Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Наследство

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–075–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Наследство
Част трета

Колко пъти съм се изправял безстрашно право в лицето на надвисналата опасност; колко мрачни пътища съм пребродил в тунелите на родината си и в суровите земи на Севера, докато съм следвал приятелите си!

Ала и до днес все още поклащам недоумяващо глава — възможно ли е целият свят да е пълен с хора, така себични и погълнати от собствената си личност, че да не могат да търпят някой друг да пресече пътя на живота им? Хора, дотолкова изпълнени с ненавист, че да превърнат отмъщението в своя заветна цел и в смисъл на съществуванието си, да позволят мисълта, че са били обидени, изцяло да обсеби съзнанието им, макар „оскърблението“, което уж са получили, да не е нищо повече от справедлива защита срещу техните собствени злини.

Оставих Артемис Ентрери в Калимпорт, оставих го зад себе си не само физически, но успях да се спася и от разяждащото желание за разплата. Пътищата ни се пресякоха и отново се разделиха… за доброто и на двама ни. Ентрери няма никаква причина да ме преследва, няма да спечели нищо, когато ме открие… нищо, освен възможността да излекува наранената си гордост, като ме победи.

Какво безумие!

Артемис Ентрери е постигнал съвършенство на тялото, притежава бойни умения, по които може да си съперничи и с най-добрия войн, когото съм срещал през живота си. Ала отчаяното му желание да ме преследва издава слабост. Защото не е прозрял може би най-важната истина — както разкриваме загадките на телата си и научаваме тайни, които ни правят по-силни, така трябва да потърсим и хармонията на душите си. Само че Артемис Ентрери, при цялата си сила и способности, никога няма да разбере колко красиво може да запее духът му, стига да му даде възможност. Ала не, той е обречен вечно да се вслушва в чуждите песни, изпълнен със завист и обсебен от мисълта да погуби всеки, който според него застрашава превъзходството, за което така копнее.

В това отношение палачът е досущ като моя народ и като толкова много други жители на Царствата, които съм срещал по едно или друго време: варварски вождове, чиято власт се крепи единствено на способността им да водят войни срещу враг, който всъщност не им е враг; джуджета, които трупат несметни съкровища и така и не разбират, че дори една съвсем малка част от богатството им може да подобри живота на мнозина около тях, да обезсмисли непрестанната им бойна готовност и да прогони вечната им параноя; надменни елфи, които отвръщат очи от страданията на всички, които не принадлежат към собствения им народ, убедени, че „по-нисшите раси“ носят злото и страданията в себе си и сами са причина за всичко лошо, което им се случва.

Аз бягах от онези, които мислят по подобен начин, гледах да се държа настрани от тях, макар да бях принуден толкова често да слушам истории за техните злини. Сега знам, че не трябва да ги отбягвам, а да се боря с тях. Трябва да им се противопоставя, ала не с меч в ръка и многочислена армия зад гърба си, а като продължа да вървя по пътя, който вярвам, че води към съвършената хармония.

По милостта на боговете аз не крача по този път сам. Откакто Бруенор си възвърна Сребърните зали, съседните народи вече са обнадеждени, че джуджешките богатства ще донесат мир и благоденствие на всички земи наоколо. Кати-Бри следва принципите си със същата всеотдайност, с която го правя и аз, а Уолфгар, макар, и толкова млад, успя да покаже на своя народ колко по-добре е да поеме по пътя на приятелството и хармонията.

Те са моите доспехи, надеждата ми, че идват подобри дни — не само за мен, но и за целия свят. А всички окаяни „преследвачи“ неминуемо ще открият, че пътищата ни отново ще се пресекат. Никога няма да забравя Закнафейн, мой сродник не само по кръв, но и по душа; спомням си Монтолио, а мисълта, че има и други, които знаят истината и, че моите идеали няма да умрат заедно с мен, ми дава покой. Всичките ми приятели, всички достойни хора, които съм срещнал през живота си, ме убеждават, че не съм самотен защитник на изгубена кауза. Спокоен съм, че когато удари сетният ми час, истински важното няма да загине с мен.

Това е моето наследство — по милостта на боговете не съм сам.

Дризт До’Урден

Глава 11
Семейни дрязги

Из цялата стая хвърчаха дрехи, най-различни дреболии се удряха в стената и шумно тупваха на каменния под, оръжия летяха във въздуха и се приземяваха (често пъти върху гърба на Бруенор) с гръм и трясък. Заровен до кръста в скрина си, той като че ли не усещаше нищо и дори не изохка, когато тъпата страна на една брадва го удари по главата (която тъкмо бе извадил от раклата за миг) и събори еднорогия му шлем.

— Знам, че е тук! — изръмжа упоритото джудже и недовършената митрилна ризница, която запрати зад гърба си, замалко не премаза останалите в стаята. — Сам Морадин ми е свидетел, че оставих проклетото нещо точно тук!

— Какво, в името на Деветте… — започна Тибълдорф Пуент, но екзалтираният вик на краля го прекъсна, преди да успее да довърши.

— Знаех си! — тържествуващо изкрещя Бруенор и се показа от скрина, стиснал малък, сърцевиден медальон със златна верижка.

Кати-Бри веднага разпозна магическия подарък, който лейди Алустриел от Сребърния град бе направила на Бруенор, за да му помогне да открие приятелите си, когато Дризт и Уолфгар се бяха отправили на юг по следите на Ентрери. Под малкото капаче се криеше снимка на елфа, а вълшебството, заключено в нея, даваше на притежателя й информация за местонахождението на Дризт До’Урден.

— Ето какво ще ни отведе до елфа! — доволно заяви Бруенор и вдигна медальона над главата си.

— Дай ми го, кралю — обади се Пуент, — и ми позволи да открия този твой… приятел.

— И сам ще се справя, благодаря — изръмжа Бруенор в отговор и като намести еднорогия шлем на главата си, грабна брадвата с многобройните резки и златния щит.

— Та ти си крал на Митрил Хол! — възкликна бесовойнът. — Не бива да рискуваш живота си в онез’ опасни тунели!

Резкият отговор на Кати-Бри изпревари дори гневливия Бруенор.

— Затваряй си устата, Тибълдорф Пуент! — сопна се тя. — Баща ми по-скоро би подарил Митрил Хол на гоблините, отколкото да остави Дризт в беда, без да му се притече на помощ.

Кобъл сграбчи бесовойна за рамото, за да му попречи да каже още нещо (и естествено се одраска лошо на един от многобройните шипове, стърчащи от доспехите му).

Не че Бруенор би се вслушал в каквито и да било възражения. Без да чува или вижда нищо от онова, което става около него, рижобрадото джудже за втори път разбута Уолфгар и Пуент и изхвърча от стаята, а в тъмните му очи гореше убийствен огън.

* * *

Светът пред очите му бавно се избистряше и когато Дризт До’Урден най-сетне дойде на себе си, първото нещо, което съзря, бе сестра си Виерна, приведена над него.

— Лилави очи — прошепна тя на езика на мрачните елфи.

Чувството, че в младостта си е преживявал тази сцена хиляди пъти, заля пленения елф като вълна.

Виерна! Единственият член от семейството му (с изключение на покойния Закнафейн), на когото Дризт някога изобщо бе държал, сега стоеше пред него.

Виерна го бе отгледала като майка. Именно на нея се бе паднала задачата да го запознае — него, принца от дома До’Урден — с жестоките обичаи на Мензоберанзан. Ала като се замислеше за онези дни, споменът, за които се губеше в мъглата на изтеклите години, Дризт усещаше — още тогава го бе усетил, — че у Виерна има нещо различно, някаква нежна струна, скрита дълбоко под жреческите одежди, с които служеше на злата Кралица на Паяците.

— Колко време мина, мой отдавна изгубени братко? — попита Виерна все така на езика на мрачните елфи. — Почти три десетилетия? Дълъг път трябва да си извървял оттогава, а ето че той отново те доведе до там, откъдето тръгна… там, където ти е мястото!

Дризт я погледна студено, ала нямаше какво да отвърне… не и с ръце, вързани зад гърба и цяла дузина мрачни елфи около себе си. Ентрери също бе там и тъкмо казваше нещо на един доста странен елф, облечен с ексцентрична, богато украсена с пера шапка и къси, отворени на гърдите одежди, които разкриваха мускулестото му тяло. Палачът бе окачил магическата маска на кръста си и Дризт със страх си помисли за злините, които врагът му можеше да причини, ако някога отиде в Митрил Хол.

— Как ли ще се почувстваш, когато отново минеш по улиците на Мензоберанзан? — въпросът на Виерна, макар да бе по-скоро риторичен, накара Дризт отново да насочи вниманието си към нея.

— Ще се чувствам, както се чувства един затворник — отвърна скиталецът. — А когато ме изправите пред матр… пред злата Малис…

— Матрона Малис! — изсъска жрицата.

— Малис — дръзко повтори брат й и Виерна го зашлеви през лицето.

Неколцина от спътниците й се засмяха, после отново потънаха в разговор.

Гневът на Виерна се стопи така бързо, както бе изригнал и като отметна глава назад, тя избухна в продължителен, необуздан смях.

Дризт я наблюдаваше мълчаливо, без да разбира защо сестра му се държи така.

— Матрона Малис е мъртва, глупако! — внезапно каза Виерна и отново доближи лице до неговото.

Дризт не знаеше как да реагира. Току-що бе научил, че майка му е мъртва, а ето че нямаше никаква представа какво би трябвало да почувства при тази новина. За миг усети лека тъга, ала бързо я прогони — прекрасно разбираше, че скърби не по Малис До’Урден, а по майката, която никога не бе имал. Много скоро тихото съжаление отстъпи място на умиротворяващ покой, в който нямаше и следа от болка. Малис го бе родила, ала никога не бе успяла да бъде негова майка. Не, смъртта на матрона Малис нямаше да извика сълзи в очите на Дризт До’Урден.

— Ти не знаеш нищо, съвсем нищичко, нали? — изсмя се Виерна. — Колко време те нямаше, беглецо?

Дризт наклони глава на една страна, досетил се, че сестра му има и друга, още по-голяма новина.

— Домът До’Урден бе унищожен заради теб, а ти дори не си разбрал! — истерично извика Виерна.

— Унищожен? — повтори Дризт, изненадан, ала не особено притеснен.

Всъщност, злото, сполетяло дома До’Урден, го интересуваше толкова малко, колкото и съдбата на който и да било от останалите родове в Мензоберанзан. Дризт До’Урден отдавна не изпитваше нищо към когото и да било от своята раса.

— Матрона Малис бе натоварена със задачата да те открие — обясни Виерна. — Когато не успя и ти се изплъзна от ръцете й, тя завинаги загуби милостта на Лолт.

— Колко жалко! — насмешливо подхвърли Дризт.

Сестра му го зашлеви още по-силно от предишния път, но каленият в безброй битки и страдания скиталец дори не трепна.

Виерна рязко се изправи и стисна изящните си, силни пръсти в юмрук.

— Унищожен! — с мъка изрече тя, а красивите й черти се разкривиха от истинска болка. — Погубен по волята на Кралицата на Паяците. Само ти си причината тях вече да ги няма! — изкрещя Виерна в лицето на Дризт. — Сестрите ти Бриса и Мая са мъртви, майка ти, матрона Малис, е мъртва. Целият дом До’Урден рухна… заради теб, Дризт До’Урден, единствено заради теб!

Лицето на скиталеца остана все така безизразно, външно отражение на пълното равнодушие, обзело го при невероятната новина, която Виерна току-що бе запратила в лицето му.

— Ами Дайнин? — попита той, тласкан не от притеснение за брат си (каквото и да му се бе случило, то със сигурност бе напълно заслужено), а от желание да изкопчи колкото се може повече информация за отряда на нашествениците от Мензоберанзан.

— Но как е възможно, Дризт!? — възкликна Виерна с престорено учудване. — Та нали вече се срещнахте! Разбрах, че за малко не си му отсякъл крака.

В очите на Дризт проблесна неподправено объркване… после Виерна довърши мисълта си:

— Един от осемте му крака.

И отново по лицето на елфа не пробяга и сянка от вълнение, макар че този път трябваше да впрегне цялата си желязна воля, за да не издаде, че новината за преобразяването на Дайнин в драйдер, го е сварила неподготвен.

— И този път вината е изцяло твоя! — изръмжа Виерна и се вгледа в него.

Хладното безразличие на Дризт бързо изтри злата усмивка от лицето й.

— Закнафейн умря заради теб!

Дризт прекрасно разбираше, че тези думи имат за цел единствено да разчупят бронята на равнодушието му, ала въпреки това не успя да се въздържи.

— Не! — яростно изкрещя той и се опита да стане, ала сестра му го блъсна и той политна назад.

Виерна се изсмя ехидно — най-сетне бе открила слабото място на брат си.

— Ако не бяха греховете на Дризт До’Урден, Закнафейн и до днес щеше да е жив — продължи да го измъчва тя. — Родът До’Урден щеше да познае най-велика слава, а матрона Малис можеше дори да оглави Съвета.

— Грехове? — болката от спомена за мъртвия му баща накара скиталеца да забрави всяка предпазливост. — Слава? Струва ми се, че ги бъркаш.

Виерна вдигна ръка, сякаш отново искаше да го удари, ала я свали, когато Дризт дори не трепна.

— Твоята окаяна богиня ми е свидетел, ти наистина се наслаждаваш на злото, което властва в нашия свят! — продължаваше несломимият скиталец. — Закнафейн умря — беше убит! — заради една лъжа, заради вашите кухи идеали. Не, не на моята съвест тежи неговата смърт. А кой знае, може би ти собственоръчно си забила камата в тялото му!

Виерна едва се сдържаше да не избухне, лицето й пламна от гняв, в очите й загоря изпепеляващ огън.

— Той беше и твой баща! — възкликна Дризт и Виерна, въпреки че с мъка сдържаше гнева си, потръпна — истина бе, че Закнафейн и Малис имаха само две деца, Дризт и Виерна.

— Не, че това означава нещо за теб! — добави скиталецът миг по-късно. — Закнафейн беше просто мъж, а в прокълнатия свят на Мензоберанзан животът на един мъж не струва кой знае колко! И все пак, той беше твой баща и ти приличаш на него много повече, отколкото ти се иска да признаеш.

— Замълчи! — процеди Виерна през стиснати зъби и го зашлеви, после още веднъж и още веднъж, и още веднъж.

По лицето на Дризт потече кръв, ала той дори не усети, изумен от настъпилата у Виерна промяна. В какво чудовище се бе превърнала тя, също като Бриса, най-възрастната и най-злата от сестрите му, вечно обзета от разрушителната ярост, която Кралицата на Паяците така обичаше. Къде бе останала онази Виерна, която тайничко проявяваше милост към младия Дризт? Къде бе останала онази Виерна, която, макар и да не се противеше открито на злите обичаи в Мензоберанзан, също както Закнафейн, като че ли не можеше да приеме безрезервно повелите на Лолт.

Къде бе останала дъщерята на Закнафейн?

Тя бе мъртва и погребана, разбра Дризт, гледайки пламналото от ярост лице, погребана под купищата лъжи и празни обещания за мрачна слава, които замъгляваха умовете и вкоравяваха сърцата на бездруго жестоките елфи на мрака.

— Ние двамата ще измием срама от твоето предателство — заяви Виерна, когато най-сетне се успокои.

— Няма да си нито първата, нито най-злата, която се е опитвала да го стори.

Заблудата на Дризт я накара да избухне в злостен смях:

— Ще те принеса в жертва на Лолт — обясни жрицата. — А в замяна ще се сдобия с власт, с повече власт, отколкото дори амбициозната матрона Малис някога се е надявала да получи. Радвай се, братко, радвай се и знай, че благодарение на теб родът До’Урден ще познае чест и слава, каквито никога досега не сме и сънували.

— Слава, която бързо ще помръкне — спокойно отвърна Дризт и в гърдите на Виерна отново пламна гняв, пробуден повече от тона на брат й, отколкото от проницателните му думи. — Власт, която ще ви отведе до нова пропаст, та когато някой друг дом получи „милостта“ на Лолт, да полетите в нея към още по-страшна гибел.

Неочаквано по устните на Виерна заигра усмивка.

— Отречи го, ако можеш! — не отстъпваше Дризт, макар да чувстваше, че му става все по-трудно да открие подходящите думи, сякаш дори логиката губеше силата си в изкривения свят на мрачните елфи. — Та каква сигурност, какво постоянство може да има там, където вместо закони, властват прищевките на Кралицата на Паяците!

— Прекрасно, братко! — измърка Виерна.

— Там, където се изпълнява волята на скверната Лолт!

Виерна кимна със задоволство.

— Богохулните ти думи не могат да ми навредят — ледено спокойно обясни тя. — Ти вече нямаш нищо общо с мен. Ти не си нищо повече от един скитник без дом и име, когото Лолт иска да получи в жертва. Така че продължавай да сипеш проклятия срещу Кралицата на Паяците, за да се убеди тя още веднъж колко заслужена ще бъде позорната ти смърт. Каква ирония! Единственото, което може да те спаси, е разкаянието. Отречеш ли се от идеалите си, решиш ли отново да приемеш наследството си на мрачен елф, тогава с мен е свършено.

Дризт прехапа устни, разбирайки, че най-доброто, което може да направи, е да слуша налудничавите брътвежи на сестра си, докато не разбере какво се крие зад тази неочаквана среща.

— Нима не разбираш? — продължаваше Виерна. — Ако се разкаеш, милостивата Лолт с радост ще приеме изкусен войн като теб сред редиците на своите поддръжници. Моята жертва вече няма да й бъде нужна и тогава аз ще заживея в изгнание и ще се превърна в бездомния скитник, какъвто си ти днес.

— Не се ли страхуваш да ми кажеш всичко това? — учуди се Дризт.

Ала Виерна го познаваше по-добре, отколкото той си мислеше:

— Ти никога няма да се разкаеш, глупави, благородни братко. Никога няма да излъжеш и да се закълнеш във вярност на Кралицата на Паяците, та дори животът ти да зависи от това. Каква полза тогава от идеалите, на които толкова държиш! — и тя отново го удари през лицето, просто така, за забавление.

После се отдалечи, а топлите очертания на тялото й се губеха под тъмните, жречески одежди. Точно както, помисли си Дризт, лъжите и злобата на Кралицата на Паяците поглъщаха и задушаваха истинската Виерна.

Странният елф, с когото Ентрери бе говорил преди малко, се приближи до него и го изгледа с нещо, което твърде много приличаше на съчувствие, после сви рамене.

— Колко жалко — каза той и извади Сиянието изпод късото си наметало. — Колко жалко!

И като хвърли още един поглед на Дризт, той си тръгна, а ботушите му, чието кънтене преди малко бе огласило цялата стаичка, сега не издадоха и звук.

* * *

Изумените стражи наскачаха от местата си, когато кралят им най-неочаквано се появи в караулната заедно с Уолфгар, Кати-Бри, Кобъл и някакво странно облечено джудже, което не бяха срещали досега.

— Имате ли вести от елфа? — попита ги Бруенор и се запъти право към тежката каменна врата.

Тишината, която последва думите му, бе по-красноречива от всеки отговор.

— Иди при генерал Дагна — нареди той на един от пазачите. — Кажи му да събере войската и да слезе в новите тунели.

Миг по-късно стражът вече тичаше към горните нива.

Тежкото резе тупна на пода със силен звън и четиримата спътници на Бруенор побързаха да отидат при него. В ръцете на Уолфгар и Кобъл горяха факли, ала дори ярките пламъци трудно разпръскваха гъстия мрак, спотаен зад вратата.

— Три почуквания, после още две — това е сигналът на елфа — обясни стражът.

— Ще го запомня — отвърна Бруенор и потъна в мрака.

Останалите четирима (включително и Тибълдорф, който все още смяташе, че един крал на Митрил Хол изобщо няма място тук) го последваха.

Кобъл и дори „необузданият“ Пуент не можаха да се сдържат и хвърлиха жален поглед назад, към тежката каменна врата, която току-що се бе захлопнала зад гърба им. Останалите трима, превити на две от тревога за изчезналия си приятел, дори не чуха изщракването й.