Патриша Грасо
Теменужки в снега (21)

Епилог

Годината изтече. Чудесните летни дни бяха сменени от мека есен със златна шума и лепкави мъгли, която неусетно отстъпи място на посребрилата клоните на дърветата зима. Не след дълго първите минзухари и цъфналите форзиции известиха настъпването на пролетта.

На двадесет и трети април, денят на свети Джордж, снежната покривка започна да се топи. От снега в Ейвън Парк подадоха главички първите предвестници на лятото — теменужките.

Още съвсем рано през онази утрин на бял свят се бе появил наследникът на херцога на Сен-Жермен. Джон реши да го кръсти Адам в памет на бащата на Изабел.

Десет минути по-късно нададе своя първи писък и сестричката на Адам, която Изабел нарече с имената на покойната си майка и на своя ангел хранител — Елизабет — Жизел.

След като късно следобед през онзи паметен ден първоначалното вълнение от появата на новите обитатели на Ейвън Парк се бе уталожило, щастливите родители си почиваха в спалнята си. Облегната на таблата на леглото, Изабел люлееше на ръце сина си, а Джон седеше до нея и нежно притискаше към гърди дъщеричката си.

Изабел видя Джон да отвива пелените на бебето.

— Какво правиш? — попита тя.

Без да й обръща внимание, Джон заоглежда дупенцето на детето.

— Проклет да съм — промърмори след малко той. — Майка ми беше права.

Изабел се засмя.

— За какво говориш?

— Елизабет има същия сърцевиден родилен белег като Лили — рече той.

— Не забравяй майка си и леля Естер — напомни му тя.

— От месеци се опитвам да прогоня представата за това — усмихнато й призна той. На вратата се почука. — Готова ли си да приемаш посетители?

Изабел кимна.

— Нека влязат.

— Влез — извика той.

Вратата се отвори. Рос и Джейми Сен-Жермен влязоха в спалнята, следвани от Майлс Монтгомъри. Тримата не можаха да сдържат усмивките си при трогателната гледка, която представляваха херцогът и херцогинята на Ейвън с новородените си деца.

— Къде е Лили? — попита Изабел.

— Още спи — отвърна Рос, пристъпвайки към леглото, за да разгледа бебетата по-отблизо. — Джунипър ще я доведе веднага щом се събуди.

— Адам прилича на баща си — рече Джейми.

— Да, а Елизабет — Жизел не отстъпва по красота на майка си — допълни Майлс.

Преливаща от гордост, Изабел ги дари с щастлива усмивка. Съпругът й обаче не можеше да бъде заблуден толкова лесно.

— Комплиментите ви ми подсказват, че отново сте замислили някое безразсъдно начинание — иронично рече той. — Не ви ли стига последното приключение?

— Не сме изгубили нито пени — възрази Джейми.

— Пътуването до Америка ви коства една година от живота — отвърна Джон. Изражението на брат му помръкна.

— Бъдещите ни планове се ограничават в рамките на острова — рече Майлс.

Джон се ухили.

— Ще обсъдим това по-късно.

— Не искам да кажа нищо — провлачено рече Рос, — но личицата на бебетата ми се струват ужасно сбръчкани. Надявам се, че с времето ще се изгладят?

Изабел се засмя.

— Не беше много мило от твоя страна — шеговито се скара на девера си тя.

— Получих писмо от семейство Гримсби — обясни Джон със сериозен глас. — Душевното състояние на Уилям наложило да бъде изпратен в лудница.

— Една грижа по-малко — рече Рос.

— Дьо Жавел е заминал за Австралия — съобщи Майлс.

— Жал ми е за Лобелия и Рю — каза Изабел за най-голямо учудване на мъжете.

— Защо, скъпа? Двете са щастливо омъжени — Джон я погледна. — Успяхме да избегнем скандала и да уредим всичко извън съда.

— Да, но двете отговарят за домашния арест на Делфиния — отвърна Изабел с дяволита усмивка. — Представи си само живота им. Делфиния гостува на всяка от тях по шест месеца в годината.

— Животът с нея е заслуженото им наказание за всички онези години, през които са те тормозили — отвърна Джон и я целуна по бузата.

— Време е да отпразнуваме раждането на новите членове на рода Сен-Жермен — каза Рос.

— И аз съм на същото мнение — подкрепи го Джейми.

— Съгласен — рече Майлс.

— Ще се присъединя към вас малко по-късно — каза Джон. — Опитайте се да останете трезви, докато дойда.

Тримата новоизпечени чичовци напуснаха стаята. Младите родители остана сами… но не задълго. След десетина минути на вратата отново се почука.

Джон погледна въпросително съпругата си.

— Нека влязат — рече Изабел.

— Влез — извика Джон и вратата веднага се отвори. Следвана от Джунипър, в стаята се втурна Лили и се покатери на леглото.

— Мили Боже — досущ като баща си извика Лили. — Виждам две бебета.

— Двамата с татко не можахме да решим кое би било по-добре за теб: — да имаш братче или сестриче — обясни Изабел.

Лили плесна с ръце и се засмя.

— Харесват ли ти? — попита младата жена.

— О, да.

— Повече от новото ти пони? — попита Джон.

Лили кимна.

— Харесват ми дори повече от това, да тичам из парка — момиченцето се обърна към бавачката си. — Джунипър, трябва да поговоря с Бога. Ще ме заведеш ли до параклиса?

— Искаш да му благодариш или да го помолиш за нещо? — Джон нежно се усмихна на дъщеря си.

— Да му благодаря, разбира се.

Джунипър хвана момиченцето за ръка и двете напуснаха стаята.

— Сигурна ли си, че не искаш да я кръстиш Прудънс^[1] или Фортитюд? — докачи съпругата си Джон. — Според мен Темпърънс^[2] би й отивало повече от Елизабет.

Изабел се усмихна сдържано.

— Готова съм да пожертвам първите три имена от списъка си, само и само да не кръстиш сина ни Слоут, ленивеца.

Съпругът й не отговори. Изабел вдигна поглед към него и го видя да гледа ужасен към камината. Тя проследи погледа му и се усмихна на приближаващата се към леглото възрастна жена.

— Липсваше ми — рече Изабел. — Къде беше?

— Навсякъде и никъде — отвърна Жизел. — Винаги съм наблизо, в случай че имаш нужда от мен. — Възрастната жена усмихнато се загледа в спящите деца, протегна възлестата си ръка и ги погали по главичките. — Нека Всемогъщият дари Адам и Елизабет — Жизел със здраве, щастие и вечна любов.

— Не ме напускаш, нали? — попита Изабел.

— Ще се превърна в дух, но винаги ще бъда в сърцето ти — отвърна Жизел. — Обичам те, дете мое. — Обръщайки се към Джон, тя попита: — Сега вярваш ли в съществуването ми?

След тези думи възрастната жена бе обгърната от мъгла, която постепенно ставаше все по-гъста, и по-гъста, докато накрая отново не се разнесе. Жизел бе изчезнала. Вместо нея сега пред тях стоеше прекрасна руса жена.

— Мамо? — прошепна Изабел.

— Смъртта е безсилна да ни раздели — каза жената с ангелски глас и се усмихна благо. — Любовта надживява дори вечността. — Тя се наведе над Изабел и я целуна по челото, след което изчезна, сякаш никога не бе съществувала.

— Ако не го бях видял със собствените си очи, никога нямаше да повярвам — слисано каза Джон.

Изабел го погледна с теменуженосините си, влажни от сълзи, очи. Тя безмълвно отвори медальона си и за пръв път позволи на Джон да погледне портрета на покойната й майка, жената, която само допреди миг бе стояла пред тях.

— Скъпа, съжалявам, че не ти вярвах — промълви Джон.

— Жизел беше права, принцовете не носят непременно корони — отвърна Изабел с нотка на съжаление в гласа. — Някои принцове се представят за херцози.

— Благодаря ти, съкровище — Джон се наведе към нея, целуна я по слепоочията и прошепна с дрезгав нежен глас: — Joy sans fyn, скъпа моя. Безкрайно щастие.