Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 17
Дружески дълг

Чувстваше се ужасно уязвим така, с прибрани ятагани, и неведнъж трябваше да се бори с разума си, който му нашепваше предупреждения срещу невероятната му дързост. Ала мисълта, че и най-малкото колебание може да струва живота на приятелите му, пропъждаше подобни съмнения от ума на Дризт и го караше да продължава бавното си, мъчително пълзене нагоре по опасния лъкатушещ улей. Преди много години, когато все още обитаваше Подземния мрак, той притежаваше способността да левитира и с лекота би се справил с подобно изкачване. Ала това умение явно бе свързано по някакъв тайнствен начин с магията, заключена в глъбините на земята и го бе изоставило много скоро след като излезе на повърхността на Торил.

Едва сега Дризт разбра от колко високо бе паднал и мислено поблагодари на Миелики, своята богиня, задето бе оцелял след такъв страховит скок. Сантиметър след сантиметър оставаха зад гърба му — понякога равни, полегати участъци, които изкачваше с лекота, ала друг път стръмни, почти отвесни стени, които всеки миг заплашваха да го запратят обратно на дъното. Ловък като крадец, свикнал да се промъква и до най-недостъпните кътчета, скиталецът упорито продължаваше да пълзи нагоре.

Една мисъл не му излизаше от главата — какво ли бе станало с Гуенивар? Беше ли успяла пантерата да се отзове на повика му? И дали някой от мрачните (може би дори самият Джарлаксъл, който според Ентрери съумявал да извлече полза от всяка ситуация) се бе докопал до ониксовата статуетка и сега заповядваше на гордото животно?

Най-сетне входът на улея се показа над главата му. Явно никой не го бе покрил със захвърленото одеяло и зловещата тишина, която тегнеше в стаята, се процеждаше и в тунела. Но Дризт също бе елф на мрака и не можеше да бъде заблуден толкова лесно — тишината не означаваше нищо, когато бяха замесени обитателите на Мензоберанзан. Сам той беше предвождал съгледвачески отряди и знаеше, че събратята му са в състояние часове наред да вървят през най-труднопроходимите тунели, без дори и най-слаб шум да раздвижи въздуха. Пред очите му (съвсем не без основание) изплува неприятна картина — наобиколили изхода на улея, дузина мрачни елфи очакват безумното му завръщане с голи оръжия в ръце.

Ала друг избор нямаше — трябваше да продължи напред. Заради опасността, която грозеше приятелите му, Дризт трябваше да потисне страха, че Виерна и останалите може все още да са в стаята.

Усети опасността в мига, в който протегна ръка към ръба на изхода. Не виждаше нищо, което да го разтревожи, ала войнските му инстинкти настойчиво го предупреждаваха за надвиснала заплаха.

Опита се да прогони завладялата го тревога, ала въпреки това остана нащрек, готов да отдръпне ръката си веднага щом почувства нещо нередно — неведнъж досега именно тази интуиция му бе спасявала живота.

Чувствителните му пръсти внимателно се плъзнаха по гладкия камък и той с мъка устоя на порива да забрави предпазливостта, да се улови за ръба на отвора и да се измъкне навън, предизвиквайки онези, които може би го дебнеха там, на открита борба. Внезапно застина на място, усетил как нещо странно едва-едва докосва връхчето на пръста му.

Не можеше да отдръпне ръката си!

Веднага щом първоначалният момент на уплаха премина, Дризт разбра, че е попаднал в капан от паяжинни нишки, от които не може да се отскубне. Прекрасно познаваше многобройните употреби на магическата паяжина (целият Първи дом на Мензоберанзан, например, бе опасан от подобна ограда, която никой не можеше да разкъса) и знаеше колко силна бе магията. Толкова силна, че макар да бе докоснал мрежата само с връхчето на единия си пръст, сега не можеше да се отскубне от хватката й.

Остана напълно неподвижен и безмълвен, напрягайки мускули така, че тялото му да увисне с цялата си тежест над почти вертикалната стена на улея, после предпазливо повдигна свободната си ръка до плаща. За миг се поколеба дали да не използва някой от ятаганите си, но после размисли и извади една от стреличките, които бе прибрал от тялото на убития в долния коридор елф.

В този миг от стаята над него се разнесоха елфически гласове и той замръзна на мястото си.

Не бе достатъчно близо, за да чуе всичко, ала все пак успя да разбере, че говорят за него… за него и за приятелите му! Кати-Бри, Уолфгар и онези, които бяха дошли с тях, очевидно бяха успели да се измъкнат!

Гуенивар също бе на свобода — на няколко пъти Дризт чу войниците над главата му да си разменят предупреждения за „котката — демон“.

Чутото още повече затвърди решимостта му и той предпазливо протегна свободната си ръка към Сиянието — на всяка цена трябваше да разкъса магическото препятствие, да излезе оттам и да се притече на помощ на другарите си! Мигът на отчаяние и вцепеняващ страх за живота на приятелите му трая само миг — времето, което му трябваше, за да осъзнае, че щом Виерна бе запечатала този улей без сама да се спусне по него, непременно трябваше да има и друг път, свързващ различните нива. Път, който със сигурност не бе далеч.

Елфическите гласове постепенно затихнаха и като се увери, че е стъпил достатъчно стабилно, Дризт се захвана за работа. Извади стреличката изпод плаща си и я отърка в камъка, а после и в собствените си дрехи, за да изтрие отровата от връхчето й. Много предпазливо протегна ръка към прилепения о магическата паяжина пръст, прехапа устни, за да не изкрещи и заби малкото острие в плътта си.

Можеше само да се надява, че е успял да изчисти отровата докрай, че няма да заспи и да полети към дъното на улея и към смъртта си. Успя да намери някаква издатинка, за която да се залови и като стисна зъби, за да превъзмогне болката, а и за да не падне от рязкото движение, с всички сили дръпна ръка — кожата се отдели от плътта и освободи пленения му пръст.

Замалко не загуби свяст от връхлетялата го болка и едва успя да се задържи, за да не падне, ала някак успя да се закрепи и вдигна наранения пръст към устните си, за да изсмуче и изплюе навярно отровената кръв.

Пет минути по-късно вече се намираше в долния коридор. Стиснал ятаганите в ръце, той се огледа на всички посоки, търсейки и най-малкия знак от Ентрери. Трябваше да реши накъде да поеме. Знаеше, че Митрил Хол се намира някъде на изток, ала освен това помнеше, че войниците на Виерна го бяха водили на север, а това можеше да означава само едно — ако наистина имаше и друг път нагоре, той най-вероятно се намираше отвъд улея, още по на север.

Прибра Сиянието в ножницата, понеже не искаше синкавата му светлина да го издаде, и се запрокрадва напред, вдигнал другия ятаган пред себе си. Нямаше много странични коридори — за щастие, защото всяко решение относно посоката, което му се наложеше да вземе тук, където нищо не му подсказваше къде точно се намира, щеше да си бъде най-обикновено налучкване.

След известно време все пак стигна до нещо като кръстопът и изведнъж усети движение вдясно от себе си — макар и само за миг, в съседния успореден коридор зърна една мрачна сянка, която бързо отмина напред.

Дризт бе сигурен, че току-що е видял Ентрери и — убеден, че убиецът няма как да не знае къде се намира изходът от това ниво — се приведе и тръгна натам, където бе видял да изчезва сянката. Дошло бе време от жертва да се превърне в преследвач.

Поспря за миг, когато достигна съседния коридор, пое си дълбоко дъх и предпазливо се огледа. Далеч напред видя забързаната сянка отново да свива надясно.

Обзе го подозрение. Не трябваше ли Ентрери да се придържа вляво, близо до пътя, по който се предполагаше, че е поел Дризт?

Дали пък палачът не знаеше, че го следят и не се опитваше да подмами врага си на място, което да му даде преимущество над него? Само че Дризт не можеше да си позволи да загуби и минута, не и когато това можеше да има фатални последици за приятелите му. Без да се колебае повече, той също сви надясно и откри, че пътят на Ентрери го бе отвел в същинска плетеница от пресичащи се коридори.

Палачът не се виждаше никъде и Дризт сведе поглед към земята. За щастие все още бе достатъчно близо до врага си, за да почувства остатъчната топлина, която сгряваше пода там, където бяха стъпвали краката му. Знаеше, че е уязвим — свел глава надолу, без да има и най-малка представа на какво разстояние пред (а може би и зад) него се намира Ентрери. Всъщност Дризт все повече започваше да се убеждава, че убиецът го бе довел в този лабиринт от тунели, именно за да се опита да го нападне в гръб.

Постепенно тесните коридори отстъпиха място на просторни галерии и Дризт едва смогваше да следва противника си. Следите си оставаха неясни и бързо изстиваха, ала скиталецът все пак успяваше да не ги изгуби.

Внезапно някъде наблизо се разнесе слаб вик. Не беше Ентрери, в това Дризт бе напълно сигурен, ала не можеха да бъдат и приятелите му — все още бе прекалено далеч от мястото, където според него се намираха те.

Кой ли бе тогава?

Дризт напрегна слух до краен предел, опитвайки се да отдели едва доловимото скимтене от ехото, с което многобройните стени изпълваха тишината. В този момент бе наистина благодарен за елфическото войнско обучение, което бе получил, за годините, които бе прекарал в изучаване на ехото из криволичещите тунели на родината си.

Скимтенето се засили — очевидно идваше иззад близкия завой, зад който като че ли имаше неголяма, овална стая.

Стиснал единия си ятаган с ръка и дръжката на Сиянието с другата, Дризт се хвърли напред.

Риджис!

Цял покрит с грозни рани, полуръстът лежеше, подпрян на стената. Ръцете му бяха здраво стегнати зад гърба, в устата му беше натъпкан мръсен парцал, а по пухкавите му бузи се чернееше засъхнала кръв. Първият порив на Дризт бе незабавно да се хвърли към ранения си приятел, но после се поколеба — дали това не бе поредният номер на хитрия Ентрери?

В този миг Риджис го забеляза и на лицето му се изписа отчаяние.

Дризт беше виждал този поглед десетки пъти и знаеше, че няма маска, колкото и силна да бе магията, заключена в нея, която да е в състояние да повтори искреността му. Миг по-късно, той вече бе коленичил до приятеля си и с трескава бързина развързваше ръцете му.

— Ентрери… — опита се да каже Риджис, когато елфът извади парцала от устата му.

— Знам — успокояващо рече Дризт.

— Не! — рязко отговори полуръстът, опитвайки се да накара скиталеца да се вслуша в думите му. — Той… беше тук преди…

— Мина оттук преди по-малко от минута — довърши Дризт вместо него — не искаше приятелят му да се мъчи да говори, след като и без това с мъка си поемаше въздух.

Риджис кимна и продължи да се оглежда наоколо с ужас в очите, сякаш всеки момент очакваше Ентрери да нахлуе в малката стаичка и да погуби и двамата.

Дризт се притесняваше повече от многобройните рани на полуръста. Сама по себе си никоя от тях не изглеждаше особено опасна, ала взети заедно те правеха състоянието му наистина тежко. Елфът даде на приятеля си няколко минути, за да възстанови кръвообращението на ръцете и краката си, после му помогна да се надигне.

Щом се изправи на крака, Риджис усети, че стаята се завърта около него. Политна назад и ако Дризт не го бе уловил навреме, щеше да рухне върху коравия каменен под.

— Тръгвай без мен! — прошепна Риджис в пристъп на необичайна за него храброст.

Несломимият скиталец се усмихна окуражително и го повдигна от земята, подкрепяйки го внимателно.

— Ще вървим заедно — спокойно каза той. — Никога не бих те изоставил, както не би го сторил и ти, ако аз се намирах в твоето положение.

Когато отново поеха напред, дирята на Ентрери вече бе изстинала и Дризт трябваше да върви слепешката, с надеждата да се натъкне на нещо друго, което да му подскаже как да стигне до горните нива. Сега вече бе извадил Сиянието — синкавите искрици, играещи по магическото острие, му помагаха да избягва острите камъни, с които бе осеян пода, за да улесни поне малко ранения си приятел. И без това вече не можеше да се надява да остане незабелязан, не и когато до него се препъваше стенещият от болка Риджис, който често пъти нямаше сили дори да вдига краката си и се налагаше Дризт да го носи.

— Мислех, че… ще ме… убие — с мъка рече полуръстът, когато най-сетне успя да се съвземе достатъчно, за да каже цяло изречение.

— Ентрери убива, единствено когато може да извлече полза от нечия смърт — отвърна скиталецът.

— Защо… ме доведе… чак дотук? — недоумяваше Риджис. — И защо… ти позволи да ме… откриеш?

Дризт хвърли любопитен поглед на дребния си приятел.

— Ентрери те доведе при мен — продължи Риджис. — Той… — опита се да каже още нещо, ала усилието се оказа прекалено голямо за изтощения му организъм и той се олюля, но силната ръка на елфа го подкрепи да не падне.

Дризт много добре знаеше какво бе накарало Ентрери да го доведе тук. Палачът бе напълно сигурен, че елфът ще вземе Риджис със себе си — именно в това, според Ентрери, бе разликата между двамата. В очите на безмилостния убиец състраданието, на което бе способен скиталецът, бе най-голямата му слабост. И наистина, сега, когато водеше полуръста със себе си, Дризт вече не можеше да върви по следите на врага си незабелязано и щеше да бъде принуден да играе играта на котка и мишка по правилата на Ентрери, загрижен колкото за изхода от двубоя, толкова и за съдбата на Риджис. Дори ако щастието му се усмихнеше и някак успееше да намери пътя към горното ниво, на Дризт пак нямаше да му бъде лесно да открие приятелите си, преди Ентрери да го настигне.

Ала присъствието на Риджис щеше да го затрудни не само физически, сигурен бе палачът. То щеше да му осигури нещо много повече от това — онази честна битка, за която Ентрери така копнееше. Когато двамата се изправеха един срещу друг, Дризт неминуемо щеше да вложи всичко в боя и дори за миг нямаше да си помисли да избяга — не и когато знаеше, че полуръстът лежи някъде наблизо, безпомощен и уплашен.

През следващия половин час Риджис ту губеше свяст, ту отново се съвземаше за малко. Без да се оплаква и без нито за миг да съжали за решението си да го вземе със себе си, Дризт го подкрепяше, само от време на време сменяше ръцете си, за да запази силите си. Умението му да се ориентира в тунелите бе наистина забележително и той продължаваше да крачи напред, сигурен, че се движи в правилната посока.

След известно време достигнаха дълъг, прав коридор, по-висок и по-широк от десетките проходи, които бяха оставяли зад гърба си до този момент. Елфът нежно сложи Риджис да седне, облегнат на стената, и внимателно се огледа. Пътят имаше едва забележим наклон, ала фактът, че те, макар да вървяха на север към предполагаемия изход, сега се спускаха надолу, ни най-малко не разтревожи скиталеца.

— Това е основният тунел — отсече той най-сетне и Риджис вдигна озадачен поглед към него. — Някога тук шуртеше вода — обясни Дризт. — Мисля, че бе успяла да пробие планината и се изливаше навън някъде далеч на север.

— Надолу ли ще тръгнем? — попита полуръстът.

Дризт кимна:

— Ако има коридор, който да води обратно нагоре към Митрил Хол, той непременно трябва да пресича този тунел.

— Прекрасно! — разнесе се неочаквано глас в мрака и от един страничен проход, само на десетина метра от двамата приятели, се показа строен силует.

Дризт инстинктивно посегна към кръста си, ала после отдръпна ръка, уверен, че ятаганите му няма да го подведат.

— Е, дадох ли ти надеждата, която искаше? — подигравателно запита Ентрери, после прошепна нещо неразбираемо, навярно призив към оръжието си, защото сабята му изведнъж заискри с ярък синьо-зеленикав пламък и очерта изящния силует, който бавно се приближаваше към елфа.

— Надежда, за която много скоро ще съжаляваш — хладно отвърна Дризт.

Палачът се усмихна и белите му зъби проблеснаха в приглушения зеленикав зрак, хвърлян от сабята му:

— Ще видим!