Реймънд Фийст
Убийците (16)

Глава 15
Отчаяно положение

Джеймс се свести бавно.

В килията цареше мрак, само една факла пламтеше отвън в коридора и светлината й се процеждаше през прозорчето на вратата. Джеймс се огледа и видя, че са го натикали в същата килия, където бяха държали Едуин.

Лежеше върху нар, покрит със слама. Миришеше на мухъл и влага. Той се надигна и изпъшка от болка. Болеше го цялото тяло. Едва ли имаше местенце върху кожата му, което да не бе покрито с охлузвания и рани. Все пак фактът, че са го оставили жив, означаваше, че тепърва предстои да се случват някои неща. Или щяха да го разпитват, за да разберат дали е сам и ако не — колцина като него още се спотайват из крепостта, или да го използват като жертва за призоваването на демона.

В първия случай би могъл да спечели поне малко време. Ако например се престореше, че губи съзнание, докато го измъчват, току-виж го върнали в килията, за да се свести. Във втория случай обаче часовете му бяха преброени — ако Арута не се появеше пред вратите до полунощ, той беше обречен. Джеймс разтърси глава, изправи се бавно и закрета към вратата. Но щом погледна през прозорчето, видя, че в коридора има пазачи — вероятно в случай, че някой от приятелите му се опита да го измъкне. Върна се обратно, като се стараеше да не вдига никакъв шум. „Ако са намислили да ме разпитват — помисли си, — колкото по-дълго чакат да се свестя, толкова по-голям е шансът Арута да пристигне с войската.“

Сламеникът не беше никак удобен, а камъните на пода бяха студени, но въпреки това само след няколко минути той се унесе в дрямка.

Събуди се от звука на отварящата се врата. Без да кажат нито дума, двама от пазачите влязоха и го хванаха за ръцете. Извлякоха го навън и го помъкнаха из тунелите. Отведоха го в една част на подземния лабиринт, която не бе успял да разучи, но предположи, че е отредена за водачите — жреците, които призоваваха демоните. Захвърлиха го на пода в краката на облечен в черни дрехи мъж, който очевидно го очакваше.

— Изправи се, за да те огледам — рече мъжът. Гласът му пропукваше сухо като стар пергамент.

Джеймс вдигна глава и видя, че мъжът е втренчил поглед в него. Изправи се несигурно. Човекът срещу него бе в напреднала възраст, ала в погледа му се долавяше стаена мрачна сила. Лицето му бе насечено от безброй бръчки, а кожата му бе покрита с петна. Оредялата му коса бе прилепнала върху голото теме. Джеймс изведнъж осъзна, че старецът не диша и си отворя устата само когато говори. Не човек, а възкръснал мъртвец бе застанал пред него. Джеймс настръхна.

— Кой си ти? — попита старецът.

— Казвам се Джеймс — отвърна скуайърът. Не виждаше никакъв смисъл да лъже.

— Шпионин на Кралството, предполагам?

— Нещо такова.

— Не си самичък, нали?

— Не съм. Другарите ми скоро ще бъдат тук.

— Това няма значение. — Старецът се захили зловещо и се видяха два реда криви жълтеникави зъби. — Ние служим на смъртта и на онова, което съществува отвъд нея. Не ни е страх от копията на вашите крондорски войници. Знаем какво ще се случи и с подкрепата, която ще ни окаже нашият господар, можем да се справим с него. Тази нощ отново ще го призовем, за да ни прати своя инструмент — демон, с който да разрушим Кралството! — Той изгледа още веднъж Джеймс, после нареди на пазачите: — Отведете го в криптата. Скоро ще удари съдбовният час!

Джеймс остана като гръмнат. Беше очаквал десетки въпроси, вероятно изтезания и възможност да печели време. Вместо това му бяха обещали, че тази нощ ще му прережат гърлото като жертва на поредния демоничен ритуал.

Отведоха го в една стая, съседна на някогашната оръжейна, и грубо му смъкнаха дрехите и ботушите, като го оставиха само по долни дрехи. После го уловиха под мишниците и го стиснаха така, че да не може да мърда.

Появи се друг жрец, който още от вратата подхвана своя зловещ напев. Държеше купа, издълбана от човешки череп, в която се полюшваше вонлива течност. Размаха черепа пред лицето на Джеймс и той настръхна. Когато купата го докосна по челото, кожата му засмъдя като от изгаряне.

Влезе още един жрец с подобна купа — течността в нея обаче беше бяла. Той поднесе купата към Джеймс и му нареди:

— Пий!

Джеймс стисна зъби. Не знаеше какво му предлагат, но предполагаше, че е нещо, което да го направи по-смирен.

До Джеймс застана един от убийците и вкопчи яките си пръсти в челюстта му, опитвайки се да му отвори устата. Джеймс успя да го захапе за ръката до кръв и в резултат получи няколко силни удара в лицето.

— Добре — каза жрецът. — Нека изпита още малко болка, докато животът го напуска, а душата му се отделя, за да се превърна в храна на нашия господар. Дръжте го здраво — не искам да мърда. Нашият господар не прощава дори най-малките грешки.

Той се обърна и тръгна към вратата. Двамата пазачи повлякоха Джеймс. Зад тях вървяха още двама убийци.

Макар положението да изглеждаше безизходно, Джеймс не изпитваше никакъв страх. И друг път бе изпадал в подобни на пръв поглед безнадеждни ситуации, но винаги бе намирал начин да се измъкне. Привикнал с опасностите, Джеймс отдавна се бе примирил с мисълта за смъртта и в подобни моменти обичаше да си спомня думите на стария си приятел Амос Траск: „Никой не се измъква жив от живота“.

Ала въпреки всичко това усещаше, че някаква част от него, самата сърцевина на неговото същество, отказва да приеме факта за близката му кончина. Вместо да е парализиран от страх, умът му продължаваше трескаво да дири изход.

Влязоха в оръжейната. Церемонията вече беше започнала. Стотината убийци коленичиха, щом видяха жреца, и подхванаха познатата зловеща тягостна песен. Из въздуха витаеше някаква черна магия.

По стените трепкаха факли и Джеймс, който бе привикнал да забелязва и най-малката подробност, внимателно се огледа. Над наковалнята имаше стари мехове, които въпреки възрастта си изглеждаха напълно запазени; веригите, използвани за повдигане и преместване на котела за разтопения метал за броните, макар и ръждясали, бяха съвсем здрави. Той прецени машинално разстоянието между подиума и двете каменни маси за изработка и поправка на оръжия, както и до провесените от тавана вериги. Тъй като нямаше никакво съмнение, че ще е невъзможно да се промъкне през тълпата коленичили убийци, трябваше да потърси някакъв друг изход, и то бързо.

Убийците бяха обърнати към подиума, на който предстоеше да бъде принесен в жертва, втренчили очи в изрисувания на стената демон. Двамата, които го бяха довели, продължаваха да го стискат за ръцете, но другите двама се бяха слели с тълпата пред импровизирания олтар.

Докато го водеха по стълбите към жертвения камък, върху който щяха да го проснат, Джеймс видя, че на пода пред него е начертана пентаграма. На края на всеки лъч гореше восъчна свещ. Направи му впечатление, че жреците се стараят да не стъпват върху линиите на пентаграмата. Прерови набързо паметта си — сигурен бе, че някога някъде бе чел или срещал нещо важно за изрисувани на пода знаци.

Изправи се пред каменния олтар. Сърцето му биеше лудо. Но Джеймс все още не изпитваше страх, а някакво странно чувство за предопределеност. Каквото и да предприемеше, трябваше да го направи в следващите няколко секунди… но все още нямаше никаква идея.

Изведнъж той се изпъна рязко, дръпна се назад и се разкрещя:

— Не! О, не! Всичко друго, само не и това!

Черният жрец го погледна за миг, за да види каква е причината за тази суматоха, но изглежда, видът на дърпаща се и молеща за пощада жертва не беше нищо ново за него и той отново подхвана прекъснатия напев.

Друг жрец разтвори дебела книга й я повдигна пред очите на първия, за да може да чете от нея. Старецът плъзна мълчаливо поглед по редовете, после извика нещо пискливо на непознат на Джеймс език. В помещението притъмня, като че ли нещо бе започнало да поглъща светлината на факлите, и в центъра на пентаграмата изплува някакво смътно очертание.

Джеймс не се съмняваше, че веднага щом бъде пролята кръв, ужасяващото създание ще се сдобие с плът и ще се появи в този свят. Двамата убийци го дръпнаха и го помъкнаха към олтара.

Джеймс си пое дъх, разбрал, че това е моментът. Проснеха ли го по гръб на олтара, вече нищо не можеше да го спаси от смъртта.

Той се дръпна силно, сякаш в болезнена конвулсия, изкрещя неистово и падна на колене, като повлече двамата мъже. После изведнъж рязко се изправи и ги отметна настрани. Стисна зъби от болка и вдигна ръце нагоре, принуждавайки убийците да го уловят за китките. И в същия момент измъкна ръце от халките.

С дясната си ръка дръпна кинжала от колана на мъжа вдясно, удари го с рамо и го повали върху олтара. Другия изрита с крак и го отметна към тълпата.

Мъжът върху олтара зашари с ръка в колана си, но установи, че кинжалът му е изчезнал.

— Това ли търсиш? — изсмя се Джеймс и замахна. Острието разсече гърлото на убиеца и от разкъсаната артерия бликна кръв, която опръска камъка и пода. — Щом толкова държите да призовете това ваше чудовище, направете го със своята кръв!

— Не! Още не е дошъл моментът! — извика черният жрец.

В мига, когато първите капки кръв попаднаха върху пентаграмата, в нея започна да се оформя фигура, дори по-страшна, отколкото я помнеше Джеймс. Имаше вълче лице с пламтящи очи и криви кози рога. Постепенно се появи и долната част на тялото — демонът стоеше на кози крака.

— Не! — извика пак жрецът.

Съществото извърна очи към него и с дълбок и ужасяващ глас попита нещо на същия език, който бе използвал жрецът. Свещенослужителят, изглежда, не знаеше какво да отговори и трескаво запрелиства дебелата книга, която бе паднала на земята.

Джеймс не губеше време. Мъжът с разпорения гръклян се гърчеше върху олтара, а другият се опитваше да се покатери на подиума. Джеймс реши да му помогне — наведе се, сграбчи го за наметалото и го дръпна нагоре. След това се извъртя настрани и го запрати към черния жрец. Мъжът полетя натам и се блъсна в свещенослужителя, който тъкмо посягаше към купата, в която трябваше да се пролее кръвта на Джеймс.

Древната книга изхвърча от ръцете на жреца и той посегна инстинктивно към нея, като отново извика:

— Не!

Убийците около подиума бяха започнали да се надигат, все още неразбрали какво точно се е случило горе, но тези по-назад си стояха на колене.

Докато се опитваше да улови книгата, черният жрец се надвеси над линиите на пентаграмата. Демонът нададе гневен вик, протегна яките си ръце, завършващи с криви нокти, и сграбчи стареца.

Черният жрец изпищя и почна да се дърпа, осъзнал, че е обречен. Чудовището разтвори паст — видяха се разкривените му зъби, дълги колкото човешки пръсти — и от долната му челюст потече димяща слюнка. Със светкавично щракване на челюстите си то откъсна лицето от черепа на жреца и опръска убийците от първите редове с тъмна кръв.

За един кратък миг всички погледи в залата бяха вперени в тази зловеща сцена и Джеймс реши да се възползва от това. Сграбчи другия жрец за колана и рамото и го завъртя към пентаграмата. Жрецът се препъна в една от свещите — и тогава настъпи истински хаос.

Чудовището изрева и откъсна главата и на втория жрец, после ръката на убиеца с прерязаното гърло. Парчета кожа и кръв се стичаха по лъщящата му брада.

Изгаснаха и другите свещи и в помещението отекнаха изплашени викове.

Някои от убийците продължаваха да пеят, но други вече се надигаха и се озъртаха — диреха път за отстъпление. Двама дори извадиха ятагани, за да се защитават от демона, но останалите се блещеха, като че ли бяха в транс.

Джеймс реши, че едва ли ще настъпи по-подходящ момент за бягство. Скочи върху жертвения олтар и погледна демона. Чудовището също го измери с очи и в този ужасяващ миг Джеймс осъзна, че лапите му са празни. Миг преди демонът да го докопа, Джеймс се метна върху една от провесените отгоре вериги, вдигна крака и се залюля, за да избегне замаха на закривените нокти. Когато стигна най-далечната точка, се пусна и скочи върху една прогнила дървена маса, зад която се бе спотаил един стреснат убиец.

Очите на всички все още бяха вперени в демона, който бе слязъл от платформата и бе започнал да се тъпче с видим апетит.

Джеймс скочи от масата и се шмугна между нея и стената, до която се бяха свили други двама убийци. Те не му обърнаха внимание, втрещени от онова, което ставаше в подножието на подиума.

Повечето от бягащите убийци се насочваха към конюшните и Джеймс реши, че ще е твърде рисковано да избере същата посока. Свърна в един страничен коридор и се затича към стаята с отвора в тавана, който бе използвал вече на няколко пъти този ден. Остана изненадан от бързината, с която я откри — в сравнение с предния път, когато се бе прокрадвал безшумно в мрака. Влезе вътре, вдигна глава и изруга. Нямаше никакъв начин да стигне до отвора без чужда помощ. Изтича в съседната стая, видя един шкаф за оръжие, сграбчи го и го помъкна към стаята с отвора. Целият беше плувнал в пот, която се стичаше в отворените рани по тялото му и му причиняваше неистови страдания. Изтощените му мускули боляха непоносимо, но той стискаше зъби и продължаваше да влачи тежкия шкаф.

Докато се напъваше да го изправи, усети, че му се вие свят. Спря, пое си въздух и се помъчи да успокои бесния ритъм на сърцето си. Едва след това се покатери върху шкафа и се промуши през отвора, като се придържаше с разтреперани ръце към назъбените му краища. Насмалко да падне, но се задържа единствено с огромно усилие на волята. Излегна се на пода, отново си пое дъх и едва тогава погледна към платформата и нощното небе над нея.

Откъм подземията долетяха писъци и нечовешки рев — чудовището бе докопало поредната си жертва. Джеймс знаеше, че съвсем скоро демонът ще започне да дири изход навън. Надигна се, олюля се от изтощение и закрета нагоре по платформата. Направи само три крачки, след което залитна и тупна в несвяст в прахта.

 

 

Свести се, когато някой изля вода върху лицето му. Премигна и видя, че Уилям му придържа главата, докато някой друг поднася мях към устните му. Той отпи жадно.

Едва след като дръпнаха меха забеляза, че човекът, който го държи, е войник от Крондор. Чу тропота на множество крака, надигна се и видя, че цял отряд войници се готви да се спусне по платформата.

— Спрете! — извика им той с пресипнал глас.

— Какво има? — попита Уилям.

— Долу има демон. Вилнее на воля.

Уилям улови най-близкия войник за дрехата и му каза:

— Спешно съобщение до Негово височество. Скуайър Джеймс докладва, че в подземията вилнее демон. — Обърна се към останалите войници. — Ще чакате тук. Никой да не слиза през отвора без моя заповед. Джеймс, ти ела с мен. Принцът сигурно ще иска да чуе всичко от твоите уста. — Прегърна Джеймс през кръста и му помогна да се изправи, след което го поведе нагоре. — Да имаш достоверно обяснение за това, че те намерихме да лежиш по лице в прахта само по долни дрехи?

Джеймс потръпваше от болка при всяка стъпка.

— Не точно.

— Ще можеш ли поне да яздиш? — попита го Уилям, когато се изкачиха горе.

— Имам ли друг избор?

— Ще те взема на коня при мен — отвърна Уилям и махна на един от войниците да му доведе коня. След това помогна на Джеймс да се покатери и се намести зад него. — Дръж се! — извика и пришпори животното.

Джеймс застена от болка, но не пускаше гривата. Слязоха по стръмния склон на оврага, огрян от лъчите на изгряващото слънце.

— Къде е Арута? — попита на пресекулки Джеймс.

— Пред източната врата! — отвърна Уилям. — Едуин успял да го пресрещне и принцът наредил да продължат напред в ускорен марш. Двамата с Трегар ги открихме тъкмо когато бяха разбили конния отряд на убийците и ги поведохме насам.

— Само се моля да не е наредил да щурмуват източната врата — промърмори Джеймс.

Спуснаха се в подножието на платото, препуснаха на изток и след една от най-мъчителните езди в живота на Джеймс най-сетне стигнаха позициите на Арута.

Принцът и офицерите му се бяха покатерили на една канара, откъдето наблюдаваха и ръководеха разполагането на войниците пред източната врата. Арута пръв вдигна глава и забеляза приближаващия се Уилям. До принца стоеше капитан Трегар и разглеждаше разпънатата на походната маса карта.

— Прибираш се, а? — посрещна го усмихнато Арута.

Джеймс се свлече от коня и изпъшка:

— Не. Бих предпочел да остана още малко.

Арута нареди да донесат наметало и да загърнат младия скуайър.

— Какво става долу? — попита Арута. — На пет мили оттук пресрещнахме конен отряд на тези негодници и направо го разпиляхме. Останките се втурнаха насам, а ние ги последвахме. Успяха да се приберат вътре, но изскочиха обратно, сякаш бяха щастливи, че ни виждат. Дори ни накараха да отстъпим за кратко.

— Демон — отвърна лаконично Джеймс. — Тези глупаци призоваха истински демон.

Арута кимна.

— Слушай заповед — обърна се той към един от вестоносците. — Лейтенант Гордън да остане на сегашната позиция. — После се обърна към Джеймс. — Е, скуайър, какво още ще ми кажете?

Джеймс преглътна мъчително и кимна на Уилям да му подаде меха.

— Не много, ваше височество. Нямам опит с тези неща, но подозирам, че чудовището няма да излезе на повърхността, преди да падне нощта. Но покаже ли се, не виждам как бихте могли да го усмирите.

Арута погледна замислено към широко разтворените порти на конюшнята.

— В такъв случай най-добре да влезем и да го довършим в бърлогата му.

— Почакайте малко — спря го Джеймс.

— Да, скуайър?

— Простете, че се намесвам, ваше височество, но аз видях това чудовище с очите си. Мисля, че ни е необходим някакъв план.

Арута се засмя мрачно.

— Значи предлагаш план? Това е рядко за теб, скуайър.

— Бях доста близо до него, ваше височество, и ще ви кажа, че притежава исполинска сила и е в състояние да изскубне ръката на човек само с едно леко дръпване. Трябва ни жрец, който да го прогони обратно в царството му, или магьосник, за да го унищожи.

— Не разполагаме нито с жрец, нито с магьосник — отвърна Арута. — Освен това, доколкото си спомням от книгите, които съм чел на тази тема, всеки демон може да бъде убит, стига да не е превъплъщение на някаква по-голяма сила. Има и други способи, освен дневната светлина и стоманата. — Принцът се обърна към Уилям. — Лейтенант, искам двамата с капитана да се върнете при другия вход. Вземете отряд стрелци с лък и още преди залез-слънце подгонете това същество към тази врата.

Трегар и Уилям отдадоха чест и се отдалечиха.

— Ами ако не успеят да го подгонят, ваше височество? — попита Джеймс.

— В такъв случай ще трябва да влезем вътре и да го потърсим — заяви спокойно принцът. — Това не включва теб, скуайър — добави той, след като огледа Джеймс още веднъж. — Имал си и по-добри дни. — Той повика един от помощниците си и му нареди: — Отведете скуайъра назад и се погрижете да се нахрани и да получи достатъчно вода. Има нужда от почивка.

Джеймс се остави на войника да го отведе зад една скала, където му дадоха сушено месо и мях с вода. Тъй като обозът бе на много дни път зад тях, той знаеше, че това е храната, която споделят всички войници от отряда, включително и принцът.

Докато се хранеше, на няколко пъти заспива. Помнеше само, че някой му донесе чисти дрехи и обувки. Всъщност това бе последната му съзнателна мисъл, преди да се унесе в непробуден сън.

 

 

След като разположиха войниците, Трегар се обърна към Уилям.

— Лейтенант?

— Да, сър?

— Ще сляза долу с първите шестима. Изчакай малко, после прати сержанта със следващите шестима, а ти поведи последната група. Лъконосците остават тук.

— Разбрано, сър.

— Първата група поема на изток — продължи Трегар. — Втората ще тръгне на юг. За теб остава най-трудното, Уил. Искам да се отправиш на север — към оръжейната.

— Слушам, сър.

— Първият, който открие демона, заема позиция и праща вестоносец до останалите. Защитавай се, ако трябва, но не се опитвай да го нападаш. Ще се помъчим да го погнем със стрели към вратата, зад която го очакват хората на принца.

Бяха завързали с въжета два плетени коша, с които да спускат и вдигат войниците през отвора в тавана.

След като даде необходимите разпореждания, Трегар поведе първия отряд към мрака. Уилям ги изчака да се спуснат и даде знак на сержанта и хората му да ги последват. После тръгна и той. Двайсет и един войници, за да прогонят демон на дневната светлина! Надяваше се, че ще са достатъчно. Макар да не беше магьосник, Уилям бе прекарал сред магьосници половината си живот и нищо от онова, което бе чувал през тези години за демоните, не му звучеше успокояващо.

 

 

Уилям настоя да води колоната и тъй като войниците възроптаха, прибягна до аргумента, че за разлика от тях, познава подземията. После се сети, че не е необходимо да се оправдава пред тези хора — трябваше просто да им заповяда.

Вървяха бавно през стаи, свързани така, че оформяха дълъг коридор. Стените бяха опръскани с кръв, навсякъде по пода се въргаляха окървавени човешки останки. Уилям забеляза, че черепите на жертвите са счупени, а мозъците им — изядени. Лицата на мъртвите бяха бледи, със застинала маска на ужас. Преглътна, за да не повърне.

Силен шум недалеч пред тях ги накара да замръзнат. Уилям даде знак на останалите да изчакат и тръгна сам напред. Движеше се бавно, опрял рамо в стената. Доколкото си спомняше, пред него се намираше едно от големите спални помещения.

Стигна до вратата и надникна, но не видя нищо обезпокоително. За всеки случай отстъпи встрани и огледа стаята под различни ъгли. Кой знае защо, беше сигурен, че демонът се е притаил зад вратата и го чака да се покаже. Отляво или отдясно?

В този момент демонът му спести колебанията, като отново се раздвижи. Шумът дойде отляво.

Уилям се притисна към стената, наведе се и се подаде напред. Първото, което зърна, бяха косматите крака на чудовището — то, изглежда, седеше на пода, изпружило нозе пред себе си. Сякаш чакаше.

Какво? Или кого?

Отговорът дойде от само себе си — да залезе слънцето. Уилям знаеше, че сега е моментът тихо да отстъпи назад и да повика лъконосците, но го глождеше любопитство. Щеше му се да погледне още веднъж и той реши, че рискът си заслужава.

Подаде се съвсем бавно, опасявайки се, че и най-лекото движение може да привлече вниманието на чудовището. За щастие демонът бе извил глава в противоположна посока. По тялото му се виждаха няколко рани.

Уилям се отдръпна и бавно, стъпка по стъпка, тръгна назад. Когато приближи хората си, вдигна пръст към устата си в знак да пазят тишина. След това шепнешком им нареди да отстъпят до предишното кръстовище. Едва там си позволи да си поеме дъх и им съобщи шепнешком:

— Демонът е в стаята пред нас. Изглежда, някои от убийците са успели да го наранят. Ранен е на няколко места.

— Това е добре — прошепна един от бойците.

— Тръгни на юг — нареди му Уилям — и намери капитан Трегар.

Войникът кимна и се затича по коридора.

— А ти повикай стрелците — рече Уилям на друг. — Час по-скоро!

Мъжът се завтече да изпълни заповедта.

— Бъдете готови — предупреди Уилям останалите. — И пазете пълна тишина. Никакви приказки, докато не чуете заповед от мен.

Бойците кимнаха и зачакаха мълчаливо.