Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 21
На крилете на вятъра

Дризт бавно се наведе и някак успя да спре кръвта, която шуртеше от грозната рана. За щастие, тя бе чиста и след няколко опита елфът откри, че все още може да използва крака си, макар всяка стъпка да му причиняваше жестока болка.

— Риджис? — извика той и видя как полуръстът предпазливо наднича над ръба на терасата.

— Дризт? — плахо се обади той. — Мислех… мислех, че…

— Добре съм — увери го елфът. — Ентрери вече го няма.

От това разстояние Дризт не можеше да различи чертите на приятеля си, ала не му бе никак трудно да си представи радостта, която трябва да бе обзела изстрадалия Риджис при тази новина. Ентрери го бе преследвал в продължение на дълги години, на два пъти го бе залавял и двата пъти го бе подложил на жестоки мъчения. Риджис се боеше от Артемис Ентрери повече от всичко друго на света, а ето че сега най-сетне можеше да загърби този страх и да продължи напред без сковаващия ужас, с който бе свикнал да живее през последните години.

— Виждам Сиянието! — развълнувано възкликна полуръстът и протегна ръка към нещо в далечината. — Виждам го да блести на дъното, вдясно от теб.

Дризт обърна глава натам, ала скалата, която стърчеше точно под него, спря погледа му. Направи крачка встрани и наистина съзря ятагана да облива тъмното дъно на пропастта със синя светлина. Скиталецът се замисли. Защо ли пламъкът на магическото оръжие продължаваше да гори, дори когато ръката му вече не го държеше? Винаги бе смятал сиянието на ятагана за отражение на самия себе си, за външен израз на огъня, който бушуваше в гърдите му.

Потръпна от болка при мисълта, че по някакъв начин Ентрери можеше да се е добрал до магическото оръжие. Представи си как убиецът размахва безценния ятаган, а по устните му играе зла усмивка.

Бързо прогони ужасяващата картина — нали със собствените си очи бе видял Ентрери да полита в пропастта, без да има за какво да се залови. Най-доброто, на което палачът можеше да се надява, бе някоя скала да го спре след двадесетина метра и да му предложи твърдата си прегръдка, докато той бързо се изтърколва надолу, изранявайки тялото си до смърт. А дори и да не бе мъртъв, със сигурност не стоеше на дъното на пропастта в очакване на Дризт.

Какво да стори, зачуди се скиталецът. Може би трябваше да се върне при Риджис и да продължи да търси приятелите си? Когато всичко отминеше и неприятностите останеха зад гърба им, щеше да се спусне в пропастта откъм Стражев дол и с малко повече късмет щеше да намери оръжието си, все още неоткрито от някой гоблин или планински трол.

После обаче, си представи как отново се изправя срещу бойците на Виерна и веднага разбра, че ще се чувства много по-сигурен, ако Сиянието гори в ръката му. Погледна надолу и усети зова на ятагана си. Убеден бе, че е чул как вярното оръжие го вика, но дали това бе плод на изтощения му ум, или Сиянието притежаваше способности, за които той още не знаеше, не бе сигурен. Ала не само ятаганът го викаше, трябваше да признае скиталецът, ако не пред друг, то поне пред себе си. Любопитството за съдбата на Ентрери също го мамеше надолу — щеше да си отдъхне истински, едва когато видеше безжизненото тяло на палача да лежи на дъното на пропастта.

— Отивам да го взема — каза той на Риджис. — Няма да се бавя дълго. Викай, ако видиш, че се задава опасност.

Полуръстът изскимтя едва чуто, ала не се опита да спори:

— Побързай!

Дризт прибра другия си ятаган и предпазливо заобиколи острия зъбер, като много внимаваше да щади ранения си крак. След около тридесетина метра достигна стръмна, гладка скала, която не предлагаше нищо, за което да се залови. Единственият начин да продължи, бе бавно да се плъзне по нея.

Видя опасността с крайчеца на окото си — с прилепови криле и човешки ръст, тя пореше силните ветрове, които свиреха над пропастта. Дризт напрегна изтощеното си тяло, зърнал синьо-зеленикавото сияние на една добре позната сабя да прорязва мрака.

Ентрери!

Палачът се носеше във въздуха с остър, подигравателен смях на уста и дори успя да одраска рамото на Дризт. Плащът му се бе преобразил и сега вместо обикновен плат, зад Ентрери се развяваха чифт прилепови крила!

Ето защо убиецът бе избрал да се бият върху тясната скална тераса!

Ентрери описа втори, още по-тесен кръг около него, при което го удари с тъпата страна на сабята си и силно го изрита в гърба.

Дризт се олюля и започна да се плъзга надолу заплашително бързо. Все пак успя да извади ятагана си и да отбие следващия удар на палача.

— Имаш ли наметало като моето? — подразни го Ентрери и за миг застана напълно неподвижно във въздуха. — Горкият малък елф, няма си какво да го улови, когато падне.

Злият смях отново отекна над пропастта и палачът пак се спусна към жертвата си, макар все още да не бързаше да се приближава твърде много — знаеше, че има всяко възможно предимство на своя страна и не искаше нетърпението отново да му изиграе лоша шега.

Поела устрема на летящия Ентрери, сабята връхлетя върху ятагана със страшна сила и макар елфът да успя да я отклони, тя вече бе постигнала своето — Дризт отново се пързаляше надолу прекалено бързо.

С отчаяно усилие той подпъхна ръка под тялото си и успя да позабави хлъзгането, като впи пръсти в чакъла, който покриваше гладката скала. В този ужасен миг, Дризт като че ли бе напълно безпомощен — не само че едва съумяваше да не полети към дъното, но и през цялото време трябваше да отбива ударите на Ентрери.

Още няколко прелитания на палача и със скиталеца щеше да бъде свършено.

— Никога няма да научиш всичките ми хитрини! — тържествуващо се провикна убиецът и отново се спусна към жертвата си.

Дризт се обърна с лице към него и вдигна ръка, стиснал последното нещо, което Ентрери очакваше да види в този момент.

— Нито пък ти — моите! — отвърна скиталецът и докато палачът трескаво опитваше да се отдалечи, той се прицели внимателно и опъна тетивата на малкия арбалет, който бе взел от убития в дъното на улея елф.

Ентрери извади стрелата от врата си, миг след като тя се заби там.

— Не! — изрева той, усетил как отровата се разлива в кръвта му. — Проклет да си! Проклет да си, Дризт До’Урден!

Трябваше, на всяка цена трябваше да се добере до скалата; не биваше да лети, когато сънят вече пъплеше из тялото му и вцепеняваше крайниците му. Ала скверната отрова, попаднала право в сънната артерия, замъгляваше зрението му.

Широко разперени, прилеповите крила все още удържаха палача във въздуха, но замаяният му мозък не можеше да направлява движенията му. Силните вихри подеха скованото тяло и го заподхвърляха насам-натам — ту го запращаха към коравата скала, в която то се блъскаше с глух тътен, ту отново го придърпваха към себе си.

Разнесе се зловещо изпукване на строшена кост и Дризт видя как лявата ръка на Ентрери увисва безпомощно под отпуснатото му тяло. Краката му също се люлееха немощно, а отровата бързо изпиваше и последната му капчица сила.

— Проклет да си — сънливо повтори той, докато ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си за няколко мига.

Изведнъж плащът му бе подхванат от особено силен вихър и той се понесе към другия край на пропастта, където тъмнината безшумно го погълна.

Сега вече нищо не пречеше на Дризт и той бързо се заспуска надолу, а мисълта му непрестанно се връщаше към онова, което се бе случило току-що. Враждата му с Ентрери не бе продължила много дълго (особено за един елф на мрака), но по ожесточеност и важност бе надминала всичко, което скиталецът бе познал през живота си. У палача Дризт виждаше своята пълна противоположност; образа на душата си, отразен в черното огледало на омразата и жестокостта; най-големия страх, който таеше за собственото си бъдеще.

Ала сега всичко бе свършило. Огледалото се бе пръснало на хиляди парченца. Беше ли доказал нещо, запита се скиталецът. Навярно не, но поне бе успял да спаси света от един опасен и зъл човек.

Бързо откри Сиянието, което лумна с изпепеляващ пламък, когато ръката на господаря му го докосна, после вътрешната му светлина бавно угасна, оставяйки звездните лъчи да си играят върху сребристото острие. Дризт погледа вярното оръжие няколко мига и благоговейно го прибра в ножницата си. За момент се зачуди дали да не потърси сабята на Ентрери, после си напомни, че няма време за губене — Риджис, а навярно и останалите му приятели, имаха нужда от него.

Малко по-късно вече се бе изкачил при полуръста и като го прихвана през кръста, за да го подкрепя по пътя, се отправи обратно към тунелите.

— Ентрери? — плахо попита Риджис, сякаш не смееше да повярва, че страховитият убиец наистина си е отишъл завинаги.

— Отнесоха го ветровете — уверено отвърна Дризт, а в спокойния му тон нямаше и следа от превъзходство. — Отнесоха го ветровете.

* * *

Дризт дори не подозираше колко верен бе загадъчният му отговор. Упоен и бързо губещ свяст, Артемис Ентрери се носеше по въздушните течения, които свистяха над бездната. Умът му бе прекалено замаян, за да направлява магически съживения плащ, ала прилеповите крила все така продължаваха да плющят.

Вятърът свистеше все по-силно и по-силно край ушите му, докато палачът постепенно набираше скорост. Извъртя се на една страна почти без да съзнава, че лети.

Ентрери тръсна глава в отчаян опит да се изскубне от вцепеняващата прегръдка на отровата. Онази частица от мозъка му, която все още не бе напълно упоена, му повтаряше, че трябва да се събуди и да овладее движенията си.

Ала бръснещата милувка на вятъра бе толкова приятна; песента на вихрите нашепваше думи за свобода, караше го да се откъсне от оковите на смъртното си тяло.

Успя да отвори очи и видя само беззвездна, зловеща тъмнина. Не разбра единствено, че това е краят на пропастта, висока планинска стена.

Вятърът все така го мамеше да се отпусне и завинаги да потъне в сън.

Блъсна се в скалата с главата напред. В тялото му сякаш пламнаха безброй огньове, въздухът излезе от дробовете му.

Така и не видя, че ударът разкъса магическия му плащ и унищожи прилеповите крила; не усещаше, че вече не лети, а с трескава скорост пропада надолу. Не знаеше, че се намира на повече от петдесет метра над земята, без нищо, което да го задържи във въздуха.