Патриша Грасо
Теменужки в снега (5)

4

„Изабел Монтгомъри ухае на теменужки.“

В един от онези най-тихи мигове преди разсъмване Джон стоеше до прозореца на спалнята си на първия етаж на Ейвън Парк и наблюдаваше имението на предците си. Още бе рано, толкова рано, че не се чуваше дори суетенето на прислугата из къщата. През голите клони на дъбовете, отделящи парка от гората, прозираше небето. Тъмносините му тонове бързо бяха сменени от нежните багри на лавандулата, разпръснати не след дълго от оранжево-червени лъчи, които приличаха на посягащи към света пръсти.

Въпреки това пред очите на Джон неизменно бе образът на Изабел Монтгомъри. Великолепната й руса коса му приличаше на разтопено злато. В теменуженосините й очи се отразяваше душевният й покой, а нежните лунички по нослето и страните й приличаха на златен прах. Отгоре на всичко звуците, които извличаше от флейтата си, бяха по-нежни от песента на славей. Опияняващата сладост на устните й…

— По дяволите — промърмори Джон и загърби прозореца. Държеше се като лунатик. А съвсем неотдавна си бе мислил, че Ленор Гримсби го е излекувала от всички сърдечни вълнения.

Но, изглежда, нямаше лек срещу мъжката глупост. Онова, което му липсваше в това ледено декемврийско утро, за да стане отново господар на чувствата си, бе една продължителна езда.

След като се бе облякъл, Джон напусна стаята си и се отправи към конюшните. Не след дълго вече бе оседлал Немезида и препусна така, сякаш дяволът бе по петите му.

След два часа бясна езда херцогът установи, че се намира край брега на Ейвън. Той зарея поглед по посока на Стратфорд и Арден Хол и пред очите му отново изникна образът на Изабел Монтгомъри.

— Дяволите ме взели — изруга Джон, осъзнал какво възнамерява да стори. Той дръпна юздите, обърна коня си и препусна обратно право към Ейвън Парк.

 

Прекрачвайки прага на огромната трапезария на господарската къща, Джон замръзна на мястото си и изненадано погледна към внушителната махагонова маса. Въпреки необичайно ранния час край нея вече бяха насядали и закусваха леля му Естер, Рос и майка му. Тримата прекъснаха разговора си и обърнаха погледи към него.

Джон отгатна, че семейството му очаква подробен разказ за случилото се в Арден Хол. След един многозначителен поглед по посока на масата, той се запъти към бюфета и си наля чаша кафе. Остана там за миг и отпи.

След това, игнорирайки напрегнатите им погледи, бавно се отправи към почетното място на масата и седна на изкусно резбован махагонов стол.

Трябваше да положи неимоверни усилия на волята, за да не се разсмее. Вместо това той направи знак на Добс да му сервира закуската и едва тогава погледна през безкрайно дългата маса към майка си, леля си и брат си.

— Наистина, Теса — първа взе думата леля му Естер, — мислех си, че си научила сина си на маниери.

— Не се съмнявай, че съм го сторила — майка му го погледна настойчиво. — Е, какво ще ни съобщиш?

Джон изчака Добс да постави пред него чиния с шунка и яйца, след което рече:

— Намирам, че слънчевите лъчи хвърлят върху кристалните канделабри прелестни отблясъци.

Леля му Естер и майка му погледнаха към трите кристални полилеи над масата, а след това му отправиха унищожителни погледи. Рос се закиска.

— Не бива да поощряваш отвратителното му държание — смъмри по-малкия си син херцогинята.

— Отвратително държание? — провлачено попита Джон и смръщи чело.

— Седни до мен и не ме карай да повишавам тон — нареди майка му, — иначе ще ми падне гласът.

Джон се подчини на съдбата си. Знаеше, че ще напусне трапезарията едва след като е повторил пред майка си и леля си Естер всяка дума, разменена между него и Изабел Монтгомъри.

— Е, добре, мамо — Джон седна до брат си. Изчака Добс да премести недокоснатата му закуска. — На какво се дължи фактът, че сте станали толкова рано?

— Сякаш не знаеш — изфуча леля му Естер.

— Искаме да знаем какво се е случило в Арден Хол — каза майка му.

Естер кимна енергично.

— Разкажи ни всичко, Джони.

— С какво да започна? — подразни я той.

— Започни с външния вид на малката Монтгомъри.

— О, да, братко — обади се Рос. — Откакто замина, съм на тръни.

Джон се обърна към брат си и рече:

— Скъпата госпожица Монтгомъри има бананеножълта коса, сини очи и безброй тъмни лунички по носа.

— Лунички? — възкликна леля му Естер. — О, Теса, как ще успеем да омъжим момичето?

— Пст — погледът на майка му ясно даваше да се разбере кой командва. — Продължавай, сине.

— Момичето се облича като прислужница, разговаря само със себе си и свири на флейта.

— О, изглежда, положението е по-лошо, отколкото очаквах — възкликна Естер и ужасено плесна с ръце. — Флейтата е абсолютно демоде. Днес изисканите млади дами свирят на пиано.

Джон избухна в звучен смях. Майка му и Рос се присъединиха към него. Естер, изглежда, не намираше нищо нередно в това, човек да разговаря сам със себе си, а се тревожеше единствено от флейтата.

Поглеждайки към Рос, Джон забеляза замисленото му изражение.

— Защо ме гледаш така? — попита той.

— Залагам и последното си пени, че госпожица Монтгомъри е най-очарователната млада дама, която си виждал през последните години — отвърна Рос и се ухили пресилено.

Джон смръщи чело.

— Ще изгубиш облога, братко.

— Не мисля, иначе не би си правил труда да ни убеждаваш колко е грозна.

— И на мен ми хрумна същото — съгласи се майка им.

— Блондинките ме отвращават — упорстваше Джон, — особено дръзките малки устатници като тази госпожица Монтгомъри.

— Джони, зад отвращението често се крие любов — намеси се леля му Естер.

Рос се разсмя така, че дълго не успяваше да си поеме дъх, а херцогинята кихна, сякаш се опитваше да потисне смеха си. След един изпепеляващ поглед към леля Естер Джон се изправи.

— Седни — нареди майка му. — Продължавай.

Джон отново седна на мястото си и се загледа в стената зад бюфета. „Тя ухае на теменужки — помисли си — и има най-меките и изкусителни устни, които някога съм целувал.“

— Е?

Джон погледна майка си.

— Делфиния Монтгомъри, мащехата й, е коварна вещица, а и двете й дъщери не са цвете за мирисане — поде той. — Отнасят се толкова зле с момичето, че то си е измислило въображаема приятелка. Не стига това, ами отгоре на всичко през следващия сезон ще трябва да ги сватосвам. Не можех да обещая на едната сестра, а на другите да откажа. Трябва да ангажираш най-добрите шивачки на Лондон, защото госпожица Монтгомъри се облича като прислужница, за което по мое мнение е виновна мащехата й.

— Разбирам — рече майка му.

— Бедното дете — добави леля Естер.

— Защо се хилиш такъв? — обърна се към брат си Джон.

Свивайки рамене, Рос опита да си придаде сериозен вид.

— Изглежда, вземаш всичко това твърде… присърце.

— Не го вземам присърце — отвърна Джон. — Просто побеснявам при мисълта, че ще трябва да пропилея цяло състояние, за да обличам три кокошки и да ги въвеждам в обществото.

— Майлс Монтгомъри ще ти възстанови разходите — възрази Рос.

— Ако не изгуби всичко в Америка — отвърна Джон.

— Помоли Галагър да отиде в Арден Хол и да покани семейство Монтгомъри за Коледа — нареди херцогинята.

— Какво, моля? — Джон дари майка си с невярващ поглед.

— Можем да повикаме шивачките през празниците, така че, когато дойде време да тръгнем за Лондон, всичко вече да е готово — рече майка му.

— Представях си спокойно коледно празненство в тесен семеен кръг — поклати глава Джон. — Не бих искал да бъда безпокоен от госпожица Монтгомъри и нейните грижи.

„Или от прелестното й ухание на теменужки.“

— Колко жестоко, от твоя страна — намеси се леля му Естер.

Джон отмести поглед от ухиления си брат към леля си и майка си, чиито лица изразяваха открито неодобрение.

— Съгласен съм на компромис — отстъпи той. — След Коледа лично ще отида до Арден Хол, за да ги поканя за Силвестър. Междувременно Галагър ще доведе шивачките от Лондон.

— С нетърпение очаквам Коледа да отмине — закачи го брат му. — Умирам от любопитство да видя това момиче, което, както по всичко личи, ти е влязло под кожата.

— Внимавай, братко, или ще те сватосам за някоя от доведените й сестри — предупреди го Джон. — А трябва да ти кажа, че през живота си не съм виждал по-грозни брюнетки.

— Не беше ли ти този, който държеше да се ожени за някоя грозна брюнетка? — отвърна Рос. — Или госпожица Монтгомъри е променила мнението ти за блондинките?

— Върви по дяволите — изръмжа Джон. Решен да напусне трапезарията, той стана от стола си и се запъти към голямата двукрилна врата от махагон, но гласът на леля му го накара да спре.

— Джони, още не сме свършили — извика тя. Той се обърна бавно и й хвърли сърдит поглед. — Мили Боже — възкликна възрастната жена. — Добре тогава, върви.

— Благодаря ти, лельо Естер — лаконично отвърна той и без нито дума повече напусна трапезарията.

 

Шест дни по-късно Джон стоеше във вътрешния двор на Ейвън Парк и гледаше след Галагър, който заминаваше за Лондон с най-голямата от херцогските карети. Целта му бе великолепната градска резиденция на херцога на Парк Лейн, където трябваше да се съберат най-прочутите шивачки, моделиерки и обущари от цял Лондон, които след това той щеше да откара в Ейвън Парк.

Докато чакаше конярите му да оседлаят Немезида, Джон безцелно крачеше насам-натам, обут в прилепнали бричове за езда от дивечова кожа.

Когато най-сетне напусна имението, пришпори коня си в посока Стратфорд. Арден Хол се намираше извън града на около час път с кон от Ейвън Парк.

През нощта бе паднал първият сняг и сега тънката снежна покривка се топеше под лъчите на обедното слънце в този необичайно мек зимен ден.

По пътя си Джон зърна само няколко диви животни. Единствено дирите в снега подсказваха, че дивечът е излязъл да търси оскъдната през този сезон храна. Рядко по клоните на дърветата се мяркаха тъмни изсъхнали плодове, а от снега тук-там се подаваха ниски храсти. Джон остави поляните зад себе си и пое през гората към Ейвън. На брега спря за миг, за да се полюбува на идиличната гледка. След това в продължение на половин час язди край реката, докато нежните звуци на някаква мелодия не го накараха да дръпне юздите.

Изабел Монтгомъри бе наблизо. Джон бе толкова сигурен в това, както и че сега седеше на гърба на Немезида.

Известно време той остана напълно неподвижен, заслушан във веселата мелодия, която му напомняше за бълбукащи поточета и чуруликащи птици. След малко песента потече по-плавно и тържествено, подобно на заклинание към мъглата или лунната светлина, но скоро стана толкова тъжна и меланхолична, че накара сърцето на Джон, който след смъртта на съпругата си смяташе себе си за напълно безчувствен, да трепне.

„Не бива да се мотае сама из гората“ — помисли и пришпори коня си.

След един завой на реката, той отново дръпна юздите на Немезида. Изабел Монтгомъри седеше като в транс върху един дънер и със затворени очи свиреше на флейтата си.

На устните на Джон неволно трепна усмивка, докато наблюдаваше очарователното й лице. Тя бе олицетворение на женска красота. Случайният наблюдател никога не би допуснал колко буен нрав се крие зад крехката й външност.

Джон отново се запита как успяваше да направи така, че мелодията на флейтата й да звучи като дует. Сега тази мелодия внезапно секна и той видя момичето да извръща глава и да казва:

— Да, и аз мисля, че той е най-хубавият мъж, когото някога съм виждала. Макар и малко властен, не намираш ли?

„Тя е луда“ — реши Джон. Жалко за подобна красота. Ако успееше да я отучи от навика да разговаря сама със себе си, навярно щеше да успее да й намери съпруг.

Точно в това бе проблемът. Мисълта, че Изабел щеше да се омъжи за някой непознат благородник, несъзнателно го ядосваше. Дори прекалено.

— Кой е привлекателен, но властен? — извика Джон, за да я накара да го забележи.

Изабел трепна и се извърна толкова рязко, че изгуби равновесие и се свлече от дънера. Сложи ръка на гърдите си и зяпна от изненада.

Джон скочи от Немезида и помогна на момичето отново да седне.

— Не бива да плашите така хората — с укор рече Изабел.

— А вие не бива да се мотаете сама из гората — отвърна Джон. Когато младата жена понечи да отвърне нещо, той се усмихна и добави: — Весела Коледа, госпожице Монтгомъри.

Видимо облекчена, Изабел отвърна на усмивката му.

— Весела Коледа, ваша светлост.

— Приятелите ми ме наричат Джон — рече той. — Поне на четири очи.

— Ние приятели ли сме? — попита тя.

— Надявам се.

— Добре тогава, ваша светлост… искам да кажа, Джон.

Хареса му как изговаряше името му.

— А как ви наричат вашите приятели? — попита той.

Изабел го огледа пронизващо и рече:

— Аз нямам приятели.

— Аз съм ви приятел — напомни й Джон.

— Майлс ме нарича Бел — тя сведе поглед.

— Мога ли и аз да ви наричам Бел?

Изабел кимна в знак на съгласие и му направи място да седне до нея.

— Ще се присъедините ли към мен? — покани го тя.

— Вече си мислех, че няма да го направите. — Джон седна толкова близо до нея, че бедрото му докосна нейното. Усетил нежното й ухание на теменужки, той съжали за решението си.

— Не ви ли е студено? — попита, за да скрие смущението си. — Може би трябва да се връщаме в Арден Хол.

— Къде изчезна отново? — промърмори Изабел, докато се оглеждаше наоколо.

— Кой? — попита Джон.

Изабел се престори, че не бе чула въпроса му.

— Искате ли да ви посвиря? — попита тя вместо това.

Джон кимна. През изминалите шест дена държанието на момичето значително се бе променило и сега то изглеждаше почти щастливо от срещата им. Какво ли бе предизвикало тази промяна.

Изабел вдигна флейтата към устните си. Този път мелодията й бе жизнерадостна и възторжена. Когато спря, за да си поеме дъх, Джон попита:

— Как правите така, че мелодията от флейтата ви звучи като дует?

— Това се дължи на акустиката на гората — отвърна тя с многозначителна усмивка.

— По дяволите акустиката на гората.

— Току-що си спечелихте още един черен камък — заяви Изабел.

— Ще се покая — отвърна Джон. — Обяснете ми, как го правите?

— Е, щом настоявате… Моят ангел хранител свири заедно с мен — отвърна тя и му намигна.

Джон се подсмихна.

— Тогава запазете музикалната си тайна за себе си, Бел.

Изабел трескаво търсеше друга тема за разговор.

— Вдругиден е денят на невинните младенци от Витлеем — неочаквано рече тя.

— В Шотландия го смятат за най-нещастния ден в годината — обясни Джон. — На този ден не бива да се предприема нищо, защото кръвта на тези невинни деца не е добра поличба.

— Да не би да сте суеверен?

— Не съм казал, че вярвам на подобни неща.

— Ако имахте право на едно желание, какво щеше да е то? — Тя впери поглед в него, без да мига.

„Любяща съпруга и деца“ — помисли си Джон, но вместо това рече:

— Имам всичко, което може да желае човек.

— Радвам се за вас — каза тя.

— А вие какво бихте си пожелала?

Теменуженосините й очи придобиха замечтан израз.

— Майлс да се върне час по-скоро — отвърна накрая.

— Мислехте за нещо друго — възрази Джон. — Прочетох го в очите ви.

— Каква наблюдателност. — Изабел го погледна. — Една дама не бива да издава своите малки тайни.

Очарователното й лице бе изкусително близо до неговото. Джон не можа да устои на подканящия й поглед. Той я прегърна през раменете и тъкмо се канеше да притисне устни към нейните, когато усети как тя потрепери от следобедния хлад.

— Мисля, че трябва да се връщаме в Арден Хол — каза той, извръщайки лице. — Имам изненада за вас и сестрите ви.

— Всъщност не искам още да се връщам вкъщи.

— Защо?

— Бих искала да избягна срещата с Никола дьо Жавел, племенника на мащехата ми — отвърна Изабел. — Той е барон Редисдейл, знаехте ли?

Тъмните очи на Джон не се откъсваха от лицето й.

— И защо не искате да се срещате с него?

— Дьо Жавел е твърдо решен да се ожени за мен — обясни тя, — но аз не мога да го понасям.

— Не се тревожете за това — успокои я Джон. — Сега аз съм ваш настойник и ще ви пазя от досадни обожатели.

Изабел го погледна изненадано.

— Откакто ни напусна татко, никой не ме е защитавал от враждебността на мащехата ми и доведените ми сестри.

Думите й го смутиха.

— Ами Майлс?

— Майлс би ми помогнал — застъпи се за брат си тя, — но той бе вече в университета.

— Брат ви е трябвало да ви защити от всички обиди — Джон стана. — Гледайте на мен като на своя храбър рицар, млада госпожице — пошегува се той и й подаде ръка.

— Благодаря ви — Изабел постави длан в неговата. — Не бързайте да осъждате Майлс. Има и добра страна в това, да бъдеш оставен да се справяш сам.

Джон я повдигна на гърба на Немезида и седна на седлото зад нея. Арден Хол не бе далеч, но Джон трябваше да положи неимоверни усилия на волята, за да запази спокойствие, тъй като нежното теменужено ухание на Изабел окриляше въображението и опиваше сетивата му.

Когато пристигнаха в Арден Хол, слезе пръв от седлото и помогна на Изабел да стори същото. Когато влязоха във вестибюла, до слуха им достигна странен шум, съпроводен от откъслечни акорди на пиано.

— Всички са в салона — осведоми ги Пебълз.

— Каква е тази врява? — възмутено прошепна Джон, докато приближаваха салона.

— Някой е пуснал кучетата на ада.

Изабел се обърна и видя Жизел, която незабелязано се бе присъединила към тях. Джон спря, погледна през рамо като не видя никого, смутено погледна момичето.

— Какво казахте? — попита Изабел, когато продължиха към салона.

— Учудих се на шума — отвърна той, — а вие казахте, че някой бил пуснал кучетата на ада.

Изабел замръзна на място и го зяпна. На очарователно й лице се изписа смущение и тя неволно посегна към златния си медальон.

— Наистина ли чухте това? — попита най-сетне тя.

— Не казахте ли това?

— Да, ваша светлост.

— Джон. Забравихте ли?

Изабел възрази усмихнато:

— Само на четири очи.

Джон кимна. След това я поведе към салона.

— Лобелия свири на пиано — обясни Изабел, — а Рю пее.

Когато влязоха, музиката и импровизираната песен внезапно секнаха. Лобелия стана от мястото си пред пианото и направи реверанс.

— Добър ден, ваша светлост.

— Ваша светлост — Рю последва примера на сестра си.

— Добре дошъл в Арден Хол, ваша светлост — каза Делфиния, докато прекосяваше салона, за да поздрави херцога. — Позволете да ви представя племенника си, Никола дьо Жавел, барон Редисдейл.

Джон се обърна към мъжа, стисна ръката му и го огледа, за да си създаде първоначално впечатление.

Никола изглеждаше около двадесет и пет годишен, значи приблизително на възрастта на брат му. Нисък и слаб, с тъмнокафявата си коса и кафяви, кръгли като копчета, очи, баронът на Редисдейл му заприлича на невестулка.

— Трябва да останете за чая — изтръгна го от мислите му Делфиния. — Не, имам по-добра идея, останете за вечеря.

— Съжалявам, но ще трябва да отклоня поканата ви — рече Джон с ясното съзнание, че не би могъл да понесе още една вечер с дъщерите на Делфиния. — Дойдох, за да ви поканя за Нова година в Ейвън Парк. Аз и семейството ми ще се радваме да прекарате у нас седмица-две. Очакваме най-добрите лондонски шивачки, тъй като майка ми настоява да бъдат направени всички приготовления за светския сезон.

Лобелия и Рю закрякаха от възторг. Джон обърна поглед към Изабел, която пребледняла стискаше златния си медальон. Запита се какво толкова я безпокоеше в предстоящия светски сезон. Навярно не това, че нямаше да намери кандидати за женитба?

— Ваша светлост, доколкото чувам, сега вие сте настойник на Изабел — намеси се Дьо Жавел.

Джон кимна.

— Тогава официално ви моля за ръката на скъпата Изабел — обяви Дьо Жавел.

— Не — отхвърли молбата му Джон и погледна към Изабел, която лъчезарно му се усмихна. Усмивката й го накара да изпита еуфорията на ученик.

— Бедното момиче е с размътен разсъдък — сниши глас невестулката. — Кой друг, освен мен би поискал ръката й?

— Ако това е вярно — отвърна Джон, оглеждайки с присвити очи неприятния си събеседник, — защо толкова държите да се ожените за нея?

Баронът сви рамене.

— Може би от състрадание.

— Запази състраданието си за онези, които имат нужда от него — тросна му се Изабел. — Не бих се омъжила за теб, дори да беше единственият мъж в Англия.

— Изабел Монтгомъри — изфуча Делфиния. — Незабавно се извини.

— Няма.

— Тогава веднага ще отидеш в стаята си и ще останеш там, докато се разкаеш за неуважението, което прояви към скъпия ми племенник — заплаши Делфиния.

— Ако трябва да бъда честна, предпочитам самотата на стаята си пред компанията на твоя племенник — отвърна Изабел и понечи да излезе.

— Госпожице Монтгомъри, останете при нас — нареди Джон. И доволен, че тя се бе върнала, обясни: — Аз съм неин попечител и отсега нататък Изабел ще следва единствено моите нареждания. Бароне, настоявам да дойдете с мен в Ейвън Парк, където ще изчакаме пристигането на дамите — добави Джон, обръщайки се към невестулката.

— Ще ми бъдат необходими няколко минути, за да събера нещата си — лаконично отвърна Дьо Жавел.

Джон попита Изабел:

— Желаете ли да почакаме заедно в двора? Бих искал да поговорим на четири очи.

Изабел кимна в знак на съгласие. Изглежда, нямаше търпение да избяга от мащехата си.

— Благодаря ви — прошепна тя в коридора. — Но защо го поканихте в Ейвън Парк?

— Нямам му доверие — отвърна Джон, когато излязоха в двора. — А сега ми кажете, защо светският сезон толкова ви плаши?

— Не ме плаши нищо — възрази Изабел. — Просто съм загрижена.

— Защо?

— Никога не съм напускала Арден Хол — призна тя, свеждайки поглед. — Всъщност изобщо не зная какво е в Лондон.

— Семейството ми и аз ще бъдем неотлъчно до вас — увери я Джон. — Или предпочитате годежа с Дьо Жавел?

Изабел го стрелна с прекрасните си теменуженосини очи.

— Това е изнудване, ваша светлост.

— Може би — не отрече Джон. — Струва ми се, че чувам още един черен камък да пада в небесната ми везна.

— Ще се моля за непоправимата ви душа.

Джон се ухили и тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато чу вратата да се отваря и в двора се появи Никола дьо Жавел.

Изабел нежно докосна ръката на херцога и му прошепна:

— Благодаря ви, че ме закриляте.

— Скъпа Изабел, аз ви благодаря за това, че ми позволявате да го правя — отвърна Джон и стисна ръката й — Може би на небето все пак има някое местенце за мен.

Изабел го дари с пленителна усмивка, от която Джон усети да му омекват коленете.

— Може би, ваша светлост.