Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Херцози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violets in the Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 112 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Патриша Грасо. Теменужки в снега

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

14

Какво друго можеше да очаква от жена, която плете шал за някаква продавачка на цветя?

На следващия ден Джон стоеше до прозореца в работния си кабинет и наблюдаваше съпругата си, която седеше на една пейка в парка и свиреше. Лили лудуваше по моравата като някой елф.

Той нямаше ни най-малка представа какво да прави с тези две странни същества, появили се неотдавна в живота му. След една безсънна нощ, която бе прекарал сам в леглото си, Джон бе успял да разбере защо Изабел реагира толкова остро на идеята, малката да бъде върната на майка й. Лили й напомняше за собственото й самотно детство и тя искаше да я отрупа с любов. Изглежда, по някакъв необясним начин душевният покой на съпругата му бе свързан с щастието на детето.

А ако той откажеше да го признае? За развод и дума не можеше да става. Той никога нямаше да се съгласи. Но Джон не желаеше и нещастен брак, който да се превърне в мъчение и за двамата.

Мили Боже, искаше отново да дели легло с Изабел.

Той я обичаше. Заплахата й само още по-ясно му бе показала това, но въпреки всичко той не биваше да дава израз на чувствата си. Ленор бе използвала любовта му срещу него, и той нямаше отново да го допусне.

Строго погледнато, връзката му с Изабел не бе брак по любов. От друга страна, ако не обичаше Изабел, нищо не би могло да го накара да се ожени за нея.

На устните на Джон трепна усмивка. Изабел се опитваше да помогне на всички страдащи около себе си. Тя не можеше да живее иначе. А той щеше ли да я обича, ако беше друга? „Не“ — казваше му един вътрешен глас. Съпругата му бе образец на съвършенство.

Джон желаеше за съпруга състрадателна жена с голямо сърце, която не мислеше единствено за себе си. Тази мисъл отново го върна към собствения му проблем. Как да постъпи с предполагаемата си дъщеря? Решението му със сигурност щеше да повлияе на връзката му с Изабел.

Джон посегна към един лежащ върху писалището му лист хартия и прочете известието от Рос. Брат му веднага се бе заел с разследванията си. Лондонското общество не говореше за нищо друго, освен за скандала на сватбата на херцога. Лизет Дюпре предвидливо бе изчезнала, без да остави нищо, по което би могло да се заключи за произхода на момичето.

Какво да прави? Не можеше да признае едно дете, което не бе негова плът и кръв, но ако не го стореше, жена му щеше да поиска развод. Намираше се в абсолютно безизходна ситуация.

Накрая Джон реши да бъде по-мил с момиченцето, което нямаше да бъде особено трудно. Лили Дюпре бе наистина очарователно дете.

Взел това решение, Джон се посвети на въпроса, как отново да спечели благоволението на съпругата си. Изабел не можеше да устои на сладкодумието и неотразимия му чар. Просто трябваше да действа внимателно и предпазливо.

За да се увенчаят усилията му с успех, той се нуждаеше от промяна на обстановката. Веднъж загърбила всекидневието, съпругата му щеше да забрави не само своя ангел хранител, но и заплахата от някое ново покушение.

Шотландия. Щеше да я отведе в имението си в Арджил, където лондонските клюки не можеха да достигнат.

Джон седна зад писалището и написа две съобщения. Първото бе адресирано до брат му и го информираше за целта на пътуването им. Второто, до кантората му в Ливърпул, съдържаше нареждания, съгласно които вечерта на двадесет и осми юни в пристанището на Ливърпул трябваше да ги очаква кораб, за да ги откара до Шотландия.

След като приключи с писмата, Джон се изправи и позвъня за прислугата. Само след няколко минути вратата на кабинета му се отвори и на прага се появи икономът.

— Да, ваша светлост.

— Бих искал тези две писма да бъдат изпратени по куриер — обясни Джон, подавайки му ги. — След това съобщете на нейно височество, че бих искал да разговарям с нея в кабинета си.

— Веднага, ваша светлост.

Петнадесетина минути Джон крачеше нервно из кабинета си. Най-сетне се почука.

— Влез — извика той.

Вратата се отвори и на прага се появи решената на всичко Изабел, която войнствено се насочи към писалището му. Теменуженосините й очи пръскаха гневни искри.

— Не се отказвам от нито дума от онова, което казах снощи — заплашително рече тя.

Когато Джон се опита да я умилостиви с неотразимата си усмивка, той с изненада установи, че сърдитото й изражение отстъпи място на известно смущение.

— Утре сутринта заминаваме за Шотландия — обясни той. — Моля, нареди да бъдат направени необходимите приготовления.

— Не възнамерявам да напускам Англия — възрази Изабел.

Джон очакваше подобна реакция. Съпругата му бе толкова предвидима, че той едва успя да сдържи усмивката си.

— Моля те да седнеш, за да обсъдим това на спокойствие — предложи той.

Изабел вирна брадичка и каза с тон на инатящо се дете:

— Предпочитам да остана права.

— А аз ти казвам да седнеш — повтори Джон с нетърпящ възражение глас.

Изабел му отправи изпепеляващ поглед и седна в кресло пред писалището. Не каза нищо, но очите й пръскаха искри.

„Гневът й отива“ — неволно си помисли Джон. Твърдоглавата й решителност бе удивителна, но не и когато бе насочена срещу него.

Джон излезе иззад писалището си и се облегна на ръба му, така че сега бе заплашително близо до нея. Отново й се усмихна, но тя отмести поглед. Неочаквано скутът й се бе превърнал в най-интересното нещо на света.

— Гневът е един от седемте смъртни гряха — напомни й Джон.

Почти бе сигурен в гневния й отговор. Изабел го прониза с теменужено сините си очи, а изражението на лицето й издаваше, че ни най-малко не бе развеселена.

— През последните два дена успях да се сдобия със съпруга и дете — поде Джон и веднага видя гнева й да се изпарява. — Онзи, който се опита да ме убие, вероятно ще направи опит да навреди и на новото ми семейство.

Сега лицето й бе придобило угрижено изражение.

— Мислиш ли?

— Доста е вероятно — отвърна Джон. — Докато не науча нищо от информаторите си, в Шотландия ще бъдем на по-сигурно място. Единствен Рос ще знае къде сме. Разбираш ли какво искам да кажа?

Изабел кимна.

— Лили с нас ли ще дойде?

Въпросът й го изненада.

— Наистина ли мислиш, че ще я оставя тук? — попита той. — Добс и Джунипър също ще дойдат с нас.

— Много добре, тогава съм съгласна — тя се усмихна за пръв път, откакто бе влязла в кабинета му.

— Имаш очарователна усмивка, която трябва да използваш по-често — констатира Джон и забеляза, че тя се изчерви. — Вземи най-удобните си дрехи, скъпа. В планините всичко е доста по-непринудено.

— Веднага ще наредя да бъдат направени необходимите приготовления — Изабел стана от мястото си. Джон я проследи с поглед, докато излизаше от кабинета му, и при вида на заобления й ханш на устните му трепна усмивка. Съпругата му се бе съгласила да замине за Шотландия заедно с него. Не се бе оказало никак трудно да я убеди. Далече от всички условности навярно щеше да се окаже по-податлива на опитите му да я прелъсти. Навярно не бе невъзможно съвсем скоро отново да я има в леглото си…

 

„Сигурно няма да е толкова трудно да го убедя да признае Лили за своя дъщеря“ — мислеше си Изабел на другата сутрин, докато вземаше флейтата си от масата. Далеч от всички условности, които им налагаше обществото, Джон много по-лесно щеше да се сближи с момиченцето. То бе очарователно дете и със своя чар все някога щеше да успее да го накара да отключи сърцето му.

— Знаех си, че негова милост ще омекне.

Гласът на Жизел я накара да се обърне.

— Все още не е признал Лили за своя дъщеря — отвърна Изабел.

— Мъжете са тесногръди същества и имат нужда от време, за да свикнат с бащинството — обясни Жизел.

Изабел се усмихна.

— Ще дойдеш ли с нас в Шотландия?

— Планините са доста по-близо до небето — отвърна възрастната жена. — Ще ви чакам там — тя посочи с пръст Изабел, която бе направила крачка към нея. — Не забравяй, дете мое. Пътят е целта. — След тези думи възрастната жена сякаш потъна в земята.

Изабел замислено поклати глава. Понякога съветите на нейния ангел хранител бяха доста загадъчни.

Тя напусна стаята си и забърза надолу по главното стълбище към вестибюла. Не след дълго вече бе навън. Прекрасният летен ден обещаваше успех на пътуването им и сърцето на младата жена трепна от радост. Джон щеше да признае дъщеря си, което означаваше, че скоро противоречията между нея и съпруга й щяха да бъдат изгладени, и двамата отново щяха да делят едно легло.

Две от каретите на херцога бяха готови за заминаване. На капрата на едната седеше Галагър, а другата щеше да бъде управлявана от кочияш, когото Изабел все още не бе виждала. Трети вече седеше в колата за багажа.

Когато видя Лили да й маха от прозореца на втората карета, Изабел разбра, че ще пътува сама със съпруга си.

— Мястото на Лили е при нас — каза.

— Тя предпочете да пътува с Джунипър и Добс — обясни Джон. — Струва ми се, че бавачката й обеща приказка за някаква принцеса и една жаба.

Изабел с усмивка седна в каретата, макар да бе малко разочарована, че няма да пътуват в една карета с детето. Освен че харесваше Лили, присъствието й щеше да разведрява обстановката. Сега обаче тя бе сама със съпруга си, с когото нямаше какво да си кажат. Макар вече омъжена, Изабел нямаше никакъв опит с мъжете. Боже мой, за какво щяха да си говорят през многобройните часове път, които им предстояха?

Джон, който седеше срещу нея, й се усмихна и Изабел усети, че се изчервява. Тя неволно посегна към златния си медальон и зарея поглед през прозореца.

— Колко време ще пътуваме? — попита.

— Около два дена.

— Шотландия е само на два дена път?

— По море е доста по-близо — обясни Джон. — Утре следобед ще сме в Ливърпул, където ще ни чака един кораб. Вдругиден трябва да пристигнем в Оубан, който е на два часа път с карета от имението ми.

Настъпи мълчание, което постепенно започна да изнервя Изабел. Тя трескаво търсеше тема за разговор, докато накрая не се спря на времето.

— Днес е чудесен ден за пътуване — каза и погледна през прозореца.

— Да, така е — гласеше отговорът му.

— Не е нито горещо, нито студено.

— Да, времето е много приятно.

Дали той не преглътна една усмивка, или само така й се бе сторило?

— Изабел, погледни ме — помоли Джон, а когато тя обърна към него теменуженосините си очи, той попита: — Какво те притеснява?

— Какво ме притеснява?

Джон кимна.

— Рядко сме оставали сами — поде Изабел, но се поколеба и замълча. Сведе поглед. — Чувствам се неловко.

Джон повдигна вежди.

— Карам те да се чувстваш неловко?

— Не ме разбра. — Изабел поклати глава. — Когато сме само двамата, се чувствам неловко. За какво ще си говорим през целия път?

— За всичко и нищо — отвърна Джон с блага усмивка. — Понякога е приятно да се мълчи. Освен ако не държиш да добавиш нещо за времето.

Изабел въздъхна с облекчение.

— Мисля, че по този въпрос вече се каза всичко.

— Бих искал да обсъдим нещо — рече Джон.

— Какво?

За нейно най-голямо учудване Джон стана от мястото си и седна до нея. Прегърна я през раменете и поднесе ръката й към устните си.

— Бих искал още веднъж да се извиня за това, че скрих от теб за избухването на войната — каза той. — Бях достатъчно глупав, за да повярвам, че сватбеното ни празненство би могло да мине необезпокоявано от нищо. Вместо това само направих всичко още по-лошо.

Погледът на Изабел омекна, а нервността й постепенно започна да се изпарява.

— Мога да разбера загрижеността ти.

— Благодаря ти, скъпа — Джон я целуна по бузата и от тази целувка по гърба й полази сладка тръпка.

— Мислиш ли, че братята ни може да са в опасност?

— Обикновено цивилните граждани не са застрашени — обясни той. — Вероятно двамата вече са на път за Англия.

— Защо хората не могат да живеят в мир?

— Защото повечето от тях не притежават твоята мъдрост. — Джон й намигна и добави: — Трябва да знаеш, че мирът почва от собствения ти дом.

— Имаш предвид любовта към ближния.

— Приемам поправката — Джон протегна дългите си крака и се отпусна на меката седалка.

— Добре ли чух? — подразни го Изабел. — Май призна, че си сбъркал?

— Ах, сладка моя Бел, каква божествена наивност — въздъхна Джон. — Мъжете никога не признават, че са сбъркали.

— Кълна се, няма да кажа на никого — рече Изабел и се подсмихна. След това неволно го дари с кокетна усмивка.

— Бих искал да те помоля за нещо — лицето на Джон бе придобило сериозно изражение.

Изабел го погледна с очакване.

— Ще споделиш ли леглото ми в странноприемницата и в имението ми в Шотландия? — попита той. — В противен случай ще ме поставиш в доста неловка ситуация. Шотландците са малко старомодни в това отношение.

Изабел усети, че се изчервява от срам. Не можеше да отхвърли молбата му. Той я бе спасил от женитбата с Никола дьо Жавел. Може би в общото ложе щеше да го накара да признае дъщеря си.

— Да, ще спя в една спалня с теб — отвърна тя.

— Благодаря — каза той така, сякаш това бе безкрайно важно за него.

Настроението на Изабел значително се бе подобрило и разговорът с Джон вече не беше бреме за нея. Посочи дивите макове и сините метличини край пътя. Докато минаваха покрай едно поле, привлече вниманието на Джон върху яркожълтите царски свещици, а докато каретата им трополеше по един мост, му посочи нежносините ириси.

Вечерта пристигнаха в Стратфорд и отседнаха в странноприемницата „При пъстрия паун“. Джон, Изабел и Лили седнаха на една маса, а Добс и Джунипър — на съседната. След като се бяха погрижили за конете, Галагър и останалите двама кочияши седнаха на тезгяха.

Вечерята се състоеше от печено месо, картофено пюре и меденки със сметана. Лили изяде две меденки и скоро очите й започнаха да се затварят.

Когато Изабел даде знак на бавачката да отведе детето, Джон рече:

— Върви с тях, ще дойда по-късно.

Изабел изпита облекчение, тайно се боеше, че ще трябва да се съблича пред него. Да обещае, се бе оказало по-леко, отколкото да го стори в действителност.

След като пожела лека нощ на Лили и Джунипър, Изабел се отправи към собствената си стая. Помещението бе чисто и уютно, но далече не се отличаваше с лукса на Ейвън Парк.

Преди да се съблече, седна на ръба на леглото и замислено прехапа долната си устна. Бе по-нервна, отколкото на своя дебютантски бал. Щеше ли тази нощ съпругът й да поиска от нея да изпълни съпружеските си задължения?

„Скоро ще се качи“ — мина й през ума. Тя стана и побърза да се съблече. След това угаси всички свещи, освен една върху масата, пъхна се в леглото и придърпа завивката чак до брадичката си.

Изабел дълго лежа в полутъмната стая, вперила поглед в тавана, докато накрая не чу вратата на стаята да се отваря. Младата жена веднага затвори очи и се престори на заспала.

Дочула мъжа си да се съблича, Изабел бе обзета от любопитство, но си наложи да остане със затворени очи. Когато леглото проскърца под тежестта му, тя едва не извика от изненада.

Изабел усети как той легна в своята половина. Изглежда, не възнамеряваше да предяви претенции към законните си съпружески права. Отгоре на всичко тя не можеше да каже дали тази мисъл й носеше облекчение, или разочарование.

— Приятни сънища, жено — в тишината гласът на Джон прозвуча неочаквано гръмко.

— Откъде знаеш, че съм будна? — попита Изабел.

Леглото проскърца, когато Джон се обърна и я погледна. Мили Боже, гърдите на съпруга й бяха голи! И още по-лошо, на бледата светлина ясно личеше внушителната му мъжественост.

Джон й се усмихна уморено. След това прошепна:

— На лицето на спящия е изписан покой, а не страх.

— Аз не се боя — отвърна Изабел и го погледна в очите.

— Така и трябва, съкровище. Никога не бих те принудил да направиш нещо, което не желаеш — Джон я целуна по устните. — Сигурен съм, че ще ми кажеш, когато се освободиш от опасенията си по този въпрос. В момента ми е достатъчно да спя в едно легло с теб. Думите му я накараха да се изчерви. — Няма нужда да се изчервяваш.

— Не съм се изчервила — възрази Изабел, макар да създаваше колко смехотворно бе твърдението. Съпругът й със сигурност виждаше издайническите червени петна по бузите й. Можеше да отгатне по дяволитата му усмивка.

— Съсипан съм от пътуването — каза той. — Тази вечер това би било прекалено изморително.

Изабел нямаше представа за какво говореше той, та предпочете да каже само:

— Тогава ти желая приятни сънища.

Джон й обърна гръб и промърмори през рамо:

— Заспивай, Изабел. Утре тръгваме по изгрев — слънце.

Утрото настъпи толкова бързо, сякаш изобщо не бе заспивала. Тя стана като лунатичка, наплиска лицето си с вода и облече костюма си за пътуване. Беше прекалено уморена, за да се безпокои от това, че съпругът й ще я види гола. Едва след закуската с Лили се пооживи малко, вълнението на детето бе заразително.

Лили настояваше отново да пътува с Джунипър и Добс. Изабел се радваше, че детето и бавачката се разбират толкова добре, но се чудеше защо момиченцето не иска да прекара известно време в тяхната карета.

— Не знаех, че Джунипър и Лили толкова са се сближили — каза Изабел, докато се настаняваше в каретата.

— Чух как Джунипър й обещава приказка за една принцеса и някакво грахово зърно — обясни Джон, който седна до нея.

— Какво, грахово зърно ли? — Изабел потисна една прозявка. — Никога не съм чувала подобна приказка. Навярно бих могла…

— Не си и помисляй. — Джон постави ръка на раменете й и нежно я притисна към себе си. — Облегни се на мен и заспивай.

Прекалено изтощена, за да му се противопостави, Изабел се подчини. Тя положи глава на рамото му и скоро от люлеенето на каретата започна да я унася. Не след дълго тя потъна в дълбок непробуден сън.

Сенките вече бяха започнали да се удължават, когато малката процесия пристигна в Ливърпул. Макар да бе силно впечатлена от кораба, Изабел се чувстваше прекалено уморена, за да го разгледа по-подробно. Тя хапна надве-натри с Джунипър и Лили и се оттегли в каютата си.

Корабът вдигна платна още преди залез-слънце и отплава в посока север. Докато Изабел спеше, той пое курс към Ирландско море и по устието на Лорн слезе към пристанището на Оубан.

Около обяд корабът на Сен-Жермен акостира в пристанището. Изабел и останалите пътници изчакаха Джон да даде нареждания на капитана си, а след това по подвижното мостче слязоха до очакващата ги херцогска карета.

— Искам Хармония — примоли се Лили, поглеждайки крадешком Джон, докато Галагър й отваряше вратата на каретата.

— Всички ние бихме желали да живеем в хармония — отвърна Джон.

Изабел се усмихна на това недоразумение. Изглежда, съпругът й изобщо нямаше опит с децата. Наистина тя също нямаше кой знае какъв опит, но жените явно разбираха някои неща инстинктивно.

— Коя е Хармония? — попита тя.

— Моето пони.

Изабел се ухили.

— Съкровище, но ти нямаш пони.

— Негова милост обеща да ми купи едно, ако пътувам в каретата на Джунипър и Добс — обясни Лили.

Игнорирайки заговорническите усмивки на Джунипър и Добс, Изабел се обърна към съпруга си:

— Току-що си спечели един черен камък — Джон сви рамене и я дари с неотразима усмивка.

— Ваша светлост, ще се моля за душата ви — изчурулика Лили, — ако ми купите едно пони.

— Обикновено изпълнявам обещанията, които давам на малки момиченца — Джон коленичи пред нея, за да я погледне в очите. — Когато се върнем в Англия, ще наредя да ти доведат от Дартмур най-чудесното пони на света. Вярваш ли ми?

Лили кимна.

— Ела, да скрепим сделката с една прегръдка — предложи той.

Тя се хвърли на гърдите му и го млясна по бузата.

Тъй като имаха на разположение само една карета, Джон седна на капрата, а Изабел, Лили, Джунипър и Добс се настаниха вътре.

Докато Лили спеше, положила глава на рамото й, Изабел с интерес гледаше през прозореца на каретата и разриващата се пред очите й гледка накара сърцето й да се разтупти. Пред тях се простираше море от виолетов пирен, докъдето поглед стигаше, се издигаха обрасли с гора хълмове.

„Самотна страна със своя величествена красота“ — помисли си Изабел. Чувстваше това парче земя много по-близко, отколкото мръсния пренаселен Лондон с неговата оскъдна зеленина.

Два часа по-късно Изабел и спътниците й слязоха от каретата. Замъкът Килчърн бе построен върху неголямо възвишение, граничещо с езерото Лох Нес. Замъкът и езерото бяха заобиколени от величествени планини.

— Погледни само хълмовете — възбудено извика Лили.

Джон се засмя.

— Това са планини, а не хълмове.

Изабел се огледа на всички страни.

— Мисля, че ще ми хареса да прекарам лятото тук.

В трапезарията ги очакваше късен обяд от зеленчукова супа, пъстърви на грил, аспержи в масло и торта.

След обяда Лили се прозина звучно. Изабел направи знак на Джунипър и понечи да стане от мястото си, но Джон я задържа.

— Ще я отведа горе — рече той. — Чакай ме тук, след това можем да се поразходим до езерото.

— Би било чудесно.

Когато той протегна ръка към Лили, момиченцето поклати глава.

— Прекалено съм уморена, за да изкача стълбите — каза тя с полуспуснати клепачи.

— Тогава ще те нося — Джон взе детето на ръце и напусна трапезарията, следван по петите от госпожица Джунипър.

Изабел ги изпрати с поглед, подсмихвайки се мислено. Решението й да го съпроводи до Шотландия се бе оказало правилно. Мъжът й, изглежда, бе на път да се сближи с дъщеря си. Беше само въпрос на време да признае Лили за своя дъщеря.

Джон се върна след няколко минути и двамата излязоха навън. Синьото небе и яркото слънце бяха рядкост в планините. Заобиколеното от планини езеро и долината изглеждаха като кътче от рая.

— В планината лятото е доста по-хладно, отколкото при нас у дома — установи тя.

— Трепериш ли? — попита Джон. — Мога да ти донеса шал.

Изабел поклати глава.

— Колко бистра е водата — възкликна тя, когато слязоха до брега.

— Шотландските езера са несравними с мътните английски реки — Джон вдигна един камък и го запрати във водата. Изабел седна на брега, за да събуе чорапите и обувките си. След това се изправи, вдигна полите си и нагази няколко крачки във водата.

— Уф, че е студена! — извика тя.

Джон се засмя.

— Бъди предпазлива — предупреди я той, — иначе ще те грабне чудовището.

Изабел изскочи на брега. Теменуженосините й очи го изгледаха любопитно.

— Какво чудовище?

— Седни до мен и ще ти разкажа.

Двамата седнаха в тревата на няколко метра от брега.

— Това същество е известно като чудовището от Лох Нес, но никой не може да каже как точно изглежда то — поде Джон. — Някои твърдят, че приличало на кон, други го сравняват с огромен червей с дванадесет крака. Когато през зимата изпод леда на езерото се разнася скърцане и пукане, много от тукашните жители смятат, че чудовището се опитва да пробие леда.

— Не вярвам, че тук долу живее нещо такова — рече Изабел.

— Винаги съм твърдял, че предпазливостта никога не е излишна — отвърна Джон.

— Не съм го чувала от устата ти.

Джон постави ръка на раменете й и я привлече към себе си. Когато вдигна очи, Изабел се почувства непреодолимо обсебена от погледа му. Тя видя лицето му да се доближава до нейното, замижа и се предаде на завладяващото усещане от нежната му целувка.

Когато дланта му погали бузата й, Изабел въздъхна тихо. След още една целувка Джон я погледна в очите.

— Съкровище, ти си по-очарователна от всяка теменужка насред снега — дрезгаво рече той, без да откъсва поглед от очите й.

Изабел потръпна. Пророчеството на Жизел се бе потвърдило още веднъж. Джон Сен-Жермен бе принцът, чието лице бе зърнала във водите на Ейвън.

— Това не променя нищо — обясни му тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Лили остава.

— Целувката ми нямаше за цел да повлияе на решението ти — каза той. — Имаме време до края на лятото. Нека се отпуснем и да се наслаждаваме на мига.

Изабел се излегна в тревата и му се усмихна.

— Какво правиш? — попита Джон.

— Наслаждавам се на мига.

Джон легна до нея и допря лице до лявата й ръка.

— Като деца с братята ми прекарвахме тук летата. Яздехме по планинските пасища, където овчарите и семействата им изкарваха на паша добитъка.

— Значи помниш детството си съвсем ясно?

— Да. А ти?

Изабел поклати глава.

— Жалко — отвърна той, наведе се към нея и я целуна по бузата. — С най-голямо удоволствие бих хвърлил един пердах на брат ти, че те е оставил сама с Делфиния и дъщерите й.

— Е, не беше чак толкова лошо — отвърна Изабел. — Не знаех, че във вените ти тече шотландска кръв.

— Искаш ли да го извикам на глас? — попита Джон. Изабел се закиска. Тя затвори очи и вдиша с пълни гърди ухаещия на билки и сено планински въздух.

— Мисля, че в Шотландия бих се чувствала добре — замечтано каза тя.

— Пътят е целта.

Стресната от думите му, Изабел отвори очи и го погледна. След това рече, без да се замисли:

— Звучиш точно като Жизел.

Джон поклати глава.

— Отново ли започваш?

— Джон Сен-Жермен, със своето неверие си спечели още един черен камък — смъмри го Изабел.

Той се изправи с усмивка и й подаде ръка.

— Вие сте непоправима, ваша светлост.

— Колко утешителна мисъл, да знам, че все пак по нещо си приличаме — отвърна Изабел с дяволита усмивка. След това повдигна полите си и извика: — Аз ще стигна първа! — И хукна към замъка.

Не бе направила и десет крачки, когато Джон я настигна. Вместо да я изпревари обаче, той я вдигна и я метна на рамо като чувал с картофи.

— Веднага ме пусни! — извика Изабел и прихна.

— Не, съкровище — отвърна Джон, имитирайки провлечения шотландски акцент. — В планините има традиция мъжът да носи жена си вкъщи по този начин.