Серия
Крондор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: The Assassins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 37 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0


Пролог
Отпътуване

По билото се движеше верига войници.

Обозът бе разделен на две части и първата тъкмо потегляше с ранените и убитите, като последните щяха да бъдат изгорени с всички почести в Крондор. Ботушите и колелата на каруците вдигаха от черния път грамадни прашни облаци, които смесваха с дима на полетите с вода лагерни огньове. Оранжево-златистото изгряващо слънце тъкмо се бе показало и придаваше цветове на сивата утрин. Чуваха се весели песни на птици, които сякаш не забелязваха последствията от битката.

Арута, принц на Крондор и владетел на Западната част на Островното кралство, се подпря на седлото и си позволи кратък миг на отдих, за да се наслади на великолепната гледка и на песента на птиците, под чийто съпровод армията му се отправяше към дома. Битката бе кратка, но извънредно кръвопролитна и макар загубите да бяха по-малки от предвижданите, сърцето го болеше за всеки изгубен войник. Ето защо Арута разчиташе красивата гледка да успокои поне за малко болката и тъгата в душата му.

Принцът все още напомняше онзи младеж, който бе седнал на крондорския трон преди десет години, ала бръчките край очите му и сивите кичури в инак гарвановочерната му коса издаваха какво са му стрували тези години.

Погледът му се плъзна по кретащите във верига каруци, сякаш той се опитваше да види всеки от ранените, да им заговори и да им изрази безкрайната си благодарност за изпълнения дълг. Само приближените на Арута знаеха, че и той е платил своята мълчалива дан от страдание, защото всеки един от ранените и убитите бе истински, верен син на Крондор и Кралството.

Арута си наложи да забрави болката и да се съсредоточи върху последствията от победата. Вече два дни врагът — сравнително малка група тъмни елфи — отстъпваше в пълен безпорядък. На много по-голяма сила моредели бе попречено да се прехвърлят с помощта на машина на разлома в околностите на Мъглива гора, благодарение на усилията на двама скуайъри — Джеймс и Локлир. Това бе струвало живота на магьосника Патрус, но благодарение на неговата саможертва противникът бе паднал в плен на собствените си противоречия. Делекан, неуспелият завоевател на света, бе загинал в схватка с Горат — благороден моределски вожд, оказал безценна помощ на Арута и хората му — докато двамата се бореха за контрол над Камъка на живота. Дълбоко в себе си Арута проклинаше съществуването на този магичен предмет в подземията на изоставения град Сетанон и се питаше дали загадката му някога ще бъде разкрита и опасността от него — премахната.

Синът на Делекан — Мороулф — бе издъхнал, прободен от кинжала на Нараб, един от бившите съюзници на Делекан. След споразумение с Нараб позволиха на останалите моредели да се изтеглят необезпокоявани, стига да се придвижват право на север. Навсякъде бяха разпратени разпореждания да им позволяват да преминават, за да могат час по-скоро да напуснат пределите на Кралството.

Междувременно кралските войски се прибираха по своите гарнизони — повечето от тях се отправяха на запад, други на север, към пограничните баронства. Тайният гарнизон, разположен северно от Сетанон, щеше да бъде преместен на ново място.

Мъглата постепенно се разсея и лъчите на слънцето окъпаха лицето на Арута. Само димът и прахолякът нарушаваха кристалната чистота на въздуха. Денят още отсега се очертаваше да е горещ — студената зима се превръщаше в бързо топящ се спомен. Арута се замисли за последното нашествие, което бе нарушило спокойствието в Кралството.

Може би грешката му бе, че след края на Войната на разлома се бе доверил прекомерно на цуранските магьосници. Близо десет години те пътуваха необезпокоявани между световете, използвайки своите магични разломи. А сега принцът се чувстваше измамен й предаден. Той много добре разбираше мотивите, които бяха накарали цуранския Велик Макала да се опита да завладее Камъка на живота — опасенията му, че Кралството може би притежава страховито оръжие, никому неизвестна могъща машина, която в една предстояща война би могла да наклони везните в полза на онзи, който я притежава. Ако беше на мястото на Макала и го глождеха подобни подозрения, той сигурно щеше да постъпи по същия начин. Но след всичко случило се вече не можеше да позволи на цураните да пътуват свободно из Кралството, а това означаваше да сложи край на десетилетие плодотворна търговия. Арута се опита да прогони безпокойството си от последствията, които можеше да донесе подобно решение, но знаеше, че в най-скоро време ще трябва да привика съветниците си, за да изготвят план за бъдещата сигурност на Кралството. Не се съмняваше, че промените няма да се понравят никому.

Погледна встрани и видя двама много изморени млади хора, които едва се крепяха на седлото. На лицето му трепна една от редките му усмивки и чертите му веднага се смекчиха.

— Изтощени ли сте, господа? — попита той.

Джеймс, старши скуайър в двора на принца, го погледна с очи, заобиколени от тъмни кръгове. Джеймс и приятелят му Локлир бяха прекарали близо седмица в непрестанна езда, подхранвани единствено от някаква вълшебна билка, която им бе помагала да не заспят на седлата. Сега обаче, когато ефектът й се изчерпваше, в телата им се пробуждаше нетърпима болка от натрупаната през изминалите дни умора. Двамата бяха спали непробудно цяла нощ в шатрата на Арута, но посрещнаха сутринта изморени и схванати.

— Не, господарю — отвърна с престорена бодрост Джеймс. — Ние винаги си изглеждаме така, когато се събудим. Обикновено не ни виждате, преди да сме гаврътнали сутрешното кафе.

Арута се засмя.

— Гледам, че не си изгубил чувството си за хумор, скуайър.

Към тях се приближи нисък мъж с къдрава черна коса. Пъг.

— Добро утро, ваше височество — каза той и се поклони.

Арута отвърна на поздрава и попита:

— Пъг, ще се върнеш ли с нас в Крондор?

— Не веднага, ваше височество. Има някои нерешени въпроси в Звезден пристан. Не ми дават мира и опитите на цуранския Велик да проникне в подземията на Сетанон. Трябва да се уверя, че няма замесени и други магьосници и че онези, които работят в Академията, не са попаднали под нечие влияние.

Арута погледна към отдалечаващия се обоз и рече:

— Пъг, истина е, че трябва да обсъдим ролята на цураните в твоята Академия. Но не точно сега и тук.

Пъг кимна. Макар че всички, които присъстваха на разговора им, бяха посветени в тайната на скрития в подземията на Сетанон Камък на живота, предпазливостта изискваше този въпрос да се обсъжда насаме. Пъг знаеше, че Арута е особено обезпокоен от предателството на Макала, довело до нашествието на моределите и завършило с последната битка между армията на принца и останките от войските на тъмните елфи. Той предполагаше, че сега Арута ще поиска стриктен контрол върху всички, които използват разлома — този магичен портал между Мидкемия и цуранския роден свят Келеуан.

— Прав сте, ваше височество. Но първо ще се погрижа за безопасността на Катала и Гамина.

— Разбирам тревогата ти — рече принцът.

Дъщерята на Пъг бе отвлечена и прехвърлена с помощта на магия на един далечен свят, за да бъде примамен и той там, та да е далеч от Мидкемия, когато цуранецът се опита да открадне Камъка на живота.

— Ще взема мерки никога да не им се случи нещо подобно — заяви решително магьосникът. — Мисля, че в Звезден пристан ще са на много по-сигурно място. Жалко, че не мога да направя същото и за Уилям.

— Уилям е войник, което означава, че дългът изисква от него да се излага постоянно на риск. Все пак — усмихна се принцът — и аз взех мерки. Наредил съм постоянно да го охраняват шестима крондорски кралски гвардейци. Всеки, който се опита да те шантажира чрез Уилям, ще си има работа с тях.

На лицето на Пъг се изписа неодобрение.

— Той можеше да постигне много повече — промърмори магьосникът. — И все още може. Не е късно да се върне с мен в Звезден пристан.

Арута втренчи поглед в него. Даваше си сметка за разочарованието, което изпитваше Пъг, за желанието му собственият му син да тръгне по стъпките на баща си.

— Пъг — заговори той с помирителен тон, — зная, че вие двамата имате известни разногласия относно неговия избор, но мисля, че е време да стигнете до някакво споразумение. Както вече ти казах — когато за пръв път се възпротиви Уилям да постъпи на служба при мен, — той е не само мой роднина, но и зрял и свободен човек, който трябва сам да взема решения. Нямах никаква причина да откажа на молбата му. — Забелязал, че Пъг се опитва да каже нещо, принцът вдигна ръка. — Дори и за да ти направя услуга. — И продължи с посмекчен тон: — Но ще ти кажа, че като войник в него има бъдеще. Моят мечемайстор твърди, че се учел страшно бързо. — Арута реши да смени темата. — Оуин тръгна ли си за вкъщи? — Оуин Белефот, най-малкият син на барона на Тимонс, се бе оказал полезен помощник на Джеймс и Локлир в току-що преживяното изпитание.

— Още сутринта потегли. Опасява се, че ще си има разправии с баща си.

Арута махна на Локлир, без да сваля поглед от Пъг.

— Имам нещо за теб. — Локлир не помръдна и Арута трябваше да го разтърси за рамото — Скуайър, къде е онзи документ?

Локлир, задрямал в седлото, подскочи веднага щом гласът на принца премина през пелената на обърканите му мисли, побутна коня си към Пъг и му подаде навит на руло пергамент.

— Подписан и подпечатан от мен — заяви тържествено Арута, — този документ ти дава право на последна дума по всички магьоснически въпроси, които могат да имат отношение към сигурността на Западните владения. — Той се засмя. — Не срещнах никакви затруднения да убедя Негово величество в необходимостта да ратифицира подобен документ. Пъг, ти се занимаваш с тези въпроси от години, но сега ти се дава властта да се разпореждаш с офицери и благородници, без да се налага да прибягваш до моята помощ. Сега вече си официален придворен крондорски магьосник.

— Трогнат съм, ваше височество. — Пъг се поклони, понечи да каже още нещо, но се поколеба.

— Дали не долавям някакво „но“? — подкани го Арута.

— Но трябва да остана при семейството си в Звезден пристан. Чака ме доста работа, която също ще е в полза на Крондор, уверявам ви.

Арута въздъхна.

— Разбирам. Значи пак оставам без Придворен магьосник.

— Бих могъл да ви пратя Кълган — предложи Пъг.

— Не, някогашният ми учител често забравя да се държи с нужното уважение към мен, а това ме излага пред двора. След измяната на Макала оценявам повече от всякога мъдрото решение на баща ми винаги да държи подръка опитен магьосник за свой съветник. Но Кълган сега е в заслужен отдих. Щом ти не искаш, а младият Оуин замина, тогава кого ще препоръчаш?

Пъг се замисли за миг, после каза:

— Има едно лице, което може да се окаже подходящ кандидат. Само че има малък проблем.

— Какъв?

— Тя е кешийка.

— Това са два проблема — отбеляза Арута.

Пъг се засмя.

— Познавам жена ви и сестра ви и зная, че не сте глух и сляп за съвети, дадени от жени.

Арута кимна.

— Не съм, вярно е. Но мнозина в двора могат да сметнат това за… странно.

— Не съм забелязал да се влияете чак толкова от тяхното мнение, ваше височество.

— Времената се менят, Пъг — отвърна принцът. — Хората остаряват. — Той потъна в мълчание, загледан в поредния отряд, отдалечаващ се към гората, сетне извърна лице към Пъг. — Но… кешийка?

— Тъкмо никой няма да я обвини, че се съюзява с една или друга групичка при двора.

Арута прихна.

— Дано се шегуваш.

— Не се шегувам. Тя е необичайно надарена за възрастта си, освен това е възпитана и образована, чете и пише свободно на няколко езика, притежава забележителни магьоснически умения, което я прави най-подходяща за ваш съветник. И което е най-важното — тя единствена сред моите ученици умее да оценява политическите последствия на магьосническото изкуство, тъй като е получила обучението си в кешийския двор. От Джал-Пур е и познава добре живота на запад.

Арута обмисля няколко минути чутото и накрая каза:

— Ела в Крондор веднага щом можеш и ми разкажи по-подробно. Не съм казал, че ще се съглася, или че ще откажа — просто ще ти дам още една възможност да ме убедиш. — Подсмихна се едва доловимо и подръпна юздите на коня. — Но май ще склоня, само за да видя лицата на придворните благородници, когато обявя, че вземам на този пост кешийка.

— Гласувам с две ръце за нея — увери го Пъг.

Арута го погледна през рамо.

— Сериозно говориш, нали?

— Напълно. Готов съм да поверя дори сигурността на семейството си в ръцете на Яжара. Тя учи в Звезден пристан от седем години, което значи, че познавам една трета от живота й. Може да й се има доверие.

— И това не е малко — съгласи се Арута. — Всъщност може би е достатъчно. Добре, ще те чакам в Крондор, за да поговорим пак по въпроса. — Той се сбогува с Пъг, после се обърна към Джеймс и Локлир. — Господа, чака ни дълъг път.

При мисълта, че ще прекара цял ден на седлото, на Локлир му призля.

— Само за момент, ако позволите, ваше височество — обади се Джеймс. — Искам да поговоря с херцог Пъг.

Арута кимна и двамата с Локлир смушиха конете.

— Какво има, Джими? — попита Пъг, когато останаха сами.

— Кога ще му кажеш?

— Кое? — попита Пъг.

Въпреки умората Джеймс намери сили да се захили с една от вечните си усмивки.

— Че момичето, което възнамеряваш да му пратиш, е племенница на лорд Хазара-хан от Джал-Пур.

Пъг се изкиска.

— Смятах да го запазя за по-подходящ момент. — После на лицето му се изписа любопитство. — А ти откъде знаеш?

— Имам си свои източници. Арута подозира, че Хазара-хан е вербуван от кешийското разузнаване — което е почти сигурно, ако се съди по докладите на същите тези източници. Както и да е, Арута търси начин да се противопостави на кешийското разузнаване със своя собствена организация… но това не си го чул от мен.

— Разбрано — съгласи се Пъг.

— Тъй като имам свои възгледи по въпроса, реших доколкото е възможно да съм в течение на нещата.

— Значи шпионираш, а?

— Нещо подобно. — Джеймс повдигна рамене. — Помислих си, че едва ли има и друга Яжара, която да е от Джал-Пур.

Пъг се разсмя.

— Джими, ще стигнеш далеч, стига преди това да не увиснеш на бесилото.

— Не си първият, който ми го казва.

— При следващата ни среща с принца ще му разкрия връзката. Хайде, побързай, че виж къде стигнаха. — Той махна с ръка към Арута и Локлир.

— Прав си — рече Джеймс. — Приятен ден, ваша светлост.

— Приятен ден, скуайър.

Джеймс пришпори коня и се понесе в галоп след Арута и Локлир. Задмина ги и се изравни с рицар-маршала Гардан, за да обсъди с него предстоящото разпръсване на армията.

Когато най-сетне се върна при Локлир, младият скуайър го попита:

— Защо се забави?

— Исках да питам нещо херцог Пъг.

Локлир се прозя.

— Мога да спя цяла седмица.

Дочул думите му, Арута се намеси:

— Когато се върнем в Крондор, ще имаш тази възможност. А после потегляш на север.

— На север ли, сър?

— Доколкото си спомням, ти се върна от Тир-Сог без мое разрешение, макар че имаше основателна причина. А сега, след като опасността отмина, можеш да се прибереш при барон Мойе, за да отслужиш докрай отреденото ти време.

Лицето на Локлир се изкриви от мъка.

— Мислех, че…

— … че вече си се измъкнал от онази дупка, знам — подметна тихо Джеймс.

Арута се смили над младежа.

— Ако се справиш добре със службата при Мойе, обещавам да те прибера по-рано. Стига да не се забъркаш в някоя каша.

Локлир кимна мълчаливо и Арута пришпори коня и се отдалечи.

— Е, поне ще се наспиш в топло легло, преди да потеглиш отново — успокои го Джеймс.

— Ами ти? — попита Локлир. — Нямаш ли някоя недовършена работа в Крондор?

Джеймс затвори очи, сякаш дори мисленето го изтощаваше, и отвърна:

— Разбира се. Като например търканията ми с Гилдията на крадците. Но тия неща да не те безпокоят. Мога и сам да се справя.

Локлир изсумтя. Беше твърде уморен, за да отговори.

— Но ще ти призная — продължи Джеймс, — че след тази история с цураните и моредела проблемът с крадците ми се струва дребен.

Локлир го погледна. Джеймс изглеждаше загрижен и измъчен и той знаеше защо — Гилдията на крадците му бе издала смъртна присъда, защото ги бе изоставил и бе предоставил услугите си в служба на принца.

Но имаше и нещо друго. При Джеймс винаги имаше още нещо.