Реймънд Фийст
Убийците (20)

Епилог
Срещи

Над главите им крякаха чайки.

Джеймс и тримата му спътници си проправяха път през тълпата на пристанището — бързаха към последния кораб на кея, на който вече течеше трескава подготовка за отплаване. И други кораби в залива вдигаха котва, за да се възползват от вечерния отлив. Някои от тях дори вече заобикаляха външния вълнолом и разпъваха платна, други ги теглеха лодки с гребла, насочвани от опитни лоцмани.

Джеймс, Грейвс, Кет и Лимм стигнаха „Кралски леопард“ и спряха. Двамата пазачи на трапа отдадоха чест, когато Амос излезе лично да посрещне скуайъра на принца.

— Адмирал Траск, позволете да ви представя моите приятели — рече официално Джеймс.

Амос се захили.

— Стига де, нали ги познавам. — Той кимна на Етан Грейвс и Лимм и улови Кет за ръката. — Чух, че се очаквал наследник, а?

— Да — кимна Кет и се изчерви.

Джеймс също се засмя и намигна на Грейвс. Доколкото познаваше Кет, тя никога през живота си не се бе засрамвала от каквато и да било забележка.

— Чудесно, скъпа, защото наредих да ви приготвят каюта — за вас и вашия съпруг. — Той я поведе нагоре по трапа.

— Сбогом, Кет — подхвърли Джеймс.

Тя се обърна и му помаха, а Етани каза:

— Идвам след минутка.

— Лимм, трябва да поговоря с Етан насаме — обърна се Джеймс към момчето.

— В такъв случай, скуайър, желая ви всичко хубаво и ви благодаря за всичко, което направихте за нас. Винаги ще съм ви задължен.

Джеймс се опита да изслуша със сериозен вид думите на младия крадец.

— Тръгвай, Лимм, и се постарай да започнеш живота си наново. Помни: Дърбин не е Крондор. Внимавай да не се изкушиш да кривнеш пак.

— Не се безпокойте, скуайър. Вие сте моят герой и отсега нататък ще следвам вашия пример. Щом вие сте успели да забравите стария начин на живот и да станете почтен човек, и аз ще мога.

— Аз ще го пазя да не кривне от правия път, Джими — обеща Грейвс. — Хайде, тръгвай. — Той побутна младежа към кораба.

Джеймс изчака Лимм да се качи на борда, после дръпна Грейвс настрана от двамата пазачи, бръкна под наметалото си, извади една кесия и му я подаде:

— Вземи.

— Не мога да приема злато от теб, Джими. И без това направи твърде много за нас.

— Ще ти трябва, за да започнеш на чисто. Смятай го за заем.

Грейвс кимна.

— Разбирам. Благодаря ти. — Взе кесията и я прибра в пояса си.

— Амос каза, че познава в Дърбин двама, на които би доверил и живота си. Единият е корабен майстор, а другият — доставчик на храна. И двамата ще могат да носят съобщения на крондорските кораби.

— Вече наруших две клетви — заяви Грейвс. — Какво те кара да мислиш, че няма да наруша и тази към теб?

Джеймс сви рамене.

— Нищо, Етан, освен дето те познавам добре и зная защо си нарушил онези клетви. Излишно е да ти напомням, че гневът на Арута може да те застигне и в Дърбин. Ти си безстрашен човек… — той спря за миг, после добави: — особено когато става въпрос за собствената ти безопасност.

— Сигурно си прав — кимна Грейвс и вдигна глава към борда на кораба, където стояха Лимм и Кет.

— Никой не ги заплашва, Етан — побърза да го успокои Джеймс. — Кълна ти се.

Грейвс видимо се отпусна.

— Искам само да кажа — продължи Джеймс, — че отговорността ни променя. Погледни мен! — Той се захили.

— Някои неща никога не се променят, Ръчице — отвърна бившият бияч и също се засмя. — Какво смяташ да правиш с Уолтър и другите?

— Нищо — отвърна Джеймс. — Утре ще намина да ги видя в скривалището и ще им съобщя, че вече могат да си покажат носовете. Те ще си мислят, че работят за мен, но аз знам и кътните им зъби. Готови са да ме продадат веднага щом решат, че имат изгода. — Джеймс за момент се замисли. — Освен това подозирам, че Праведника скоро ще се покаже на хоризонта и ще си събере всички заблудени овчици. Не, Етан, трябва ми човек като теб, но ще ми е доста трудно да го намеря.

— Е, благодаря още веднъж — рече Грейвс и му подаде ръка. — Рядко се случва да започнеш втори живот, а виж, трети е вече истинско чудо.

— Какво пък, може би Ишап има други планове за теб.

— Изглежда е така — кимна Грейвс.

— Когато пристигнеш в Дърбин, купи някоя малка странноприемница, по възможност до казарма или още по-добре — до двореца на губернатора. От онези местенца, където войниците обичат да е отбиват, за да си пийнат и побъбрят. Дръж разумни цени и си отваряй ушите.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Грейвс.

— Хайде, качвай се — подкани го Джеймс. — Че днес ме чака и друга работа.

Изпрати Етан с поглед, докато той се качваше на борда. Появи се Амос и нареди да вдигнат стълбичката и да откачат въжетата. Моряците се завтекоха да изпълняват заповедите му, а през това време лоцманът застана на носа на „Кралски леопард“ и започна да дава инструкции на лодката-влекач. Корабът бавно се отдалечи от кея.

Джеймс хвърли последен поглед на своя стар приятел Етан, след това се обърна и закрачи към кралския пристан. Даваше си сметка, че желанията му все още надхвърлят възможностите, но се надяваше някой ден да разполага със свои агенти в двореца на Велики Кеш. За момента се радваше дори на помощта на Грейвс в Дърбин. Очакваше това да е първото изпитание на замисления от него план. Грейвс щеше да използва Лимм, за да осъществява контакт с двамата, които им бе посочил Амос, а те щяха да пращат съобщенията по корабите, плаващи между Дърбин и Кралството.

На излизане от пристанището забеляза Джонатан Мине, който явно го чакаше. Младият жандарм го поздрави с кимване.

— Откри ли го? — попита Джеймс.

— Да, скуайър. Държи едно малко магазинче в края на кея, отпред виси герб с котва и две кръстосани весла.

— Говори ли с него?

— Не — отвърна Джонатан. — Наблюдавах от разстояние, за да проверя дали магазинчето работи, после дойдох тук.

— Добре — рече Джеймс. — Връщай се към ежедневните си задължения. И не забравяй да благодариш на баща ти, задето забеляза, че този човек се е върнал в града.

Джонатан си тръгна, а Джеймс се замисли как да действа. Поради липса на по-добра възможност избра най-дръзкия подход и тръгна към магазинчето, за което му бе казал Джонатан.

Докато вървеше, се замисли как да подхване разговора. Спря пред вратата, поколеба се за миг, после я побутна, разклащайки окаченото над нея звънче.

Иззад тезгяха излезе мъж на средна възраст, но с вече прошарена коса. Имаше едро, но не затлъстяло тяло. Повдигна вежди и каза:

— Господине, тъкмо смятах да затварям. Не бихте ли наминали утре заран?

— Доналд ли се казваш? — попита Джеймс.

Мъжът кимна и се облегна на тезгяха. На рафтовете зад него бяха подредени стоки, каквито обикновено, се търсеха на пристанището: сандъчета с пирони, въжета, котви, части от такелаж.

— Аз съм скуайър Джеймс от двора на принца — представи се Джеймс, като следеше внимателно каква ще е реакцията.

Лицето на мъжа остана безстрастно.

— Познавам придворния снабдител, момко — отвърна той. — Ако те праща той, казвай за какво си дошъл, че бързам да се прибера вкъщи.

Джеймс се усмихна. Мъжът въобще не се притесни при споменаването на принца, но Джеймс и не очакваше да е иначе.

— Всъщност работата ми е свързана по-скоро със спазването на закона, отколкото със снабдяването на двореца.

Отново никаква реакция.

— Името ти наскоро се появи в списъка.

Този път мъжът като че ли трепна, но лицето му си остана непроменено.

— Какъв списък? — попита той, втренчил в Джеймс сините си очи.

— На хора, убити неотдавна в града.

— А, убийствата ли? И аз чух за тях. Е, както сам виждаш, не съм мъртъв. Не зная как името ми е попаднало в този списък.

— Къде беше през последните пет седмици?

Мъжът се засмя пресилено.

— На гости на семейството ми — нагоре по брега. Предупредих няколко души тук — изненадан съм, че не са казали на жандармите.

— Аз също — сухо каза Джеймс. — Може би ще бъдеш така добър да ме осведомиш на кого по-точно си казал?

Мъжът повдигна рамене.

— На няколко приятелчета в близката кръчма. Май казах и на моряците, дето идват да пазаруват от корабите. А също и на Марк, шивача на платна от съседния дюкян — точно вечерта, преди да замина.

Джеймс кимна. Беше сигурен, че на шивача е било съобщено в последния момент и че другите свидетели едва ли могат да бъдат открити.

— Щом е тъй — рече той, — не бива да се учудваш, че предполагаме, че си бил сред убитите.

— Ами сигурно е така — кимна продавачът. — Успяхте ли да спрете убийците?

— До известна степен — отвърна уклончиво Джеймс. — Но долу в каналите все още действат няколко групи — нали знаеш, където е свърталището на крадците.

— Там не е място за почтени хора — отбеляза невъзмутимо Доналд. — А какво става в града?

— Всичко си е постарому. Както си беше преди да започнат убийствата.

— Радвам се да го чуя — рече мъжът. — А сега, скуайър, ако нямате повече въпроси, ще си тръгвам.

Джеймс кимна.

— Пак ще си поговорим, сигурен съм.

Мъжът го изпрати до вратата и тъкмо преди да излезе, Джеймс се обърна и го погледна още веднъж в лицето. Беше почти сигурен, че е разговарял с Праведника.

Шегаджиите се готвеха да си възвърнат изгубеното, което означаваше, че ще има нови стълкновения с хората на Гадника, и докато Праведника възстановяваше своята престъпна империя, Джеймс имаше добри възможности да внедри поне няколко агенти при него. Познаваше добре вътрешното устройство на Гилдията на крадците и не се съмняваше, че хората му ще отговарят на техните изисквания. Проблемът обаче бе да намери подходящи кандидати.

Но за момента предстояха други, по-важни задачи. Арута сигурно го очакваше в двореца, където щяха да обсъдят сведенията за Гадника, с които разполагаха до момента. Джеймс бе почти сигурен, че Гадника не е в Крондор и дърпа конците от друго място, като например Квег или Кеш, тъй като сред хората му имаше доста кешийци.

Трябваше също да размотае кълбото от връзки, които, изглежда, свързваха Гадника с Нощните ястреби. По този въпрос Арута смяташе, че Нощните ястреби преследват и някои свои цели. Онзи отряд в пустинята наистина приличаше по-скоро на малка армия, отколкото на банда опитни убийци.

И магията. Кой стоеше зад нея? Това също не му даваше покой.

Когато излезе на кралския пристан, двама стражи му отдадоха чест. Толкова много загадки и нерешени проблеми. Но нали беше млад и здрав, изпълнен със сили и решимост да се справи с тях. Може би щеше да му отнеме години, но все някога щеше да узнае кой стои зад изпитанията, пред които бе изправено Кралството.

 

 

Създанието, седнало на издялания от камък трон насред лабиринта от пещери, някога бе човек, дори магьосник със забележителни способности. Тук, под земята, тътнежът на прибоя не се чуваше, а по-скоро се усещаше, тъй като тайният храм бе разположен близо до морето, но дълбоко под неговата повърхност. Стените на пещерата бяха мокри, а въздухът винаги бе влажен.

Пред самия трон бе положена грамадна, издялана от камък ръка, която държеше голяма черна перла. Зад ръката стоеше магьосник, облечен като най-обикновен търговец. Съществото на трона извърна лицето си към него. Мъжът с ястребово лице не се боеше от близостта на това възкръснало от мъртъвците създание, това човешко подобие, което древните наричаха нежив. Слугите на неживия имаха не по-малко зловещ изглед — неговата Мъртвешка гвардия се състоеше от ходещи скелети. Но магьосникът не изпитваше боязън и от тях.

— Ти се провали — изграчи неживият. Гласът му бе сух, колкото пещерата — влажна.

Сиди размаха пръст.

— Не, Нощните ястреби се провалиха. Ние винаги успяваме. Измират хора, принцът на Крондор е готов да преобърне всеки камък в града, за да открие виновника, и търси скрит замисъл там, където го няма.

— Но дали това ще е достатъчно, за да му отвлечем вниманието?

Стройният магьосник повдигна рамене.

— Кой може да определи кое е достатъчно? А и не бива да прекаляваме, инак току-виж ишапците променили плановете си. Платих с двайсет години от живота си, за да постигна това, което бях замислил, и не бих искал да го изгубя заради някое необмислено действие и да се върна там, откъдето започнах. Боговете може да чакат векове, но не и ние.

Съществото на трона се разсмя с хъркащ и пукащ звук. Кожата на лицето му бе изпъната върху черепа, а ръката, с която посочи магьосника, приличаше на пръчка, върху която се поклащаше сбръчкана и отпусната плът.

— Ти може да не разполагаш с векове, но аз ги имам.

Сиди се наведе напред и отвърна:

— Саван, не се възгордявай. Ти си един жалък некромант. Това не спаси твоето братче, когато проклетият шпионин на Арута го хвърли на демона.

— Смятах, че като поръчам на Неман да наглежда Нощните ястреби, ще го държа настрани от моята работа. Той не беше готов за призоваването. Той беше безумец.

— Всички, които се връщате от онзи свят, сте малко луди, но това, изглежда, не може да се избегне — заяви Сиди. — Ето защо, след като те извадих от гроба, те държах тук няколко години — помниш ли? — Той махна с ръка. — Но и безумието има своите малки предимства. Дори има моменти, в които е особено ползотворно. — Той изцъкли поглед и си придаде налудничав вид, а неживият се разсмя. — Какво? — попита Сиди.

— Ти си не по-малко луд от мен — отвърна възкръсналият магьосник.

Сиди се изкиска.

— Може би, но това не ме тревожи. — Той наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше. — Той е тук.

— Кой? — попита неживият.

— Онзи, който ще ни осигури това, което се опитваме да постигнем от двайсет години, Саван. Не бих искал да влиза в тази пещера, той още не е готов да те види — нито теб, нито слугите ти — и да узнае пред кого се е заклел. Нека първо получи обещания подарък и се подложи на неговото въздействие. Време е да тръгвам.

Докато магьосникът се отдалечаваше, живият мъртвец се провикна от трона:

— Постарай се да ни стане верен служител!

— Скоро ще бъде.

Сиди закрачи из тунелите, които водеха към повърхността. Пиратът, когото наричаха Мечището, скоро щеше да стигне до брега с малката си лодка и да се промъкне през нащърбените останки на наводненото селище, известно някога като Носът на вдовиците. Сиди щеше да го чака на пясъка пред тайния вход към Храма на Черната перла. След време, мислеше си той, когато Мечището изпълнеше задачата си и докажеше, че наистина е бил полезен, щеше да си извоюва правото да влезе в храма и да се закълне във вярна служба пред него.

Но дотогава Сиди щеше да го остави да си мисли, че му служи срещу щедро заплащане, както дълги години смятаха и Нощните ястреби. Когато Мечището узнаеше истината, вече щеше да е твърде късно.

Когато наближи тайния вход, Сиди бръкна под наметалото си и извади отвътре бронзов амулет, окачен на дебела верижка. Върху него бе изрисувано лицето, пред което се прекланяха онези, които служеха на Безименния — лисичеподобната муцуна на демона, който осигуряваше връзката с царството на демоните.

„Чака ме още толкова много работа“ — помисли си Сиди, докато дърпаше ръчката, която отваряше скритата в скалната стена врата. Спешно му трябваше доверен човек, а не можеше да разчита на онези, с които разполагаше — никой от тях не знаеше нито кой е той всъщност, нито откъде черпи силата си. За момент изпита съжаление, че си няма приятел, с когото понякога да споделя всичко, което не му дава покой, че е заобиколен само от безгласни и безволеви пионки.

Вятърът от запад запокити пясък в очите му и той вдигна ръка, за да ги засенчи от залязващото слънце, което бе обагрило небето в алено. Недалеч в морето бе хвърлил котва кораб — стара квеганска бойна галера, превзета по време на битка. Очертанията й контрастираха рязко със сиянието на хоризонта.

Откъм галерата се приближаваше издължена лодка с гребла — издигаше се над високите пенести вълни. Малцина се навъртаха доброволно из околностите на Носа на вдовиците, но пиратът, който направляваше лодката, познаваше добре коварните води на залива.

Докато лодката цепеше с носа си прибоя, Сиди погледна още веднъж амулета и въздъхна с облекчение. Рубинените очи на демона бяха започнали да светят. Няколко години бе изгубил Сиди, за да изработи този вълшебен предмет, който възнамеряваше да подари на Мечището, за да го пази от магиите на жреците и от случайни наранявания. Докато го носеше, пиратът щеше да е неуязвим. И не само това, защото чрез амулета магьосникът можеше да прониква в сънищата на своя нов слуга и да направлява мислите му.

Въпреки разгрома на неговата малка армия в пустинята и неуспеха Праведника да бъде прогонен от Крондор, Сиди бе изпълнен с оптимизъм, защото съвсем скоро смяташе да сложи ръка на единствения и най-могъщ талисман на този свят. А сдобиеше ли се с него, щеше да изпълни половината от задачата, заръчана му от неговия истински господар.