Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 19
Саможертва

Тибълдорф Пуент стоеше в края на тесния коридор и се оглеждаше на всички страни. Надарен с инфрачервено зрение, той долавяше и най-малката разлика в топлината, излъчвана от предметите в просторната галерия, и се мъчеше да си създаде колкото се може по-ясна представа за опасния път пред себе си. „Видя“ многобройните сталактити, които висяха от тавана, както и две по-хладни ивици в горната част на стените, вероятно тераски — една право срещу него и друга малко вдясно. Близо до пода зееха няколко черни дупки. Някои от тях (една съвсем близо до левия крак на Пуент, както и две други на отсрещната стена и още една точно под дясната тераска) най-вероятно бяха входове на дълги тунели, останалите трябва да бяха малки странични стаички и тесни ниши.

Присвила уши назад, Гуенивар стоеше до бесовойна и от време на време изръмжаваше едва чуто. Явно бе, че и тя усеща витаещата във въздуха заплаха. Пуент даде знак на пантерата да го последва (изглежда вече нямаше нищо против присъствието на магическото — и доста могъщо — животно) и се върна при спътниците си, за да ги предупреди за галерията.

— Видях поне три или четири изхода — мрачно рече той. — А и доста открито ми се стори.

И той подробно им описа залата, обръщайки специално внимание на многобройните скривалища, които тя предлага.

Бруенор, който явно споделяше опасенията му, кимна и се обърна към Уолфгар и Кати-Бри. Той също усещаше, че враговете им са близо, че са навсякъде и постепенно стесняват обръча около тях. Хвърли поглед назад в опит да намери друг път, който да ги изведе от това място.

— Защо не се възползваме от плановете им и не обърнем изненадата, която са ни подготвили, срещу самите тях? — предложи Кати-Бри, виждайки, че надеждата на Бруенор е напразна — никой от страничните тунели, покрай които бяха минали, не изглеждаше така сякаш води до долните нива или до някой от по-широките тунели, където биха могли да срещнат Дризт.

За миг в тъмните очи на джуджето проблесна войнствен пламък, ала той бързо отстъпи място на притеснение, когато Гуенивар тупна тежко в краката на Кати-Бри.

— Доста дълго остана тук — досети се младата жена. — Много скоро ще трябва да си почине.

Лицата на Уолфгар и двете джуджета красноречиво говореха, че това никак не им се нрави.

— Още една причина да действаме веднага — решително продължи Кати-Бри. — Не се съмнявайте, че Гуен още не е дотам изтощена, че да не може да покаже това-онова на мрачните.

Бруенор се замисли над думите й за миг, после кимна мрачно и потупа митрилната си брадва.

— Май се задава битка — отбеляза той.

Пуент извади манерката си и я подаде на Уолфгар и Кати-Бри:

— Сръбнете си още малко — рече той. — Най-добре действа, когат’ е още прясно в търбуха.

Кати-Бри направи отвратена гримаса, но пое манерката от ръцете му и отпи, после я предаде на варварина, който също си пийна, макар да не можа да скрие погнусата си.

В това време Бруенор и Пуент приклекнаха на пода и се заеха да разучават картата на галерията, която бесовойнът бе начертал набързо. Време за подробни планове нямаше и Бруенор се задоволи просто да отбележи стратегически важните точки в залата и да определи кой къде ще се бие, в зависимост от специфичните си умения. Разбира се, не можеше да даде указания на Гуенивар (не че тя имаше нужда от тях), а пък да включва Пуент в обсъждането на тактиката си бе напълно безсмислено — бездруго беше напълно сигурен, че недисциплинираният бесовойн ще се хвърли в битката, следвайки собствените си дивашки правила. Кати-Бри и Уолфгар също се досещаха как ще се държи Пуент в предстоящия бой, но това не ги разтревожи особено — кой знае, може би малко хаос срещу опитните и добре организирани противници, каквито бяха елфите на мрака, нямаше да им дойде толкова зле.

Оставиха факлата да свети, дори запалиха още една и предпазливо поеха напред.

Щом пламъците докоснаха крайчеца на мрака, царящ в галерията, една черна сянка се отдели от близката стена и се хвърли към неосветената част на помещението. Без да губи и миг, Гуенивар се стрелна надясно, после свърна наляво към средата на залата и отново се хвърли надясно.

От тъмата пред тях долетя изщракване на арбалети, последвано от шумно звънтене, когато отровните стрели започнаха да се удрят в камъните, винаги на една стъпка зад бягащата пантера.

Гуенивар сви за пореден път, подскочи във въздуха и като се обърна на една страна, направи няколко крачки по стената, преди отново да се върне на пода. Целта й високата тераска в дясната част на галерията — вече бе съвсем близо и тя се насочи право към нея, впускайки се в последен, дързък бяг.

Когато достигна основата й, тя дори не се забави, сякаш се канеше да се блъсне в стената, само напрегна железните си мускули и отскочи право нагоре, изминавайки около десет метра по напълно отвесната повърхност.

Тримата елфи, които стояха върху тясната тераска, онемяха от смайване. Двама от тях изпратиха няколко стрели срещу страховитото животно и побързаха да се скрият в тунела, който започваше зад тях. Другарят им обаче имаше нещастието да се намира точно на пътя на връхлитащата пантера и успя само да вдигне безпомощно ръце преди тристакилограмовата котка да се стовари отгоре му.

В залата се появиха запалени факли и осветиха бойното поле. Бруенор Бойният чук влетя в галерията, плътно следван от Уолфгар и Пуент. Кати-Бри предпочете да остане незабелязана колкото се може по-дълго и като се долепи до стената, тихичко се промъкна след тях, стиснала здраво магическия си лък.

Тетивите на елфическите арбалети отново звъннаха и изпратиха рояк стрели срещу тримата бойци. Уолфгар усети как отровата се разлива по крака му, ала в този миг силната отвара на Пуент си каза думата и като разжари кръвта във вените му, притъпи сънотворния ефект. Една от факлите бе обгърната от облак магически мрак и угасна, ала варваринът, който очакваше нещо подобно, веднага запали нова и я хвърли далеч встрани.

Пуент забеляза един елф в някакъв тунел вляво от себе си и, както можеше да се очаква, се хвърли натам, с гръмовен рев на уста.

Бруенор и Уолфгар позабавиха крачка, ала продължиха право напред, към широките тунели в другия край на стаята. Внезапно варваринът зърна върху тераската да проблясват елфически очи. С името на Темпос на уста, той вдигна бойния си чук и го запрати натам. Щитозъб се стовари върху ръба на каменната издатина и натроши яката скала. Един от мрачните успя да отскочи към здравия й край, но другият полетя надолу, като едва в последния миг успя да се улови за някакъв стърчащ камък, а на крака му зейна грозна рана.

Уолфгар дори не си даде труда да го довърши. В бедрото му се заби поредната отровна стреличка и той се втурна надясно към входа на един коридор, край който се бяха спотаили двамина елфи.

Изгарящ от нетърпение да се впусне в бой, Бруенор се накани да стори същото, ала преди да бе направил и две крачки, видя как от тунела насреща му изскача осмокрако чудовище, следвано от още черни силуети.

С възторжен вик на уста, безстрашното джудже бързо смени посоката и се хвърли с главата напред към тези нови врагове — сега, когато битката най-сетне бе започнала, нищо, дори и най-голямото числено превъзходство, не можеше да го уплаши.

* * *

Кати-Бри трябваше да напрегне волята си до краен предел, за да не опъне тетивата на Таулмарил още с влизането си в галерията. Не беше в подходяща позиция, за да обстрелва елфите, срещу които се бе втурнал Пуент, нито пък тези върху тераската, където се бе изкачила Гуенивар, а не мислеше, че си заслужава да хаби стрелите си за ранения войник, който висеше безпомощно от другата, вече полуразрушена тераса… поне засега. Бруенор й беше казал да използва добре първия си изстрел, единствения, който щеше да получи, преди присъствието й да бъде открито.

Тръпнеща от желание за битка, младата жена видя как Уолфгар и Бруенор се разделят и точно там съзря своя шанс. Приклекнал зад голям, висок около метър и половина камък, до отсрещната стена се бе притаил мрачен елф със зареден арбалет в ръка. Войникът се показа иззад прикритието и опъна тетивата на оръжието си, ала бързо отскочи назад, когато край лицето му профуча сребропера стрела и проби черна дупка в стената зад гърба му.

Миг по-късно тетивата на Таулмарил звънна повторно. Елфът вече не се виждаше, скрит зад яката скала, ала Кати-Бри знаеше, че и тя няма да го спаси.

Сребърната стрела се удари в камъка на около метър и половина от земята и от мястото, където тя се съединяваше със стената. Скалата се разцепи с шумен пукот, който бързо бе заглушен от предсмъртния стон на улучения право в челото елф.

* * *

Поваленият върху тераската елф отчаяно махаше с ръце и крака, вдигнал малък щит над главата си. Единствено заради здравата ризница, която донякъде го предпазваше от острите нокти на Гуенивар, раните му, макар и сериозни, все още не бяха смъртоносни.

Успя да извади камата си със свободната си ръка и я заби в крака на пантерата, ала сравнено с грамадния звяр, оръжието изглеждаше смешно, а драскотината, която остави след себе си, само още повече раздразни животното. Ръката, с която държеше малкия си щит, отхвръкна назад със страшна сила и когато ужасеният войник се опита да прикрие главата си с нея, установи, че тя вече не му се подчинява. Панически закри лице с другата си ръка, ала и сам разбираше колко жалка защита е това срещу зейналата паст на огромната пантера.

Ноктите на Гуенивар се впиха в кожата над челото, там, където започваше косата му. Елфът отново замахна с камата си, молейки се ударът му да е точен.

Ноктите на пантерата смъкнаха кожата от лицето му.

Откъм тунела в стената зад тераската се разнесе изщракване на заредени арбалети. Раздразнена, ала не и сериозно ранена, Гуенивар вдигна глава от жертвата си и се хвърли натам.

Двамата войници, спотаени в коридора, призоваха няколко кълба магически мрак и се втурнаха да бягат.

Ако бяха погледнали назад, щяха да видят, че спокойно могат да се върнат обратно в галерията — никой вече не ги преследваше. Раните от камата на елфа и стрелите на другарите му, скверната вцепеняваща отрова, която пълзеше във вените й, както и дългите часове, прекарани в Материалната равнина, бяха изпили и последните сили на вярната пантера. Не искаше да си тръгва, единственото й желание бе да остане тук и да се бие, да продължи да търси господаря си.

Ала магията на ониксовата статуетка вече бе отслабнала твърде много. Гуенивар успя да направи само няколко крачки в мрачния тунел, преди мускулестото й, черно тяло да започне да избледнява и най-сетне да се извие в тънка струйка сив дим. Порталът към Звездната равнина се отвори и я повика.

* * *

Поредната стрела се заби в тялото му, тъкмо когато излизаше от галерията, ала лекото ужилване успя единствено да извика още по-широка усмивка върху разкривеното от ярост лице на най-необуздания бесовойн. На пътя му се изпречи облак магически мрак, ала джуджето само изрева и продължи устремния си бяг. Усмивката не изчезна от лицето му, дори когато то с всички сили се блъсна в яката каменна стена на криволичещия коридор, който започваше от другата страна.

Слисаният елф, който наблюдаваше приближаването на свирепото джудже, се обърна и побягна навътре в тунела, после рязко сви зад първия ъгъл. Пуент го следваше плътно по петите, съпровождан както винаги от страховито дрънчене и скърцане, а по гъстата му, черна брада се стичаха жадни слюнки, сякаш вече предвкусваше сладостта на битката.

— Жалък глупак! — изкрещя той и се втурна зад ъгъла със сведена глава.

Напълно подготвен за засадата на бягащия елф, той отби меча му с островърхия си шлем и прободе рамото му. Без да забавя крачка, бесовойнът подскочи високо и с всичка сила блъсна злощастния елф в гърдите, събаряйки го на земята под себе си.

Шиповете, стърчащи от ръкавиците на Пуент, се впиха в слабините и лицето на поваления войник, а тънката елфическа ризница се напука под натиска на острите доспехи, когато тялото на джуджето се разтресе от яростни конвулсии. Пронизаната ръка на елфа пламна от изгаряща болка.

* * *

Близо до входа на един от тунелите, Бруенор забеляза увенчания с причудлива широкопола шапка силует на елфически войн. Миг по-късно нещо проблесна на мъждукащата светлинка, хвърляна от факлата, и Бруенор светкавично вдигна златния си щит. Първата кама се удари в метала и отхвръкна встрани, втората и третата — също. Четвъртата дойде по-ниско и го убоде по крака, петата прелетя над щита, който той инстинктивно сведе надолу, и изрисува кървава резка на челото му.

Ала такива дребни драскотини не можеха да уплашат Бруенор, както не можеше да го стори и гледката на гнусния драйдер, който размахваше двете си брадви досами него, а осемте му крака дращеха по каменния под с отвратителен, стържещ звук. Джуджето се хвърли в атака, отби едната секира, после отклони и другата. Много по-дребно от противника си, то нанасяше ниски удари, сечейки безмилостно твърдите крака, като нито за миг не заставаше на едно място, а щитът му — майсторско произведение на изкусни джуджешки ръце — безпогрешно препречваше пътя на острите, надарени с елфическа магия брадви.

Секирата на Бруенор се стрелна в пролуката между два от краката и потъна в меката паешка плът. Доволната усмивка на джуджето обаче бързо се стопи, когато върху щита му се посипа дъжд от удари. Ръката му отскочи назад и драйдерът с всички сили го изрита в корема, принуждавайки го да отстъпи, преди митрилната брадва да му нанесе особени поражения.

Задъхан и с изтръпнала от болка ръка, Бруенор зае отбранителна позиция. Петте магически ками отново изсвистяха във въздуха и той едва успя да вдигне златния си щит навреме, за да отклони последните четири. Сведе поглед надолу и видя как по доспехите му се стича струйка кръв — първата кама беше намерила миниатюрна пролука в ризницата и връхчето й се бе забило в тялото му. Беше се разминал на косъм със смъртта.

Знаеше също така, че това забавяне ще му струва скъпо — макар да бе изоставил защитата си само за няколко мига, драйдерът вече се бе хвърлил в атака.

* * *

Могъщият боен чук полетя към входа на тунела — един негов удар беше хиляди пъти по-опасен от ужилванията на отровните стрелички, които се сипеха върху тялото на свирепия варварин. Уолфгар се прицели нависоко, в сталактитите, които висяха над входа и Щитозъб свърши работата си безпогрешно, раздробявайки голяма част от тях на парчета.

Един от мрачните елфи политна назад (Уолфгар не беше сигурен дали рухналите камъни са го премазали или не), ала другарят му не се уплаши и се нахвърли върху невъоръжения варварин с меч и кама в ръце.

Уолфгар се закова на място, на сантиметри от проблясващите остриета и рязко отскочи встрани. После размаха юмруци и започна да раздава ритници във всички посоки, опитвайки се да задържи противника си далеч от себе си за няколкото секунди, от които се нуждаеше.

Елфът не знаеше нищо за магията, с която бе надарен бойният чук, и затова не виждаше никаква причина да бърза — никак не му се щеше да рискува излишно и да попадне в ръцете на могъщия исполин. Няколко умели удара и камата му се заби в бедрото на варварина.

По устните на елфа плъзна зла усмивка.

В този миг Щитозъб се завърна в десницата на Уолфгар.

Стиснал здраво дръжката му, младежът размаха вярното си оръжие. Опитният елф внимателно прецени скоростта, с която се движеше тежкият чук… което не по-малко умелият варварин не пропусна да забележи.

Камата се стрелна зад Щитозъб, ала Уолфгар вече я очакваше и като стисна дръжката й, отметна ръката, която я държеше настрани.

Бърз като мълния, елфът посегна към рамото на противника си с меча, който държеше в свободната си ръка. Железните мускули на Уолфгар се издуха от напрежение, когато спря бавния ход на магическия чук и рязко го върна обратно пред себе си. Обви пръсти около основата на дръжката му и като замахна по диагонал, пресрещна връхлитащия меч и спря устрема му.

В края на тази размяна на удари и двете ръце на елфа се оказаха далеч от тялото му (едната — вдигната високо над главата му, другата — сведена ниско долу), докато варваринът стоеше пред него готов за бой, здраво стиснал митрилната дръжка на Щитозъб. Преди мрачният войн да успее да си възвърне равновесието или да отскочи назад, тежкият боен чук раздроби рамото му и продължи надолу към крака му. Елфът се олюля, после, сякаш в първия момент тялото му не бе успяло да реагира на страховития удар, политна назад и се блъсна в каменната стена.

Със странно извит крак и бял дроб, който отказваше да му служи, падналият елф вдигна меча пред лицето си в жалък опит да се защити. Уолфгар замахна за последен гибелен удар и, тласкан от исполинската му сила, Щитозъб се спусна надолу, изби оръжието от ръката на елфа и се стовари върху лицето му. Разнесе се ужасяващо пращене и черепът му се строши, притиснат в смъртоносното менгеме на коравата каменна стена и яката митрилна глава на Щитозъб.

* * *

Ослепително сребърно сияние спря нападението на драйдера и спаси живота на Бруенор. Стрелата обаче не бе насочена срещу чудовището. Тя прелетя над него и прикова ранения елф (който тъкмо бе успял да се изкатери обратно върху полуразрушената тераска) към каменната стена.

Ала това моментно забавяне бе всичко, от което Бруенор се нуждаеше, за да се съвземе и той отново се хвърли в атака, размахал изпъстрената си с безброй резки брадва и вдигнал златния щит над главата си. Опитното джудже ту се приближаваше плътно до драйдера, използвайки гнусното туловище като прикритие от стрелите на войниците, които се спотайваха в коридора, ту отново отскачаше назад, преди някой от осемте крака да успее да го нарани.

Още една от стрелите на Кати-Бри профуча край ухото му и рикошира в стената на тунела, разпръсквайки сноп сребърни искри.

Насред ожесточената битка Бруенор се усмихна широко, благодарен на божествата, че им бяха дали такъв ценен приятел и съюзник като Кати-Бри.

* * *

Първите две стрели разяриха Виерна, третата насмалко не я обезглави. Джарлаксъл напусна мястото си близо до входа на коридора и изтича при нея.

— Невероятно! — трябваше да признае той. — Вече успяха да убият неколцина от войниците ми.

Виерна се втурна напред, без да откъсва поглед от джуджето, което се биеше с превърнатия й в чудовище брат.

— Къде е Дризт До’Урден? — заповеднически попита тя, използвайки магия, за да може гласът й да надвика шума на битката и да стигне до ушите на Бруенор.

— Нападате ни, пък сега искате да си говорим! — възкликна джуджето и вместо удивителна, завърши изречението със страховит удар на брадвата си.

Един от паешките крака тупна отсечен на земята и Бруенор успя да изтласка зашеметения Дайнин назад.

Виерна едва бе изрекла първите думи на заклинанието си, когато Джарлаксъл я сграбчи и я дръпна на пода. Гневът, който започна да се надига в гърдите на избухливата жрица, бързо угасна, когато поредната сребропера стрела изсвистя във въздуха и проби стената там, където допреди малко се намираше главата й.

В ушите й зазвънтяха предупредителните думи, които Ентрери бе изрекъл за приятелите на Дризт — като гледаше как се развива битката, палачът май щеше да се окаже напълно прав. Трепереща от ярост, тя заръмжа нечленоразделно, осъзнала внезапно колко скъпо ще им струва една загуба точно сега. Мислите й полетяха към Лолт и устните й зашепнаха безмълвна молитва към черната богиня, отчаян вопъл за помощ в този тежък час.

— Виерна! — долетя гласът на Джарлаксъл отдалече.

Лолт не можеше да допусне това да се случи, трябваше — на всяка цена трябваше! — да й даде сили да преодолее неочакваното препятствие, за да може да й поднесе жертвата, която богинята така силно жадуваше.

— Виерна! — разнесе се гласът на Джарлаксъл много по-наблизо и жрицата усети как наемникът и още един от войниците му се опитват да я изправят на крака.

— Уишя! — заклинанието се откъсна от устните й, без да го е искала, сякаш нечия чужда воля я бе накарала да го изрече, после я обзе покой — Лолт беше чула молитвите й.

Запратени назад от могъществото на магическия изблик, Джарлаксъл и другият елф се блъснаха в каменната стена и се спогледаха разтреперани.

Притеснените бръчки по лицето на наемника се изгладиха миг по-късно, когато Виерна им даде знак да ги последват по коридора, далеч от надвисналата в галерията заплаха.

— Лолт ще ни помогне да довършим онова, което започнахме тук! — обясни жрицата.

* * *

Кати-Бри изпрати още една стрела след отдалечаващите се силуети, просто за всеки случай, после се огледа наоколо, търсейки нова мишена. За миг очите й се спряха върху Бруенор и драйдера, ала младата жена бе достатъчно опитна, за да отхвърли тази мисъл веднага — двамата така се бяха вкопчили един в друг, че всеки изстрел срещу гнусното чудовище можеше да бъде фатален за джуджето.

При Уолфгар явно всичко беше наред. В краката му лежеше мъртъв елф, а той самият тъкмо надничаше зад купчината скални отломъци, които запречваха входа на тунела, опитвайки се да открие другия войник. Пуент не се виждаше никъде.

Кати-Бри вдигна поглед към разбитата тераска над главата на Бруенор, после се обърна към издатината, където бе изчезнала пантерата. Внезапно вниманието й бе привлечено от нещо твърде необичайно. В една малка ниша в другия край на стаята се кълбяха перести валма, доста подобни на мъглата, която предизвестяваше идването на Гуенивар в Материалната равнина. Малкото облаче бързо менеше цвета си, докато накрая засия с яркооранжева светлина и заприлича на късче разжарен огън.

Кати-Бри почувства злото, което се събираше там, почти осезаемо усети как скверното му присъствие плъзва из галерията като лепкава миазма. Вдигна Таулмарил, готова да изпрати дъжд от стрели срещу неизвестното чудовище и замалко не извика, когато косъмчетата на тила й настръхнаха, а по гърба й пробягаха ледени тръпки — някой я наблюдаваше.

Изпитващият сърцата издрънча на пода, а младата жена рязко се обърна, изваждайки късия си меч тъкмо навреме, за да отбие връхлитащото елфическо острие — безшумен като смъртта, един от мрачните войни току-що се бе спуснал с левитация от тавана.

Уолфгар също забеляза странната мъгла и веднага разбра, че трябва да насочи цялото си внимание към нея, за да нападне, веднага щом разбере какъв демон се крие там. Ала в този миг до ушите му достигна вик и когато се обърна, видя Кати-Бри отчаяно да отбива ударите на един елфически боец.

Уолфгар не пропусна да забележи, че в сенките, спотаени зад младата жена и нападателя й, се спуска още един черен силует.

* * *

Горещата кръв на разкъсания враг се смеси със слюнките по черната му брада. Елфът отдавна не помръдваше, ала Тибълдорф Пуент, наслаждавайки се на победата си, продължаваше да се тресе конвулсивно.

От мрака долетя малка стреличка и прониза връхчето на ухото му. С бесен рев на уста, той рязко вдигна глава, при което ръката на мъртвия елф, все още закачена за острия му шлем, подскочи във въздуха.

Бавно и много предпазливо, към него се приближаваше още един от мрачните.

Бесовойнът скочи на крака и яростно размаха глава наляво-надясно, докато тялото на мъртвия елф не стана на парчета и не освободи шипа, стърчащ от върха на шлема му.

Войнът на мрака поспря за миг, опитвайки се да превъзмогне отвращението си. Миг по-късно пое обратно назад, ала вече бе твърде късно — с вик, който проехтя из целия тунел, неукротимият Пуент се хвърли в атака.

Елфът не можа да потисне изумлението си, когато видя колко бързо може да тича ниското, тантуресто джудже… всъщност толкова бързо, че и той самият едва успяваше да му се измъкне. Не че имаше намерение да бяга още дълго — целта му бе да подмами опасния бесовойн по-надалеч от основната битка.

Прекосиха няколко криволичещи коридора, като през цялото време Пуент изоставаше само на десетина метра. Един-единствен изящен скок и елфът се закова на място, после се обърна към бесовойна с широка усмивка на лице и извади меча си.

Без дори да забави крачка, Пуент сведе глава и се хвърли напред, готов да го прониже с островърхия си шлем. С очи приковани в пода, той най-сетне видя капана, ала не преди да бе станало твърде късно — вече беше прекрачил ръба на ямата, която елфът така умело бе прескочил.

Страховит трясък огласи коридора, когато бесовойнът се затъркаля надолу, обгърнат от цял рояк искри, които доспехите му хвърляха всеки път, щом някой от многобройните шипове се удареше в каменните стени. Най-сетне, след като се блъсна в една сталагмитена могила и си пукна едно ребро, Пуент се преметна през глава и се приземи по гръб в някаква стая, разположена доста по-ниско от галерията, където кипеше битката.

Остана да лежи така още дълго, изпълнен с възхищение от хитростта на противника си и от причудливия начин, по който таванът — стотици тонове яка скала — продължаваше да танцува над главата му.

* * *

Не по-малко умела с меча, отколкото с лъка, Кати-Бри използваше всички тънкости, на които Дризт До’Урден я бе научил, за да държи елфа по-надалеч от себе си. Знаеше, че преимуществото, което изненадата бе дала на противника й, започва да се топи и бе сигурна, че много скоро ще успее да стъпи на краката си и да се изправи срещу него като равна.

Ала изведнъж вече нямаше с кого да се бие.

Разрошвайки гъстата й коса, Щитозъб профуча покрай нея и с такава сила удари слисания елф, че той политна назад.

Кати-Бри рязко се обърна и първоначалното й одобрение бързо се изпари, когато видя, че Уолфгар отново бе станал жертва на желанието да я защитава на всяка цена. Оранжевата мъгла зад него се сгъстяваше и вече бе започнала да отстъпва място на материалното тяло на пришълец от някоя от долните Равнини, враг много по-страховит от елфа, с когото се биеше тя.

Уолфгар й се бе притекъл на помощ, излагайки себе си на опасност, беше поставил нейната сигурност над своята собствена.

В очите на Кати-Бри, която знаеше, че и сама може да се погрижи, за себе си, постъпката на варварина беше по-скоро глупава, отколкото благородна.

Младата жена протегна ръка към Таулмарил… на всяка цена трябваше да си го вземе.

В този миг йоклолата се материализира напълно в галерията. От безформеното, прилично на буца полуразтопен восък туловище стърчаха осем пипаловидни израстъка, между които зееше огромна паст, пълна с дълги, остри зъби.

Кати-Бри усети заплахата, надвиснала над нея, преди да успее да предупреди варварина. Обърна се рязко, стиснала Таулмарил в ръка, и неволно примигна, когато видя острието на един елфически меч да се спуска към главата й.

Само че Кати-Бри беше по-бърза. Среброперата стрела изхвърли нападателя й на половин метър от пода, мина през тялото му сякаш беше безплътно и посипа рояк пъстроцветни искри, когато се удари в тавана. Войникът се приземи на крака, без дори да изпусне меча си, а изражението на лицето му красноречиво говореше, че така и не бе разбрал, какво се беше случило току-що.

Кати-Бри сграбчи лъка си като тояга и се хвърли напред… дори на нея й трябваха няколко мига, преди да разбере, че елфът е мъртъв.

Потърси с поглед Уолфгар и с ужас видя как пипалата на йоклолата се увиват едно по едно около тялото му. Дори исполинската сила на варварина не можеше да го опази от зейналата паст на чудовището.

* * *

Бруенор не виждаше нищо, освен черното туловище на драйдера, докато упорито продължаваше да го изтласква все по-назад. Не чуваше нищо, освен свистене на брадви, звън на метал и отвратителния пращящ звук, който се разнасяше всеки път, щом секирата му срещнеше плътта на скверното създание.

Ала там, където сетивата бяха безсилни, се намесваше бащинският инстинкт и упорито му нашепваше, че Кати-Бри и Уолфгар, двете му деца, са в беда.

Митрилната брадва най-сетне успя да намери пролука в защитата на чудовищния паяк и от страховития удар още един от краката на гнусното същество се търкулна на пода, а самото то се блъсна в каменната стена. Бруенор стъпи здраво на земята и така силно дръпна оръжието, което се бе забило дълбоко в туловището на Дайнин, че когато го измъкна, трябваше да направи няколко крачки назад, за да не падне.

С жестоко изкривено тяло и два отсечени крака, драйдерът не бързаше да се хвърли в атака, благодарен, че може да си почине за миг. Едва бе успял да си поеме дъх, обаче, когато свирепото джудже поднови настъплението си. Златният щит на Бруенор посрещна едната елфическа брадва, а еднорогият му шлем спря другата, макар ударът да бе толкова силен, че можеше да повали и човек.

Митрилната брадва изсвистя във въздуха и върху търбуха на чудовището зейна грозна рана. От разпорения корем рукна гореща, лепкава слуз, стече се по краката на Дайнин и оплиска протегнатите ръце на Бруенор.

Обзето от сляпа ярост, джуджето сипеше удар след удар върху гънката между двата предни крака на драйдера. Коравата броня, покрила гнусното туловище като щит, поддаде под напора на митрилната брадва и от меката плът под нея шурна нова струя слуз.

Внезапно една от секирите на паяка се стовари върху десницата на Бруенор. Чудовището бе притиснато в твърде неудобно положение и ударът му не успя да пробие здравата митрилна ризница, ала въпреки това ръката на джуджето сякаш пламна.

В ума на Бруенор туптеше една-единствена мисъл — Кати-Бри и Уолфгар имаха нужда от него!

Стискайки зъби, за да превъзмогне лютата болка, той замахна и с всички сили стовари оръжието си върху лакътя на Дайнин. Разнесе се шумен пукот и чудовището нададе отвратителен писък. Следващият удар на митралната брадва уцели рамото на драйдера и откъсна ръката му.

Кати-Бри и Уолфгар имаха нужда от него!

Втората секира на Дайнин успя да се промуши зад златния щит и от ръката на Бруенор рукна кръв. Без да обръща внимание на болката, джуджето прибра щита по-близо до тялото си и го притисна до стената, после отскочи назад, заби брадвата си в туловището му и отново го натисна с рамо.

И пак се отдръпна, само за да се върне отново, размахал бясно митрилната брадва. Този път ударът му бе толкова силен, че успя да избие оръжието от ръката на чудовището и когато за трети път отскочи назад, не побърза да се доближи до противника си твърде много. Вместо това, започна да го притиска все по-плътно до стената с далечни удари, които раздираха плътта на паяка и трошаха ребрата му.

Погледът му светкавично обходи залата — при Кати-Бри явно всичко беше наред и той направи крачка към Уолфгар.

— Уишя!

Мощната вълна го удари в гърдите, повдигна го на около три-четири метра от земята и го запрати към каменната стена.

Щом отново стъпи на земята, джуджето смени посоката и с яростен вик се втурна към входа на един от тунелите, където проблясваха няколко чифта елфически очи.

— Уишя! — Могъществото, заключено в кратката думичка, бе по-голямо и от първия път и Бруенор отново се блъсна в стената.

— Колко още сте ми приготвили! — изрева той и тръсна глава, за да прогони болката и вцепенението.

Внезапно очите на онези, които го следяха от мрака на тунела, се насочиха другаде.

Обви го облак магическа тъмнина и той приветства прикритието, което тя му даваше — последният удар май го бе наранил по-лошо, отколкото му се щеше да си признае.

Още един войник се присъедини към Виерна, Джарлаксъл и единствения им оцелял страж, докато тримата навлизаха навътре в тунела.

— Там има още едно джудже — обясни новодошлият. — Безумно и обзето от дивашка ярост. Успях да го подмамя в капан и сега лежи далеч под нас, ала се съмнявам, че това ще го спре.

Виерна се накани да отвърне нещо, ала Джарлаксъл я прекъсна и й посочи близкия страничен коридор, в дъното, на който стоеше още един от другарите им и се опитваше да им каже нещо на тайния безмълвен език, разпространен в Мензоберанзан.

Котка — демон — „изрекоха“ ръцете на елфа.

От мрака изскочи втори черен силует, последван миг по-късно от още един.

Джарлаксъл веднага се досети, че това бяха оцелелите от две различни битки — нямаше съмнение, че са загубили и тераската, и тунела под нея.

— Да се махаме от тук — обърна се той към Виерна, използвайки езика на знаците. — Трябва ни друго място, където да продължим тази битка. Място, където ще имаме преимущество.

— Лолт чу молитвата ми! — изръмжа Виерна. — Една от прислужниците й е тук!

— Още по-убедителна причина да си тръгнем — също на глас отвърна Джарлаксъл. — Покажи, че наистина имаш вяра в Кралицата на Паяците — остави слугата й да довърши започнатото от нас, докато ние поемем по следите на брат ти.

За миг Виерна се замисли над думите му, после (за негово огромно облекчение) кимна в знак на съгласие. Наемникът я поведе напред с бърза крачка, чудейки се дали наистина бе възможно от опитните му войни да са оцелели едва седмина (в това число самият той и Виерна).

* * *

Ръцете на Уолфгар с всички сили налагаха гънещите се израстъци; пръстите му се бяха вкопчили в двете гнусни пипала, обвити около тялото му, и отчаяно се мъчеха да разкъсат желязната им хватка. Останалите пипала също започнаха да го удрят, отвличайки вниманието му от истинската опасност.

Усети как двата лепкави израстъка изпъват тялото му и го примъкват до зейналата паст, докато останалите продължават да се впиват като камшици в кожата му, пречейки му да се освободи. Острите като бръснач зъби, които стърчаха от безформената уста, се впиха в гърба и ребрата му, раздраха плътта и стигнаха до костите му.

Пренебрегвайки болката, Уолфгар протегна ръка и успя да отскубне голямо парче от лигавата, слузеста кожа на йоклолата. Без дори да трепне, чудовището продължи да забива зъбите си в беззащитното тяло на своята жертва.

Щитозъб се завърна в ръката на господаря си, само че варваринът бе притиснат в прекалено неудобно положение, за да може да нанесе сериозен удар. Въпреки това замахна и като че ли успя — могъщият чук се стовари върху чудовището с немалка сила. Ала дебелата, подобна на гума, кожа на скверното същество, сякаш пое удара и хлътна дълбоко под тежестта му.

Уолфгар замахна отново, без да спира да се извива, в отчаян опит да се откопчи от хватката. Недалеч от себе си видя Кати-Бри — свободна и невредима, току-що повалила в краката си втория елф, тя се взираше с неописуем ужас в оголените му ребра.

Гледката на жената, която обичаше повече от самия себе си, жива и в безопасност, извика щастлива усмивка на устните му.

Внезапно във въздуха проблесна ярка сребърна светлина и тялото на йоклолата потръпна, ударено от магическата стрела на Таулмарил. В гърдите на варварина затрептя надежда — може би все пак имаше спасение, може би Кати-Бри, жената, която се бе осмелил да подцени, щеше да победи гнусното създание и да го освободи!

Едно от лепкавите пипала се обви около глезена на Кати-Бри и я събори на земята. Главата й се удари лошо в твърдия под, безценният Таулмарил се изплъзна от ръцете й и когато чудовището започна да я притегля към себе си, младата жена почти не се съпротивляваше.

— Не-е-е! — изрева Уолфгар и посипа дъжд от безполезни удари върху гумената кожа на звяра.

Извика името на Бруенор и с крайчеца на окото си видя как джуджето с препъване излиза от един облак магически мрак в другия край на стаята.

Челюстите на йоклолата тракаха безжалостно и се впиваха в тялото му със сила, която би прекършила всеки по-слаб от него.

Ала Уолфгар не можеше да умре сега, не и когато Кати-Бри и Бруенор бяха в опасност.

Несломимият варварин запя песен в прослава на Темпос, своя бог на битките. Пееше с пълни гърди, макар дробовете му да плуваха в кръв, пееше, а гласът идваше от самото му сърце, което вече повече от двадесет години биеше безстрашно и благородно.

Пееше и разкъсващата болка сякаш избледняваше; пееше и музиката ехтеше в ушите му, а стените я отразяваха и тя огласяше цялата галерия, като да бе песента на доблестна армия, поела на бой с благословията на своя бог.

Пееше и все по-здраво стискаше Щитозъб.

Ръката му се издигна във въздуха, ала могъщият боен чук се стовари не върху чудовището, а върху ниския таван на нишата. Наслоената по камъните мръсотия започна да се рони, митрилното оръжие удари коравата скала.

Йоклолата не бе глупава и щом разбра какво е намислил Уолфгар, впи зъби още по-надълбоко и яростно разтърси тялото му. Само че варваринът вече не усещаше болка. Щитозъб отново се издигна нагоре и от тавана се откъсна голямо парче камък.

Веднага щом се посъвзе от нападението на чудовището, Кати-Бри се досети какво се опитва да направи Уолфгар. Йоклолата вече не се интересуваше от нея, не се опитваше да я придърпа до устата си и тя успя да допълзи до лъка си.

— Не! — долетя отчаяният вопъл на Бруенор от другия край на стаята. — Момчето ми, не!

Кати-Бри сложи стрела в тетивата и се обърна към нишата.

Щитозъб полетя нагоре.

Среброперата стрела се заби в скверното туловище на йоклолата миг преди таванът да рухне. Огромни скални блокове се сгромолясаха на пода с ужасяващ грохот, задушаващ дъжд от камък и пръст изпълни въздуха с пелена от прах и забарабани по купчините скални късове. Мощни трусове разлюляха галерията, тътенът от срутването отекна из всички тунели.

Нито Кати-Бри, нито Бруенор видяха всичко това. Покрили глава с ръце, двамата се бяха свили на кълбо, а около тях екотът бавно стихваше. Мракът и прахта забулваха всичко с непрогледен покров и никой не видя как Уолфгар и йоклолата изчезнаха под тонове скала и пръст.