Брайън Перо
Залезът на боговете (19)

18
Битката при планината Рамусбергет

Бойните отряди на викингите се бяха събрали в подножието на голямата планина. Всички беорити бяха тук, както и Жюно — рицар и владетел на Берион. Много мъже бяха загубили живота си за освобождаването на тези земи и от войските на Харалд Синия зъб бяха останали едва около четиристотин човека. Пред тях се издигаше последното укрепление на гоблините. Защитени от груби каменни стени, червенокапците търпеливо очакваха нападението. Бяха приблизително три хиляди на брой. Нямаше да им отнеме много време да прострелят викингите с арбалетите си, ако те се осмеляха да ги атакуват. Банри се обърна към Хелмик:

— Знаеш какво ни остава да направим, нали, приятелю?

— Мисля, че нямаме голям избор — усмихна се в отговор Ненаситния. — Това може би ще е последната битка на беоритите, но тя ще бъде… вулканична.

— Събери останалите и помоли Жюно да дойде при нас — примирено нареди Банри.

Пьотр великана, Алре Секирата и Рута Багасон пристигнаха първи. Последваха ги братята Гой и Касо Азулсон, после Шемил и Юло. Дори Гезер Невестулката бе предприел истинско пътешествие, за да се присъедини към приятелите си в боя. Жюно застана малко встрани и нададе ухо.

— Приятели — започна Банри, — всички ние сме братя и всеки от нас е свободен. Никога в нашето селище или по време на пътешествията водачът не е насилвал някого да прави нещо, в което не вярва. Нашите прадеди са прекосили континенти и безкрайни океани върху салове, изплетени от мечти. И ето ни днес живи и здрави, а животът ни се отразява в острието на нашите мечове. Ще рискуваме ли оцеляването на храбрите викинги, когато във вените ни тече великата мощ на нашата раса?

— Аз казвам, че трябва да използваме бойния бяс, все едно дали в края на битката ни чака победа или смърт! — заяви Хелмик. — Аз съм „за“ — за добро или за лошо, но най-вече… за удоволствие!

— Аз — почна Пьотр великана — предпочитам да си решавам проблемите в тесен кръг и да не включвам човешките същества. Аз съм си беорит… и това означава, че когато започвам една война, я завършвам!

— Гой и аз също сме съгласни — на свой ред се намеси Касо. — Никога не ме е обхващал бойният бяс, но съм готов да преживея и това!

— Всичко, на което се надявам — намеси се Алре Секирата, — е да не раня никой от вас. Наистина губя контрол, когато съм в такова състояние.

— Аз знам как да те укротя — изсмя се Рута валкирията. — Вие сте единственото ми семейство. Аз нямам деца и родители. Ако отивате на смърт, искам да дойда с вас!

— За мен ще бъде чест да се бия рамо до рамо с вас! — заяви Шемил. — Аз боравя по-сръчно с дърво, отколкото с меч, но всеки един от онези, които ще убия, ще бъде една заплаха по-малко за вас.

— Бойният бяс! — викна Гезер. — Какво пък, защо не?

— Аз се надявам да остана жив, за да разказвам тази история — обяви Юло Голямата уста. — Хайде, да свършваме с това!

— Всички ли са съгласни? — попита Банри.

— Да! — отговориха в един глас всички беорити.

Банри повика Жюно с ръка и рицарят се приближи.

— Ще ти обясня какво ще правим, Жюно. Беоритите имат много умения, между които и това да увеличават стократно силата си по време на битка. Това се нарича боен бяс или бойна лудост. Ние напълно губим разсъдък и се превръщаме в чудовища, способни да колят жени и деца! Когато ни обхване бойният бяс, много е трудно някой да ни върне в нормално състояние. Всичко свършва едва когато паднем от изтощение. Вече съм виждал как Хелмик продължи да удря дърветата в продължение на пет часа, макар всички врагове да бяха вече проснати на земята. Невъзможно беше да го спрем и ако за нещастие се бях опитал да го успокоя, щеше да ме убие с един удар на лапата си. Ставаме много опасни както за противниците, така и за приятелите ни.

— И какво очакваш от мен? — попита Жюно.

— От теб очаквам да задържиш викингите под твоя заповед дотогава, докато трае шумотевицата в гоблинския лагер. Не идвай с нас и не ни помагай! Ние трябва да се бием с гоблините, а не с викингите, нали разбираш?

— Да, но те са почти три хиляди, а вие не сте дори десет. Колко време смятате, че ще издържите срещу тях?

— Мисля, че три хиляди гоблини са само предястие за едни побеснели беорити! — провикна се Хелмик, като се тупна по корема.

— Но все пак — настоя Жюно — те имат стотици арбалети! Ще ви пронижат още преди да сте стигнали до тях.

— Знаем какво правим, Жюно. Сега искам ти да се отдалечиш и хората да се скрият. В състояние на боен бяс не правим разлика между добри и лоши… ако ме разбираш добре.

— Не може да няма и друг начин! Нима ще се принесете в жертва?

— Може би има и друг начин, но ние избрахме този! — леко раздразнен отвърна Банри.

— Добре тогава — каза Жюно. — Ще уважа решението ви. На добър час!

Докато владетелят на Берион се разпореждаше войските да се отдръпнат, групата на беоритите запя боен химн. Дълбоки и тежки гласове се издигнаха в могъщ хор:

 

Дошли сме, за да победим,

и отиваме в бой

свободни с телата си,

свободни с духа си,

свободни с душите си.

Няма да се огънем,

няма да отслабим силите си.

И ако утре слънцето изгрее отново,

ще бъде с нас или без нас!

 

И човеко-мечките нададоха пронизителен боен вик. Беше невъобразимо мощен и отекваше дълго на много левги околовръст. Гоблините замръзнаха по местата си и се спогледаха стъписани. След вика на беоритите в подножието на планината настъпи тежка тишина. В продължение на няколко секунди, които им се сториха часове, гоблините бяха застинали като статуи.

После затръбиха тревога, ала твърде късно! Беоритите вече бяха в лагера им и се спуснаха в атака!

Това вече не бяха човешки същества, а побеснели мечки, които изтърбушваха убежището на гоблините. Бяха огромни и неузнаваемо бързи. Придвижваха се ту на два, ту на четири крака, правеха шестметрови скокове и скачаха без ни най-малко усилие по наблюдателните кули в лагера. С всеки удар с лапа убиваха на мига по един гоблин. Огромните им закривени нокти разкъсваха метала като хартия. Всички до един бяха покрити с козина, очите им бяха кървясали, а от устите им се стичаше пяна.

Бойният бяс бе превърнал беоритите в обезумели от ярост зверове! Те се хвърляха върху червенокапците с невъздържани и нечленоразделни крясъци. Нападаха, хапеха и разкъсваха всичко живо без капка милост. Бяха толкова бързи, че стрелите на вражеските арбалети не успяваха да ги застигнат. Рефлексите им бяха изострени като бръснач и беоритите избягваха почти всички удари на противника. В това състояние воините от Упсгран изглеждаха непобедими.

В далечината викингите слушаха крясъците и стенанията в продължение на близо трийсет минути. Гласовете, които идваха откъм бойното поле, приличаха на виене на хора, подложени на изтезание. Ефектът се засилваше от ехото, което увеличаваше силата и на най-слабия възглас. Този смъртоносен концерт вледени кръвта в жилите на хората на Харалд Синия зъб. После друг един вик, но несравнимо по-могъщ, долетя откъм планината. Жюно видя със собствените си очи дракона Рагнарьок. С два размаха на крилата си звярът прелетя над лагера на гоблините. Дребния влизаше в битката.

„Три хиляди червенокапци — как да е! — каза си Жюно. — Но беоритите не могат да направят нищо срещу един дракон“.

Дребния блъвна огън върху лагера и изгори немалко от гоблините си. В този момент един беорит скочи от една наблюдателна кула и се приземи с оголени нокти и зъби право на гърба на дракона. За всеобща изненада, звярът повърна нещо черно и вонящо. Това не беше нормално! Чудовището изглеждаше болно. Въпреки това то сграбчи беорита от гърба си и го запрати върху скалистата планинска стена.

Като си послужи още веднъж с огъня, Древния изпепели половината от лагера, след което загуби равновесие и падна по гръб, премазвайки друг беорит. Червенокапците бягаха като плъхове от потъващ кораб. Огнедишащият звяр се надигна, захапа един беорит, който се канеше да го прониже, и отлетя с един замах на крилете си, като го пусна тежко на земята. Проклятието от съкровището на Дьо Вербук започваше да действа. Древния усещаше как вътрешностите му парят и огромни черни петна покриват тялото му. Люспите му паднаха на няколко места и коремът му ставаше уязвим за удари.

Викингите, зяпнали пред неудържимата мощ на дракона, видяха един беорит да тича откъм лагера. Въоръжен с огромен меч, човекът-мечка се втурна да преследва дракона. Звярът се вдигна във въздуха, обърна се с едно умело движение на крилата и с всичка сила се хвърли към храбрия воин. Докато Древния се канеше още веднъж да избълва огън, беоритът с все сила хвърли меча към него. Острието се заби точно в корема на звяра. Той полетя известно време, а после рязко зави и се удари грубо в планината. Силата на удара накара земята да потрепери и върху звяра се изсипаха камъни. Юло Юлсон беше убил с един удар с меч дракона Рагнарьок, също като неговия любим герой Сигурд. Голямата битка при планината Рамусбергет завърши.

Тъкмо тогава Амос и Беорф пристигнаха на мястото, където се намираха войските на Харалд Синия зъб. Те бяха успели да избягат от пещерата на дракона през прохода на Бризингите и веднага се бяха втурнали към бойното поле. Изненадан да види всички викинги живи и здрави, Амос се обърна към Жюно:

— Ама… вие не влязохте ли в бой?

— Не, беоритите сложиха край на тази война вместо нас! — отвърна владетелят на Берион.

— Те сами ли се изправиха срещу гоблините? — разтревожи се Беорф.

— Един от тях ей сега пред очите ни уби дракона само с един удар с меч! — разказа Жюно, а в тона му личеше възхищение пред нечувания подвиг. — Беше… беше грандиозно! Впрочем огледайте се наоколо. Цялата армия още не може да дойде на себе си. Викингите присъстваха на спектакъл, какъвто няма да видят през целия си живот!

— А къде са сега? — попита Амос.

— Да, къде са наистина — повтори Беорф — и какво е станало с тях?

— Не знам — отговори Жюно, недоумяващ. — Банри ме предупреди да не се приближавам, ако не съм напълно сигурен, че всички те са мъртви или че всички отново са придобили човешкия си вид. Заради онова, което те наричат боен бяс. Не бих искал да им се изпречвам пред очите, когато са в това състояние!

— Но тогава какво ще правим ние? — извика Беорф.

— Ще чакаме — каза само Жюно. — Ще чакаме. Нищо друго не можем да направим.

Далече пред тях викингите видяха как Юло Юлсон се изправя на крака. Отново се беше превърнал в човек. Радостни възгласи и ръкопляскания избухнаха от всички страни. Беоритът бе извършил подвиг, достоен за най-великите герои от дребните легенди. Никой не разбра, че всъщност проклятието на съкровището на рода Дьо Вербук бе покосило огнедишащия звяр. Мечът само леко бе ранил агонизиращото животно.

Един по един беоритите излизаха от лагера на гоблините. През огньовете и дима те изникваха като полубогове, оцелели след мъчително пътешествие в ада. Всички бяха в плачевно състояние. Накуцваха и лицата им целите бяха опръскани с гоблинска кръв. Някои имаха дълбоки рани. Хелмик беше с цепната глава, а едната ръка на Банри изглеждаше в крайно окаяно състояние. Премазаният от дракона беше Гой Азулсон и сега брат му Касо го носеше на ръце, тъй като и двата му крака бяха счупени. Алре, който беше ухапан, кървеше обилно от рамото и едното бедро. Рута Багасон, все още зашеметена от жестокия удар в планинската скала, имаше многобройни контузии и от носа й течеше кръв. Беоритите бяха в плачевно състояние, но всички бяха налице! Нито един от тях не пропусна да се отзове при последното повикване. Въпреки болките, беоритите припяваха полугласно, носени на крилата на победата:

 

Дошли сме, за да победим,

и отиваме в бой

свободни с телата си,

свободни с духа си,

свободни с душите си.

Няма да се огънем,

няма да отслабим силите си.

И ако утре слънцето изгрее отново,

ще бъде с нас или без нас!

 

Викингите се втурнаха към тях, за да ги поздравят. Незабавно вдигнаха походни палатки, които да подслонят ранените. Банри направи знак на Амос и Беорф да се приближат. Попита ги:

— Казаха ми, че Юло Юлсон убил дракона с един удар.

— Да — потвърди Амос. — И аз така чух.

— Ами драконът? Той беше ли си наред или…

— Това е дълга история. Да кажем, че Беорф и аз малко помогнахме на Юло, като прехвърлихме на дракона едно проклятие.

— И аз така си помислих! — изсмя се Банри. — Дълго ще слушаме разказите за този подвиг.

— Впрочем — добави младият Пазител на маските — ти ме подсещаш, че на всяка цена трябва да затворим входа на пещерата на дракона. Съкровището все още е там, а никой не бива да го докосва. Ако някой има нещастието да вземе дори една монета, ще го сполети ужасна смърт.

— Много жалко! — възкликна Банри. — С удоволствие щяхме да си отнесем някое и друго бижу за подарък на хората в Упсгран.

— Имаме всичко необходимо, за да направим чудесни подаръци! — с гордост провъзгласи Беорф, като обърна торбата си. Оттам изпопадаха огърлици, пръстени, обеци и скъпоценни камъни. Дебеланкото обясни:

— Докато ровех за твоя магически камък, Амос, си казах, че ще бъде много жалко, ако не си взема мъничко от това съкровище. Тези неща не са прокълнати, защото ги грабнах, преди да отвориш голямата врата към Дьо Вербук.

— Ти си същият като баща ти, Беорф! — разсмя се Банри. — Момче, пълно с изненади!

— И това не е всичко! Я погледни тук!

Беорф показа на чичо си яйцето на дракона.

— Леле! Велики боже! — извика беоритът.

— Какво ще правим с това нещо? Това е… това… това не е ли драконово яйце?

— Точно така — потвърди Амос. — Ще го занеса в Упсгран и ще поискам съвет от Сартиган.

— В такъв случай не споменавайте на никой друг за това — посъветва ги Банри. — Ако някой разбере, че носите със себе си огнедишащ звяр, може да си имате сериозен проблем.

— Добре — отвърна Амос, — ще бъдем много бдителни. Никой няма да разбере.

Двете момчета напуснаха стана, като скриха добре яйцето в една торба. Амос се обърна към Беорф:

— Ще ти направя един подарък. Понеже от нас двамата ти си този, на когото по-често се удава случай да влиза в близък бой, подарявам ти моята огърлица.

— Наистина ли!? — ахна Беорф, колкото доволен, толкова и развълнуван.

— Тя ще бъде по-полезна за теб, отколкото за мен — продължи Амос, като му подаваше огърлицата. — Ето, вземи я! Сега разполагаш с един малък батальон от сто виещи кучета, които ще ти служат вярно.

— Благодаря ти много, Амос. Ти наистина си чудесен приятел.

— Тъй или иначе, аз със сигурност ще се възползвам от нея, колкото и ти, защото винаги сме заедно.

В планината Рамусбергет падаше нощта и около огньовете вече започваха да разказват историята на Юло Юлсон — човека, който също като Сигурд бе убил дракон само с един удар на меча си. От устата на свидетелите до ушите на разказвачите тази история щеше да се разширява и разкрасява, за да запленява неудържимо в продължение на векове въображението на народите от Севера.