Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 12
В интерес на истината

— Кръв! — мрачно промърмори Кати-Бри и се приведе над петната, които тъмнееха близо до входа на малката стаичка.

— Може да е от битката с гоблините — с надежда рече Бруенор, ала дъщеря му поклати глава.

— Все още е топла — отвърна тя. — Отдавна щеше да е изсъхнала, ако беше останала оттогава.

— Тогаз сигурно е от онез’ мършолази, дето ги видяхме да разкъсват телата на гоблините — предположи Бруенор.

Само че Кати-Бри не мислеше така. Стиснала факла в ръка, тя се приведе още по-ниско и прекрачи прага на малката стаичка. Уолфгар я последва и веднага щом помещението се разшири достатъчно, побърза да застане пред нея.

Това никак не се понрави на младата жена. Навярно Уолфгар смяташе, че постъпва разумно, като я прикрива — той беше готов за бой, докато тя държеше факла, а очите й бяха приковани в пода. Възможно, ала малко вероятно, помисли си Кати-Бри, убедена, че Уолфгар се бе втурнал напред заради нуждата, която изпитваше да я защитава, да застава между нея и всички опасности и да я предпазва със собственото си тяло. Горда и напълно способна да се грижи сама за себе си, Кати-Бри се почувства повече обидена, отколкото поласкана.

И разтревожена — разтревожена да не би страхът на Уолфгар за нейната безопасност да го накара да допусне грешка. Досега приятелите бяха оцелявали, именно защото всеки бе успял да намери своето място в малката им групичка, допълвайки останалите със собствените си специфични умения. Всяка промяна можеше да има фатални последици.

С тези мисли в главата, тя бутна ръката на Уолфгар встрани и отново мина пред него. В очите на варварина припламна гняв, ала Кати-Бри издържа погледа му, без да трепне.

— Какво има там вътре? — викът на Бруенор разпръсна струпаните облаци.

Кати-Бри се обърна и видя приведената фигура на баща си да се тъмнее на входа, а зад него надничаха Кобъл и Пуент с втората факла в ръка.

— Празно е — отвърна Уолфгар и тръгна към вратата.

Кати-Бри продължи да оглежда пода, не защото наистина очакваше да намери нещо, а защото страшно й се щеше да опровергае Уолфгар.

— Не съвсем! — поправи го тя миг по-късно и се приведе още по-ниско.

Когато Уолфгар и Бруенор се приближиха, я завариха да се взира в някакъв дребен предмет — стрела за арбалет, ала толкова малка, че със сигурност не бе от тетивата на джуджешки лък, нито от оръжието на което и да било същество, което тримата приятели бяха срещали досега. Бруенор поднесе миниатюрната стреличка към очите си и внимателно се вгледа в нея.

— Да не би в тез’ тунели да се навъртат таласъмчета? — попита той, имайки предвид малките зли духчета, които обикновено се срещаха из горите.

— Може би някакъв вид… — започна Уолфгар.

— Мрачен елф — прекъсна го Кати-Бри.

Бруенор и Уолфгар рязко се обърнаха към нея.

Варваринът тъкмо се канеше да каже нещо остро, задето Кати-Бри го бе прекъснала, когато значението на думите й достигна до съзнанието му.

— Че той няма лък с толкоз малки стрели! — сопна се Бруенор.

— Не Дризт — мрачно обясни младата жена. — Друг елф на мрака.

По лицата на Бруенор и Уолфгар се изписа съмнение, ала Кати-Бри бе сигурна в предположението си. Прекрасно помнеше дългите часове, прекарани заедно с Дризт из пустите склонове на Грамадата на Келвин, помнеше и разказите му за неговата родина и за невероятните умения и необикновените изделия, излизащи изпод ръцете на събратята му. Най-предпочитаното оръжие сред мрачните елфи е именно това — миниатюрен арбалет със стрели, напоени с отрова.

Бруенор и Уолфгар се спогледаха, всеки с надеждата, че другият ще измисли нещо, с което да обори твърдението на момичето. Когато това не стана, джуджето сви рамене, прибра стреличката в дрехите си и тръгна към изхода. Уолфгар се накани да го последва, ала вместо това се обърна към Кати-Бри с потъмняло от притеснение лице.

Никой не проговори, ала в този миг думите бяха излишни — и двамата бяха чували не един ужасяващ разказ за безчинстващи елфи на мрака. Нищо добро не ги очакваше, ако предположението на младата жена бе вярно и в Митрил Хол наистина се бяха промъкнали мрачни елфи.

Ала в изражението на Уолфгар имаше и още нещо, някакво собственическо, покровителствено отношение, което силно тревожеше младата жена. Тя се промуши покрай огромния варварин, приведе се и излезе от стаичката, оставяйки Уолфгар сам с обърканите му чувства.

* * *

Групичката напредваше бавно, но сигурно през тунелите, които постепенно започнаха да отстъпват място на естествени, недокоснати от кирка и длето, проходи. Дризт все още носеше доспехите си, ала оръжията му бяха отнети, а ръцете му — стегнати с магия зад гърба.

Начело вървеше Дайнин, а осемте му крака глухо потракваха по каменния под, зад него идваха Виерна и Джарлаксъл. Част от двадесетината елфи, които съставляваха малкия отряд, крачеха в бойна нишка, включително и двамината, които охраняваха Дризт. Не след дълго срещнаха доста по-многобройните войни на дома Баенре, които имаха за задача да охраняват фланговете на основната групичка. Джарлаксъл издаде някаква тиха заповед и бойците на Баенре се отдалечиха и се стопиха в сенките.

Едва тогава Дризт, започна да се досеща какво се крие зад похода към Митрил Хол. По негова преценка в Залите бяха нахлули не по-малко от петдесет елфически войни — наистина внушителен отряд.

И всичко това — заради него!

Ами Ентрери, чудеше се скиталецът. Каква бе ролята на палача във всичко това? Той се спогаждаше с елфите на мрака повече от добре. Така подобен на тях по характер и възгледи, Ентрери се движеше помежду им спокойно, без изобщо да се отличава като чужденец.

Прекалено спокойно, помисли си Дризт.

Известно време Ентрери вървя до Виерна и наемника с гладко обръснатата глава, ала после постепенно започна да изостава, приближавайки се към омразния си враг.

— Добра среща — каза той, когато най-сетне се озова лице в лице с Дризт.

Само едно кимване от негова страна и двамата стражи почтително отстъпиха назад.

Дризт изпитателно се вгледа в лицето му, търсейки нещо, което да му подскаже какво става, после извърна глава.

— Какво има? — настоя Ентрери и го сграбчи за рамото.

Дризт се закова на място и по лицата на всички наоколо (и най-вече на Виерна) пробяга притеснение. Цялото това внимание никак не му се понрави и скиталецът отново тръгна напред, за облекчение на пазачите си.

— Не разбирам — без заобикалки попита Дризт. — Маската бе у теб, Риджис бе твой пленник, знаеше къде да ме откриеш. Защо ти трябваше да се съюзяваш с Виерна и слугите й?

— А защо мислиш, че съм имал възможност да избирам? — отвърна Ентрери. — Не съм търсил сестра ти… тя сама ме откри.

— Тогава не си нищо повече от обикновен пленник — отбеляза елфът.

— Не бих казал — изсмя се палачът. — Първия път се изрази по-правилно — аз съм съюзник.

— Когато става въпрос за моя народ, между двете няма голяма разлика.

Ентрери отново се изсмя — уловката на Дризт бе прекалено очевидна за човек с неговата съобразителност. Елфът потръпна при звука на смеха му, разбрал най-сетне колко здраво са свързани неговите врагове. С мимолетната надежда, че е успял да намери слабо място в плана на неприятелите си, бе свършено.

— Всъщност, аз си имам работа повече с Джарлаксъл, отколкото с избухливата ти сестра — обясни Ентрери. — Джарлаксъл, практичният наемник, който се приспособява към всяка ситуация. Двамата с него доста си приличаме.

— Когато вече не си им нужен… — многозначително започна Дризт, ала Ентрери го прекъсна:

— Но аз съм и ще продължавам да бъда — и добави на висок глас, при което наемникът, който явно добре разбираше Общия език, кимна одобрително: — Джарлаксъл, приспособенецът! Какво ще спечели той, ако ме убие? За него аз съм ценна връзка със света на повърхността. Водач на гилдията на крадците в чуждоземния Калимпорт. През целия си живот съм си имал работа с такива като Джарлаксъл, главатари на гилдии от всички градове по протежение на Саблен бряг.

— Мрачните елфи се славят с това, че твърде често убиват просто така, за удоволствие — Дризт нямаше намерение да се откаже с лека ръка от единствената хлабава брънка, която виждаше в плана на неприятелите си.

— Така е — съгласи се Ентрери. — Ала не го правят, когато могат да спечелят, ако не убият. Практично. Не, обречени Дризт, дори не се надявай да разклатиш този съюз. За твоя беда, той е от полза и за двете страни.

Елфът замълча за миг, опитвайки се да осмисли онова, което Ентрери му бе казал, да открие онази пукнатина, която се появяваше всеки път, когато се съюзяваха подлеци и предатели.

— Не — тихо каза той след малко, при което Ентрери му хвърли любопитен поглед, — ползата не е взаимна.

— Какво имаш предвид? — сопна се палачът.

— Знам защо ме последва чак дотук — отвърна елфът. — Не защото искаш да видиш как срещам смъртта си, а защото искаш ти да си онзи, който ще сложи край на живота ми. Нещо повече, ти жадуваш да ме победиш в честен двубой. Ала тук, в тези тунели и с безжалостната Виерна и отчаяното й желание за жертвоприношение, това започва да изглежда все по-невъзможно.

— Достойно за възхищение — изсмя се Ентрери и превъзходството в гласа му отново угаси мъждукащата надежда на Дризт, — не се предаваш, дори когато всичко е изгубено. Победа в честен двубой. Прав си, това искам и именно това ще получа от тази сделка. В една стая недалеч оттук аз и твоите събратя ще се разделим и всеки ще поеме по своя път, ала не и преди двамата с теб да сме решили спора помежду си.

— Виерна никога няма да ти позволи да ме убиеш!

— Ала ще ми даде възможност да те победя. Тя иска точно това — да те види унизен и пречупен. Когато свърша с теб, с удоволствие ще те отстъпя на Виерна и Лолт.

— Е, хайде, приятелю — засмя се Ентрери, когато Дризт, нещо доста необичайно за него, смръщи лице в сърдита гримаса.

— Не сме приятели! — изръмжа елфът.

— Тогава събратя — подразни го Ентрери.

За негово огромно удоволствие в очите на Дризт припламна яростен огън.

— Никога!

— И двамата сме войни — обясни палачът. — Бием се еднакво добре и макар непосредствените ни цели да са различни, и двамата имаме един и същи стремеж — да победим. И преди съм ти казвал, че не можеш да избягаш от мен, така както не можеш да избягаш от самия себе си.

Дризт нямаше какво да отвърне… не и докато крачеше из тунелите на Подземния мрак, пленен от своите жестоки събратя. Не за първи път чуваше тези думи от устата на палача и вече бе успял да превъзмогне болката, която му причиняваха, приел бе пътя, който сам бе избрал.

И все пак не можеше да не се подразни от очевидното удоволствие, изписано върху лицето на палача. Колкото и безнадеждно да бе положението му, Дризт твърдо реши да не позволи на Ентрери да тържествува над него.

Скоро достигнаха нещо като кръстопът, където се пресичаха множество — коридори и проходи. Ниски и схлупени, досущ като змийски тунели, те криволичеха във всички посоки и се губеха в далечината. Ентрери бе казал, че мястото, където трябва да се разделят, е близо и Дризт знаеше, че времето му изтича.

Той се хвърли на пода, събра стъпала и успя да прокара длани под тях, така че вързаните му ръце да минат пред тялото му. Бърз като светкавица, той се изправи и се обърна назад, където Ентрери, бдителен както винаги, вече стискаше сабята и камата си, готов да го посрещне. Макар да не бе въоръжен, елфът се хвърли срещу него — знаеше, че няма никакъв шанс, ала бе сигурен, че палачът няма да го посече и сам да се лиши от онзи честен двубой, за който така отчаяно копнееше и за който бе положил толкова много усилия.

Както и очакваше, Ентрери се поколеба. За Дризт бе по-лесно от детска игра да преодолее немощната му съпротива и като скочи високо във въздуха, той го запрати на земята с един добре премерен ритник.

Без да губи и секунда, Дризт се затича към най-близкия страничен тунел, пред който имаше само един пазач. С надеждата, че Виерна е заплашила с ужасяващи мъчения всеки, който би се осмелил да посегне на „нейната“ жертва, той се хвърли напред. С крайчеца на окото си видя как сестра му стисва десницата на Джарлаксъл, за да му попречи да хвърли една от магическите си ками и разбра, че предположението му е било правилно.

Пъргав като котка, елфът, който препречваше изхода на тунела, се хвърли срещу Дризт, насочил меча си с дръжката напред. Ала Дризт, по-бърз и от светкавица, рязко вдигна ръце и въжетата, които стягаха китките му, оплетоха десницата на нападателя му и я оттласнаха нагоре. Без да губи и миг, скиталецът се блъсна в противника си и с всичка сила заби коляно в корема му. Когато злият елф се преви на две от болка, Дризт се втурна покрай него и го събори на земята, препречвайки по този начин пътя на Ентрери и останалите.

Сви зад един ъгъл, пробяга няколкото метра, които го деляха от следващия страничен тунел и свърна в него, без да успее да вземе особена преднина пред преследвачите си. Всъщност разстоянието, което го делеше от враговете му, беше толкова малко, че докато свиваше по коридора, чу как една отровна стрела изсвистя и се удари в стената зад гърба му.

Ала това далеч не бе най-лошото. Във всички странични разклонения, край които минаваше, се движеха сиви силуети и макар да бе оставил едва седмина елфа в коридора зад себе си, знаеше, че Виерна бе тръгнала към Митрил Хол с двойно, дори тройно повече войни. Не бе забравил и голямата група бойци, с които се бяха разделили малко по-рано. Всички те бяха наблизо, бродеха из тунелите, разузнаваха, предаваха си безмълвни съобщения и стесняваха обръча около него.

Дризт сви зад поредния ъгъл, после свърна в един тунел, който тръгваше в противоположна посока. Изкатери се по невисоката стена, изпречила се на пътя му… и изруга лошия си късмет, когато коридорът, който започваше от върха й, рязко се спусна надолу и го отведе до предишното ниво.

Зад един ъгъл зърна вълна алена топлина да облива стените — още едно от магическите приспособления на мрачните елфи. За очите на надарените с инфрачервено зрение нагрятият от едната страна метален диск, искреше като огледало, отразило яркото обедно слънце на повърхността. Дризт свърна в изпречилия се на пътя му страничен тунел, макар да знаеше, че мрежата около него се затяга, че отчаяният му опит е обречен на неуспех.

В този миг пред него се изпречи драйдерът.

Отвращението заля Дризт като лепкава вълна и той побърза да отскочи назад, въпреки опасностите, които със сигурност се спотайваха там. Да види брат си в такова състояние! Подпухналото тяло на Дайнин се движеше в абсолютен синхрон с осемте пъплещи крака, някога красивото му лице сега не бе нищо повече от безжизнена маска.

Дризт събра цялото си самообладание, за да потисне задушаващите го чувства, да сподави вика, който напираше в гърлото му, и се опита да открие начин да преодолее и това препятствие. Само че двете брадви в ръцете на Дайнин свистяха заплашително, макар и обърнати с тъпата страна към него, а паешките крака ритаха във всички посоки. Изход като че ли нямаше.

Дризт бързо разбра, че няма да успее да продължи напред и се обърна към коридора, по който бе дошъл… тъкмо, когато Виерна, Джарлаксъл и Ентрери се показаха иззад близкия ъгъл и тръгнаха към него.

Тримата тихичко си говореха на Общия език. Ентрери точно казваше нещо за разчистване на сметките тук и сега, ала после явно промени решението си.

Вместо него, напред пристъпи Виерна, размахала заплашително зловещия си змийски камшик.

— Ще ти върна свободата, ако ме победиш — подразни го тя и хвърли Сиянието в краката му.

Дризт се пресегна към него и бичът на Виерна изплющя. Само че скиталецът я познаваше прекалено добре, за да се остави да го излъжат така лесно и светкавично отдръпна ръката си. А толкова малко не му бе достигнало, за да се добере до оръжието си!

Изведнъж Дризт усети брадвата на елфопаяка да се впива в рамото му и политна към Виерна. Сега вече не му оставаше друго, освен да се хвърли към Сиянието.

Точно преди да сключи пръсти около дръжката на ятагана си, в китката му се впиха остри змийски зъби. Друга от главите го захапа под лакътя, останалите три се стрелнаха към лицето и лявата му ръка, с която бе покрил протегнатата си десница в жалък опит да я предпази от съскащите влечуги. Болката от дълбоките рани бе свирепа, ала онова, което го пречупи, бе отровата, която се разля във вените му. Като че ли най-сетне бе успял да се добере до Сиянието, ала не можеше да бъде сигурен — вцепенените му пръсти вече не чувстваха нищо.

Жестокият камшик изплющя отново, петте змийски глави жадно се впиха в беззащитната плът и по омаломощеното му тяло плъзна вцепеняваща вълна. Безжалостната жрица на също толкова безжалостната богиня сипеше удар след удар върху безпомощния си пленник, изкривила лице в ликуваща гримаса.

Напук на мъчението и непоносимата болка, Дризт успя да запази съзнание. Погледът на лавандуловите му очи, изпълнен с презрение и погнуса, още повече вбеси Виерна и ако Джарлаксъл и най-вече Ентрери не се бяха намесили, за да я успокоят, сигурно щеше да го убие в сляпата си ярост.

За Дризт, раздиран от палеща болка и загубил всякаква надежда за спасение, това бе просто отсрочка, която само удължаваше агонията му.

* * *

— А — а-а-х! — изрева Бруенор. — Моите войни!

Реакцията на Тибълдорф Пуент при вида на седемте посечени джуджета, бе още по-драматична. Бесовойнът със залитане отиде до една от стените на Тунела и с всички сили заудря главата си в твърдия камък. Навярно щеше да продължи да го прави докато не загуби свяст, ако Кобъл тихичко не му бе обърнал внимание, че шумът от блъскането сигурно се чува на цяла миля околовръст.

— Убили са ги чисто и бързо — отбеляза Кати-Бри, опитвайки се да запази самообладание и да си направи някакво заключение от тази нова улика.

— Ентрери! — изръмжа Бруенор.

— Ако предположенията ни са верни и палачът наистина е приел образа на Риджис, това не може да е негово дело — тези джуджета са били мъртви, още преди той да слезе тук. По всичко личи, че Ентрери си е довел помощници — възрази младата жена и пред очите й отново изплува образът на малката стреличка.

Как й се искаше подозренията й да се окажат само една голяма грешка!

— Мъртви помощници ще бъдат, когато се докопам до тях и им извия вратовете! — зарече се Бруенор, ала после гневът му отстъпи място на скръб и той коленичи до мъртвото тяло на едно от джуджетата, негов близък приятел.

Кати-Бри усети, че не може да понесе тази гледка и извърна очи.

Свъсеното изражение, което улови върху лицето на застаналия наблизо Уолфгар, я хвана неподготвена.

Тя продължи да го гледа изпитателно още няколко секунди, ала варваринът не отмести очи от нея.

— Е, казвай да чуем какво има! — рече най-сетне Кати-Бри, когато почувства, че повече не може да издържа.

— Не трябваше да слизаш тук — хладно отвърна младежът.

— Значи Дризт е само ваш приятел, така ли? — попита тя и за пореден път се изуми от едва сдържаната ярост, която напоследък изкривяваше правилните черти на Уолфгар, винаги щом тя споменеше името на елфа.

— О, той е твой приятел — жлъчно отвърна варваринът, — изобщо не се съмнявам в това. Ала много скоро ще станеш моя съпруга. Не бива да си тук, където опасностите дебнат иззад всеки ъгъл.

Очите на Кати-Бри се разшириха от изумление и ярост, а трепкащото пламъче на факлата хвърли безброй отражения в тях — външен израз на изпепеляващия огън, който гореше в дълбините им.

— Не си ти този, който ще решава къде мога и къде не мога да ходя! — сопна се тя на висок глас… толкова висок, че Кобъл и Бруенор се спогледаха притеснено, а кралят се изправи и тръгна към дъщеря си.

— Скоро ще бъдеш моя жена! — напомни й Уолфгар, повишавайки тон.

Кати-Бри не трепна, дори не мигна, а решителният й поглед накара варварина да отстъпи назад. Въпреки гнева си, младата жена не можа да скрие едва забележимата усмивка, която заигра по устните й — Уолфгар май най-сетне започваше да разбира.

— Не бива да си тук! — упорито повтори той, опитвайки се да убеди сам себе си, че е прав.

— Тогава по-добре се върни в Заселническа твърдина още сега — отсече Кати-Бри и заби пръст в гърдите му. — Защото ако наистина мислиш, че не бива да съм тук, когато Дризт има нужда от помощ, значи нямаш право да се наричаш негов приятел!

— О, да! — озъби се варваринът с разкривено от ярост лице и гневен блясък в очите. — Нямам същото право като теб!

— За какво говориш? — недоумяващо попита Кати-Бри, объркана от всичко това, от странните думи на Уолфгар и от променливото му настроение.

Най-сетне Бруенор реши, че е чул достатъчно и като отмести Кати-Бри настрани, застана пред варварина, който му бе станал по-близък от роден син.

— Какво искаш да кажеш, момче? — попита той, опитвайки се да запази спокойствие, макар че в момента най-много от всичко му се искаше да забие юмрук в голямата уста на Уолфгар.

Без да го погледне, грамадният варварин протегна ръка над рамото му и обвинително размаха пръст към Кати-Бри:

— Колко целувки си разменихте с него? — изкрещя той.

Кати-Бри за малко не падна от изненада:

— Какво? — възкликна тя. — Да не си полудял! Никога не съм…

— Лъжеш! — изрева варваринът.

— Внимавай какви ги дрънка голямата ти уста! — извика Бруенор и вдигна брадвата си.

Уолфгар рязко се дръпна назад и се блъсна в каменната стена, ала джуджето дори не го остави да си поеме дъх, а отново замахна, принуждавайки го да отскочи встрани. Уолфгар опита да се предпази с факлата, ала Бруенор с лекота я изби от ръката му. После посегна към Щитозъб, който бе закачил под раницата си, когато откриха убитите джуджета, но Бруенор нито за миг не спираше да сипе удар след удар (макар много да внимаваше да не го нарани) и варваринът трябваше непрекъснато да прикляка и да отскача встрани, сякаш играеше някакъв чудноват танц насред мрачното подземие.

— Позволи ми да го убия вместо теб, кралю! — провикна се Пуент и се втурна напред, разбирайки погрешно намеренията на Бруенор.

— Да не си посмял да го докоснеш! — изрева Бруенор и четиримата му спътници (а най-много бесовойнът) се стреснаха от силата на гласа му.

— Вече седмици наред търпя глупашкото ти държание — рече Бруенор на варварина, — ала сега нямам време за това. Или още тук ще ни кажеш какво те гризе или ще си затвориш глупавата уста и няма да я отваряш, докат’ не намерим Дризт и не се махнем от тез’ смрадливи тунели!

— Опитах се да запазя спокойствие — отвърна Уолфгар, но тъй като бе паднал на колене, докато избягваше ударите на бруеноровата секира, думите му прозвучаха доста жалко. — Ала повече не мога да преглъщам оскърблението, което ми нанесоха! — добави той и рязко се изправи. — Дризт се е срещнал с Кати-Бри, преди да влезе в Митрил Хол.

— Кой ти каза? — попита младата жена.

— Риджис! — изкрещя Уолфгар. — Каза ми още, че не е имало само приказки!

— Това е лъжа! — извика Кати-Бри.

Варваринът се накани да отвърне нещо, ала в този миг видя широката усмивка на Бруенор и чу гръмогласния му смях. Митрилната брадва тупна на земята, а джуджето сложи ръце на хълбоците си и заклати глава, сякаш не може да повярва на ушите си.

— Ти, глупав… — през смях започна джуджето. — Защо не вземеш да си поразмърдаш мозъка, ако изобщо някъде в таз’ планина от мускули има поне малко мозък! — тогаз може и сам да видиш какви безсмислици дрънкаш! Забрави ли, че сме тук, точно защото подозираме, че Риджис не е Риджис!

Лицето на Уолфгар се разкриви от объркване — май наистина не се бе сетил да преразгледа и бездруго не особено солидните обвинения на полуръста в светлината на случилото се през последните няколко часа.

— Ако се чувстваш толкоз’ тъпо, колкото изглеждаш — сухо отбеляза Бруенор, — значи се чувстваш точно тъй, както би трябвало.

За Уолфгар внезапното осъзнаване на истината — цялата истина за случилото се през последните няколко седмици — бе по-болезнено и от най-точния удар на бруеноровата секира. Колко пъти Риджис бе говорил с него насаме, откакто пристигна в Митрил Хол! И какво се бе опитвал да му каже през цялото време? Уолфгар най-сетне разбра какво бе сторил онзи ден в стаята на елфа; едва сега проумя, че ако Дризт не бе победил, щеше да убие най-скъпия си приятел.

— Полуръстът… не, Артемис Ентрери — поправи се варваринът, — се опита да ме накара да участвам в злия му план.

Пред очите му отново засия искрящата вихрушка от безброй миниатюрни отблясъци, които го мамеха да ги последва, да се впусне след тях и да потъне в неизбродимите глъбини на магическия рубин.

— Омагьоса ме с медальона си… да, мисля, че си спомням… като че ли наистина го използва…

— О, хич не се и съмнявай — обади се Бруенор. — Познавам те от доста време, момче, и никога досега не съм те виждал да се държиш тъй идиотски. Че и аз, да не би да съм по-малък глупак! Да изпратя полуръста заедно с Дризт в тез’ тунели, кат’ много добре знам, че още не са проучени!

— Ентрери искаше да убия Дризт — продължи Уолфгар, мъчейки се да си припомни всичко.

— Искал е Дризт да убие теб, мен ако питаш — поправи го Бруенор и Кати-Бри с мъка успя да сподави смеха си, благодарна на баща си, че най-сетне бе поставил самонадеяния варварин на мястото му.

Уолфгар се свъси срещу нея иззад рамото на джуджето.

— Ала ти наистина си се срещнала с елфа, нали? — попита той внезапно.

— Това си е моя работа — отсече Кати-Бри, без да се поддава на дразнещата му ревност.

Напрежението отново започна да се покачва — остротата може и да бе изчезнала от гласа на Уолфгар след разкритията за „Риджис“, ала той все още не желаеше присъствието на младата жена в тези тунели, не искаше бъдещата му съпруга да се излага на опасност. Упорита и горда, Кати-Бри все така се чувстваше повече обидена, отколкото поласкана.

Преди да успее да излее гнева си, Кобъл дотича при тях и ги помоли да запазят тишина. Едва в този миг тримата приятели забелязаха, че Пуент го няма.

— Шум — прошепна жрецът. — Някъде напред из тунелите, по-надълбоко от нас. Можем само да се молим на Морадин, че онуй, което се крие там долу, не е чуло цялата таз’ врява!

Кати-Бри сведе поглед към убитите джуджета, после се обърна към Уолфгар, който също не откъсваше очи от мъртвите тела. И той като нея, сигурна бе младата жена, си мислеше за смъртната опасност, надвиснала над главата на Дризт. Внезапно почувства колко дребнав и жалък бе спорът им и усети, че я обзема срам.

Бруенор разбра чувствата й и нежно я прегърна:

— Трябваше да си го кажем — опита се да я утеши той. — Да извадим всичко наяве и да го изясним преди битката.

Кати-Бри кимна. Дано само битката, ако наистина щеше да има такава, започнеше по-скоро!

Можеше само да се надява и да се моли тя да не е отмъщение за смъртта на Дризт До’Урден!