Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 10
Отблясъците на рубина

Риджис и Дризт се скриха в една странична стаичка с тесен вход, който лесно можеше да бъде защитаван и таван, от който почти не висяха обичайните за тази част на подземията сталактити.

— Да загася ли факлата? — попита полуръстът.

Клекнал пред входа, Дризт напрягаше слух в опит да долови и най-слабия шум откъм основния тунел. За миг се замисли над въпроса на приятеля си, после поклати глава — прекрасно разбираше, че това не би променило нищо, че двамата с Риджис нямат никакъв шанс да се измъкнат от тунелите току-така. Малко след като избягаха от битката, Дризт бе открил, че и останалите странични коридори са пълни с елфи на мрака. Освен това познаваше своите събратя прекалено добре, за да повярва, че биха заложили капан, от който има изход.

— Не — изрече той на глас. — Кой знае, факлата може да ми даде някакво преимущество — със сигурност на светло се бия по-добре от тях.

— Поне не беше Ентрери — подхвърли Риджис и Дризт го погледна изненадано.

Де да беше Ентрери, помисли си той. Тогава поне нямаше да им се налага да се отбраняват срещу цяла орда мрачни елфи!

— Добре направи, че отпрати Гуенивар — каза той вместо това.

— Щеше ли да умре, ако бе останала тук? — попита Риджис.

Дризт не знаеше отговора на този въпрос, но не вярваше, че в битката преди малко бе имало истинска опасност за живота на пантерата. Виждал бе как Гуенивар се забива в яка каменна стена и как потъва в магическо езеро от чиста киселина. И двата пъти котката се бе върнала при него и дори страховитите й рани се бяха излекували след известно време.

— Ако жестоките удари бяха продължили още — отвърна той, — на Гуенивар щеше да й се наложи да прекара повече време в Звездната равнина, преди да се възстанови достатъчно, за да отвърне на повика ми. Не вярвам, че може да бъде убита, докато е далеч от дома си… поне докато статуетката е здрава. Но наистина направи добре, че я отпрати — добави той, а върху красивото му лице се четеше искрена благодарност. — Гуенивар наистина страдаше жестоко в ръцете на нашите врагове.

— Радвам се, че Гуенивар не може да умре — каза Риджис, когато Дризт отново се обърна към входа на малката стаичка. — Жалко би било да загубим толкова ценен магически предмет.

Нищо, което Риджис бе изричал, откакто се завърна в Митрал Хол, всъщност нищо, което бе казвал, когато и да било на Дризт, не бе прозвучавало по-странно и неуместно. Не, „неуместно“ бе твърде слабо определение, реши елфът, поразен от безчувствените думи на своя приятел. Та Гуенивар и Риджис вече дълги години бяха много повече от обикновени познати, бяха истински приятели! Риджис никога не би нарекъл пантерата „магически предмет“.

И тогава всичко най-сетне започна да си идва на мястото: забележките по адрес на Артемис Ентрери, честото му споменаване, непрекъснатото вмятане на името му в разговора.

Изведнъж и яростта на Уолфгар, и студеното му държание към Дризт също намериха своето обяснение — нима варваринът не бе споменал, че именно Риджис му е разказал за срещата на Кати-Бри и елфа извън стените на Митрил Хол!

— Какво още каза на Уолфгар? — проговори Дризт най-сетне, но не се обърна към полуръста, а по лицето му не трепна дори мускулче. — В какво още го накара да повярва с помощта на магическия рубин, който виси от врата ти?

Малкият боздуган издрънча и се търкулна на пода, спирайки само на метър от краката на клекналия елф. Миг по-късно до него тупна още един предмет, който елфът разпозна веднага — маската, която самият той бе носил някога, по време на пътешествието си на юг, маската, която бе скрила чертите му на мрачен елф и му бе помогнала да изглежда досущ като своите събратя от повърхността.

* * *

Уолфгар с любопитство гледаше странното джудже, нарекло себе си с причудливото име бесовойн. Едва преди минута Бруенор му бе представил Пуент и варваринът не можеше да се отърве от подозрението, че приятелят му като че ли не храни особено топли чувства към чернобрадото, миризливо джудже. След като го запозна с Тибълдорф, Бруенор изтича да седне на мястото си между Кобъл и Кати-Бри и сега младежът стоеше до вратата, обзет от неудобство.

За разлика от него, Тибълдорф Пуент явно не изпитваше ни най-малко притеснение.

— Значи си войн, така ли? — любезно попита Уолфгар, опитвайки се да намери някаква допирна точка с непознатото джудже.

Гръмогласният смях на Пуент бързо го отказа от добрите намерения.

— Войн? — прогърмя гласът на дръзкото джудже. — Имаш предвид такъв, дето се бие с чест?

Уолфгар сви рамене, без да разбира накъде бие събеседникът му.

— Ти войн ли си, голямо момче? — продължи да пита Пуент.

Младежът изду масивния си гръден кош и тържествено започна:

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар…

— Тъй си и мислех! — провикна се джуджето, не толкова към варварина, колкото към останалите трима в другия край на стаята. — И съм сигурен, че ако се биеш с някой и той вземе, че се спъне и изпусне оръжието си, ти ще му позволиш да се наведе и да го вдигне, убеден, че тъй и тъй ще спечелиш. Прав ли съм?

Уолфгар отново сви рамене — според него отговорът бе повече от очевиден.

— Нали разбираш, че Пуент най-вероятно ще го обиди? — прошепна Кобъл в ухото на краля.

— Тогаз залагам на момчето — тихичко отвърна Бруенор. — Пуент си го бива, пък е и доста див, ама не е достатъчно силен, та да се мери с него.

— Надали някой би приел такъв облог — отвърна Кобъл, — освен ако не иска да загуби. И все пак, ако Уолфгар вдигне ръка срещу Пуент, няма как да не се опари.

— Отлично! — неочакваната намеса на Кати-Бри накара двете джуджета да я погледнат изненадано. — Уолфгар има нужда да се поопари — необичайно коравосърдечно обясни тя.

— Ето туй имах предвид! — изрева Пуент в лицето на варварина, давайки му знак да го последва към средата на стаята. — Ако аз се биех с някого, да кажем с теб, и ти изпуснеше оръжието си, щях да те оставя да се наведеш и да го вдигнеш.

Уолфгар кимна одобрително, ала после светкавично отскочи назад, когато джуджето щракна с мръсните си пръсти на милиметри от лицето му.

— И точно докат’ се навеждаш, щях да забия шипа на шлема си в коравата ти кратуна! — довърши Тибълдорф. — Аз не съм някакъв безмозъчен идиот, дето се нарича войн, проклети глупако! Аз съм бесовойн, истински бесовойн и никога недей забравя, че Пуент се бие, за да победи!

После отново щракна пръсти пред лицето на смаяния Уолфгар, заобиколи го и се втурна към трона на Бруенор.

— Странни приятели си си намерил, дума да няма — извика той на Бруенор. — Не че съм особено изненадан.

После се обърна към Кати-Бри и усмивката, която плъзна по лицето му, разкри изпочупени, кафяви зъби.

— Ама момичето може и да си го бива, стига да измисли начин да си пусне малко брада.

— Приеми го като комплимент — тихичко пошушна Кобъл в ухото на Кати-Бри, която само сви рамене и се усмихна развеселено.

— Джуджетата от рода Боен чук винаги са имали слабост към представители на другите раси — продължи Пуент, а думите му очевидно се отнасяха за Уолфгар, който най-сетне се бе съвзел от смайването си и сега се приближи до трона на Бруенор. — И въпреки туй, ние пак ги оставяме да царуват над нас. Тъй и не можах да разбера защо.

Кокалчетата на Бруенор побеляха от напрежение — толкова здраво стискаше облегалките на своя трон, в отчаян опит да потисне гнева, който бушуваше в гърдите му. Кати-Бри сложи ръка върху неговата и мекият поглед на сините й очи бързо стопи раздразнението му.

— След като и без туй сме се заговорили на таз’ тема — не спираше Пуент, — носи се грозната мълва, че един от най-близките ти другари бил елф на мрака. Намира ли се някаква истина в тез’ слухове?

Гневът на Бруенор лумна с нова сила — джуджето винаги се хвърляше да защитава със зъби и нокти своя несправедливо охулван елфически приятел.

Ала Кати-Бри го изпревари, а отговорът й беше предназначен не само за Пуент, но и за нейния баща, едно подсещане, че Дризт вече бе попретръпнал към подобно отношение и сам може да се погрижи за себе си.

— Много скоро ще имаш възможност да се запознаеш с елфа — каза тя на бесовойна. — Ако някога е имало някой, който да отговаря на описанието ти на войн, то това е той.

При тези думи Пуент избухна в подигравателен смях, който бързо секна, когато младата жена довърши мисълта си.

— Ако двамата се биехте и ти изпуснеше своя островръх шлем, той щеше да го вдигне вместо теб и сам да го постави на главата ти — обясни тя. — Е, разбира се, после отново щеше да го свали, да ти го напъха в гащите и да ти тегли такъв ритник, че всичкият бяс да ти излезе през ушите.

Устните на Пуент сякаш залепнаха една за друга и за първи път от доста време насам, Уолфгар като че ли бе напълно съгласен с изреченото от Кати-Бри. Тримата с Бруенор и Кобъл закимаха одобрително, когато видяха, че младата жена най-сетне бе успяла да му затвори устата.

— Колко време ще отсъства Дризт? — побърза да се намеси Уолфгар, преди Пуент да си възвърне дразнещия глас.

— Тунелите са си доста длъжки — отвърна Бруенор.

— Дали ще стигне навреме за церемонията? — продължи да пита младежът.

Усетила колебанието в гласа му, несигурността, която издаваше, че варваринът сякаш се чуди какъв отговор би искал да получи, Кати-Бри рязко отговори:

— Не се съмнявай, че ще стигне. Защото тук няма да има никаква сватба, докато Дризт не се завърне от тунелите! — хладният й поглед пресече възраженията на Бруенор, още преди той да успее да си отвори устата… — И изобщо не се шегувам, та ако ще всички крале и кралици на Севера да трябва да чакат цял месец!

Уолфгар изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, ала все още му бе останало достатъчно разум, за да не излее гнева си върху избухливата Кати-Бри.

— Аз трябваше да отида с него! — сопна се той на Бруенор. — Защо изпрати Риджис? Каква полза от него, ако наистина открият врагове там долу?

Ожесточението в гласа на варварина свари Бруенор неподготвен.

— Той е прав! — обади се и Кати-Бри — не че искаше да се съгласява с Уолфгар за каквото и да било, просто и тя, като него, виждаше отлична възможност да излее кипящото в гърдите й раздразнение.

Бруенор слисано местеше очи между двете си деца.

— Няколко джуджета се загубиха, туй е всичко — рече той.

— Дори да е така — не отстъпваше Кати-Бри — Риджис само ще го бави излишно.

— Ама той сам каза, че ще намери начин да бъде полезен! — опита се да възрази джуджето.

— Кой каза? — не разбра Кати-Бри.

— Къркорещият корем! — сопна се обърканият й баща.

— Та той въобще не искаше да ходи! — възкликна Уолфгар.

— Искаше, и още как! — изрева Бруенор и като скочи от мястото си, блъсна с рамо надвесилия се над него варварин, за да го накара да отстъпи назад.

— Самият Къркорещ корем ми рече да го изпратя заедно с елфа!

— Риджис беше тук с теб, когато ти съобщиха за изчезването на джуджетата — напомни му Кати-Бри. — А ти изобщо не спомена, че той е поискал да го изпратиш в тунелите.

— Каза ми го преди туй. Каза ми… — внезапно Бруенор спря по средата на изречението, осъзнавайки колко нелогично беше онова, което току-що бе изрекъл.

Скътан някъде в мозъка му, наистина имаше спомен, в който Риджис му обясняваше, че двамата с Дризт трябва да отидат да потърсят изчезналите джуджета. Ала как бе възможно това, след като решението кой да отиде долу, бе взето веднага щом научиха, че изобщо има изчезнали джуджета?

— Да не би пак да си опитвал светената вода, кралю? — почтително, ала твърдо попита Кобъл.

Бруенор им даде знак да замълчат, докато успее да си припомни какво точно се бе случило. Още чуваше думите на Риджис и бе сигурен, че не си измисля. Ала те сякаш увисваха във въздуха, нямаше образи, които да му помогнат да разбере къде точно се бе провел този разговор и да обяснят очевидното разминаване във времето.

В този миг в съзнанието му най-сетне изплува картина. Ала това не бяха той и полуръстът, погълнати от съставяне на планове. Пред очите му отново се завихри цял рояк искрящи фасетки, малки трепкащи пламъчета, които се спускаха все по-надолу и по-надолу и го мамеха след себе си… право към глъбините на приказния рубин.

— Къркорещият корем ми каза, че джуджетата ще изчезнат — бавно и отчетливо рече Бруенор, без да отваря очи, за да не прогони спомена, който най-сетне бе успял да извади от подсъзнанието си. — Караше ме да изпратя него и Дризт, за да ги открият, искаше да ме убеди, че само той и елфът са в състояние да върнат липсващите бойци в Залите.

— Но той не може да е знаел — изтъкна Кати-Бри, която очевидно се съмняваше в думите на баща си.

— А дори и да знаеше, никога не би поискал да отиде там долу — в гласа на Уолфгар също имаше недоверие. — Какво е всичко това? Някакъв сън?

— Никакъв сън не е! — изръмжа Бруенор. — Наистина ми го каза… с помощта на онзи негов рубин.

И той сбърчи лице, призовавайки цялата си джуджешка устойчивост към магиите, за да се пребори с бялото петно в мозъка си.

— Риджис никога не би поискал… — започна Уолфгар отново, ала преди да успее да довърши, Кати-Бри, го прекъсна, досетила се най-сетне какво означава всичко това.

— Освен ако Риджис не е бил Риджис — каза тя и от собствените й думи я побиха тръпки.

Тримата приятели познаваха Дризт достатъчно отдавна, за да знаят, че елфът има много и могъщи врагове… особено един, който бе достатъчно хитър, за да измисли и осъществи такава сложна измама.

За миг Уолфгар остана като вцепенен, с широко отворена уста и ужас в очите.

За разлика от него, Бруенор реагира светкавично. Той скочи от трона си, разбута Пуент и варварина, за да мине между тях (като замалко не ги събори на земята) и се хвърли към вратата, следван от Кати-Бри. На Уолфгар му трябваше само миг, преди да се съвземе и да се втурне след приятелите си.

— За какво, гоблините го взели, говорят тез’ тримата? — извика Пуент и дръпна Кобъл, който също се канеше да тръгне след останалите.

— За битка! — жрецът прекрасно знаеше как да отклони всяко по-нататъшно искане за дълги обяснения.

Тибълдорф Пуент падна на едно коляно и тържествуващо заби юмрук във въздуха:

— О, да! — изкрещя той ликуващо. — Прекрасно е отново да служиш на един Боен чук!

* * *

— Съюзил ли си се с тях или всичко това е едно голямо съвпадение? — сухо попита Дризт, без да се обръща — не искаше Артемис Ентрери да види болката, изписана на лицето му.

— Не вярвам в съвпадения — долетя предсказуемият отговор.

Най-сетне Дризт успя да се овладее достатъчно, за да го погледне в очите — своя най-страшен враг, безжалостния палач Артемис Ентрери, който сега стоеше само на метър от него, стиснал сабята и изумрудената си кама в ръце, а в краката му още тлееше изпуснатата факла. Магическото преобразяване от полуръст в човек бе пълно, включително дрехите, и това донякъде обърка Дризт. Докато той я носеше, маската не бе правила друго, освен да скрива цвета на кожата и косата му, и затова сега не успя да скрие учудването си.

— Трябва по-добре да разучаваш способностите на магическите си предмети, преди да ги захвърлиш с лека ръка — изсмя се Ентрери, виждайки изненадата му.

В думите му имаше голяма доза истина, ала дори и сега Дризт не можеше да изпита съжаление, задето се бе разделил с вълшебната маска в Калимпорт. Наистина, скрит под нея, той най-сетне бе получил свободата да ходи по белия свят, необезпокояван от предразсъдъците и ненавистта, които останалите раси хранеха към неговия народ. Но така Дризт До’Урден бе живял в лъжа.

— Можеше да ме убиеш в битката с гоблините, а сигурно и още стотици пъти, откакто дойде в Митрил Хол — каза елфът. — Защо бе нужен толкова сложен план?

— Така победата ще ми се услади още повече.

— Искаш да извадя оръжията си, да продължим двубоя, който започнахме в клоаките на Калимпорт, нали?

— Нашият двубой започна много преди Калимпорт, Дризт До’Урден! — леко повиши глас Ентрери и одраска бузата на елфа с върха на сабята си.

Дризт дори не трепна, нито посегна към ятаганите си.

— Ние с теб — продължи Ентрери и бавно започна да обикаля около него, — сме смъртни врагове от мига, в който за първи път чухме един за друг, всеки от нас — оскърбление за войнските принципи на другия. Аз се надсмивам над онова, което за теб е свято, а ти обиждаш моята дисциплина.

— Дисциплина и празнота не са едно и също — отвърна Дризт. — Ти си просто една куха черупка, която може да си служи с оръжие. Обвивка, зад която няма нищо.

— Прекрасно! — измърка Ентрери и докосна крака на Дризт със сабята си. — Усещам гнева ти, елфе, макар така отчаяно да се опитваш да го прикриеш. Нека оръжията ти ме убедят в онова, в което думите не могат!

— Ти все още не разбираш — спокойно отвърна Дризт и наклони глава на една страна, а по лицето му се разля искрена усмивка. — Не искам да те убеждавам в каквото и да било. Артемис Ентрери не си струва нито времето, нито усилията ми.

В очите на убиеца припламна люта ярост и той се хвърли напред със сабя в ръка, сякаш искаше да го посече.

Дризт дори не трепна.

— Извади ятаганите си и нека оръжията решат спора помежду ни! — изръмжа Ентрери и направи крачка назад, без нито за миг да сваля сабята си.

— Забий своето острие в гърдите си и срещни единствената смърт, която заслужаваш!

— Котката ти е у мен! — изкрещя Ентрери. — Трябва да се биеш, ако не искаш Гуенивар да се превърне в моя слугиня!

— Забравяш, че съвсем скоро и двамата ще бъдем заловени… навярно дори убити — напомни му Дризт. — Недей да подценяваш уменията на моите събратя.

— Тогава се бий заради полуръста!

Изражението на Дризт красноречиво говореше, че убиецът се бе докоснал до болно място.

— Нима забрави за Риджис? — продължи да го дразни Ентрери. — Той е жив, ала там, където се намира, смъртта ще го открие бързо… Само аз знам кое е това място и ще ти го кажа… ако ме победиш. Бий се, Дризт До’Урден, бий се, ако не за друго, то за да спасиш живота на жалкия си приятел!

Сабята на Ентрери отново подскочи във въздуха, ала този път ятаганът на елфа вече я очакваше и светкавично отби удара й.

Палачът замахна повторно, а камата, която последва другото му оръжие, замалко не намери пролука в защитата на Дризт.

— Чух, че си изгубил едната си ръка и едното си око — подхвърли елфът.

— Излъгах — Ентрери направи крачка назад и разпери ръце. — Сигурно заслужавам наказание?

Ятаганите на елфа отговориха вместо него, посипвайки серия мълниеносни удари върху убиеца — отляво, отдясно, отляво, отдясно, отляво, отдясно. Ръката на Дризт се издигна във въздуха, Сиянието проблесна над главата му и се спусна право към гърдите на Ентрери.

Не по-малко бързи, сабята и камата на убиеца отбиха светкавичното нападение на елфа.

Скоро двубоят заприлича повече на танц, отколкото на смъртоносна схватка. Двамата се движеха в пълна хармония, в съвършен синхрон, който не позволяваше на никого да вземе надмощие над противника си. Дризт, който знаеше, че времето му (и най-вече това на Риджис) е ограничено, успя да се доближи до тлеещата факла, настъпи я и угаси едва трепкащото пламъче. Стаичката потъна в непрогледен мрак.

Беше се надявал, че елфическата му способност да вижда на тъмно ще му даде преимущество над Ентрери, ала когато вдигна поглед от пода, първото, което съзря насреща си, бяха две червени точици — надарените с инфрачервено зрение очи на палача.

— Нима си помисли, че онова преди малко бе заради маската? — насмешливо се изсмя убиецът. — Е, сам виждаш, че си сбъркал. Тази способност ми е подарък от един от моите съюзници — мрачен елф и наемник. Всъщност, ние с него май доста си приличаме.

Още преди Ентрери да довърши, сабята му подскочи напред, принуждавайки Дризт да се извърти на една страна и да приклекне. Върху устните на елфа се разля доволна усмивка, когато Сиянието със силен звън отби връхлитащата изумрудена кама. Миг по-късно, магическият ятаган отново проблесна в мрака, провря се зад ръката на Ентрери и се спусна към гърдите му.

Ала палачът вече се бе претърколил назад и магическият ятаган срещна само въздух.

Мъждукащият светлик, хвърлян от Сиянието, придаваше на лицата им еднакъв сивкав оттенък, заличаваше разликата в расите и сякаш ги превръщаше в братя. Ентрери нямаше нищо против да ги възприемат по такъв начин, ала Дризт със сигурност имаше. За елфа Артемис Ентрери бе обратната страна на собствената му душа; когато го гледаше, той сякаш виждаше самия себе си, отразен в черното огледало на злото и омразата, съзираше образа на онова, в което би се превърнал, ако бе останал в жестокия Мензоберанзан.

Яростта на елфа го накара да се впусне в нова свирепа атака. Магическите ятагани свистяха във въздуха, ту политаха нагоре, ту отново се спускаха надолу, преплетени в изумителен танц на изящество и умение.

Сабята и камата на палача не им отстъпваха по нищо; отбиваха всеки удар, парираха всеки замах, сякаш двамата противници се бяха слели в едно и всеки знаеше какво ще направи другият. Дризт имаше чувството, че може да продължи тази битка вечно, че никога няма да изпита умора, когато срещу него стои Артемис Ентрери. Ала изведнъж почувства леко ужилване малко над глезена си, последвано от пареща болка. Само за миг целият му крак натежа, като да бе от олово, и вцепенението започна да пълзи все по-нагоре и по-нагоре.

Много скоро усети как рефлексите му се забавят. Искаше му се да извика, да изкрещи истината, да лиши Ентрери от удоволствието да триумфира над него — макар принципите му да бяха съвсем различни от тези на елфа, палачът копнееше да спечели в честна битка, не искаше да получи така жадуваната победа благодарение на отровната стрела на скритите си съюзници.

Ръката, която държеше Сиянието, безсилно увисна надолу и Дризт разбра, че е опасно уязвим.

Пръв падна Ентрери, в чиито вени също течеше отрова. Дризт усети присъствието на черните фигури, които заприиждаха през тясната врата, и се зачуди дали да не довърши палача, докато още не са го заловили. Преди да успее да намери отговора на този въпрос, елфът бавно се свлече на земята.

Чу как двете му оръжия — първо едното, после и другото — издрънчаха на пода, макар изобщо да не бе усетил как се изплъзват от пръстите му. После и той самият рухна на земята. Не можеше да държи очите си отворени, ала замъгленото му съзнание отчаяно се опитваше да измери мащабите на това бедствие, ужасните последствия, които случващото се в момента щеше да има за приятелите му и за самия него.

Страховете му се засилиха още повече, когато, миг преди над ума му окончателно да се спусне черна пелена, един глас прошепна нещо на родния му език. Глас, който му бе до болка познат:

— Спи спокойно, мой отдавна изгубени братко!