Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Глава 14
Числено превъзходство

Тибълдорф Пуент препускаше с всички сили по страничния коридор, който минаваше на около пет-шест метра успоредно от тунела, където се бе разделил с останалите, за да предприеме хитра маневра по фланга. От устните му се откъсна цветиста ругатня, когато чу трясъка на рухващата врата, свистенето на среброперите стрели и виковете, които се разнесоха от всички посоки — ако се позабавеше още малко, щеше да изпусне цялата веселба!

Вдигнало горящата факла над главата си, джуджето нетърпеливо се втурна зад следващия завой… и се закова на място при вида на странната фигура, която стоеше там и го наблюдаваше с не по-малка изненада от тази, която се изписа по неговото лице.

— Хей! — обади се бесовойнът. — Ти ли си домашният елф на Бруенор?

Пуент преспокойно гледаше как фигурата вдига ръка, как зарежда арбалета си с шумно изщракване и как опъва тетивата. Малката стреличка успя да намери пролука в причудливите му доспехи и по рамото му потече тънка струйка кръв.

— Не ще да си ти! — щастливо възкликна бесовойнът, захвърли факлата настрани и се хвърли с приведена напред глава, с намерение да използва острия шип върху шлема си като меч.

Стреснат от яростната атака на странното джудже, елфът побърза да извади оръжието си.

Пуент не виждаше почти нищо, ала уверено размаха глава, отбивайки ударите на противника си с дългия шип. После, без да спира дори за миг, той се изправи рязко и с всички сили се блъсна в смаяния елф, притискайки го в каменната стена.

Елфът съумя да запази равновесие и дори повдигна бесовойна във въздуха, чудейки се какво означава тази странна бойна тактика, която доста приличаше на прегръдка.

Освободи ръката, с която държеше меча си, ала преди да успее да прониже джуджето, то започна яростно да се тресе. Острите доспехи се впиха в тялото на елфа и оставиха кървави резки по кожата му. Той панически се загърчи, ала отчаяните му усилия още повече влошиха положението. Пуент вдигна едната си ръка и с всички сили заби тежката си метална ръкавица в абаносовата кожа на неприятеля си. Джуджето размахваше ръце и крака във всички посоки, острите шипове, стърчащи от лактите и колената му отново и отново се впиваха в беззащитната плът на елфа. Изпаднало в необуздана ярост, то дори захапа носа на противника си, докато юмруците му не спираха да валят отвсякъде.

— А-а-арг! — гърленият рев на джуджето отекна из коридора и накара тялото му да завибрира още по-силно.

Топлата кръв на елфа опръска подивелия бесовойн и събуди още по-необуздана ярост в гърдите му.

— А-а-арг! — изрева отново той.

Елфът рухна на пода, където острите доспехи на джуджето най-сетне довършиха зловещата си работа. Ала, макар тялото на неприятеля му да не помръдваше повече, Пуент още не бе приключил с него.

— Ти, подла, мрачна твар! — изкрещя той, като при всяка дума забиваше чело в лицето на противника си.

Много скоро, с помощта на острите си доспехи и шиповете, стърчащи от лактите и колената му, бесовойнът буквално разкъса елфа на парчета.

Най-сетне Пуент се отдръпна назад, повличайки безжизненото тяло след себе си. Едва тогава усети болката в гърба и разбра, че мечът на елфа трябва да го бе ударил поне веднъж. Повече обаче го разтревожи вцепенението, което пълзеше по ръката му — отровената от стрелата на мрачния елф рана си казваше думата. В гърдите на бесовойна отново се надигна люта ярост и като намести островърхия си шлем, той наведе глава и се втурна напред. В гърдите на мъртвия елф зейна грозна дупка.

Когато Пуент отскочи назад, обезобразеното тяло се катурна на земята в локва гъста, лепкава кръв.

— Надявам се, че не си приятелят на Бруенор, все пак — отбеляза бесовойнът, внезапно осъзнал, че цялата случка може да се окаже най-обикновено недоразумение. — Е, и да си, вече е твърде късно!

* * *

Кобъл, който използваше магическите си умения, за да провери дали пред тях няма заложени капани, потрепна инстинктивно, когато поредната сребропера стрела изсвистя над рамото му и потъна в ярко осветената стая. Свещенослужителят побърза отново да се залови за работа — искаше да свърши колкото се може по-скоро, за да даде възможност на Бруенор и останалите да се впуснат в атака.

Малката стреличка, която се заби в крака му, не го разтревожи особено — болката не бе никак силна (всъщност, доста приличаше на ужилване от насекомо), а заклинанията, с които бе защитил тялото си, забавяха действието на парализиращата отрова. Мрачните можеха да сипят стрела след стрела, ала сънят още дълги часове нямаше да успее да го надвие.

Когато най-сетне приключи с огледа на коридора и не откри и следа от тайни клопки, Кобъл махна на останалите да се приближат, нещо, което те, изгарящи от нетърпение, сториха незабавно. Внезапно погледът на свещенослужителя бе привлечен от нещо странно — на мътната светлина, струяща от стаята, по пода съвсем ясно се виждаха метални стружки.

— Желязо? — прошепна джуджето и инстинктивно посегна към издутата си кесия, пълна с дребни камъчета бомби.

После се прилепи о земята и протегна свободната си ръка назад, за да даде знак на спътниците си да се върнат обратно.

Изведнъж, насред врявата от битката, до ушите му достигна напевът на заклинание, елфическо заклинание.

Очите на Кобъл се разшириха от ужас и той се обърна назад, крещейки на приятелите си да бягат. После и сам се опита да побегне, а ботушите му се запързаляха по гладкия каменен под — толкова бързо се движеха късите му крака.

Гласът на елфическата жрица се извиси в кресчендо.

Металните стружки полетяха във въздуха и се превърнаха в желязна стена, която бавно се наклони на една страна и се стовари право върху бедния Кобъл.

Мощна въздушна струя изпълни тунела, когато тоновете метал се сгромолясаха върху каменния под, опръсквайки лицата на тримата вцепенени от ужас приятели с кръв и парченца мозък. Стотици малки експлозии, стотици пъстроцветни взривове отекнаха глухо изпод рухналата стена.

— Кобъл! — безпомощно прошепна Кати-Бри.

Магическата светлина в далечната стая угасна, а пред вратата се появи кълбо мрак и препречи края на коридора. Миг по-късно, от там изплуваха още два черни облака и скриха срутената стена.

— В атака! — провикна се пристигналият в този момент Тибълдорф Пуент и профуча покрай колебаещите се приятели.

Ново кълбо мрак се завихри точно пред него и го накара да се закове на място. Скрити зад черната магическа пелена, елфическите тетиви зазвънтяха в мрака и в тунела полетяха рой стрели.

— Назад! — изкрещя Бруенор.

Таулмарил пропя в отговор на елфическите арбалети, а Пуент, улучен от поне дузина отровни стрелички, започна да се свлича на земята. Уолфгар го сграбчи за върха на острия шлем и тръгна към Бруенор.

— Дризт! — беззвучно простена Кати-Бри, изпращайки стрела след стрела в мрака, с надеждата, че приятелят й няма да се покаже от стаята точно в този момент.

Напоеният с отрова връх на малка стреличка се удари в Таулмарил и падна на пода.

Кати-Бри разбра, че не може да остане повече.

Вълшебният лък иззвънтя за последен път, преди младата жена да се втурне след баща си и останалите, отдалечавайки се с всяка крачка от скъпия приятел, когото бе дошла да спаси.

* * *

Дризт пада в продължение на няколко метра, блъсна се в стената при един особено рязък завой и отново се запремята по стръмния, тесен улей. През цялото време стискаше ятаганите си с всички сили — най-много се боеше да не би някой от тях да се откачи от кръста му и да го посече, докато се търкаля надолу.

Въпреки бързината, с която пропадаше, успя да се преобърне, поставяйки крака пред себе си, ала при следващия завой тялото му отново се извъртя на една страна, а ударът, който получи, когато се блъсна в каменната стена, замалко не го повали в несвяст.

Тъкмо си мислеше, че започва да овладява положението и се канеше отново да се преобърне, когато улеят внезапно се отвори под наклон и го изхвърли в някакъв коридор. Дризт се сгромоляса на земята, но за щастие успя да запази присъствие на духа и да запрати двата ятагана встрани от себе си.

Тялото му се удари в пода с глух тътен, после се претърколи настрани и с всичка сила се блъсна в един грамаден камък.

Дризт До’Урден остана да лежи напълно неподвижен.

Не мислеше за болката (която бързо започна да отстъпва място на пълно вцепенение), не се зае да изследва многобройните ожулвания и натъртвания, които бе получил, докато падаше надолу и дори не се сети за Ентрери. В този мъчителен момент в съзнанието на доблестния елф имаше една-единствена мисъл, която надделяваше дори над страха за съдбата на приятелите му.

Беше нарушил обета си.

Когато след убийството на Масой Хюнет (негов събрат по раса), младият Дризт До’Урден напусна завинаги Мензоберанзан, той се закле пред себе си, че никога вече няма да погуби някого от своя народ. Успя да удържи на думата си, дори когато семейството му, тласкано от жажда за мъст, го последва в дивите земи на Подземния мрак; не отстъпи от нея, дори когато се изправи срещу най-голямата си сестра. Споменът за смъртта на Закнафейн бе съвсем пресен в съзнанието му, а жаждата да убие злата Бриса го изгаряше така, както никое друго желание. Макар и полуобезумял от мъка и от десетте години, прекарани в борба за оцеляване в безмилостната пустош, Дризт бе съумял да устои на думата си.

Ала не и този път. Нямаше и капка съмнение, че бе убил стража, който пазеше горния отвор на улея — магическите ятагани бяха прорязали съвършен кръст върху гърлото на злощастния войник.

Бяха го предизвикали, каза си Дризт, трябваше да го стори, за да се измъкне от Виерна и нейните спътници. Не беше желал това насилие, изобщо не го бе търсил. Никой не би могъл да го вини за онова, което бе сторил в желанието си да избяга от несправедливия „съд“ на Виерна и да помогне на приятелите си, които за първи път през живота си се изправяха срещу страховитите елфи на мрака.

Никой не можеше да го вини, ала докато лежеше на пода в тъмния коридор и усещаше как животът бавно се завръща в безчувствените му крака, Дризт не можеше да прогони простичкия факт от съзнанието си.

Беше нарушил обета си.

* * *

Бруенор ги поведе напосоки из криволичещите тунели. Понесъл хъркащия Пуент на ръце, Уолфгар го следваше по петите, мъчейки се (без кой знае какъв успех) да се опази от острите доспехи на бесовойна. Кати-Бри безшумно крачеше до него, като от време на време поспираше за миг, за да изпрати поредната сребропера стрела в мрака зад себе си.

Много скоро всичко утихна и единствено шумът от стъпките на тримата приятели нарушаваше безмълвието на непрогледните тунели. Безмълвие, което ги плашеше повече и от най-гръмогласната орда преследвачи — и тримата бяха виждали колко беззвучно може да се движи Дризт и знаеха, че мрачните елфи се славят с умението си да се прокрадват така.

Ала накъде да бягат? Дори не бяха сигурни къде точно се намират и ако искаха да се върнат обратно в тунелите, които познават, щеше да им се наложи да спрат и внимателно да се огледат наоколо, преди да решат накъде да тръгнат.

Най-сетне се натъкнаха на неголям страничен коридор с три разклонения, които от своя страна също се разделяха след няколко метра. Без да е напълно сигурен накъде отива, Бруенор ги поведе наляво, после надясно, докато накрая се озоваха в малка стаичка, очевидно дело на гоблинови ръце. В мига, в който и тримата влязоха вътре, Уолфгар изтърколи големия каменен блок, който явно служеше за врата, и се облегна на него.

— Елфи на мрака! — прошепна Кати-Бри, сякаш все още не можеше да повярва. — Как са се озовали в Митрил Хол?

— Защо, не как — поправи я Бруенор. — Защо събратята на елфа са дошли в моите тунели?

— И какво — мрачно добави джуджето след малко и с потъмняло от тревога лице започна да мести поглед между обичната си Кати-Бри и Уолфгар, гордият младеж, който се бе превърнал в прекрасен мъж под неговите грижи. — В какво се забъркахме този път?

Кати-Бри не знаеше какво да отговори. Заедно приятелите се бяха изправяли срещу не едно и две чудовища, преодолявали бяха страховити препятствия и невъобразими опасности. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса на онова, което ги заплашваше сега — безмилостни и жестоки елфи на мрака, които държаха в лапите си Дризт и може би тъкмо в този момент се канеха да го убият… ако вече не го бяха сторили. Водени от желанието си да спасят скиталеца, приятелите бяха нахлули в стаята като вихър, помитащ всичко. Ала надмощието им беше продължило само няколко мига — докато мрачните успеят да се съвземат от изненадата. Численото превъзходство на злите елфи бе прекалено голямо и тримата приятели трябваше да избягат, без дори да са сигурни дали онзи, когото за миг бяха зърнали да си проправя път към другия край на стаята, наистина е Дризт До’Урден.

Търсейки опора, Кати-Бри вдигна поглед към Уолфгар, ала и върху неговото лице прочете същата безпомощност.

Младата жена побърза да отвърне очи — нямаше нито време, нито желание отново да се кара с варварина заради покровителственото му отношение. Знаеше, че Уолфгар все още се тревожи за нея повече, отколкото за себе си и не можеше да го съди за това, ала също така разбираше, че ако варваринът продължава да се измъчва от мисълта за нейната сигурност, няма да може да се съсредоточи върху опасностите, с които неминуемо им предстоеше да се сблъскат съвсем скоро.

В този момент Кати-Бри му беше в тежест… не поради липса на умения, или защото не можеше да се грижи за себе си, а заради слабостта на самия Уолфгар, заради неспособността му да я приеме за пълноценен съюзник.

А колко отчаяно се нуждаеха от съюзници сега, когато наоколо им гъмжеше от елфи на мрака!

* * *

Използвайки вроденото си умение да левитира, мрачният елф ловко се измъкна от улея. Първото нещо, което видя, бе сгърчена купчинка, покрита с тъмнозелен плащ в другия край на коридора.

Стиснал тежка тояга в ръка, войникът се хвърли напред с радостен вик на уста — Виерна със сигурност щеше да го възнагради богато, задето е заловил избягалия пленник. Тоягата се спусна надолу и прокънтя неочаквано глухо, когато се стовари върху камъка, скрит под наметалото на Дризт.

Безшумен като смъртта, скиталецът скочи от малката издатинка над улея, където се бе притаил до този момент.

Очите на злия елф се разшириха от ужас, когато проумя грешката си — колко пъти бе минавал покрай същия този камък, а се остави да го измамят толкова лесно!

Дризт понечи да използва дръжката на ятагана си, подтикван от отчаяното желание да спази обета си поне този път, да не отнема живота на още един от своите събратя. Знаеше, че може да го направи — нямаше да му бъде особено трудно да надвие противника си, да го обезвреди и да го върже.

Ако беше сам в подземията, ако всичко се свеждаше единствено до това да се спаси от лапите на Виерна и Ентрери, Дризт щеше да се вслуша в онова, което му нашепваше състрадателното му сърце. Ала сега не ставаше дума само за него, застрашени бяха и приятелите му, нещо повече, навярно дори и в този момент те се биеха с враговете, които бе оставил зад гърба си. Никога нямаше да си го прости, ако този войник някак успееше да се съвземе и причинеше зло на Бруенор, Уолфгар или Кати-Бри.

Сиянието полетя напред, прободе гръбнака и сърцето на злощастния елф и излезе през гърдите му. Обикновено синкавото му острие сега имаше зловещ червеникав оттенък.

Дризт извади ятагана от тялото на мъртвия си враг и ръцете му поаленяха от кръв.

Мислейки единствено за скъпите си приятели и опасността, която ги заплашваше заради него, той стисна зъби — щеше да измие кръвта от ръцете си.