Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 8
Искра във въздуха

Яките рамене на варварина лъщяха от пот, пламъкът, който играеше в огнището, хвърляше причудливи отблясъци върху мускулестите му ръце и още повече подчертаваше силата, стаена в тях.

С впечатляваща лекота, сякаш държеше малко чукче за гвоздеи, Уолфгар стоварваше десеткилограмовия ковашки чук върху металния къс, който обработваше. След всеки звучен удар пръски разтопен метал политаха из цялата стая. Плътната кожена престилка, която варваринът бе облякъл, също бе покрита с тях от горе до долу — в трескавото си ожесточение, Уолфгар бе нагрял метала твърде много. Раменете му поаленяха от притока на кръв, ала той продължи да замахва със същата ярост, без да премигва, без дори да вдигне ръка, за да избърше потта от челото си. Не биваше да спира, трябваше да продължава да удря, за да разбере демоничните страсти, които го изгаряха отвътре, и да ги прогони.

Единствено пълното изтощение можеше да му дари покой.

Уолфгар не бе вдигал ковашкия чук вече няколко години — откакто Бруенор му върна свободата в Долината на мразовития вятър, в една земя и един живот, които сега му изглеждаха толкова далечни.

Но ето че варваринът отново се нуждаеше от желязото, нуждаеше се от механичното, инстинктивно усилие, жадуваше за оковите на физическата умора, която да го освободи от бурята от чувства, бушуваща в него. Ритмичните удари на чука сякаш отмерваха мислите му, придаваха им форма, вкарваха ги в русло, като да бяха река, излязла от коритото си, и ги насочваха натам, накъдето той искаше.

Много въпроси трябваше да реши варваринът през този ден и най-вече да си припомни какво първо го бе привлякло у бъдещата му жена. Ала вместо това, при всяко замахване с чука, пред очите му изплуваше образът на Щитозъб, политнал към главата на Дризт.

Беше се опитал да убие най-скъпия си приятел.

С подновена ярост замахна Уолфгар и малката стаичка отново се изпълни с безброй искри.

Какво, в името на Деветте пъкъла, ставаше с него?

Нов рой искри полетя във въздуха.

Колко пъти досега Дризт До’Урден бе спасявал живота му? И колко пуст щеше да бъде този живот, ако не го споделяше с приятел като елфа?

Уолфгар изръмжа глухо, когато чукът се стовари върху металния къс.

Ала в деня на своето завръщане, същият този приятел бе целунал Кати-Бри — неговата Кати-Бри! — извън стените на Митрил Хол!

Варваринът започна да се задъхва, но все така ожесточено размахваше тежкия чук, сякаш искаше с помощта на физическото усилие да се пречисти от яростта, която пълзеше из вените му като отрова. Очите му бяха здраво стиснати, пръстите — вкопчени в дръжката на чука до побеляване на кокалчетата, мускулите му се бяха подули от неимоверното напрежение.

— Туй да не е някаква специална изработка, дето сама завива зад ъглите? — неочаквано се разнесе джуджешки глас.

Уолфгар рязко отвори очи и се обърна, тъкмо навреме, за да види как един от родствениците на Бруенор минава покрай открехнатата врата. Веселият смях на джуджето остана да кънти из коридора дълго след като то се беше скрило. Уолфгар веднага разбра какво се бе сторило толкова забавно на джуджето — от мощните удари върху твърде нагорещения метал, желязното копие, което правеше, се бе огънало в средата и бе придобило твърде странна форма.

Младежът захвърли похабения метален къс и пусна тежкия чук на пода.

— Защо ми причини това? — простена той, макар, разбира се, Дризт да не бе в състояние да го чуе.

Една картина изпълваше съзнанието на измъчения варварин, преследваше го и той не можеше да я прогони, макар да не я бе видял със собствените си очи — Дризт и обичната му Кати-Бри слели устни в страстна целувка.

Уолфгар прокара ръка по потното си чело и пръстите му оставиха черна диря след себе си, после приседна на ръба на каменната маса и се замисли. Не бе очаквал всичко да бъде толкова сложно, не бе предполагал, че Кати-Бри ще се държи така. Припомни си първия път, когато я видя — съвсем млада, почти момиченце, тя подскачаше из тунелите на джуджетата в Долината на мразовития вятър, жизнерадостна и безгрижна, сякаш можеше да се отърси от спомена за неотдавнашната война срещу народа на Уолфгар и всички опасности, които непрестанно дебнеха в онази сурова земя, с лекотата, с която тръскаше червеникавокафявите си къдри.

Никак не му бе трудно да разбере, че Кати-Бри го бе покорила именно с този безгрижен танц. Никога не бе срещал жена като нея, той, израсналият сред доминираното от мъже общество на варварите от Долината. Общество, в което жените бяха превърнати в робини, покорно изпълняващи и най-нелепите прищевки на своите съпрузи. Варварските жени не се осмеляваха да противоречат на мъжете си и със сигурност никога не биха дръзнали да ги поставят в неудобно положение, така, както бе сторила Кати-Бри, когато Уолфгар се опита да й забрани да се бие срещу гоблините заедно с тях.

Младежът бе достатъчно честен, за да признае собствените си грешки и дори самата мисъл за начина, по който бе говорил на Кати-Бри, го караше да се чувства пълен глупак. И все пак, дълбоко в сърцето му, оставаше спотаена нуждата от жена, която да защитава, съпруга, която да не му отказва правото да бъде мъж… така, както той го разбираше.

Всичко бе станало толкова сложно и накрая, сякаш за да влоши още повече нещата, се бе появила и целувката. Целувката, която Кати-Бри и Дризт До’Урден си бяха разменили.

Уолфгар скочи рязко и отново сграбчи ковашкия чук. Чакаха го още дълги часове неуморен труд, дълги часове, в които щеше да излива върху метала изгарящата го отвътре ярост. Защото той му се подчиняваше, позволяваше му да го променя, така, както Кати-Бри не искаше.

Ковашкият чук се издигна със страшна сила и нагорещеното желязо потрепери от мощния удар. Тряс! Безброй искри полетяха във въздуха и обгърнаха лицето на Уолфгар, една от тях дори опари крайчеца на окото му.

Напрегнал железни мускули до краен предел, варваринът не усещаше болка.

* * *

— Запали факлата! — прошепна елфът.

— Светлината ще ни издаде — също толкова тихо отвърна Риджис.

От коридора пред тях долетя гърлено ръмжене.

— Факлата! — повтори Дризт и подаде малка кутия с прахан на полуръста. — Запали я и стой тук. Гуенивар и аз ще обиколим наоколо.

— Чудесна примамка ще бъда! — измърмори Риджис.

Дризт вече бе насочил цялото си внимание към тунела, от който бе долетяло ръмженето и дори не чу забележката на приятеля си. Извадил единия магически ятаган (заради издайническия, синкав блясък, Сиянието си бе в ножницата, готово да изхвръкне навън в мига, в който господарят му усети нужда от него), той се запрокрадва напред и скоро потъна в мрака.

Без да престава да мърмори, Риджис се зае да запали факлата. Когато най-сетне успя и пламъкът освети всичко наоколо, Дризт вече бе изчезнал.

Внезапно зад гърба му се разнесе глухо ръмжене и полуръстът светкавично се обърна, здраво стиснал малкия си боздуган в ръка. За негово облекчение беше просто Гуенивар, която се задаваше по един от страничните тунели. Тиха като смъртта, тя пое по стъпките на Дризт и Риджис побърза да тръгне след нея, макар да знаеше, че не може да поддържа темпото й.

Няколко мига по-късно отново бе сам, заобиколен единствено от причудливите, злокобни сенки, които трепкащият пламък хвърляше по неравните стени. Опрял гръб о скалата, Риджис безшумно се запромъква напред.

Много скоро пред него зейна черната паст на страничен тунел, но полуръстът не спря, само протегна запалената факла напред и още по-здраво стисна малкия си боздуган. Там зад ъгъла, невидим в прегръдката на мрака, някой се прокрадваше към него.

Риджис внимателно остави факлата на земята и вдигна боздугана пред гърдите си.

После се втурна напред, размахал бясно малкото оръжие. В тъмнината проблесна синьо зарево и спря устрема му, разнесе се метален звън. Без да се колебае и миг, Риджис замахна по-ниско, опитвайки се да изненада противника си странично.

И този път прокънтя звън на желязо — невидимият враг отново бе отклонил удара му.

Боздуганът се отдръпна, само за да полети отново напред, ала опитният му неприятел не се поддаде на тази хитрина и за трети път отби връхлитащото оръжие.

— Риджис!

Боздуганът изсвистя над главата му, готов да се хвърли в нова яростна атака, ала в този миг полуръстът разпозна гласа и рязко се отдръпна.

— Нали ти казах да ме чакаш! — скара му се Дризт и излезе от прикритието на сенките. — Какъв късмет, че не те убих.

— Или че аз не убих теб — при звука на спокойния, хладен тон на Риджис, лицето на елфа се изопна от изненада.

— Откри ли нещо? — попита полуръстът след малко.

Дризт поклати глава:

— Близо сме — тихо отвърна той. — И двамата с Гуенивар го знаем.

Риджис отиде да вдигне факлата, после окачи боздугана на кръста си, така че да му бъде под ръка.

Някъде недалеч от тях Гуенивар неочаквано изръмжа и двамата приятели се втурнаха натам.

— Вземи и мен! — извика Риджис и се вкопчи в наметката на елфа, мъчейки се да не изостава от него, макар че му бе трудно да го следва и непрестанно се препъваше и подхлъзваше.

Дризт забави крачка, едва когато иззад един остър завой видя зеленикавожълтите очи на Гуенивар да проблясват в мрака, който тегнеше отвъд малкия кръг светлина, хвърляна от факлата.

— Мисля, че току-що открихме джуджетата — мрачно каза Риджис, после пусна плаща на приятеля си и му подаде факлата.

Плътно следван от полуръста, Дризт се приближи до завоя и предпазливо надникна зад него. За миг лицето му се сви от болка, ала време за губене нямаше и като вдигна високо факлата, елфът освети ужасната сцена в целия й злокобен блясък.

Изчезналите джуджета наистина бяха там — облегнати на стените или пък нахвърляни по пода, в коридора лежаха посечените трупове на седмината бруенорови воини.

* * *

— Щом не щеш да я носиш, недей! — раздразнено рече Бруенор и Кати-Бри, най-сетне постигнала своето, доволно кимна.

— Ала, кралю… — опита се да каже нещо Кобъл, който единствен присъстваше на разговора между Бруенор и дъщеря му в кралските покои.

След неотдавнашното „опитване на светената вода“ и двете джуджета се оплакваха от свирепо главоболие.

— Ха! — изсумтя Бруенор, прекъсвайки добронамерения свещенослужител. — Ти не познаваш моето момиче тъй, както си я знам аз. Щом е решила, че няма да облече оназ’ престилка, и всички великани от Гръбнака на света не могат да я накарат да отстъпи.

— Хей! — неочаквано се провикна някой отвън, миг преди с всички сили да стовари юмрука си върху вратата. — Знам, че си вътре, Бруенор Боен чук, дето се зовеш крал на Митрил Хол! Отваряй таз’ врата и се изправи срещу съдбата си!

— Познаваш ли този глас? — обърна се Кобъл към Бруенор и двамата се спогледаха смутено.

— Отваряй, казах! — продължаваше да крещи непознатият, а тропането по вратата прерасна в същинска канонада.

След един особено яростен удар, дървото най-сетне не издържа и се разцепи под напора на тежка метална ръкавица, от която стърчеше огромен шип.

— О-о-о! — доста по-тихо проточи непознатият. — Пясъчник!

Бруенор и Кобъл отново се спогледаха, а смущението им бързо отстъпи място на изумление.

— Не! — възкликнаха двамата едновременно и смаяно поклатиха глави. — Не може да бъде!

— Какво е това? — с нарастващо нетърпение попита Кати-Бри.

— Не е възможно! — отвърна Кобъл, опитвайки се да убеди колкото момичето, толкова и себе си, че е прав.

Доволното сумтене, което се разнесе иззад вратата, недвусмислено показваше, че неизвестният натрапник най-сетне е успял да освободи заклещения шип на ръкавицата си.

— Какво е това? — натъртено повтори Кати-Бри и заплашително сложи ръце на хълбоците си.

В този миг вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята нахлу най-невероятното джудже, което младата жена бе виждала през живота си. На ръцете си имаше метални ръкавици без пръсти и с остри шипове; шипове стърчаха също така от лактите му, както и от коленете и от върховете на тежките му ботуши. Доспехите му (специално пригодени за ниското му, подобно на бъчва тяло) бяха направени от успоредни метални ивици, разположени на около сантиметър една от друга, и го опасваха целия — от врата до средата на бедрата и от рамото до предмишницата. Сивият му шлем нямаше забрало, дебелите, кожени връзки, които го придържаха на главата му, се губеха някъде под чудовищната черна брада. На върха на шлема, дълъг почти наполовина на високото около метър джудже, стърчеше лъскав шип.

— Това — с явно отвращение в гласа отвърна Бруенор, — е бесовойн.

— Не какъв да е бесовойн — обади се чудноватото, чернобрадо джудже. — Аз съм Бесовойнът! Най-необузданият бесовойн!

И като протегна ръка, то пристъпи към Кати-Бри, усмихвайки се широко. При всяко негово движение странните му доспехи издаваха пронизителен, стържещ шум, от който косата на Кати-Бри се изправи.

— Тибълдорф Пуент на твоите услуги, прекрасна лейди! — тържествено се представи джуджето. — Първи боец на Митрил Хол. А ти трябва да си Кати-Бри, за която съм слушал толкоз много в Адбарската цитадела. Човешката дъщеря на Бруенор, тъй ми рекоха там, ама дори и като го знам, пак ми е трудно да повярвам, че една жена от рода Боен чук си няма брада, дето да я гъделичка по пръстите на краката!

Кати-Бри имаше чувството, че всеки момент ще припадне от миризмата на странното джудже. Дали изобщо бе свалял доспехите от гърба си през последните стотина години, зачуди се тя. На глас обаче каза само:

— Ще се постарая да си пусна.

— И няма да сбъркаш! — провикна се Тибълдорф и тръгна към Бруенор със страховито скърцане, което се забиваше като нагорещени иглички в мозъка на Кати-Бри.

— Кралю! — изрева джуджето и се поклони ниско… при което замалко не разполови дългия закривен нос на Бруенор с шипа, който стърчеше от шлема му.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, дириш тук? — рязко попита Бойният чук.

— И то жив! — вметна Кобъл и безпомощно сви рамене в отговор на смаяния поглед на Бруенор.

— Мислех, че си умрял, когато Мракометния завзе долните нива — продължи кралят.

— О! — провикна се Тибълдорф. — И до днес помня смъртоносния му дъх!

Намерил се кой да го каже, помисли си Кати-Бри, но благоразумно предпочете да запази мълчание.

Пуент продължаваше да говори разгорещено, като от възбуда размахваше ръце във всички посоки, подскачаше на мястото си и въртеше очи, без да спира поглед върху нищо, сякаш повторно изживяваше онези отдавна отминали моменти.

— Гибелен дъх, тъй си беше! Непрогледен мрак ме обгърна тогаз и изпи силите от тялото ми! Ала — тук той внезапно повиши глас и рязко се обърна към Кати-Бри, вирнал дебел показалец във въздуха, сякаш искаше да я промуши, — аз се съвзех и избягах. През една тайна врата в долните нива. Дори чудовище като Мракометния не можа да спре Пуент!

— Войните ни успяха да удържат Залите в продължение на цели два дена, след като скверните слуги на дракона ни изтласкаха в Стражев дол — прекъсна го Бруенор. — Пък нещо не си спомням да съм чул, че Пуент Тибълдорф се е завърнал, за да се бие рамо до рамо с баща ми и неговия баща, тогавашния крал на Митрил Хол.

— Цяла седмица мина, докат’ си възвърна силите и успея да прекося тунелите, отвеждащи до Западната порта — обясни Пуент. — Дотогава Залите вече бяха паднали.

— По-късно — продължи той след малко, разресвайки невъзможно дългата си брада с шиповете на една от ръкавиците си, — дочух, че част от по-младите, в туй число и Бруенор Бойния чук, са се отправили на запад. Към Мирабарските мини, тъй рече някой, ама когато стигнах там, от вас нямаше и следа.

— Двеста години! — изръмжа Бруенор и усмивката на Пуент застина на лицето му. — Цели двеста години имаше, за да ни откриеш, а нито веднъж не чух и думичка, че може да си жив!

— После — преспокойно обясни Тибълдорф, — отново се върнах на изток. Дълго време изкарах там (пък и не мога да се оплача, добре си поживях) — бях наемник в Сундабар и при крал Харбром в Адбарската цитадела. И точно в Адбар преди три седмици (известно време бях на юг, ще знаете) за първи път чух за завръщането ви, чух, че в Залите отново се е възцарил един Боен чук!

— И ето ме тук — завърши Пуент най-сетне и падна на едно коляно. — Само ми покажи враговете си и… — при тези думи той смигна на Кати-Бри и посочи острия шип, който стърчеше от върха на шлема му.

— Най-необуздан, казваш? — попита Бруенор, с едва доловим сарказъм в гласа.

— И винаги ще бъда! — гордо заяви Тибълдорф.

— Ще наредя да изпратят някой да те придружи — рече Бруенор, — та да се изкъпеш и да похапнеш.

— Яденето ще приема с удоволствие — отвърна Пуент, — ама банята и придружителя можеш да си ги задържиш. Познавам тез’ тунели не по-зле от теб, Бруенор Боен чук, ако не и по-добре. Та когато ни прогониха от Залите, ти беше още голобрадо хлапе.

И той протегна ръка, с намерението да го щипне по брадичката. Както можеше да се очаква, Бруенор го плесна през пръстите. Бесовойнът избухна в писклив, подобен на ястребов крясък, смях и излезе от стаята, съпроводен от ужасяващ стържещ звук, който сякаш не идваше от причудливите му доспехи, а от ноктите на гигантска птица, драскаща върху камък.

— Приятен тип — подхвърли Кати-Бри.

— Пуент — жив! — смаяно повтори Кобъл и момичето са зачуди дали свещенослужителят смята това за добра или за лоша вест.

— Защо никога не си споменавал за него? — обърна се Кати-Бри към баща си.

— Повярвай, момиче — отвърна Бруенор. — Той не си струва да го споменавам.

* * *

Напълно изтощен, варваринът се хвърли на леглото си — изпитваше отчаяна нужда да поспи. Видението го споходи още преди да бе затворил очи и той светкавично седна в постелята си, мъчейки се поне този път да избяга от мъчителния образ на Кати-Бри и Дризт До’Урден, вплетени в страстна прегръдка.

Ала и сега, както десетки пъти преди, непоносимата картина го връхлетя с всички сили.

Пред очите му засияха искри, безброй трепкащи пламъчета, които се спускаха все по-надолу и по-надолу и го мамеха след себе си.

Уолфгар изръмжа и се опита да стане. Минаха няколко секунди, преди да разбере, че за пореден път силата му не се бе оказала достатъчна и че все още е в леглото си — светлинките го викаха при себе си, там, където го очакваше болезненият образ на обичната му Кати-Бри и Дризт До’Урден.