Хърбърт Уелс
Ваканцията на мистър Ледбетър

Моят приятел мистър Ледбетър е кръглолико човече, чиято природна кротост изглежда чрезмерно увеличена, когато уловиш погледа му през очилата. Неговият дълбок, предпазлив глас дразни раздразнителните хора. И сега като свещеник той е запазил една доведена до съвършенство яснота на произношението, придобита в годините, когато е бил учител — една отчетливост на изговора и някаква ожесточена решителност да бъде непоколебим и благопочтен по всички въпроси, независимо дали ся важни или незначителни. Той е борец за разширяване на църковните права, шахматист и мнозина подозират, че тайно се задълбочава във висшата математика — повече похвални, отколкото забавни занимания. Речта му е многословна и пълна с ненужни подробности. Мнозина окачествяват наистина общуването с него като, да го кажем направо, „досадно“. Същите хора дори ми оказват любезността да се учудват защо дружа с него. Ала, от друга страна, голям е и броят на ония, които се чудят защо той допуска до себе си такъв размъкнат човек като мен, познанството с когото не прави чест никому. Изглежда, малцина приемат за естествено нашето приятелство. Но то е, защото хората не знаят нищо за близостта, която ни свързва, за дружеската връзка, която чрез Ямайка ме обвързва с миналото на мистър Ледбетър.

Относно това минало гой проявява тревожна скромност. „Не зная какво бих правил, ако стане известно — казва той и натъртва. Не зная какво бих правил.“ В действителност съмнявам се дали изобщо ще напрани нещо повече от това да се зачерви до уши. Всичко това ще стане ясно по-нататък. Сега няма да разказвам и за първата ни среща, понеже е прието като правило — макар и аз да го нарушавам — краят на една история да идва след, а не преди началото. А началото на историята наистина започна доста отдавна. Има почти двадесет години откак съдбата посредством поредица сложни и изумителни маневри докара, така да се каже, мистър Ледбетър и моите ръце.

В ония дни живеех на Ямайка, а мистър Ледбетър бил учител и Англия. Той бил духовник и очевидно е бил същият човек, какъвто е днес: също тъй кръглолик, със същите или почти същите очила и със същата лека сянка на удивление и иначе спокойното изражение. Той беше, разбира се, пораздърпан, когато го видях за първи път, и якичката му приличаше повече на нечиста превръзка, отколкото на якичка, и всичко това, може би, помогна да се запълни естествената пропаст между нас — но за това ще разкажа после.

Цялата работа започнала в морския град Хайтъргейт в началото на мистър Ледбстъровата лятна ваканция. Там той отишъл на почивка, от каквато много се нуждаел, носел със себе си светлокафяв куфар с инициали „Ф.У.Л.“, нова черно-бяла сламена шапка и два чифта бели панталони от каша. Естествено, бил въодушевен от обстоятелството, че се е освободил от училището, защото не бил особено привързан към учениците си. След вечерята повел разговор с някаква си приказлива личност, настанена и пансиона, в който и той бил отседнал, следвайки съвета на леля си. Онзи разговорлив човек бил единственият друг наемател и къщата. Беседата засегнала достойното за оплакване изчезване на чудесата и приключенията в наше време, разрастването на туризма по цялото земно кълбо, премахването на разстоянията с помощта на парата и електричеството, вулгарността на рекламите, вътрешното обедняване на хората благодарение не цивилизацията и много други такива неща. Бъбривият събеседник бил особено красноречив по въпроса за изчезването на човешката смелост, благодарение на стремежа към сигурност. Същата тази сигурност започнал необмислено да порицава и мистър Ледбетър, присъединявайки се към него. В още свежия си ентусиазъм, поради освобождаване от всекидневните задължения, а може би поради силно желание да създаде впечатление за мъжка общителност, той взел участие, повече отколкото било благоразумно, в черпнята с прекрасно уиски, което разговорливият събеседник предложил. Но той и сега настоява, че не бил пиян.

Мистър Ледбетър просто станал по-приказлив, отколкото и напълно трезво състояние, и загубил преценка за точността на умозаключенията си. След целия този разговор за добрите стари времена, отминали завинаги, той излязъл сам сред осветения от лунната светлина Хайтъргейт и тръгнал нагоре по каменистия път, където са скупчени вилите.

Бил окайвал, а и сега, като се изкачвал по потъналия в безмълвие път, той продължил да окайва съдбата си, която го била осъдила на такъв лишен от събития живот, какъвто е животът на някакъв си даскал. Какво прозаично съществуване водел той, тъй застояло, тъй безцветно! Осигурен, методичен живот, все един и същ, година след година, какъв подтик има тук за смелост? Той завистливо мислел за някогашните скитнически средновековни времена, тъй близки и тъй далечни, за рицарски походи, за шпиони, кондотиери и много рисковани начинания, които се уреждали с изваждане на сабята. И внезапно го връхлетяло съмнение, странно съмнение, което се породило от случайна мисъл за някогашните инквизиции, но независимо от това подкопало мнението, на което бил застанал онази вечер.

Бил ли той, мистър Ледбетър, наистина тъй смел, както му се струвало? Наистина ли ще бъде доволен, ако железниците, полицаите и сигурността внезапно изчезнат от Земята?

Разговорливият събеседник споменал със завист за престъплението: „Грабежът — бил казал той — е единственото истинско приключение, което е останало на Земята. Помие лете си за тази борба без чужда помощ срещу целия цивилизован свят!“ И мистър Ледбетър пригласял на неговата завист. „Те, крадците, наистина извличат удоволствие от живота! — казал мистър Ледбетър. — Те са едва ли не единствените, които са в състояние да направят това. Помислете си само как ли се чувствува човек, когато нанесе голям удар!“ И той порочно се засмял. Но сега, в своята по-искрена същност, насаме със себе си, се заел да прави сравнение между собствените си запаси от смелост и тези на обикновените престъпници. Опитал се да отхвърли досадните въпроси с безочливо твърдение. „Аз мога да направя всичко това — казал си мистър Ледбетър. — Само дето не давам път на престъпните си подтици. Моралната ми неустрашимост ме задържа.“ Ала той изпитал съмнение дори когато си казвал тези неща.

Мистър Ледбетър минал покрай самотна голяма вила. Над балкон, до който можело да се стигне, имало удобно разположен прозорец, който бил широко отворен, а вътре зеела чернота. Отначало той дори не го забелязал, но образът му останал запечатан у него и си пробил път сред мислите му. Той си представил как се изкачва на балкона, как прекрачва през прозореца и се впуска в тъмната, тайнствена вътрешност на дома. „Ехе! Няма да посмееш“ — казал духът на съмнението. „Чувството ми за отговорност пред моите ближни ми забранява“ — казало чувството за достойнство на мистър Ледбетър.

Било почти единадесет часът и малкото крайморско градче било вече затихнало. Целият свят бил задрямал под лунния светлик. Само един грейнал продълговат транспарант далече долу край пътя говорел за буден живот. Мистър Ледбетър се обърнал и се върнал бавно към вилата с отворения прозорец стоял известно време извън сградата, превърнал се в бойно поле на противоречиви намерения. „Нека подложим нещата на проверка — рекло съмнението. — За да уталожим нетърпимите съмнения, покажи, че можеш да влезеш в къщата. Извърши фиктивен грабеж. Това в никакъв случай не е престъпление.“ Много внимателно той отворил и затворил градинската порта и се вмъкнал в сянката на храстите. „Всичко това е глупост“ — обадила се предпазливостта на мистър Ледбетър. „Така и очаквах да кажеш“ — рекло съмнението. Сърцето му бързо биело, но той положително не се страхувал. Той не се страхувал. Останал в сянката доста време.

Изкачването на балкона очевидно трябвало да се извърши с внезапно втурване, защото целият бил осветен от лунния светлик и се виждал през портата от пътя. Една решетка с млади амбициозно катерещи се рози правела изкачването смешно лесно. Горе, в черната сянка на каменна саксия, човек можел да се свие и по-отблизо да огледа зеещата пролука в защитата на дома — отворения прозорец. Известно време мистър Ледбетър бил тих като нощта и тъкмо тогава коварното уиски докоснало везните. Той се хвърлил напред. Изкатерил се по решетката с бързи, конвулсивни движения, прехвърлил крака през парапета на балкона и паднал задъхан в сянката точно както го бил замислил. Треперел ужасно, въздух не му достигал и сърцето му шумно биело, но той изпитвал ликуваща радост. Готов бил да извика, за да покаже, че почти не го е страх.

Един сполучлив ред, който бил запомнил от Уилсовия^[1] „Мефистофел“ му дошъл на ума, докато клечал там. „Чувствувам се като котка на керемидите“ — прошепнал си той. Това ликуване от приключението било много по-приятно, отколкото очаквал. Чувствувал съжаление към всички нещастни хора, за които грабежът бил непознато преживяване. Нищо не се случило. Той бил в безопасност. И действувап по най-смел начин!

А сега към прозореца, за да осъществи грабежа напълно! Ще посмее ли да извърши това? Местоположението му над главния вход говорело, че се намира пред стълбищна площадка или коридор. Нямало огледала или други белези, че отвъд е спалня. Нямало и друг прозорец на първия етаж, който да подсказва, че там би могъл да спи някой. Известно време той се вслушвал свит под корниза, после вдигнал очи над дъската на прозореца и погледнал вътре. Отначало се стреснал: съвсем близо, на постамент стояло бронзово, жестикулиращо изваяние почти в човешки ръст. Той се свил бързо й чак след известно време надникнал отново. По-нататък имало широка площадка, която леко блещукала, завеса от някаква тъкан с мъниста, много тъмно и остро очертана на отсрещен прозорец, широка стълба, която се спускала в бездна от мрак надолу, и друга, която се изкачвала към втория етаж. Погледнал зад себе си, но нищо не нарушавало спокойствието на нощта. „Престъпление — прошепнал той. — Престъпление“ — и се прехвърлил леко и бързо над дъската на прозореца в къщата. Краката му безшумно паднали на кожена постелка. Нямало съмнение, че бил истински обирач!

Седял свит известно време, цял уши и очи. Вън се чуло топуркане и шумолене и за миг той съжалил за начинанието си. Кратко „мяу“, изфучаване и пробягване успокоително показало, че това са котки. Смелостта му нараснала. Изправил се. Всички обитатели били явно в леглата си. Толкова лесно било да се извърши грабеж, стига човек да го намисли! Бил доволен, че се е подложил на проверка. Решил да задигне някакъв дребен трофей, колкото да си покаже, че е свободен от всякакъв жалък страх от закона, и да си тръгне по обратния път.

Огледал се и отново критичният дух се надигнал. Грабителите правят много повече от едно просто влизане като това: те се вмъкват в стаите, насилват каси. Нека е така — той не се страхува! Той няма да разбива каси, защото това би значело да прояви глупава липса на уважение към домакините. Но ще влезе в стаите, ще се качи на горния етаж. Не само това: казал си, че се намира в пълна безопасност, и една празна къща не би могла да бъде тъй успокоително безмълвна. Но независимо от това трябвало да стисне юмруци и да събере цялата си решителност, преди да започне внимателно да се изкачва по сумрачната стълба, спирайки по няколко секунди след всяко стъпало. Горе имало квадратна площадка с една отворена и няколко затворени врати. И целият дом бил притихнал. За миг той се попитал какво ли ще стане, ако някой се събуди внезапно и се покаже. През отворената врата се виждала осветената от лунна светлина спалня, завивката на леглото била бяла и недокосната. Из тази стая той се прокрадвал три безкрайни минути и за плячка взел калъп сапун — своя трофей. Озърнал се и заслизал още по-безшумно, отколкото се бил изкачил. Всичко било лесно като… Шт!

Стъпки! По чакъла вън от къщата, после шум от секретен ключ, прозявка и блъскане на врата, драсване на клечка кибрит долу в хола. Мистър Ледбетър застинал като вкаменен при внезапното осъзнаване на лудостта, в която се бил забъркал. „Как изобщо ще се измъкна от тази работа?“ — запитал се мистър Ледбетър.

Холът се осветил от пламъка на свещ, някакъв тежък предмет се блъснал о статива за чадъри и нечии крака започнали да се изкачват по стълбата. В миг мистър Ледбетър осъзнал, че пътят за отстъпление е затворен. Той продължил да стои неподвижно още миг — жалка фигура на окаяно объркване. „Боже мой! Какъв глупак съм бил!“ — прошепнал той и бързо се стрелнал през сумрачната площадка в празната спалня, от която току-що бил излязъл. Застинал, вслушан и разтреперан. Стъпките достигнали до площадката на първия етаж.

Ужасна мисъл! Това може да е и стаята на закъснелия, който се прибира! Нямало миг за губене! Мистър Ледбетър се навел край леглото, поблагодарил, че има волан, и пропълзял под неговата закрила, като взел преднина от десет секунди. Застинал неподвижен на ръце и колене. Приближаващата се свещ се появила през по-тънките нишки на материята, сенките бясно се люлеели наоколо и застинали, когато свещта била поставена.

— Господи, какъв ден! — казал новодошлият, изпуфтял шумно и стоварил някакъв тежък товар на нещо, което, изглежда, било писалище, защото имало крака. Човекът, който не се виждал, се върнал до вратата и я заключил, проверил внимателно дали прозорците се затварят добре и пуснал внимателно транспарантите. Върнал се, седнал на леглото със стряскаща тромавост.

— Какъв ден! — казал той. — Боже милостиви! — и отново изпуфтял.

Мистър Ледбетър бил склонен на мисли, че човекът изтрива потта от лицето си. Неговите обуща били хубави, солидни обуща, сенките по волана подсказвали, че краката му са ужасно яки. След известно време човекът свалил част от връхните си дрехи — сакото и жилетката и като ги захвърлил върху облегалката на леглото, започнал да диша по-малко шумно. Изглежда, се бил поохладил от насъбраната значителна топлина. От време на време си мърморел, а веднъж лекичко се засмял. А мистър Ледбетър също си промърморил, но без да се засмее: „От всички глупави неща на света, какво за бога трябва да направя сега?“

Възможността му да наблюдава била ограничена от условията. Тесните пролуки между нишките на материята на волана пропущали известно количество светлина, ала не позволявали да се вижда през тях. Сенките през тази завеса, като се изключи рязко очертаните крака, били тайнствени и объркващо се смесвали с цветните шарки на кретона. Под края на волана се виждала ивица килим и като снишил внимателно око, мистър Ледбетър открил, че тази ивица се разширява, докато цялото пространство на пода влязло в зрителното поле. Килимът бил луксозен, стаята — просторна и ако се съди по колелцата и краката на мебелите — добре обзаведена.

Трудно му било да си представи как изобщо трябва да постъпи. Изглеждало, че единственото нещо, което можел да направи, е да почака, докато онзи човек си легне, и тогава, след като по всичко проличи, че е заспал дълбоко, да пропълзи до вратата, да я отключи и да хукне стремглаво към балкона. Възможно ли било да скочи от балкона? Колко опасно начинание? Като си помислил как всички шансове са против него, мистър Ледбетър се отчаял. Насмалко щял да подаде глава край краката на джентълмена, да се окашля, ако е необходимо, за да привлече вниманието му, и тогава, усмихвайки се, да се извини и да обясни злощастното си вмъкване с няколко подбрани израза. Ала срещнал трудност при подбора на тези няколко израза. „Без съмнение, сър, моето появяване е необичайно“, или „Надявам се, сър, ще простите моето донякъде подозрително появяване под вас“ — било всичко, което можал да измисли.

Сериозните последствия привлекли мислите му. Да предположим, че не му повярват, какво ще му направят? Ще зачетат ли неговата неопетнена и непорочна репутация? От гледна точка на фактите, той бил крадец, в това нямало никакво съмнение. Следвайки този ред на мислите си, той съчинявал ясно разбираемо извинение за „този грабеж от фактологическа гледна точка, който извърших“, та да го произнесе, преди да чуе присъдата на подсъдимата скамейка, когато едрият джентълмен станал и започнал да ходи из стаята. Затварял и отварял чекмеджета, а мистър Ледбетър временно се обнадеждил, че онзи се разсъблича. Но, не! Човекът седнал при бюрото и взел да пише — и после да къса книжа. Сега в ноздрите на мистър Ледбетър миризмата на горяща фина хартия се смесила с аромата на пури.

— Позата, в която бях застанал — каза мистър Ледбетър, когато ми разказваше тези неща, — беше в много отношения неразумна. Една напречна летва, поставена ниско под леглото, натискаше прекомерно главата ми и ме караше да пренасям несъразмерно голяма част от тежестта върху ръцете си. След време, струва ми се, изпитах онова, което наричат схващане на врата. Натискът на ръцете ми о грубо тъкания килим скоро стана болезнен. Коленете ми също ме боляха, тъй като панталоните ми бяха придърпани и ме стискаха. По онова време носех по-високи яки, отколкото сега — два и половина инча. И точно тогава открих нещо, което не бях забелязал преди, че ръбът на тогавашната ми яка леко протрива кожата под брадата. Ала още по-неприятно усещане ми причиняваше сърбежът по лицето, което можех да облекча единствено, като яростно правех гримаси. Опитах се да вдигна ръка, но шумоленето на ръкава ме уплаши. След време трябваше да се въздържам и от това облекчение, защото за щастие навреме открих, че като кривя лицето си, очилата ми се смъкват надолу по носа. Падането им би ме издало без съмнение и при тези условия те останаха в наклонено положение, което съвсем не беше стабилно и уравновесено. На всичко отгоре бях леко хремав и от време на време желанието да кихна или подсмръкна ми причиняваше неудобство. Независимо от крайно опасното положение, в което се намирах, скоро започнах да изпитвам досадна физическа несгода. И въпреки това ми се налагаше да стоя неподвижно.

След време, което му се сторило безкрайно, започнало да се чува някакво звънтене. Звънтенето продължило в определен ритъм: дрън, дрън, дрън — двадесет и пет подрънквания, похлопване по писалището и изсумтяване от страна на притежателя на солидните крака. На мистър Ледбетър му пробляснало, че това явление можело да е подрънкване на златни монети. Нещата продължили все тъй и събудили у него недоверчиво любопитство. Любопитството нараствало. Ако наистина случаят бил такъв, онзи изключителен човек вече бил наброил няколко стотици лири стерлинги. На края мистър Ледбетър не можал повече да се сдържи. Започнал много внимателно да прегъва ръка и да снишава глава до равнището на пода, с надежда да зърне нещо под волана. Той мръднал крак и причинил слабо изскърцване на пода. Подрънкването на часа спряло. Мистър Ледбетър се сковал. След известно време звънтенето продължило. После отново спряло и всичко се смълчало, с изключение на сърцето на мистър Ледбетър. Струвало му се, че този орган бие като барабан. Безмълвието продължило. Главата на мистър Ледбетър вече била на пода и той можел да види солидните крака чак до пищялите. Те били съвсем неподвижни. Краката се опирали на фортовете и били, както изглеждало, придръпнати назад под стола на собственика им. Всичко продължавало да бъде безмълвно и спокойно. Безумна надежда обзела мистър Ледбетър, че непознатият е получил удар и внезапно е умрял, с глава на писалището…

Безмълвието продължавало. Какво ли се било случило? Желанието да надзърне станало непреодолимо. Много внимателно мистър Ледбетър преместил ръката си напред, протегнал разузнавателен пръст и започнал да вдига волана непосредствено пред окото си. Нищо не нарушавало тишината. Сега той видял коленете на непознатия, видял задната страна на писалището и… погледнал право към дулото на тежкокалибрен револвер, насочен над писалището към главата му.

— Я излез оттам, негодник! — казал едрият джентълмен спокойно и съсредоточено. — Излизай. От тази страна и веднага. И да няма шмекерии — веднага излизай!

Мистър Ледбетър изпълзял, вероятно с известно нежелание, но без шмекерии и веднага, както му било заповядано.

— Коленичи! — заповядал едрият джентълмен. — И вдигни ръце!

Воланът се спуснал отново, този път зад мистър Ледбетър. Той нарушил досегашната си поза на четири крака и вдигнал ръце.

— Облечен като пастор — забелязал едрият джентълмен. — Проклет да съм, ако не е тъй! И при това дребничък! Нехранимайко! Какво за бога ти хрумна, та дойде тук тази нощ? Какво те прихвана, та се вмъкна под леглото ми?

Изглежда, той не очаквал отговор, а веднага направил няколко противни забележки относно външния вид на мистър Ледбетър. Не бил и кой знае колко едър човек, но за мистър Ледбетър той изглеждал як: бил здравеняк, както подсказвали краката му, чертите на широкото му белезникаво лице били дребни и деликатни и имал доста солидна челюст. А тонът на гласа му бил някак полугласно приглушен.

— Какво, за бога, те прихвана, та влезе под леглото ми?

С усилие мистър Ледбетър се усмихнал — изнурена, умилостивителна усмивка. Окашлял се.

— Аз мога да разбера… — започнал той.

— Какво! Какво, по дяволите…? Та това е сапун! Не! Негодник такъв! Не мърдай ръката си.

— Това е сапун — казал мистър Ледбетър, — от вашата мивка. Без съмнение, ако…

— Не дрънкай — казал едрият човек. — Виждам, че е сапун. Ама че невероятна работа.

— Аз бих могъл да обясня…

— Не обяснявай. Сигурно ще лъжеш, и при това няма време за обяснения. Какво щях да те питам? Аха! Имаш ли съучастници?

— За няколко минути, ако…

— Имаш ли помагачи? Проклетник! Ако вземеш пак да дрънкаш разни сапунени истории, ще стрелям. Има ли тук твои другари?

— Не — казал мистър Ледбетър.

— Предполагам, че това е лъжа — рекъл якият човек. — Но ще платиш за нея, ако излезе тъй. Защо, по дяволите, не ме повали, когато се качих горе. Тъй или иначе, сега вече няма да имаш възможност. Представи си, влязъл под леглото! Тъй или иначе, смятам, че те спипах на местопрестъплението, що се касае до тебе.

— Не виждам как бих могъл да представя алиби — отбелязал мистър Ледбетър, като се опитал чрез своите думи да покаже колко възпитан човек е. Последвала пауза. Мистър Ледбетър забелязал, че на един стол край неговия похитител имало голяма черна чанта връз купчина смачкани книжа и че по масата имало разкъсани и изгорени книжа. И пред тях били методично подредени по дължината на ръба купчини и купчини малки жълти дискчета — стотици пъти повече злато, отколкото мистър Ледбетър бил виждал през целия си живот. Светлината на две свещи и сребърни свещници се разливала по купчините. Паузата продължавала.

— Някак изморително е да държа ръцете си така — казал мистър Ледбетър с неодобрителна усмивка.

— Много добре — рекъл човекът, — но не зная какво точно да правя с тебе.

— Зная, че моето положение е подозрително.

— Господи! — рекъл пълният човек. — Подозрително! И на всичко отгоре мъкне сапун и носи ужасно тържествена свещеническа яка! Ти си един проклет крадец, и по-голям крадец от теб не е имало!

— Ако искаме да сме пределно точни… — започнал пак мистър Ледбетър, но внезапно очилата му се плъзнали и из чаткали по копчетата на жилетката му.

Пълният човек променил изражението си, по лицето му пробягнала жестока решителност и нещо в револвера щракнало. Сложил другата си ръка на оръжието. После погледнал към мистър Ледбетър и погледът му се спуснал към падналото пенсне.

— Сега обаче ударникът е запънат — казал пълният човек след кратко мълчание и сякаш дъхът му спрял за малко. — Ала ще ти кажа, никога преди не си бил тъй близо до смъртта. Боже! Аз почти се радвам. Ако този револвер не беше запънат, сега щеше да лежиш мъртъв.

Мистър Ледбетър нищо не отговорил, но почувствувал, че стаята се олюлява.

— Пропускът си е пропуск, станалото — станало. Късмет и за двама ни, че нищо не се случи. Господи! — Той шумно изпуфтял. — Няма какво да бледнееш и зеленееш за такава дребна работа.

— Мога да ви уверя, сър — рекъл мистър Ледбетър с усилие.

— Само едно нещо може да се направи. Ако повикам полицията фалирал съм. Изгърмява една работица, дето я свърших. Не става. Ако те вържа и те оставя — пак не става, цялата работа може да излезе наяве утре. Утре е неделя, а понеделник е почивният ден на банката — разчитах на цели три безопасни дни. Да те застрелям, значи убийство и бесило. И освен това ще изгърми цялата превъзходна комбинация, дето съм я замислил. Дявол да ме вземе, ако мога да измисля какво да правя… Дявол да ме вземе, ако мога.

— Бихте ли ми позволили…

— Плещиш, като че ли си истински проповедник, проклет да съм, ако не приличаш. От всички крадци ти си най… Стига! Не, няма да ти позволя. Няма време. Ако вземеш отново да плещиш, ще те застрелям право в корема. Ясно ли е? Но сега вече се сетих, сетих се! Мой човек, това, което трябва първо да сторим, е едно претърсване за скрито оръжие, едно претърсване за скрито оръжие. И внимавай тук! Кажа ли да направиш нещо, без приказки — прави го бързо.

И много обмислено и предпазливо, с пистолет постоянно насочен към главата на мистър Ледбетър, едрият човек го накарал да се изправи и го претърсил за оръжие.

— Че какъв крадец си ти! — рекъл той. — Ти си чист любител. Нямаш даже джоб за пистолет отзад на панталоните. Наистина нямаш! Млъкни сега!

Щом решил какво да прави, едрият човек накарал мистър Ледбетър да си свали сюртука, да навие ръкавите на ризата си и без да сваля револвера от едното му ухо, го принудил да продължи опаковането, прекъснато с появяването му. От гледна точка на едрия човек било очевидно, че това е единственото разрешение, защото ако той се заемел с пакетирането, трябвало да остави револвера. И така за златото на писалището трябвало да се погрижи мистър Ледбетър. Това нощно пакетиране било необикновено. Намерението на едрия човек било да направи златото колкото може по-незабележимо, като разпредели тежестта му из целия багаж. Тежестта съвсем не била малка. Там имало, според мистър Ледбетър, общо около 18 хил. златни лири стерлинги в черната чанта и на масата. Имало също и много пачки банкноти от по 5 лири стерлинги. Мистър Ледбетър завил в хартия всяко руло от по 25 лири стерлинги. Част от рулата били разположени удобно в кутии за пури и разпределени из един пътнически куфар, кожена туристическа чанта и една кутия за шапки. Около 600 лири стерлинги отишли в тенекиена кутия за тютюн и в един несесер. Едрият човек сложил в джоба си 10 лири стерлинги в злато и известно число банкноти от по 5 лири. От време на време той ругаел мистър Ледбетър, че е пипкав, и го подканял да бърза. На няколко пъти се обърнал за сведение към часовника на мистър Ледбетър. Мистър Ледбетър пристегнал каишките на куфара и чантата и върнал ключовете на собственика. Тогава било дванадесет без десет. Едрият човек го накарал да седи на туристическата чанта, докато ударило полунощ, а той седнал на благоразумно и безопасно разстояние на куфара и чакал, хванал удобно револвера. Сега човекът изглеждал не така агресивен, и след като наблюдавал известно време мистър Ледбетър, направил няколко забележки.

— От вашия изговор заключавам, че сте човек с известно образование — казал той, като си палел пурата. — Не, не започвайте пак с вашите обяснения. Както мога да заключа по лицето ви, те ще бъдат многословни, а аз съм твърде стар лъжец, за да се интересувам от лъжите на другите. Вие сте, както казах, образован човек. Добре правите, че се обличате като свещеник. Дори сред образовани хора можете да минете за енорийски.

— Аз съм свещеник — рекъл мистър Ледбетър — или поне.

— Поне се опитвате да бъдете. Зная. Но вие не би трябвало да се занимавате с грабежи. Не сте човек способен да извърши обир. Вие сте — ако ми разрешите да се изразя така, надявам се, че на това ви е обръщано внимание и по-рано, — вие сте страхливец.

— Знаете ли — казал мистър Ледбетър, опитвайки се за последен път да вмъкне някоя дума, — тъкмо този въпрос…

Едрият човек му махнал да мълчи.

— Прахосвате образованието си в грабежи като крадец. Вие трябва да правите едно от следните две неща. Трябва да се занимавате или с подправяне, или със злоупотреби. Аз от своя страна се занимавам със злоупотреби. Да, аз присвоявам пари. Какво мислите може човек да прави с толкова много пари, освен да ги присвоява? Аха! Чуйте! Полунощ! Десет. Единадесет. Дванадесет. За мен има нещо много внушително в бавното отмерване на часовете. Време, пространство, какви загадки са те! Какви загадки… Време е да се движим. Станете!

И тогава вежливо, но твърдо той накарал мистър Ледбетър да метне на гърба си несесера на ремък, да нарами куфара и пресичайки задъхания му протест, да вземе туристическата чанта в свободната си ръка. Натоварен по този начин, мистър Ледбетър застрашително се помъкнал надолу по стълбата. Едрият джентълмен го последвал с връхно палто, кутията за шапки и револвера, като отправял унижаващи достойнството забележки по отношение физическата сила на мистър Ледбетър и му помагал, когато завивал по стълбите.

— Задната врата — наредил той и мистър Ледбетър се затътрал през една оранжерия, като оставил пътека от строшени саксии след себе си.

— Не обръщайте внимание на грънците — рекъл едрият човек. — Това носи сполука в начинанието. Ще чакаме тук до дванадесет и четвърт. Може да оставите тези неща. Хайде!

Мистър Ледбетър се отпуснал задъхан на куфара.

— Снощи — едва си поемал дъх той — си спях в моята стаичка и изобщо не съм сънувал, че…

— Няма нужда да се самообвинявате — казал едреят джентълмен, като погледнал спусъка на револвера си. Започнал да си тананика. Мистър Ледбетър понечил да каже нещо, но се отказал.

Тогава се чуло издрънчаването на звънец и мистър Ледбетър бил отведен до задния вход и принуден да отвори. Влязъл русокос млад човек в пътнически морски костюм. При вида на мистър Ледбетър той силно се стреснал и бързо сложил ръка зад себе си. Тогава видял едрия човек.

— Бингъм! — извикал той. — Кой е този?

— Едно малко филантропично начинание от моя страна — някакъв крадец, когото се опитвам да превъзпитам. Хванах го под леглото си ей сега преди малко. Не е опасен. Истинско страхливо магаре. Полезен ми беше да поноси някои от нещата.

Новодошлият бил склонен да недоволствува заради присъствието на мистър Ледбетър, ала едрият човек го успокоил.

— Той е съвсем сам. Никоя банда на света не би го желала. Не! Не започвайте да говорите, за бога!

Излезли в мрака на градината заедно с куфара, който още прегъвал гърба на мистър Ледбетър. Човекът в пътнически дрехи тръгнал напред с туристическата чанта и един пистолет, после вървял мистър Ледбетър, превит като Атлант. Мистър Бингъм го следвал с кутията за шапки, балтона и револвера си, както преди. Къщата била от онези, които имат градини, простиращи се до самите крайбрежни скали. При скалите имало стръмна дървена стълба, едва различима, която се спускала към палатка-съблекалня на брега. По-нататък имало изтеглена до брега лодка. Един мълчалив дребен човек с черно лице стоял край нея.

— Един миг за обяснение — казал мистър Ледбетър.

Някой го ритнал и той не се обадил повече.

Накарали го да се замъкне до лодката, като носел куфара, после го издърпали през борда, като го теглели за раменете и косите, и го наричали „негодник и крадец“ през цялата тази нощ. Но те говорели полугласно, така че за щастие широката публика не заподозряла падението му. Качили го на борда на яхта, обслужвана от странни, несимпатични ориенталци, и отчасти го хвърлили, отчасти той се свлякъл през люка в нездравословно, тъмно място, където трябвало да остане много дни — колко точно той не знае, защото загубил представа за времето, както и за много други неща, когато го хванала морската болест. Хранели го със сухари и неразбираеми думи, давали му да пие вода, смесена с нежелан от него ром. Там, където го настанили, лазели хлебарки, а нощем имало плъхове. Ориенталците изпразнили джобовете му и му взели часовника. Но след като се обърнал към мистър Бингъм, мистър Бингъм сам го присвоил. Пет-шест пъти петимата моряци-индуси, ако изобщо били индуси, и китаецът, и негърът, които съставяли екипажът, го измъквали на кърмата при Бингъм и неговия приятел, за да играе крибедж и вист на три ръце и да слуша техните истории и хвалби, като се преструвал, че те го интересуват.

После шефовете почвали да му натякват, като на човек, живял живот пълен с престъпления. Никога не приемали обяснения, като в същото време изчерпателно и ясно му обяснявали, че той е най-впиянченият крадец, когото са виждали. Те повтаряли това отново и отново. Русокосият човек бил мълчалив по природа и гневлив в играта. А мистър Бингъм, след като се успокоил след напускането на Англия, проявявал склонност към философски разсъждения. Той се разпростирал върху загадката на времето и пространството, цитирал Кант и Хегел, или поне тъй казвал. Няколко пъти мистър Ледбетър успял да се обади и да стигне до „Моето положение под вашето легло, както разбирате…“, но трябвало винаги да млъква, за да сече картите, да подава уиски или да върши други неща. След третия неуспех русокосият се отказвал да открива играта и каквото и да подхванел мистър Ледбетър, той избухвал в смях, като го тупал силно по гърба.

— Все същото начало, все същата стара история, стари достойни крадецо! — казвал русокосият.

Тъй мистър Ледбетър страдал много дни, може би двадесет. Една вечер го свалили от яхтата заедно с малко провизии от консерви на скалисто островче с извор. Мистър Бингъм дошъл в лодката с него и през целия път му давал полезни съвети, като отхвърлил и последните му опити да даде обяснение.

— Аз наистина не съм крадец — казал мистър Ледбетър.

— И няма да станете — рекъл мистър Бингъм. — От вас никога няма да стане крадец. Радвам се, че започвате да разбирате. Когато човек избира професия, трябва да вземе пред вид темперамента си. Ако не го вземе пред вид, рано или късно е осъден на неуспех. Вижте например мене, за сравнение. Цял живот съм работил по банките — и стъпих на крака в банките. Бил съм дори управител на банка. Но бях ли щастлив? Не. Защо не бях щастлив? Защото това не подхождаше на моя темперамент. Аз съм твърде склонен към приключения, твърде предприемчив. Практически вече захвърлих това. Предполагам, че повече няма да управлявам банка. Те без съмнение ще се радват, ако могат да ме върнат… Но аз се поучих от собствения си темперамент — най-после… Не! Не, вече никога няма да ръководя банка.

И ето, вашият темперамент ви прави неспособен за престъпление, точно тъй, както моят ме прави неподходящ за благопочтеност. Сега ви познавам по-добре, отколкото в началото. Сега дори не ви препоръчвам да станете фалшификатор. Върнете се към почтените пътища, човече. Вашият занаят е да бъдете филантроп, ето това е занаят за вас. С този глас… Асоциация за разпространение на лицемерно разкаяние сред младите… Нещо от този род. Обмислете го.

Островът, който наближаваме, явно няма име, поне на картата не е отбелязано. Може да му измислите име, докато сте там, докато обмисляте всички тези неща. Има прекрасна питейна вода, доколкото разбирам. Островът е един от Гренадините или още от Наветрените острови^[2]. По-нататък има и други неясни и сини острови от Гренадините. Твърде много са Гренадинските острови, но повечето не се виждат. Често съм се чудил за какво могат да послужат тези острови — сега, както виждате, вече зная. Поне този тук е за вас. Рано или късно някой простодушен туземец ще дойде и ще ви вземе. Тогава кажете за нас каквото си искате. Ругайте ни, ако ви харесва, ние няма да обърнем внимание на един самотен гренадинец! А тук, тук има дребни монети на стойност половин лира. Не ги прахосвайте по глупав начин, когато се върнете към цивилизацията. Ако правилно се употреби тази сума, може да ви позволи да започнете нов живот. И не… Не докарвайте лодката съвсем до брега, нехранимайковци! Той може да погази в морето! Не губете в глупави мисли скъпоценната самота, която е на разположение пред вас. Ако се употреби правилно, и тази самота може да стане повратна точка във вашата кариера. Не губете нито пари, нито време. Ще умрете богат. Извинете, но трябва да ви помоля да отнесете провизиите със собствените си ръце до сушата. Не, не е много дълбоко. Стига с тези ваши обяснения! Няма време. Не, не и не! Няма да слушам. Хайде, вън от лодката!

И спускащата се нощ заварила мистър Ледбетър — онзи мистър Ледбетър, който се бил оплаквал, че на този свят вече няма приключения — да седи край своите консерви с храна, подпрял брадичка на свитите си колене, и с печална кротост да гледа през очилата си светлеещото пусто море.

След три дни го прибрал един негър рибар, откарал го на остров Сент Винсен, а оттам, като похарчил последните си монети, той се добрал до Кингстън, в Ямайка. Там можел да пропадне. И сега не е човек, който може да се оправя, но тогава бил съвсем безпомощен. Нямал и най-далечна представа какво трябвало да прави. Единственото нещо, което, изглежда, сторил, е, че посетил всички свещеници, които можел да намери на това място, за да заеме средства за път до дома си. Но говорел твърде несвързано — а и разказваната от него история била доста невероятна за свещениците. Срещнах го съвсем случайно. Подир следобедната си почивка се разхождах по пътя за Батареята на Дън. Срещнах го почти по залез. Скучаех и цялата вечер беше на мое разположение — за негово щастие. Той печално се мъкнеше към градчето. Неговото злощастно лице и свещеническата кройка на прашния му, изпоцапан и мръсен костюм, покрит с петна, привлякоха вниманието ми. Очите ни се срещнаха. Той се подвоуми.

— Сър — рече той и дъхът му секна, — бихте ли отделили няколко минути, за да чуете една история, която, страхувам се, ще ви се стори невероятна?

— Невероятна! — възкликнах.

— Съвсем — отвърна той с готовност. — Никой няма да ми повярва, макар че бих могъл и да я изменя. Но аз ви уверявам, сър…

Той безпомощно замълча. Тонът на този човек ме заинтригува. Изглеждаше необичаен индивид.

— Аз съм — добави той — едно от най-нещастните живи същества.

— И между другото не сте вечеряли? — попитах аз, осенен от хрумване.

— Не съм — призна той. — От много дни.

— По-добре да ми разкажете вашата история, след като свършим тази работа — рекох аз и без повече приказки го поведох към едно евтино заведение, където неговото облекло нямаше да направи неприятно впечатление. И там — с известни пропуски, които той впоследствие запълни — чух неговата история. Отначало не му повярвах, но когато виното го позагря и от държането му изчезна лекият стремеж да угодничи, възприет поради сполетелите го нещастия, започнах да му вярвам. На края се убедих дотам в неговото чистосърдечие, че му заплатих легло за нощта и на следния ден наредих да се проверят сведенията за онзи банкер, получени от него, чрез моя ямайски банкер. След като извърших всичко това, го заведох да си напазарува бельо и други подобни неща, необходими за един джентълмен. Междувременно дойде потвърждение на сведенията. Неговата удивителна история се оказа вярна. Няма да се разпростирам върху следващите ни действия. Той тръгна за Англия след три дни.

„Не зная как изобщо бих могъл да ви се отблагодаря — започваше писмото, което мистър Ледбетър ми написа от Англия — за цялата ваша любезност към един напълно непознат човек — и продължаваше известно време в този дух. — Ако не беше вашата великодушна помощ, аз сигурно никога не бих се завърнал навреме, за да поема отново училищните си задължения и моите няколко минути на безогледна лудост вероятно щяха да причинят пропадането ми. Както стоят нещата сега, аз съм се оплел в бърканица от лъжи и недомлъвки от най-сложно естество, за да оправдая моята външност на загорял от слънцето човек и за да дам обяснение за местата, по които съм бил. Неблагоразумно разказах две или три различни версии, като не можех да си представя затрудненията, които те щяха да ми причинят по-късно. Не смея да кажа истината. Консултирах се с голям брой юридически книги в Британския музей и няма никакво съмнение, че съм бил съучастник, подстрекател и помагач в углавно престъпление. Както установих, онзи нехранимайко Бингъм бил управител на банката в Хайтъргейт и сега е обвинен в най-скандално присвояване на пари. Моля ви, умолявам ви да изгорите това писмо, след като го прочетете, аз ви се доверявам безрезервно. Най-лошото е, че нито моята леля, нито нейният приятел — собственик на пансиона, в който бях отседнал, вярват на предпазливото ми изявление пред тях — фактически за това, което в действителност се случи. Подозират, че съм преживял приключение, което наврежда на авторитета ми, но в какъв вид приключение ме подозират, съвсем не зная. Леля ми казва, че ще ми прости, ако й кажа всичко. Аз сторих това — казах й повече, отколкото на всички други, но тя още не е доволна. Разбира се, аз никога няма да им призная истината за този случай и затова им разказах, че съм бил причакан и похитен на плажа. Леля ми иска да знае защо са ме издебнали и похитили, защо са ме отвели с яхтата. Не зная какво да им кажа. Можете ли да ми предложите някакво обяснение? Аз нищо не мога да измисля. Не бихте ли могли да ми пишете на два листа, та да мога да й покажа единия, и то там изрично да напишете, че наистина съм бил в Ямайка това лято и че съм пристигнал с кораб? Ако сторите това, много ще ми помогнете. Това без съмнение ще увеличи моята признателност и тежестта на задълженията ми към вас, поради което, страхувам се, никога няма напълно да ви се отблагодаря. И все пак, ако благодарността…“ — и тъй нататък. На края повтаряше молбата си да изгоря писмото.

Тъй свършва забележителната история на мистър Ледбетъровата ваканция. Пукнатината в отношенията му с неговата леля скоро бе запълнена. Старата дама му прости, преди да почине.

Бележки

[1] Уилям Горман Уилс — ирландски драматург и поет. — Б.пр. ↑

[2] Ниветрени острови — част от архипелага Малки Антилски острови край Средна Америка. — Б.пр. ↑