Реймънд Фийст
Убийците (5)

Глава 4
Изненади

Уилям бе втренчил поглед право напред.

Знаеше, че всяко негово движение се следи стриктно от мечемайстор Макуирт. През последната година старият войник отделяше много по-голямо внимание на неговото развитие, отколкото на останалите кадети, а напоследък сякаш преценяваше всеки негов жест.

В началото Уилям се опитваше да си обясни това внимание с факта, че е особено надарен ученик, може би най-добрият майстор на двуръчен меч в целия гарнизон, притежаващ също така забележителни способности по тактика и стратегия. Смяташе, че роля играе и особеното му положение на приемен роднина на принца. Но колкото и да се опитваше през последните дни да се хареса на стария си учител, неизменно долавяше, че нещо не му достига. Или ударът му бе на косъм по-ниско от необходимото, или пък решението му да премине от отбранителна към настъпателна позиция идваше секунди по-рано. Уилям дори започна да подозира, че мечемайсторът таи някаква скрита неприязън към него, но се постара да прогони тази мисъл, когато Макуирт се изправи насреща му. С приятелски тон старият войник подхвана разговор:

— Да не сме си легнали късно, кадет?

Очите на Уилям бяха зачервени и подпухнали от недоспиване, но той се опита да надвие умората и да отвърне с престорено бодър глас:

— Почивах достатъчно, сър.

— Уморен ли си, питам?

— Не, мечемайстор!

— Добре — кимна Макуирт и повиши глас, за да могат да го чуят и останалите кадети. — Защото днес ще имаме ново упражнение. Някакви типове са обкръжили селцето Тратадон и трябва да препуснем бързо натам, за да спасим дъщерите на Тратадон от лапите на злодеите. — Той отново погледна Уилям и добави: — Разбира се, вие си давате сметка, че тези злодеи са войници от нашия гарнизон, които с радост биха сритали задниците на група нафукани кадетчета, затова се постарайте да ги разочаровате.

— Тъй вярно, мечемайстор! — разнесе се дружният отговор.

— До петнайсет минути готови със саби и седла! — извика мечемайсторът.

Уилям се втурна заедно с другите кадети, но пътем успя да погледне крадешком към отсрещното крило на двореца, където Джеймс вероятно хъркаше доволно. Уилям бе на път да му прати едно мислено проклятие, когато си спомни, че Джеймс не го бе карал насила да остава до късно в „Шарения папагал“ и че всичко бе заради онова красиво момиче — Талия. Ужасно му харесваше как се усмихва.

Но и тази мисъл потъна в забрава, когато стигна в оръжейната, където трябваше бързо да приготви оръжието и седлото.

 

 

Джеймс гледаше от горния прозорец към площада, из който търчаха кадети. Така и не му бе останало време да поспи, а само един поглед върху дневното разписание бе достатъчен да разбере, че кадетите ги чака тежък ден. Тратадон се намираше на десет часа ускорен марш, а отрядът, който бяха пратили да играе ролята на бандити, бе пристигнал още вчера и бе разполагал с достатъчно време, за да се окопае здраво. Макуирт обичаше да поставя пред учениците си сериозни предизвикателства.

— Скуайър? — разнесе се приглушен глас, който мигом извади Джеймс от унеса.

— Да? — отвърна той и се обърна към младия паж.

— Негово височество ви очаква в кабинета си.

Джеймс кимна и си наложи да преодолее умората, която го караше да заспива на всяка крачка. Когато стигна вратата на кабинета, друг паж му отвори, за да влезе.

Арута, който седеше зад бюрото, посочи две чаши и глинена кана и каза:

— Обслужвай се.

Джеймс вдигна каната, от която го лъхна приятното ухание на горещо кешийско кафе.

— Преди няколко години не можех да го понасям — промърмори доволно той, докато си наливаше. — А сега се питам какво ли бих правил, ако сутрин не глътна една чашка.

Арута кимна и вдигна чашата си.

— Също и чоча — подхвърли той.

Джеймс сви рамене при споменаването на тази сутрешна цуранска напитка.

— Не ми харесва. Горчива ми е и прекалено пикантна.

Арута му посочи едно кресло и рече:

— След петнайсет минути събирам двора, но днес ти няма да присъстваш. Измислил съм ти две задачи — едната лесна, другата — не чак толкова.

Джеймс кимна и зачака продължението.

— Херцог Радсвил и семейството му изразиха желание да половуват — обясни принцът. — Искам да предадеш на ловния майстор, че нареждам да събере група, която да придружи принца до планините. Вероятно ще потеглят вдругиден.

— Това сигурно е лесната задача — подхвърли Джеймс.

Арута кимна.

— Второ: искам да откриеш изчезналите си агенти и да разбереш каква е причината за бъркотията в града. Но ще пипаш внимателно, защото трябва да започнеш с посещение в градския затвор и среща с шериф Мине.

— И да го попитам защо ни чакаше, когато се прибрахме в Крондор, така ли?

Арута огледа внимателно младия скуайър.

— Още ли не си чул слуховете?

Джеймс потисна една прозявка.

— Бях доста зает.

— Имаме проблем с взаимоотношенията между градската стража и хората на шерифа. Вчера шерифът идва при мен, за да се оплаче от войниците на капитан Гурут, особено тези, които отговарят за бедняшките квартали.

— Спор за територии — подметна нехайно Джеймс.

— Нещо подобно. По принцип градската стража се занимава с охраната на града, докато жандармите на шерифа отговарят за борбата с престъпността, но напоследък помежду им непрестанно възникват противоречия. По-рано бе обикновено съперничество, което обаче, струва ми се, започва да излиза извън контрол.

— Какво искате от мен, ваше височество?

Арута се надигна и закрачи бавно към вратата.

— Искам всичко това да спре, преди да е прераснало в открити стълкновения между стражниците и жандармите. Помисли за някакъв начин да накараш едните и другите да насочат вниманието си към убийствата в града и да престанат да се джафкат. — Арута излезе от кабинета и Джеймс остана сам.

Надигна чашата, гаврътна последната глътка кафе и също излезе. Чакаше го доста работа и както обичайно — твърде малко време, за да я свърши.

 

 

Ранните утрини в Крондор бяха любимото време на Джеймс. Слънцето едва се подаваше на изток, а градът вече кипеше от оживление.

По улиците трополяха каруци, тръгнали да пресрещнат при вратите пристигащите кервани, или към пристанищата, за да приберат доставените от корабите стоки. Работници бързаха за работа, а ранобудните търговци вдигаха кепенците на дюкяните. Имаше дори зяпачи и посетители от други градове.

Откъм залива повя слаб вятър, който донесе мириса на соления океан, и Джеймс го пое с пълни гърди. До обед жегата щеше да напълни въздуха с вонята на гниещи плодове и разлагащо се месо, както и на някои отходни продукти на човешкия бит. Роден и израснал в града, Джеймс приемаше всички тези миризми за нещо естествено и неразривно свързано с цялостната картина, затова в повечето случаи не им обръщаше внимание. Но това не пречеше липсата им да му се струва приятна.

Той отново пое въздух с пълни гърди тъкмо в мига, когато край него изтрополи тежка волска талига и един от запрегнатите волове реши да разнообрази уханията с миризмата на задържаните в червата си газове. Джеймс сбърчи нос и побърза да се отдалечи, като си повтаряше, че тази случка не е нищо повече от проява на чувство за хумор от страна на боговете. Ако се беше случила с някой друг, вероятно дори щеше да я сметне за комична.

Отправи се към Кралското пазарище, което в действителност нямаше нищо общо с коронованите особи и бе наречено така само защото бе разположено най-близо до двореца. Тук оживлението бе в разгара си и търговците възхваляваха на висок глас вече подредената стока.

Джеймс продължи по Горната улица, като ловко заобикаляше запречилите я каруци и талиги. Кой знае защо, му хрумна мисълта, че няма да е зле, ако жандармите поемат върху себе си и управлението на движението по улиците, защото в последно време то ставаше все по-хаотично и объркано. Следобед обикновено нещата се поуспокояваха, но точно в този момент имаше поне пет-шест горещи точки, където каруцари, кръчмари и хамали си деряха гърлата и си разменяха пиперливи обиди.

На следващия ъгъл Джеймс се натъкна на спор, който вече бе прераснал в размяна на удари. Две каруци се бяха сблъскали и заплели, едната бе преобърната и впрегнатият в нея кон се дърпаше и събаряше околните сергии. Тъкмо в този момент на мястото се появиха двама градски жандарми и избутаха грубо Джеймс встрани, като единият му кресна:

— Разкарай се!

Джеймс се спъна и блъсна една млада жена, нарамила кошница със зърно, което се изсипа на улицата. Жената се разкрещя гневно. Джеймс смотолеви някакво извинение и се обърна тъкмо навреме, за да се изправи лице в лице с капитан Гурут, командира на градската стража. Капитанът бе грубоват мъж с черна брада, лъскави черни очи и басов глас, в който се долавяше нескрита заплаха.

— Какво става тука бе? — изръмжа той.

Почти веднага наоколо се възцари тишина, само биещите се продължаваха да си разменят удари. Двамата жандарми заобиколиха капитана и се заеха да ги разтървават с дръжките на копията си. Скоро кавгаджиите бяха укротени, а капитанът огледа тълпата.

— Ей, вие! Гледайте си работата, инак ще намеря място за всички ви в градската тъмница!

Тълпата бързо се разпръсна и Гурут се приближи към Джеймс.

— Скуайър? — произнесе той с въпросителен тон, сякаш очакваше обяснение за присъствието на Джеймс на тази сцена.

Джеймс бе малко раздразнен от начина, по който се бяха отнесли с него жандармите, и от надменното поведение на началника им.

— По работа на принца — рече той, докато се изтупваше от прахта. Капитанът се разсмя дрезгаво.

— В такъв случай бягай да я свършиш, докато аз се оправя с тая пасмина.

— Всъщност задачата ми включва вас и шерифа. Ще бъдете ли така добър да ме придружите до неговата канцелария? — Джеймс тръгна, без да се обръща, за да провери дали капитанът го следва.

Чу как Гурут дава заповеди на хората си, след което отзад долетяха тежки стъпки. Джеймс леко ускори крачка, за да накара капитана и хората му да се поизпотят, докато го настигнат. Канцеларията на шерифа не бе далеч от мястото, където се намираха — непосредствено до Старото пазарище. Тя беше също така и вход за градския затвор, който се разполагаше под земята, в голяма изба, разделена със стени и решетки, където имаше общо осем килии — две големи и шест, в които затворниците да бъдат изолирани от останалите. Почти по всяко време на деня и нощта поне половин дузина пияници, дребни крадци, кавгаджии и побойници търкаха наровете, очаквайки милостта на градския съдия. Горните два етажа бяха заети от жилищни помещения за заместниците на шерифа, които се бяха настанили тук със своите семейства.

Шериф Уилфред Мине вдигна глава от масата, която използваше вместо бюро, и рече:

— Капитане, скуайър. — Кимна им любезно. — На какво дължа честта? — Изражението му показваше всичко друго, но не и удоволствие. Заради постоянните противоречия между Градската стража и Градската милиция появата на капитана тук очевидно бе най-малкото нежелана, а тази на Джеймс — необяснима.

Всъщност противоречията датираха още от времето, когато Джими Ръчицата бе хлапе и трън в очите на жандармите. Какъвто и ранг да достигнеше, той знаеше, че за шерифа винаги ще си остане крадец по душа и следователно — подозрителен тип.

Джеймс прехвърли светкавично няколко начина да подхване разговора. Арута му бе казал какво иска, но изборът на начин на действие оставаше за него. Имаше нещо общо между капитана и шерифа: и двамата бяха мъже на честта, затова той реши да използва директния подход.

— Господа, имаме сериозен проблем — поде той.

Капитанът и шерифът се спогледаха и всеки даде на другия да разбере, че не знае за какво става въпрос.

— Проблем ли? — попита капитанът.

— Тъй като и двамата отговаряте за различни, макар и припокриващи се части от града, всеки от вас би могъл да се нуждае от определена информация, която другият притежава. Сигурен съм, че знаете за необичайно нарасналия брой на убийствата в града.

Шерифът изсумтя.

— Тъкмо по тази причина излязох вчера да чакам принца — рече той малко обидено.

Джеймс реши да не обръща внимание на тона му.

— Негово височество смята — продължи той, — че зад тези кървави убийства се крие нещо повече.

— Съмнявам се — обади се капитан Гурут. — Макар жертвите да са много, между тях няма никаква връзка.

Шерифът отново даде воля на чувствата си.

— Ти си войник, Гурут. Хлапаците ти може да ги бива да гонят селяци из полето, но не и да се ровят в подобни неща. Това е работа на Градската милиция.

Джеймс едва сдържа смеха си. Единственият източник на информация за Градската милиция бяха дребните осведомители, които често служеха на двама господари — другите бяха Шегаджиите — и чиито трупове нерядко изплуваха в залива.

— Не зная дали Негово височество — заговори той — ви е запознал с наскорошните действия срещу Братството на Тъмната пътека и Нощните ястреби.

— Нощни ястреби!? — Гурут подскочи, изруга и продължи припряно: — Те са като бурени в градината. Мислех си, че сме ги изтребили до крак още преди десет години, когато разрушихме Къщата на върбите!

Джеймс осъзна, че е забравил нещо много важно: че Гурут е бил още млад войник, вероятно десетник или младши офицер, когато Арута и Джеймс бяха повели отряд воини, за да разрушат щаба на Нощните ястреби в Крондор, разположен в подземието на един от най-прочутите бордеи. Там се бяха срещнали с един моредел и бяха станали свидетели на могъществото на краля-магьосник на тъмните елфи, известен като Мурмандамус, след като всички избити Нощни ястреби бяха възкръснали, за да се сражават с тях.

Малцината, които бяха участвали онази нощ в боя в подземието, нямаше да го забравят до края на дните си. Всъщност повечето от останалите бяха загинали в пламъците на избухналия пожар.

Гурут погледна Джеймс и добави:

— Скуайър, знаеш какво имам предвид.

Джеймс кимна.

— Да, спомням си. — Въздъхна и продължи: — Но както научихме, по пътя за Арменгар и отново при Кентингска треска, Нощните ястреби са все така многобройни и веднага щом унищожиш едно гнездо, другаде изниква друго.

— Значи из града се ширят убийци, така ли? — попита шерифът. Тъй като не бе пряк участник в едновремешната битка с Нощните ястреби, той вече поглеждаше към капитана и Джеймс с респект.

— Нещо такова, макар досега никой да не е докладвал за убийство, извършено от Нощни ястреби.

— И нищо чудно — изсумтя шерифът. — Те се стараят да останат невидими. Много хора смятат, че използват магия.

— Което не е никак далеч от истината — рече Джеймс. — Поне когато бяха в съюз с Мурмандамус и воюваха рамо до рамо с неговите Черни кръвници — тогава със сигурност използваха черна магия. — Черните кръвници бяха омагьосаните стражници на Мурмандамус. Доколкото Джеймс си спомняше, те бяха почти неуязвими. Той сви рамене. — Но онези, които избихме миналия месец при Кентингска треска, не водеха със себе си магьосници. И всички загинаха като обикновени смъртни.

Гурут дари Джеймс с полуусмивка и рече:

— Надявам се, че сте закопали труповете.

— Естествено. Какъв смисъл да предизвикваме съдбата?

— Какво по-точно иска принцът от нас? — попита шерифът, вече убеден, че положението е по-тежко, отколкото е предполагал.

Джеймс не разполагаше с конкретни инструкции, но след като капитанът и шерифът имаха общ враг, той реши да затвърди мира помежду им.

— Негово височество се опасява, че тези Нощни ястреби може да са агенти на някоя чужда сила. — Той погледна към капитана. — Най-добре ще е, ако изкарате хората си от града и ги съсредоточите върху охраната на градските порти, да пратите патрули из околните села, както и такива, които да извършват редовни проверки по пътищата. Всеки, който не разполага с нужните документи или с достоверна причина за посещението си в града, трябва да бъде арестуван и разпитан. — Джеймс се обърна към шерифа. — След като войниците на капитана се преместят извън градските стени, на вас остава охраната на реда в града. Увеличете броя на дневните и нощните патрули, пратете подкрепление на митницата, за да подсигури контрола на постъпващите и заминаващи стоки и пътници.

За по-малко от минута Джеймс бе създал достатъчно работа за всеки стражник и жандарм в града, за да ги накара да проклинат деня, в който са се родили. Но знаеше, че докато и едните, и другите имат занимание, няма да остане време да се дърлят.

— Очаквайте скоро нови инструкции от принца — завърши той.

— Нещо друго, скуайър? — попита капитанът.

— Не, капитане, но трябва да поговоря насаме с шерифа.

— В такъв случай аз тръгвам. Трябва да подготвя ново разписание на постовете и да инструктирам патрулите, които ще действат извън градските стени. — Той козирува отривисто на Джеймс и шерифа и излезе.

Шерифът погледна въпросително Джеймс и попита нетърпеливо:

— Е, скуайър?

— Одеве споменахте, че хората ви разполагали с възможности да събират информация, та се питам дали нямате подръка някой, който да е особено добър в тази дейност?

Мине се облегна назад и почеса с пръст посивелите си мустаци. Кестенявите му коси също бяха изпъстрени със сивкави кичури. Ала въпреки това очите му гледаха проницателно и показваха, че зад тях се крие опасен противник.

— Има един — рече той накрая. — Младият Джонатан. Умее да разчовърква нещата като къртица.

— Без да се обиждате, капитане, но имате ли му доверие? Историята познава и други случаи на измяна.

— Не се обиждам, скуайър. Разбирам какво имате предвид. — Ставаше въпрос за Нощните ястреби, които се бяха прославили с умението си да внедряват свои шпиони в редовете на противниците си. — Но на този момък може да му се гласува доверие. Той е най-малкият ми син.

— Е, в такъв случай — продължи ухилено Джеймс, — аз също ще му се доверя. Той тук ли е?

— Не, през деня обикновено си почива. Да ви го пратя ли в двореца?

— Бъдете така добър. Надявам се да се прибера до първа стража. Нека се представи в канцеларията на рицар-маршала. Ако не съм там, ще оставя бележка къде да ме търси.

— Мога ли да попитам за какво ще ви е нужен, скуайър?

Джеймс се подсмихна.

— Шерифе, някои наши различия в миналото от доста време ни пречат да работим заедно. Ще ми се това да се промени. — Усмивката му се разшири. — За краткия си живот съм видял толкова убийства, колкото на друг биха стигнали за сто живота. Искам да разбера кой стои зад тези на пръв поглед случайни екзекуции и да им сложа край.

Шерифът кимна и изсумтя неопределено.

— Щом казвате, скуайър.

Джеймс пожела на шерифа приятен ден и излезе. Без да бърза, се поразходи из града, като се стараеше да си придава нехаен вид и да не привлича ничие внимание. Отби се и в Митническата служба и съобщи на старшия митнически агент, че са им пратили жандарми за помощници при проверките на стоките и пътниците. Даде да се разбере, че не го вълнуват толкова стоките, колкото хората, които пристигат в града или го напускат. Контрабандата, макар и сериозно престъпление, не можеше да се сравнява с убийствата. Старшият агент кимаше с отсъствуващ вид и Джеймс си каза, че няма да е зле да намине пак след няколко дни, за да провери как се изпълняват напътствията му. Като дете често бе мечтал за пари, власт и богатства, но и през ум не му бе минавало, че всички тези неща вървят ръка за ръка с бюрокрацията.

Продължи обиколката на града: надничаше тук-там и се опитваше по най-дискретен начин да открие местонахождението на агентите, които търсеше — ако все още бяха живи. Някои от тях може би се бяха притаили, но трима бяха изчезнали безследно, а друг бе намерен с прерязано гърло, което означаваше, че може би и останалите са били сполетени от същата участ. Последиците от това бяха толкова неприятни, че той реши засега да не разсъждава върху тях.

С наближаване на нощта откъм Горчиво море започнаха да се скупчват облаци и скоро Крондор бе погълнат от мрак. „Прилича по-скоро на мъгла, отколкото на дъжд — помисли си Джеймс. — И то доста гадна мъгла.“

Ако утрото бе любимата му част от деня, следобедът и вечерта му бяха най-омразни. Улиците бяха претъпкани с изморени граждани, които бързаха да се приберат след цял ден неспирна работа. Немалко от тях се полюшваха, след като се бяха отбили в някоя кръчма. Нощта пък бе предпочитаното време за действие на представителите на подземния свят.

Някога и той се числеше в редиците на онези, които по това време напускаха дневните си леговища — обитателите на мрака, които се прехранваха от труда на честните граждани — когато, разбира се, не крадяха един от друг. Но сега Джеймс бе човек на принца и макар това да му осигуряваше известна закрила, той знаеше, че тя не представлява нищо за онези, които — смятаха, че ги е предал. Навремето Джеймс бе престъпил клетвата на Шегаджиите, за да предупреди принца, че Нощните ястреби готвят срещу него покушение, и с това бе извършил предателство спрямо Гилдията. Все още не знаеше подробностите, но по някакъв начин Арута бе откупил, или разменил живота му, след което го бе взел при себе си в двореца. Въпреки това чудесно избавление Джеймс не хранеше особени илюзии. Макар все още да поддържаше добри отношения с някои отделни Шегаджии, той не забравяше, че Гилдията му е издала смъртна присъда. За да избягват пряк конфликт с принца, Шегаджиите си затваряха очите пред този факт и се отнасяха към Джеймс с хладно безразличие. Той все още можеше да се спуска в каналите или да се катери по покривите на воля, но видеха ли в него заплаха за Гилдията, Шегаджиите мигом щяха да изпълнят присъдата.

Омръзна му да си пробива път през човешкото множество в централната част на града и реши да мине напряко по задните улички към двореца. Ако имаше късмет, щеше да стигне навреме, за да хапне нещо в кухнята и да се отбие в канцеларията на рицар-маршала, преди да се появи Джонатан Мине. Липсата на осведомители в града го безпокоеше повече от всичко друго и сега единствената му надежда да се сдобие с повече информация бе синът на шерифа.

Джеймс се шмугна в една тясна уличка, над която бяха надвиснали две сгради, ускори крачка към оживената пресечка и продължи по друга тясна уличка.

Къщите от двете страни бяха двуетажни и имаше усещането, че е навлязъл в тясна и мрачна клисура. Улицата бе дълга, паважът — покрит с мръсотия, но бе удобна, тъй като щеше да го изведе само на една пресечка от пристанището. Оттам пътят до пристанищната порта и двореца зад нея бе съвсем кратък.

Тъкмо когато се озова на улица Свещарска, дължаща названието си на свещоливниците, разположени от двете й страни, усети, че го следят. Някой бе излязъл от тясната уличка след него.

Джеймс бе достатъчно опитен в подобен род дела, за да не поглежда назад. Вместо това се забави пред една от витрините и в същия миг чу, че стъпките на преследвача му също замират. Така и не успя да различи отражението му в стъклото. Минувачите, които го подминаваха, бяха рибари, докери и всякакви подобни типове, каквито се очакваше да се навъртат в този район, и Джеймс неволно взе да се моли да срещне някой патрулиращ жандарм.

Отново тръгна със забързана крачка, после рязко спря и се ослуша.

Вече не се съмняваше, че преследващите го са двама. Дори за миг успя да зърне силуетите им между тези на останалите минувачи.

Малко по-нататък се намираше странноприемницата „Раненият леопард“. Джеймс отново ускори крачка, после забърза право към вратата, сякаш закъсняваше за среща.

Щом влезе, огледа задименото помещение. Коминът на огнището явно не бе почистван от доста време, а на всичко отгоре малцината посетители димяха с лули и грубо свити пури. Джеймс така и не се бе пристрастил към тази отрова и не можеше да си обясни какво толкова й харесват.

Той се приближи до тезгяха, промуши се между двама моряци, които промърмориха недоволно, но все пак се отместиха, и поръча на висок глас да му донесат ейл.

Ханджията, чието лице наподобяваше износена обувка, само кимна и го огледа с очи, под които бяха провиснали доста големи торбички. Ейлът беше топъл и горчив, но Джеймс плати, без да коментира, и се престори, че отпива с удоволствие.

Вратата се отвори, Джеймс не се съмняваше, че този, който влиза, е някой от преследвачите му. Когато погледна нехайно натам, забеляза двама мъже с работнически дрехи, които премигваха срещу пушека, опитвайки се да го открият.

— Не съм аз — каза високо Джеймс на моряка отляво.

— Какво? — попита той и го изгледа намръщено. Очевидно не беше в най-доброто си настроение.

— Не го казах аз — отвърна Джеймс.

— Какво да си казал бе? — попита вече заинтригуван морякът.

— Той го каза. — Джеймс посочи към вратата. — Той и приятелят му.

— Какво е казал? — повтори подпийналият моряк, раздразнен, че не разбира за какво става въпрос.

— Не съм казвал, че си впиянчен син на кешийска курва.

Мъжът сграбчи Джеймс за куртката и го раздруса:

— Как ме нарече ти бе?

— Не съм те наричал впиянчен син на кешийска курва — повтори Джеймс и посочи към вратата. — Онези те нарекоха тъй.

Морякът изсумтя заплашително и тръгна към двамата при вратата. Междувременно Джеймс се наведе към мъжа от другата си страна и прошепна:

— Да беше чул пък какво разправят за теб…

Мъжът се захили и поклати глава.

— Скуайър, ако държиш да те отърва от тия двамата, ще трябва да си платиш.

Джеймс въздъхна.

— Познаваш ли ме?

— Не съм тук от вчера, Ръчице.

— Колко?

— Като за теб, петдесет златни соверена.

— За толкова много ще трябва да ги откараш на далечно пътешествие. Колко ще струва за десет минути?

— Десет.

— Става — кимна Джеймс и в същия миг зад гърба му се чуха викове и трясък. Другите посетители побързаха да се отдръпнат и придърпаха със себе си масите и столовете. Един стол отхвърча към бара и се разби в рафтовете с подредени шишета.

Въпреки сънения си вид барманът подскочи пъргаво, стиснал дебела сопа.

— Такива да ги нямаме тука! — кресна той.

Джеймс отброи десет златни соверена от кесията на пояса си и ги тропна на тезгяха. Мъжът ги прибра с ловко движение, измъкна от колана си кинжала и се запъти към мястото на схватката.

Джеймс не чака да провери какво ще последва. Заобиколи тезгяха, бутна една врата и се озова в някакъв склад. За миг свери местонахождението си с картата на града, която държеше в главата си, и веднага се ориентира, че отзад има друга тясна уличка, по-скоро дворче с порта от едната страна.

Прекоси забързано склада, открехна вратата към кухнята, претича през тясното коридорче и през друга врата се озова на двора. Портата бе широка и залостена с масивно дървено резе. Джеймс го избута, отвори и излезе… и някой го посрещна с юмрук право в челюстта.

Краката му се подкосиха и Джеймс се строполи на калдъръма.