Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 16
Граници

— Никак не съм доволна — каза Виерна на Джарлаксъл, с когото бяха застанали близо до желязната стена, под която бе погребан нещастният Кобъл.

— Нима наистина вярваше, че ще бъде толкова лесно? — отвърна наемникът. — Та ние навлязохме в тунелите на укрепена джуджешка твърдина само с петдесетина бойци. Петдесет срещу хиляди.

— Все пак няма защо да се безпокоиш — побърза да добави той — никак не му се щеше раздразнителната Виерна отново да изгуби контрол над себе си, — ще успееш да си върнеш избягалия пленник. Моите войници са добре обучени. Вече изпратих около петдесет бойци, целия отряд на Баенре, към единствения коридор, който отвежда до Митрил Хол. Никой от съюзниците на Дризт няма да успее да дойде оттам, а и приятелите му са в капан и няма да ни се изплъзнат.

— Когато джуджетата научат, че сме тук, незабавно ще изпратят многочислена армия — мрачно рече Виерна.

— Ако научат — поправи я Джарлаксъл. — Тунелите на Митрил Хол са дълги. На нашите врагове ще им трябва време — навярно поне няколко дни, — за да успеят да съберат достатъчно голяма войска. Дризт отдавна ще е паднал в ръцете ни и сигурно ще сме изминали половината път до Мензоберанзан, преди джуджетата да съумеят да се организират.

Виерна не отвърна нищо, обмисляйки как да постъпи. Имаше само два пътя, по които да се стигне дотук от долните нива — улеят и плетеница от криволичещи тунели, които излизаха на север от това място. Жрицата надникна в стаята и погледна към улея в другия й край, чудейки се дали не бе сбъркала, като изпрати само трима след избягалия Дризт. Може би трябваше да нареди целият отряд (дванадесет войни и Дайнин) да тръгнат по петите на брат и.

— Човекът ще го открие — Джарлаксъл сякаш бе прочел мислите й. — Артемис Ентрери познава Дризт много по-добре от нас, нали и преди се е бил с него. Освен това още носи обицата, така че винаги можеш да разбереш къде се намира. Нека се погрижим за приятелите на брат ти — според моите съгледвачи са само няколко души.

— А ако въпреки всичко Ентрери не успее да го залови? — попита Виерна.

— Дори брат ти да съумее да му избяга, догоре все така ще водят само два пътя — напомни й Джарлаксъл.

Взела най-сетне решение, Виерна кимна в знак на съгласие и прекоси стаята, за да отиде до улея. Извади магическа пръчка от гънките на одеждата си и като затвори очи, подхвана тихия напев на елфическо заклинание. Бавно и отмерено ръката й започна да описва прави линии над отвора, а от пръчката й захапа гъста, лепкава течност. Скоро входът бе покрит от край до край с фина паяжинна мрежа. Виерна направи крачка назад, за да огледа работата си, после извади малка кесия, пълна със ситен прашец, и го поръси върху паяжината с второ заклинание на уста. Тънките нишки незабавно се удебелиха и придобиха сребристо чер блясък, който бързо угасна, оставяйки ги напълно невидими в мрака на стаята.

— Само един — отвърна Виерна. — Няма оръжие, което да е в състояние да разсече тези нишки.

— Тогава да вървим на север — съгласи се Джарлаксъл. — Вече изпратих неколцина бързоходци да пазят долните тунели.

— Дризт не бива да се събере с приятелите си — напомни му жрицата.

— Ако Дризт някога отново види приятелите си, те вече ще са мъртви — самоуверено отвърна наемникът.

* * *

— Стаята сигурно има и друг вход — предположи Уолфгар. — Ако ги нападнем от двете страни едновременно…

— Дризт вече не е там — прекъсна го Бруенор — магическият медальон, който държеше в ръката си, недвусмислено говореше, че скиталецът се намира някъде под тях.

— Ако убием всичките си врагове, приятелят ви ще ни открие много по-лесно — намеси се в разговора Пуент.

Уолфгар, който все още го държеше във въздуха за върха на острия шлем, го раздруса лекичко.

— Хич не ми се ще да се бия с елфи на мрака — отвърна Бруенор и хвърли притеснен поглед на Кати-Бри и Уолфгар. — Не и сега. Ще гледаме да се държим по-надалечко от тях и ще вадим оръжията само ако се наложи.

— Може да се върнем и да доведем Дагна — предложи варваринът. — Заедно ще успеем да прочистим това място от мрачните.

Бруенор се обърна към плетеницата от тунели, които водеха обратно в Митрил Хол, и се замисли. Щеше да им отнеме поне час, докато стигнат Залите и още няколко, докато успеят да съберат достатъчно голяма войска. Няколко часа, които Дризт със сигурност не можеше да си позволи да изгуби.

— Тръгваме след Дризт — тонът на Кати-Бри не търпеше възражения. — Магическият медальон ще ни каже къде се намира, а Гуенивар ще ни отведе до там.

Бруенор знаеше, че Пуент с радост ще се съгласи с всяко предложение, което обещава битки; присвила уши назад, Гуенивар също бе готова да се впусне по следите на господаря си. Вдигна очи към Уолфгар и замалко не избухна при вида на разтревоженото, покровителствено изражение, с което варваринът гледаше Кати-Бри.

Внезапно Гуенивар застина на място и тихо изръмжа. Кати-Бри светкавично загаси догарящата факла и приклекна, използвайки за ориентир отблясъците, които хвърляха надарените с инфрачервено зрение очи на двете джуджета.

Четиримата инстинктивно се приближиха един до друг и като им прошепна да останат по местата си, Бруенор безшумно се показа навън, за да провери какво бе разтревожило пантерата.

— Елфи — обясни той, когато двамата с Гуенивар се върнаха малко по-късно. — Само неколцина са и отиват на север. Май доста бързат.

— Неколцина мъртви елфи — поправи го Пуент и доволно потри ръце, при което необикновените му доспехи шумно се раздрънчаха.

— Хич не си го и помисляй! — сопна се Бруенор, като внимаваше да не повишава много глас. — Чини ми се, че тез’ елфи знаят къде се намира Дризт и точно натам са тръгнали, само че без светлина никога няма да успеем да ги проследим.

— А ако запалим факла, неминуемо ще се стигне до битка — допълни Кати-Бри.

— Ами тогаз’ да запалим проклетото нещо! — с надежда в гласа предложи Пуент.

— Затваряй си устата! — сряза го Бруенор. — Ще се движим бавно и внимателно. Ти, момче — обърна се той към Уолфгар, — приготви факлата, всъщност нека да са две, и бъди готов да ги запалиш при първите признаци, че се задава битка.

После даде знак на Гуенивар да застане начело и да ги поведе, без да бърза.

Скоро след като излязоха от тунела, Пуент тикна нещо в ръката на Кати-Бри:

— Пийни си и дай и на останалите да си сръбнат.

Кати-Бри бързо се досети, че невидимият предмет трябва да бе голямата манерка на бесовойна и внимателно я поднесе към носа си. Острата миризма, която я лъхна отвътре, я накара да сбърчи лице и тя се накани да върне шишето на собственика му.

— Друга песен ще запееш, когат’ стрелата на някой мрачен елф се забие в тялото ти — рече Пуент и я потупа по гърба. — Няма отрова, дето да те улови, след като туй нещо се разлее във вените ти.

Напомняйки си, че Дризт е в опасност, младата жена най-сетне се престраши и отпи голяма глътка от съмнителната течност, при което се препъна, задавена от свиреп пристъп на кашлица. За миг пред погледа й заиграха осем джуджешки и четири котешки очи, вперени в нея, после всичко отново си дойде на мястото и тя подаде манерката на баща си.

Бруенор си сръбна няколко глътки, без да се замисли и дори премлясна доволно, когато свърши.

— Туй ще те сгрее до пръстите на краката — каза той на Уолфгар, докато му предаваше манерката.

Когато и варваринът се съвзе от първоначалния ефект на неизвестната напитка, Гуенивар безшумно ги поведе напред, а доспехите на Пуент проскърцваха при всяка негова крачка.

* * *

Четиридесет добре въоръжени джуджета тръгнаха с генерал Дагна, прекосиха Митрил Хол и стигнаха до последната караулна.

— Ще тръгнем право към гоблиновата зала, където ще се разпръснем — обясни генералът на войниците си, после заедно със стражите състави цяла система от почуквания и сигнали и им нареди в никакъв случай да не пускат в новите тунели отряди, наброяващи по-малко от дванадесет войни.

След това гордо и безстрашно застана начело на строените си бойци и прекрачи прага на отворената врата. Всъщност, Дагна не вярваше Бруенор наистина да е в опасност — шепа гоблини или нещо също толкова незначително, ето с какво си мислеше, че ще му се наложи да си има работа. Все пак той бе истински пълководец и предпочиташе да поведе повече войни, отколкото са му нужни, пред това да се озове в неблагоприятна позиция заради прекалената си самоувереност. Освен това, не искаше да поема и най-малкия риск, когато ставаше въпрос за сигурността на краля.

Тропот на тежки ботуши, подрънкване на доспехи и грубоватите бойни песни, които маршируващите джуджета подхващаха от време на време, изпълниха тунелите. Всеки трети войник носеше запалена факла и в обикновено тъмните коридори, сега бликна ярка светлина. Дагна нямаше никаква причина да мисли, че внушителният му отряд трябва да пази пристигането си в тайна, а и се надяваше, че по този начин ще помогне на Бруенор и всички други съюзници, които биха могли да се намират из тези тунели, да ги открият по-лесно.

И дори не подозираше за присъствието на мрачните нашественици.

Джуджетата се движеха бързо и много скоро стигнаха до първия кръстопът, само на няколко метра от костите на убития от младия Бруенор етинг. Дагна нареди на неколцина от войните си да пазят фланговете и продължи напред с намерението да отиде направо в залата, където се бе провела битката с гоблините. Преди да достигне най-близкия страничен коридор обаче, той се закова на място и даде знак на войниците да запазят тишина.

Огледа се на всички страни и предпазливо пое напред. Войнските му инстинкти, изострени до краен предел от безбройните битки, които бе водил през живота си, сега му нашепваха, че нещо не е наред, усещаше как косъмчетата на врата му незнайно защо настръхват от напрежение.

И тогава всичко потъна в мрак.

За миг Дагна си помисли, че сигурно някое въздушно течение е угасило факлите, ала шумът, който се надигна зад гърба му, и най-вече фактът, че не бе в състояние да прозре през черната пелена дори с инфрачервеното си зрение, недвусмислено говореха, че се бе случило нещо много по-страшно.

— Тъмнина! — изкрещя едно от джуджетата.

— Магьосници! — провикна се друго.

Дагна чу войните си да се блъскат около него, чу как нещо изсвистя покрай ухото му. От устните на един от командирите се откъсна глух стон и той рухна на земята. Генералът инстинктивно отстъпи назад и когато най-сетне успя да се измъкне от кълбото магическа тъма, видя бойците си да се щурат във всички посоки. Втори облак магически мрак бе разделил джуджешката войска по средата и сега онези, които се намираха от едната страна на тъмнината, се опитваха да въведат някакъв ред и крещяха най-различни съвети на другарите си, които бяха попаднали в плен на мрака.

— Клин! — провикна се Дагна, решил да прибегне до една от най-простите бойни формации, които джуджетата използваха. — Туй е само магия за тъмнина, нищо повече!

Едно джудже, застанало досами него, се хвана за гърдите и с последни усилия успя да извади оттам малка стреличка (каквато Дагна не бе виждал никога досега), после се строполи на земята и захърка, още преди да докосне пода.

Без да обръща внимание на слабото убождане, което усети в крака си, Дагна продължи да издава заповеди, мъчейки се да накара войните да се подредят в строй. По негово нареждане пет джуджета се втурнаха към десния фланг, заобиколиха кълбото мрак и се насочиха към страничния коридор.

— Открийте проклетия магьосник! — извика той. — И разберете с какво, в името на Деветте пъкъла, си имаме работа!

Раздразнението му прерасна в съзидателен гняв и много скоро войните му образуваха съвършена клиновидна формация, готова да пробие първия облак магическа тъма.

Петте джуджета се затичаха по страничния коридор. Той като че ли бе празен и като заобиколиха кълбото черен мрак, те се насочиха към тесния проход, отвеждащ до входа на главния тунел.

Внезапно от сенките изскочиха два тъмни силуета, паднаха на едно коляно и насочиха миниатюрните си арбалети срещу тях.

Първото джудже се препъна, поразено от две отровни стрелички, ала все пак успя да извика на другарите си да се хвърлят в атака. Брадатите войни се устремиха към враговете си и дори не забелязаха останалите мрачни елфи, които левитираха над главите им.

— Какво по… — джуджето дори не успя да довърши, преди елфът да се приземи леко на земята до него и да строши черепа му с магическия си боздуган.

— Хей, ти не си Дризт! — възкликна друго от джуджетата, миг преди елфическият меч да пререже гърлото му.

Предводителят им искаше да издаде заповед за отстъпление, ала докато отваряше уста, подът се надигна и го погълна. Подобаващо ложе за едно джудже… ала от този сън то никога вече нямаше да събуди.

Бяха изминали едва няколко секунди от началото на битката, а ето че от петимата джуджешки войни бяха останали само двамина.

— Елфи на мрака! Елфи на мрака! — предупредително закрещяха те.

Три отровни стрели се забиха в гърба на един от войните на Дагна и го повалиха на земята. Той се опита да се изправи на колене, ала в този миг двама елфа се хвърлиха отгоре му и го посякоха на парчета.

Когато последното оцеляло джудже се накани да се върне при Дагна и останалите, видя, че на пътя му има само един-единствен противник. То яростно отби удара на тънкия елфически меч, при което разстроиш костите на ръката му и разкъса ризницата си.

Обзето от неистов ужас, джуджето побягна с всички сили, заобиколи падналия елф и се хвърли с главата напред в кълбото магическа тъмнина.

— Елфи на мрака! — уплашено повтори то, когато се показа от другата страна и налетя право на другарите си, които бавно се приближаваха.

В този миг се появи още едно кълбо тъма и съедини останалите две в една голяма, черна пелена. Рояк отровни стрели се посипаха върху джуджетата, след тях се зададоха и самите елфи, войните, които нямаха нужда да виждат, за да се бият.

Дагна бързо разбра, че ще им трябва жреческа помощ, за да се преборят с елфическата магия, ала когато се опита да издаде заповед за оттегляне, от устата му излезе само една шумна прозявка.

Върху главата му се стовари нещо тежко и той усети, че пада.

Насред хаоса и непрогледния мрак, джуджетата не можеха да запазят клиновидния си строй, освен това много добре разбираха, че нямат никакъв шанс срещу изкусните елфически войни, които не им отстъпваха нито по умение, нито по многочисленост. Ето защо те направиха единственото разумно нещо, което можеха да сторят в това почти безизходно положение — разпръснаха се и се втурнаха обратно натам, откъдето бяха дошли; мнозина от тях запазиха достатъчно самообладание, за да сграбчат по някой от падналите си другари и да ги понесат на гръб.

Разгромът като че ли беше пълен. Само че джуджетата не бяха група неопитни новаци и между тях нямаше нито един страхливец. Веднага щом се измъкнаха от прегръдката на магическия мрак, неколцина се нагърбиха със задачата да реорганизират редиците на пострадалия си отряд. Преследването щеше да бъде ожесточено (за битка не можеше да става и дума), ала с десетина заспали джуджета на ръце (между тях и Дагна), не можеха дори да се надяват, че ще успеят да избягат от много по-бързите елфи.

Някой трябваше да прикрие отстъплението им. Доброволци не липсваха и само няколко мига по-късно, джуджетата отново се впуснаха в бяг, оставяйки шестима от своите другари зад себе. Опрели рамо до рамо, шестимата храбреци вдигнаха щитове пред себе, препречвайки пътя на връхлитащите елфи.

— Бягайте или онези, които паднаха днес, ще са загинали напразно! — провикна се един от новите командири.

— Бягайте в името на краля, макар да го няма тук! — издигна глас друг.

Бойците от последните редици често-често се обръщаха назад, към шестимата другари, които бяха оставили зад себе си… докато от тунела не изпълзя нова вълна мрак и не ги скри от очите им.

— Бягайте! Бягайте! — този вик бе подет от всички — както от онези, които се оттегляха, така и от шестимата войни, които останаха, за да забавят настъплението на мрачните.

Много скоро в тунела задрънчаха оръжия, разнесе се звън на желязо, отекна глухият тътен на падащи тела. Пронизителният писък на ранен елф раздра въздуха и по лицата на бягащите джуджета заиграха сурови усмивки.

Без да поглеждат назад, те сведоха глави в знак на почит към другарите, които оставяха зад себе си и полетяха напред с удвоени сили. Шестимата храбри войни никога вече нямаше да се присъединят към тях. Не, опрели рамо до рамо, те щяха да отблъскват враговете до край, щяха да удържат скверните нашественици, докато най-сетне не рухнеха мъртви, дали живота си за своите събратя. Такъв беше моралът на джуджетата — всеки бе готов да се пожертва, за да спаси другарите си.

Бегълците не спираха нито за миг и ако някой се подхлъзнеше и залитнеше, винаги имаше поне четирима, които да го подхванат отстрани и да му помогнат да се изправи на крака. Ако някой останеше без сили и започнеше да залита под тежестта на заспалия си другар, когото бе понесъл на гръб, веднага се намираше кой да го отмени.

Едно от по-младите джуджета изтича напред и започна да удря с чука си по каменните стени, отмервайки уговорения със стражите от караулната сигнал. Когато войните достигнаха края на тунела, тежкото резе вече бе вдигнато, а обкованата с желязо врата — полуоткрехната. Миг по-късно тя зейна широко отворена, а пазачите се отдръпнаха, за да пропуснат бягащите си другари.

Джуджешкият отряд нахлу в малката стаичка и неколцина от бойците останаха близо до вратата, за да помагат на изостаналите си другари. Затвориха я в последния миг, чак когато в края на коридора започнаха да се кълбят валма магически мрак, а стрелата, изскочила от тяхната прегръдка, покоси още едно джудже.

Тежката врата се захлопна зад гърба на последния брадат войн, а резето падна с глух грохот. Бяха се спасили от елфическата заплаха… засега. От четиридесет и един бойци (толкова наброяваше отрядът им, когато тръгнаха по-рано същия ден), бяха оцелели двадесет и седем, като поне една трета от тях бяха потънали в дълбок сън.

— Да съберем цялата войска — предложи едно от спасилите се джуджета.

— Ай жреците — добави друго и лекичко повдигна отпуснатата глава на Дагна, за да подчертае думите си. — Ще ни трябват и жреци, за да се опазим от оназ’ отрова, че и факлите ще трябва да омагьосат, та да не гаснат в пъкления мрак!

Съобразителните джуджета бързо избраха нови водачи и се заеха да разпределят работата, която трябваше да се свърши. Половината от тях останаха в караулната със стражите и заспалите си другари, останалите се заеха да обходят Залите от край до край и да призоват всички на бой.