Брайън Перо
Залезът на боговете (10)

9
Банри Бромансон и погребението на Ебан и Хана

Тежка тишина, пропита с мъка и гняв, изпълни странноприемницата на Упсгран, когато Беорф, заситен и посъвзел се от емоциите, успя да разкаже за гибелта на родителите си. Беше се събрало цялото село. Сто и тримата беорита, които съставляваха цялото население, бяха излезли от зимната си летаргия, за да видят сина на Бромансон и да чуят разказа му. Дебеланкото им описа как баща му бе пленен от Рицарите на светлината в Брател велики. Еван се бе бранил като истински беорит. Скъпо бе дал кожата си. По заповед на Йон Пречистващия майка му също бе пленена. Обвинени в магьосничество, родителите му заедно се бяха качили на кладата. Те бяха загинали хванати за ръка и очите им бяха пълни със страх, но и с цялата нежност, която изпитваха един към друг.

Насъбралото се множество дълго три сълзите си. Упсгран беше родното село на Еван и Хана. Всички негови обитатели ги знаеха, обичаха и скърбяха за тях. Един мъж се изправи и свали рогатия си шлем. Беше много висок, с дълги кестеняви коси, къса и добре оформена брада и широки рамене.

— Аз съм Банри Бромансон — каза той, — старейшина в голямата къща на фамилията Бромансон и на това село. Баща ти беше мой брат и моят дом сега е твой. Наричат ме Морската змия, защото съм по-добър навигатор, отколкото ловец. Ако си решил да отмъстиш за смъртта на Еван, ще дойда с теб чак в ада!

— Аз съм Хелмик Ненаситния — провикна се друг мъж от дъното на помещението.

Хелмик беше здравеняк и по всичко личеше, че е много силен воин. За разлика от останалите беорити, той беше съвършено плешив и безбрад. Имаше пронизващ поглед, фин нос, малки уши и голям корем.

— Наричат ме Ненаситния — продължи той, — защото никога не мога да се заситя на пиене, ядене, битки и приключения! Плавал съм до четирите краища на света и съм готов да потегля още в този миг! Моята къща също е широко отворена за теб и другарите ти! Можеш да разчиташ на мен по всяко време!… За приятелите ми винаги съм готов на всичко и знай, че държа на думата си до гроб!

— И у нас си добре дошъл! — едновременно възкликнаха още двамина.

Това бяха братята Азулсон. Средни на ръст, двамата воини имаха съвършено различен облик. Единият беше навъсен и не твърде слаб, докато другият имаше по-фини черти и изглеждаше по-крехък.

— Аз съм Гой, а той е Касо — грубо избоботи по-начумереният от двамата.

— Мога и сам да се представя — намеси се хилавият. — Извини го, млади момко, брат ми не си пада по изящните обноски. Ние имаме различно възпитание. Аз съм отгледан от майка ни, а той — от баща ни. Брат ми е малко… да кажем, първичен!

— Как не! Ти си първичен, мърша такава! — не му остана длъжен Гой. — Сега ще ти дам едни обноски! Господин Касо яде само грозде и орехи! Страхува се да не напълнее! Диетата е неговата богиня! Толкова е зле в ръкопашния бой, че винаги аз върша неговата работа!

— Защо да рискувам живота си, когато ти си там и заради мен, Гой! — възкликна Касо. — Аз мисля, а ти действаш. Аз съм главата, а ти — ръцете. Никога не си…

— Млъкнете! — разнесе се силен и дълбок глас. — Тези двамата никога не спират да се заяждат.

Изправиха се шестима мъже. Това бяха онези, които посрещнаха момчетата в странноприемницата. Най-едрият от тях, човекът гризли, висок два метра и тежащ може би повече от петстотин килограма, пристъпи напред. Той гордо излагаше на показ дългите си сплетени бакенбарди и дебели рижи мустаци. Внушителният му шлем от ковано желязо беше украсен с две черни гарванови крила. Той взе думата:

— Аз съм Пьотр Баилсон — изрече великанът на Упсгран. — Представям ти хората си. Този тук е Гезер Михсон, наричан Невестулката, той познава гората по-добре от всеки друг. Алре Гирсон, наричан Секирата, защото е най-дивият воин, когото съм познавал. Рута Багасон, с прозвище валкирията, е единствената жена от моята група и по целия Северен бряг още се говори за нейните подвизи. Шемил Лапсон, наричан феини пръсти, е най-добрият дърводелец на този континент, а този е Юло Юлсон, наричан Голямата уста. Юло е видял всичко и вършил какво ли не, но никога не е излизал от селото!

Всички присъстващи избухнаха в съзаклятнически смях. Вълненията, породени от известието за смъртта на Еван и Хана, постепенно се разсейваха. Юло отвори уста да защити честта си, но Алре Секирата бързо го накара да си я затвори.

— Ние сме гвардията на Упсгран — продължи Пьотр великана. — През зимата бдим над съня на нашите приятели, за да не смущава нищо покоя им. Наричат ни Гарваните и с огромно удоволствие те приемаме в нашия отряд. Имаме нужда от часовой, пък и ще можеш да научиш много неща от нас. За мен ще е чест да бъда командир на сина на Еван Бромансон, нашия бивш началник.

— Баща ми е бил командир? — учуди се Беорф.

— Големият ми брат — отговори Банри — беше най-великият командир, който това селище някога е имало. Той беше надарен с необикновена сила и смелост. Притежаваше рядък ум и направи много за беоритите на Упсгран. Когато замина, аз временно поех поста му. От много години чакаме да се завърне и ето че ти идваш на неговото място. Все пак съдбата понякога си знае работата!

— Но защо баща ми е напуснал селото? — попита едрото момче, като ненаситно слушаше чичо си.

— Поради една проста и достойна за уважение причина. Той замина, за да се опита да намери отговори на своите въпроси. Неговите проучвания го караха да мисли, че расата на хората-мечки се е пръснала по четирите краища на света и е заплашена от изчезване. Искаше да отиде в някой голям град и да намери книги и хора, които да му помогнат да разбере по-добре и може би да обедини всички себеподобни.

— Но… ако мога да си позволя този въпрос — намеси се Амос, — защо Еван е смятал, че расата ви е на път да изчезне?

— Заради проклятието! — изръмжа Хелмик. — Ние сме прокълната раса, ето това е истината!

— Не говори така — възрази Банри. — Нямаме конкретни доказателства!

— Забелязах, че в Упсгран няма деца — каза Амос. — Това нормално ли е?

— Не, не е нормално — призна Банри. — От много години децата ни умират в ранна възраст. Едва се научат да ходят и някаква странна болест ги отнася. Внезапно през нощта спират да дишат. Нищо не можем да направим. Главно по тази причина брат ми напусна селото. Искаше да разбере причината за това явление, за да може да ни помогне. Искаше да открие отговорите! Впрочем… сигурно се е добрал до нещо важно, щом Беорф е син на беорит и е… жив! Без деца сме осъдени да изчезнем. А на това отгоре и тези проклети гоблини, които се навъртат наоколо от известно време.

— Червенокапците! — извика Беорф. — Минали са през селото?

— Дори се опитаха да го превземат! — изсмя се Пьотр великана. — Само дето ние се оказахме на пътя им! Сигурни сме, че ще се върнат… по-многобройни и по-свирепи. Тъкмо за това си говорехме днес на трапезата, когато тази сутрин вие влязохте в странноприемницата. Впрочем, моля ви за извинение за начина, по който ви посрещнахме. Бяхме твърде загрижени и…

— Разбираме — усмихна се Амос.

— Добре! — рязко продължи Банри. — Бившият ни командир и нежната му съпруга са мъртви, а ние им дължим погребение, достойно за техния ранг, достойно за чувствата, които изпитваме към тях. По-късно ще говорим за нашите беди. Тази вечер ще се молим за светлата памет на Еван и Хана, две от децата на Упсгран.

По заповед на Банри двама художници издялаха лицата на покойниците от два големи дънера. Скулптурите щяха да бъдат поставени в центъра на селото, в памет на двамата съпрузи. Извадиха от водата дракара на рода Бромансон. Всички лични вещи, останали от Еван и Хана, бяха сложени в кораба. Всеки от жителите на селото прибави към тях по някоя дреболия, която му напомняше за покойните. Банри пристъпи с факла в ръка, за да принесе в жертва плавателния съд. Докато слънцето бавно залязваше зад планините на запад, всички обитатели на Упсгран запяха погребална песен:

О, мъка в сърцето ми, виж, морето е тихо,

кротува като бляскаво огледало,

като в купа от разтопено сребро

в безмълвния час на всеобща хармония.

 

Земята ни дарява с плодове и цветя,

а гората се гизди със свежи листа.

Цялата планина е дом за стадата,

потънали в сън до часа на зората.

 

Нежен зефир ни гали от запад.

Птички игриви пеят на воля

и славеят в звънки трели реди:

Тук е новият дом на Еван и Хана.

 

А нас ни боли… А нас ни боли… А нас ни боли…

Когато церемонията приключи, цялото село се събра на почерпка в странноприемницата на пристанището. Там всеки сподели поне една забавна случка с Еван и поне един комплимент за Хана. Сартиган стана и също взе думата. Понеже беоритите говореха само местния език, бе получил единия чифт елфически уши. Така оборудван, той внимателно проследи цялата церемония. Като скри добре връхчетата на ушите под една дебела лента, старецът каза:

— Ако ми позволите, бих искал да ви разкажа една история!

— Давайте! — провикна се Хелмик Ненаситния. — Обожавам разни истории!

— Веднъж един човек загубил коня си. Животното избягало далече от своя господар. Понеже конят бил великолепен, човекът се наскърбил от загубата му, но си казал: „Дали пък това нещастие няма да се обърне на щастие?“. След няколко месеца конят се върнал заедно с още едно животно, също толкова прекрасно. Сега човекът имал два великолепни коня, но си казал: „Дали това добро няма да се обърне на лошо?“. Един ден синът на този човек, който обичал да язди из ливадите, паднал зле и кракът му се счупил. Човекът погледал чедото си, осакатяло за цял живот, и си казал: „Дали пък тази беда няма да се обърне на късмет?“. Година по-късно могъщи врагове нападнали кралството и всички младежи от селото били взети войници. Повечето от тях загинали. Понеже синът на този човек бил инвалид, той не бил повикан в армията и останал при баща си. Разбирате ли какво искам да ви кажа с тази история, храбри жители на Упсгран?

— Никога да не се доверяваме на коне! — викна Гой от дъното на залата.

— Не бе! — незабавно се намеси брат му Касо. — Сартиган иска да каже, че щастието никога не стои далече от нещастието и че трябва да се доверим на съдбата. Ако Еван и Хана са мъртви, то е за да може Беорф да изпълни мисията си!

— Мисля, че Касо е прав — каза Амос, — и ще ви обясня. Ние сме тръгнали по дирите на червенокапците и знаем от сигурен източник, че гоблините плячкосват села и градове, за да натрупат огромно съкровище, което да служи за легло… на един дракон.

При споменаването на огнедишащия звяр между присъстващите премина тръпка на ужас.

— Тези чудовища — продължи Амос — убиха баща ми и плениха майка ми. Трябва да открия мама и да се преборя, доколкото мога, с дракона. Сартиган е тук, за да ми помогне в тази задача, а Беорф е дясната ми ръка. Той е най-верният приятел, когото съм виждал…

— Каза достатъчно, млади момко — прекъсна го Пьотр великана. — Викингите, които живеят още по на север, вече събират голяма армия, за да се бият с дракона. Те проводиха тук, в Упсгран, свой пратеник. Крал Харалд Синия зъб ни кани да се присъединим към него. Беоритите никога не са се месили във викингските работи, но сега смятам, че трябва да предприемем нещо.

— Аз съм съгласен — одобрително рече Банри. — Но има традиция, според която трябва да поднесем дар в знак на вярност към крал Харалд. Трябва да дадем значителна сума за военната хазна.

— А ние сме бедни като мишки! — прибави Юло Юлсон. — Я по-добре да забравим всичко това! Да си стоим тук. Тук, у дома, ни е добре! И аз си падам по приключенията, но това вече… си е дракон… това не е приключение, това е самоубийство!

— Знам какво ви трябва! — възкликна Амос и се отправи бързо към изхода на странноприемницата. — Ела, Беорф, ще им направиш подарък.

Момчетата отидоха в обора, където бяха оставили мулето, и взеха пълното със сапфири сандъче. Върнаха се в хана, сложиха го върху една маса и го отвориха. Възгласи на изненада и възхищение се разнесоха от всички страни.

— Това е за военната хазна! — гордо заяви Беорф.

— Ти си достоен син на баща си — каза Банри, преизпълнен с гордост заради племенника си. — Хелмик Ненаситния! Гой и Касо! Пьотр великана! Алре Секирата! Рута валкирията! Шемил феините пръсти и Юло Юлсон! Пригответе се!… След една седмица заминаваме на война!

— А драконът да се скрие дълбоко в дупката си, ако иска да остане жив! — изрева Хелмик, размахвайки огромния си меч.