. Беоритите си пожелаха на добър час. Всеки пое своя батальон и скоро градът се изпразни. При тръгването Юло пак се бе изпарил. Амос успя да намери новото му скривалище. Той се бе свил в кралския затвор и собственоръчно бе заключил два пъти вратата. Горкият беорит беше полумъртъв от страх при мисълта да влезе в бой.

— Юло! — възкликна Амос. — Какво правиш тук? Време е да тръгваме!

— Аз не тръгвам — заяви беоритът иззад решетките. — Щом аз командвам, казах на моите хора, че ще останем известно време тук… и… после ще видим какво ще правим. Ще направим или това, или обратното!

— Какво става, Юло? — приятелски попита Амос. — Страхуваш се да тръгнеш, така ли?

— Да! — призна човеко-мечката, като меко се отпусна на кушетката в килията. — Толкова ме е страх, че сам се заключих в затвора! Аз съм се родил без капка смелост и без каквито и да е воински умения. Това, което обичам в живота, са моите историйки. Мога да говоря безспир, но нямам никаква дарба да ръководя хора.

— А коя е любимата ти история?

— Онази за Сигурд! Той е най-прочутият герой, за когото съм чувал. Тъкмо Сигурд преди стотици години победил Северния дракон на име Фафнир. Това огнедишащо създание някога било човек, син на велик магьосник. Убил баща си и се превърнал в дракон заради алчността си. Приказното съкровище привлякло в леговището на звяра много герои, които търсели слава и богатство. Мнозина от тях загинали в земите около пещерата, но младият Сигурд, въоръжен с меча на баща си, успял да победи чудовището. Той се скрил в една дупка на пътя, по който всеки ден драконът се прибирал, и му разпорил корема.

— В този момент се пише една нова легенда, Юло, и ти си част от нея — заяви Амос, като натъртваше на всяка дума.

— Всички ще умрем, ако се изправим пред дракона! Аз не искам да умра, искам пак да видя Упсгран.

— Някой вече ми каза, че трябва да заменим страха с познание. Твоята история ме наведе на една идея. За да победим дракона, трябва да погледнем отвъд неговата сила. Няма полза да го нападаме с армия, трябва да го убием чрез слабото му място.

— Знаеш ли как да надвиеш дракона? — стеснително попита Юло.

— Да, ще го победя с хитрост и в същото време ще направя едно добро дело за Огюр дьо Вербук.

— Тогава… аз ти имам доверие и ще дойда! Нека се съсредоточим върху нашата мисия и да освободим пленниците. Иди да предупредиш хората, че скоро потегляме!

— Излез оттук, Юло, и да тръгваме веднага на път! Нямаме време за губене!

— Да, обаче… как да кажа… ъъъ… — замънка беоритът. — Аз глътнах ключа от килията и трябва да чакаме червата ми да ми го върнат!

— Ще чакаме! — развесели се Амос. — Ще чакаме!

* * *

След като в продължение на половин ден се придвижва на ски, батальонът на Юло стигна съвсем близо до позициите на червенокапците, точно както бе указано на картата. Гоблините бяха заели цяла долчинка. В огромни дървени клетки, поставени в центъра на лагера, бяха затворени десетки пленници. Те очакваха да бъдат продадени като роби.

Грубо оформени от сняг стени бяха издигнати около лагера, за да пазят гоблините от вятъра. На пет места денонощно гореше огън и разнасяше гъсти облаци дим из околната гора. Червенокапците се щураха насам-натам, вкочанени от студ. Бяха около стотина, натоварени със задачата да наблюдават цялата околност.

— Имаш ли план? — обърна се Беорф към приятеля си Амос.

— Направи така, че засега Юло да не издава никаква заповед. Аз ще огледам наоколо.

Амос се съсредоточи и полека вдигна ръка. Скоро на пръста му кацна синигерче. Момчето му каза:

— Заеми ми твоите очи. Аз владея силата на вятъра и няма да ти причиня зло.

Синигерчето отлетя към пленническия лагер и не след дълго кацна на една от клетките. През очите на птичката Амос видя отчаянието в погледа на пленниците. Повечето от тях бяха жени и деца, но имаше и немалко мъже в разцвета на силите. Сгушени един в друг, те зъзнеха неудържимо. Почти всички изглеждаха болни или крайно изнемощели. Децата бяха убити в мръсни и скъсани завивки. Единствената им храна беше сурова риба и малко хляб.

Птичето се премести и видя познат силует. Едър и силен мъж помагаше на една разплакана майка да покрие с още една завивка болното си дете. Синигерчето кацна на решетката, съвсем близо до тях. Амос веднага разпозна Жюно, владетеля на Берион. Каква радост! Може би и неговата майка Фрила беше сред тези пленници!

Синигерчето кацна на рамото на Жюно. Рицарят, изненадан от подобно поведение на едно диво птиче, нежно погали главичката му с пръст. Птичето хвръкна и Амос загуби видимост. Момчето се обърна и видя Беорф, който вече се връщаше.

— Жюно е сред пленниците! — извика той.

— Видя ли го? А майка ти?

— Не можах да видя Фрила, но силно се надявам, че и тя е сред тях. Направо ще изпека на шиш тези гоблини, за да ги накажа заради…

— Пак се оставяш на гнева, Амос! — рече Беорф, за да успокои приятеля си. — Когато чувствата ти вземат връх над разума, ставаш опасен за всички наоколо.

— Имаш право… но не мога да стоя със скръстени ръце!

— Остави на мен — каза Беорф уверено. — Имам план.

— Имам ти доверие, Беорф. — Амос стисна ръката на приятеля си. — Оставям те да се приготвиш!

* * *

Беорф и Юло се бяха преобразили на страховити зверове — полухора-полумечки. Имаха разкривена уста, полуобрасло с козина тяло и глава, която повече подхождаше на трол, отколкото на човешко същество. Дебеланкото се бе погрижил и да си сложи кристалните уши, за да може да разговаря с гоблините. За да ги накарат да повярват, че са търговци на роби, двамата беорити влачеха след себе си десетина уж пленени викинги. Те бяха скрили оръжията под дрехите си. Между тях беше и Амос, с наведена глава и овързан като всички. Останалите части от батальона чакаха в гората, готови да се втурнат в атака.

Когато групичката пристигна до стана на червенокапците, един часовой спря Беорф и го запита:

— Тебе кой? Представя тебе на мене, иначе мене убие тебе!

— Мене е Гьорк! — отговори младият беорит. — Роби на нас, на баща и на мене. Баща не говори, няма на него език, отрязан от човеци.

— Нас не плаща роби, нас вземе в села!

— На тебе добра цена за здрави мъже — настоя Беорф.

— Тебе влезе, мене види началник на нас — продължи червенокапецът и пропусна всички да влязат в стана.

В този момент Амос се откъсна незабелязано от групата и отиде до клетката на Жюно. Рицарят го изгледа с ококорени очи, сякаш виждаше призрак.

— Амос! — прошепна той. — Не вярвам на очите си! Но какво правиш тук?

— Ще ти отговоря по-късно, ако не възразяваш, Жюно. — Момчето хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че никой не го е видял. — Майка ми тук ли е?

— Уви, не! — Жюно наведе глава. — Тя бе продадена от тези чудовища на един пазар за роби преди две седмици. Не можах да видя баща ти Урбан. Той успя ли да се измъкне?

— Баща ми бе убит при нападението на Берион.

— Много съжалявам — прошепна рицарят със стиснато от вълнение гърло. — Той… беше наистина… прекрасен човек. Надявам се, че смър…

— Зная — прекъсна го Амос. — Ще говорим за това по-късно, Жюно. Сега вземи тези оръжия и ги раздай на пленниците. При сигнал на Беорф, ние ще атакуваме.

— Чудесно, подай ми ги през решетката, аз ще се заема с всичко. Ти само отвори клетките и ще видиш на колко много от пленниците сърцата им преливат от ярост. Дори жените изпитват желание да заколят някои от тези гнусни и жестоки твари.

Викингите подадоха едно по едно оръжията на пленниците. Гоблините така и не разбраха нищо, твърде заети да разглеждат двете причудливи създания, които водеха групата. През това време пред Беорф се появи и началникът им. Беше по-едър от останалите и гордо носеше перо на червеното си кепе. Той започна високомерно:

— Какво тебе иска на мене и на нас?

— Мене носи на вас роби, не скъпо — почтително отговори дебеланкото в кожата си на чудовище.

— Но… тебе луд! — провикна се началникът. — Мене не купува, мене продава роби! Мене не интересува роби на тебе!

— Мене много мъчно, голям тебе началник — извини се Беорф, чийто план вървеше по мед и масло. — Понеже мене и баща безпокои тебе, нас дава на тебе роби!

— Голям подарък! Заради това мене не убива на вас! Само мене пази вас като роби на нас!

Всички гоблини, скупчени зад главатаря си, избухнаха в злобен смях. Беорф също се престори, че се смее от сърце. Тогава началникът попита:

— Тебе не разбира на мене! Мене казва на тебе, че тебе става роб на нас. Мене взима роби на тебе и прави тебе става роб също на нас! Тебе не смее се, тебе плаче!

— Мене смее се — обясни Беорф, — защото тебе много глупав! Тебе пада клопка на мене, дебела бъчва тебе!

Втрещен, гоблинът, който действително беше с дебел корем, не можа да отговори нищо.

— В атака! — ревна Беорф. Викингите нададоха мощен вик и извадиха оръжията си. Беорф се преобрази на мечка и се хвърли върху главатаря на чевеношапковците. Юло се хвърли стремглаво в боя. Най-сетне, в разгара на битката, той бе изгубил страха си. Вратите на клетките се пръснаха на парчета и освободиха въоръжените пленници, жадни за отмъщение. Жюно, преливащ от радост, че има меч, се спусна стремително в боя.

Малцина от гоблините можаха да отговорят на нападението, преди целият батальон да завземе лагера. Макар и далеч по-многобройни, те оказаха слаба съпротива и много от тях намериха спасение в гората. След неколкоминутна битка хората се поздравиха с победата.

След като Беорф и Жюно се напрегръщаха и двете момчета представиха Юло и викингите на стария си приятел, бе решено батальонът да съпроводи колкото може по-бързо пленниците при крал Харалд. Много от тях имаха спешна нужда от лечение, храна, но най-вече от топлина. Направиха импровизирани носилки. След това цялата група, начело с Юло, напусна лагера. Амос и Беорф обявиха, че искат да продължат сами.

— Елате с нас — примоли се Жюно. — Опасно е и не искам пак да ви загубя!

— Нямам избор — отвърна Амос. — Трябва да стигна до планината Рамусбергет колкото се може по-скоро. Кажи ми, Жюно, когато за последен път видя майка ми, тя добре ли беше?

— Да — увери го рицарят. — Но много се тревожеше за теб и баща ти. Непрекъснато говореше за вас и се надяваше, че не ви се е случило нищо лошо. Горката Фрила, когато научи за смъртта на Урбан, това сигурно ще я съсипе!

— Ако успея да я открия — въздъхна Амос.

— Не губи вяра в себе си, младежо! Как откри мен! Хайде, няма невъзможни неща! Пази се! Скоро ще се видим пак!

— До скоро, Жюно! — едновременно казаха момчетата.

Амос и Беорф нахлузиха ските и поеха на север. Имаха препис от картата на Гезер Невестулката. Беорф пресметна, че за пет дни щяха да стигнат до планината.