Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Херцози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violets in the Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 112 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Патриша Грасо. Теменужки в снега

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

17

През онази септемврийска сутрин, Джон бе станал рано и сега гледаше през прозореца на работния си кабинет. Той с усмивка си помисли как старата готвачка на жена му навярно би казала, че духовете на цветята и дърветата в градината му танцуват. Есента бе превърнала парка в блестящо цветно море. В оранжево, златно и червено тя бе райско кътче, в което неговите два ангела — Изабел и Лили — можеха да играят, несмущавани от никого.

Джон за стотен път се запита дали съпругата му наистина нямаше ангел хранител. Предсказанието, че очаква дете, скоро се бе потвърдило. След катастрофалния си брак с Ленор той никога не си бе представял, че една бременна жена може да бъде щастлива. Но Изабел преливаше от щастие и неимоверно се бе разхубавила. А най-важното бе, че го обича. Любовта й се проявяваше във всяка нейна дума, във всеки поглед, във всяко докосване.

Беше крайно време да й признае любовта си. Когато тази вечер Джунипър отведе Лили в стаята й, той щеше да признае пред жена си, че я обича, а след това щеше да я отнесе в леглото и да й покаже колко силна бе любовта му.

„Joy sans fyn, съкровище — мислеше си Джон. — Безкрайно щастие.“

— Добро утро, ваша светлост.

Гласът на брат му го накара да се обърне. Рос изглеждаше като някой котарак, който се прибираше след безсънна нощ. Строгото му черно сако бе измачкано, вратовръзката развързана, а най-горното копче на ризата — разкопчано. Очевидно брат му не бе прекарал нощта вкъщи. Джон изгледа брат си от главата до петите.

— Надявам се, че си е струвало да си съсипваш здравето — сухо рече той.

— Всеки миг с дамата беше безценен — ухили се Рос. Седна в креслото пред писалището, наля си уиски и след като вдигна тост, го изпи на един дъх.

— Не мислиш ли, че е малко рано за това? — попита Джон.

— Тъй като още не съм си лягал, е по-скоро късно. — На устните на Рос се появи дяволита хлапашка усмивка. — По-точно, лягал съм, но не съм спал.

Думите му накараха Джон да се усмихне.

— Откъде знаеш, че съм се върнал?

— Снощи срещнах лорд Пеник в „Уайтс Клаб“ — обясни Рос. — Той минал оттук и видял да разтоварват каретите ти.

— Някакви вести от Джейми и Майлс?

— Не, но мисля, че са на път към вкъщи, иначе щяхме да получим някакво съобщение — отвърна Рос.

— Съгласен съм — рече Джон. — Притеснявам се за реакцията на Монтгомъри, когато узнае, че съм се оженил за сестра му.

Рос сви рамене и каза провлачено:

— Сигурен съм, че Монтгомъри ще те приеме в семейството си с отворени обятия.

— Ще му се наложи, тъй като съм баща на детето, което очаква сестра му — рече Джон и се ухили на слисаното изражение на брат си.

— Поздравления — Рос стана, за да стисне ръката на брат си. Той напълни две чаши с уиски, подаде едната на брат си и вдигна тост. — За бъдещия ми племенник или племенница.

Джон вдигна чашата и отпи една глътка.

— Е, братко, узна ли нещо във връзка с покушението срещу мен?

— Късно следобед трябва да се срещна с един от хората си. Ще те информирам, ако узная нещо.

— Какво ново по време на моето отсъствие?

— Откъде да започна? Може би от твоите клети балдъзи. Лобелия планира сватбата си, но Ханкок все още не е наясно с чувствата си към Рю.

— Наредих да съобщят на Ханкок, че ще го чакам днес следобед — каза Джон. — Обзалагам се, че още тази вечер Рю ще получи предложение за женитба.

— Никола дьо Жавел е постоянен посетител у семейство Монтгомъри — продължи Рос.

— Дьо Жавел е коварна невестулка — рече Джон. — Ами Уилям Гримсби?

— Гримсби се спотайва — отвърна Рос. — От време на време го виждам в „Уайтс“, където си шушукат с Дьо Жавел.

Джон се ухили.

— Клубът на губещите?

— Не ги подценявай — предупреди Рос. — Сигурен съм, че кроят нещо срещу теб. — В отговор на пренебрежителния жест на брат си, той продължи. — Лизет се завърна в Лондон.

Джон видимо се напрегна.

— И?

— Дадох на тази вещица петстотин фунта, за да ми позволи да надникна в свидетелството за раждане на детето — обясни Рос, — но Лизет не е посочила баща.

— Добре, това означава, че може да бъде купена — Рос го погледна озадачен. — Реших да призная Лили за своя дъщеря — обясни Джон. — Съгласието на Лизет ще улесни нещата.

— Но ти не можеш да бъдеш сигурен, че си баща на детето — рече Рос.

— Лили е моя дъщеря, независимо от това, дали аз съм я създал, или някой друг — отвърна Джон, хвърляйки на брат си унищожителен поглед.

— Проклятие. — Рос избухна в смях. — Напълно подкрепям решението ти и ще даря Лили, нали така, с подобаващата за моята племенница симпатия.

— Благодаря ти, братко. Прибирай се вкъщи и лягай да спиш. — Джон стана. — Обещах на Изабел и Лили да се разходим с карета из Хайд Парк. Изабел възнамерява да накара обществото да приеме Лили.

Рос стана и двамата с Джон се запътиха към вратата.

— Довечера ще намина пак, за да те осведомя за новините.

Джон кимна. След това двамата напуснаха работния кабинет. Вече бяха във вестибюла, когато видяха Изабел и Лили — и двете облечени за разходка — да слизат по стълбите.

— Добро утро — извика Изабел.

— Добро утро — извика, имитирайки я, Лили.

— Моите поздравления — Рос поднесе ръката на Изабел към устните си. — Току-що научих радостната новина.

Изабел грейна.

— Благодаря, господине.

Рос въпросително огледа момиченцето.

— Помниш ли ме?

Лили поклати глава.

— Аз съм твоят чичо Рос — обясни й той.

— О, толкова съм щастлива! — Лили въодушевено плесна с ръце. — Вече имам чичо.

Рос се ухили.

— Имаш дори двама чичовци.

— Трима — поправи го Изабел.

— Имаш още две лели, две баби и стотици братовчеди и братовчедки — добави Джон.

— Мили Боже, вестибюлът се препълни — възкликна Рос.

Лили се засмя и му обясни.

— Напролет ще имам братче и сестриче.

— Не, съкровище, братче или сестриче — поправи я Изабел.

— Каква е разликата? — попита Лили.

Тримата възрастни се засмяха.

— Имам още Джунипър и Добс — обясни на чичо си Лили.

— Ами аз?

За най-голямо учудване на двамата мъже Изабел и Лили обърнаха глави към стълбището, сякаш някой ги бе повикал оттам.

— Имам също и Жизел — поправи се Лили, и отново се обърна към Рос, — но вие не можете да я видите, защото тя е ангел.

— Така е по-добре — рече Жизел.

Джон погледна с укор съпругата си, но тя отвърна поглед. Изглежда, ексцентричността на Изабел се отразяваше заразително на момиченцето. На Лили й предстояха доста трудни дни, преди обществото да я приеме. Тя не биваше да придобива неприятния навик на майка си да разговаря с ангели.

— Готова ли си за разходката в парка? — обърна се към момиченцето Изабел, за да смени темата.

Лили кимна.

— За мен беше удоволствие да те видя отново — каза Рос на Лили — и ти обещавам много скоро да те посетя пак.

— Как да те наричам? — попита Лили.

— Чичо Рос, разбира се — каза Рос и се запъти към вратата.

— Заръчах на Галагър да изкара каретата — рече Джон. — Искате ли да тръгваме?

— Просто не мога да повярвам, че имам толкова голямо семейство — възкликна Лили, докато излизаха. — Единственото, което все още ми липсва, е…

— Е какво, съкровище? — намеси се Джон.

— Едно пони.

— Искаш ли да ти издам една тайна?

— Обичам тайни — възкликна Лили.

— Като повечето жени — отвърна Джон и многозначително погледна съпругата си. — Докато ние сме тук, в Лондон, твоето пони навярно вече е в Ейвън Парк и те очаква да се завърнеш вкъщи.

— Тогава да тръгваме — извика момиченцето.

Джон се засмя.

— Най-напред трябва да подпиша някои много важни документи. Ще имаш ли търпение още няколко дни?

Лили кимна с усмивка.

 

Този есенен ден не бе като другите. Малки перести облачета красяха синьото небе, а слънчевите лъчи бяха топли и превръщаха парка в калейдоскоп от всевъзможни цветове.

— Вилхелм Трети наредил да окачат триста лампи по дърветата на „Рио де Роа“. Това е улицата, по която минаваме сега — обясни Джон. — „Ротън Роуд“ бе първата улица в цяла Англия, снабдена с нощно осветление.

— Не знаех това — каза Изабел.

— Аз също — намеси се Лили и ги накара да се засмеят.

— Според замисъла на краля светлината трябвало да държи настрана уличните разбойници — продължи Джон.

— Какво е уличен разбойник? — попита Лили.

— Уличните разбойници са негодници — обясни Джон. — Сигурно не знаеш, че в този парк са се състояли стотици дуели.

— Какво е дуел? — отново попита Лили.

— От време на време между благородниците възникват противоречия — поде Джон. — В такъв случай те изваждат пистолети и…

— Тази тема е неподходяща за едно дете — прекъсна го Изабел. — Не мога да разбера защо вие, мъжете, постоянно се опитвате да разрешавате противоречията помежду си с насилие. Жените никога не биха го сторили.

Джон я дари с развеселен поглед.

— Обяснението е, че жените…

— … са по-добрата част от човечеството? — прекъсна го Изабел.

— Добро утро, ваша светлост — прозвуча зад тях един мъжки глас. — Каква умилителна гледка на идилично семейно щастие.

Джон обърна глава и видя Уилям Гримсби да язди край ландото им. Той погледна съпругата си, която пронизваше с поглед русия граф. При мисълта за множеството добри дела, с които трябваше да изкупи гнева си към графа, Изабел се подсмихна мислено.

— И кой е това? — попита Гримсби, оглеждайки Лили със сините си очи.

— Добро утро, Уилям — отвърна Джон с пренебрежителна усмивка. — Това е Лили, моята дъщеря.

Престорената усмивка на Гримсби отстъпи място на гримаса на раздразнение. Изглежда, мисълта за отмъщението не му даваше нито миг покой.

— Когато се върнем вкъщи, татко ще ми купи едно пони — каза Лили с детинско въодушевление. — А напролет мама ще ми подари едно братче и едно сестриче.

— Братче или сестриче — поправи я Изабел. — Забрави ли?

Погледът на Гримсби спря върху Изабел, която, грееща от щастие, му обясни:

— Аз съм невероятно щастлива.

— Моите поздравления, ваша светлост — обърна се към Джон Гримсби. Той улови юздите на коня си и се наведе към Изабел. — Точно така уби и сестра ми — каза и го пришпори.

— Ще съжалява за това! — процеди през зъби Джон, докато гледаше след него. Как смееше да плаши бременната му съпруга.

— Успокой се, скъпи — рече Изабел и постави ръка на рамото му. — Гримсби е нещастен човек, който не представлява опасност за нас.

Постепенно Джон започна да се успокоява. Накрая той кимна на Изабел.

— Не харесвам графа — каза Лили.

— Той ли беше мъжът, който те доведе в Ейвън Парк? — попита Джон.

Лили поклати глава.

— Не, той ме доведе при вас.

Джон прихна. Той прегърна с една ръка детето и го целуна по челцето.

— Лили, ти си непоправима.

Момиченцето грейна от щастие.

— Благодаря, тате.

— Ами аз? — попита Изабел.

Джон се ухили.

— Ти си несравнима.

— Благодаря ти, мой божествен съпруже.

— Няма за какво, жено.

 

— Моля, седнете, барон Кесуик. — Джон посочи креслото пред писалището си.

— Благодаря, ваша светлост. — Чарлс Ханкок седна и напрегнато погледна домакина си.

— Желаете ли едно уиски? — попита Джон, докато посягаше към кристалната гарафа и двете чаши, поставени на сребърен поднос върху писалището му.

— Да, ваша светлост. Разбира се, ако това не ви затруднява, ваша светлост.

„Този е по-голям идиот дори и от Спюинг“ — реши Джон. Наля уиски в чашите и подаде едната на барона.

— За вашето бъдеще — вдигна тост.

— И за вашето, ваша светлост.

— Бих искал да зная какви са намеренията ви относно Рю — каза Джон и погледна младия мъж с толкова пронизителен поглед, сякаш искаше да го прикове към креслото.

— Чув… чувствата ми са с-с-съвсем почтени — заекна Ханкок и нервно започна да се върти на мястото си.

— Мъжът, който се ожени за нея, ще получи щедра зестра, включително част от печалбата от някои мои предприятия — отвърна Джон, който седеше удобно облегнат в креслото и нито за секунда не изпускаше от поглед нервния си събеседник. — Тъй като винаги много съм ви ценял…

— Наистина ли, ваша светлост? — прекъсна го младият мъж, видимо учуден, че един от най-влиятелните херцози на Англия изобщо го бе забелязал.

Джон бе обзет от почти непреодолимо желание да се засмее, но успя да се овладее.

— Бих се радвал, ако вие сте онзи, който ще спечели от брака с Рю. Сравнена с днешния идеал за красота, тя е малко невзрачна, но…

— Рю е просто съвършена — възкликна Ханкок. — Ако ми позволите, ще поискам ръката й още днес.

— Имате благословията ми — отвърна Джон и кимна в знак на съгласие. — Но как стои въпросът с чувствата на младата дама към вас?

— Мисля, че тя изпитва симпатия към мен — отвърна. — Още тази вечер ще й направя предложение.

Джон се ухили доволно. Без съмнение Рю щеше да приеме предложението му. Може би най-сетне двете с Лобелия щяха да престанат да злословят по адрес на съпругата му. Ако това не станеше, бъдещите им съпрузи или щяха да ги накарат да си затварят устата, или да отговарят пред него.

За да покаже, че разговорът е приключил, Джон се изправи и заобиколи писалището си. Ханкок също стана. Стисна ръката на младия мъж и го изпрати до вратата.

— Ваша светлост, кълна се, че никога няма да излъжа доверието ви — патетично рече Ханкок. След тези думи баронът на Кесуик напусна кабинета му.

„Бедният“ — помисли си Джон, докато затваряше вратата след него. Макар да смяташе себе си за храбър човек, дори само от представата, че е женен за Лобелия или Рю, по гърба му полазваха тръпки на ужас.

Преди да се върне зад писалището си, Джон се приближи към прозореца, за да погледне в парка. На устните му трепна усмивка, когато видя Лили да тича по моравата, яхнала въображаемо пони. Погледът му потърси Изабел, която седеше на една пейка в най-отдалечената част на градината. До нея седеше възрастна жена.

Джон не повярва на очите си. Той замижа и след миг погледна отново. Онова, което видя, го обърка още повече. Сега Изабел бе сама и разговаряше оживено, макар до нея да нямаше никой.

Джон си каза, че мисълта за ангел хранител е по-абсурдна от всичко, което бяха чували ушите му. И все пак… Преди време също толкова силно бе вярвал, че е невъзможно да се влюби повече, но появата на Изабел напълно бе променила живота му.

— Ваша светлост?

Джон се обърна бавно.

— Господин Матюс и брат ви са тук — съобщи Добс.

— Въведете ги.

Миг по-късно двамата мъже вече бяха в кабинета. Рос седна в едното от креслата пред писалището. Господин Матюс, един от адвокатите на семейство Сен-Жермен, стисна ръката на херцога и по негова покана седна в другото кресло.

Джон се обърна първо към брат си.

— Узна ли нещо за атентатора?

Рос поклати глава.

— Господин Матюс, помолих ви да дойдете, защото бих искал да призная Лили Дюпре за своя дъщеря — обясни Джон на адвоката си. — Проблемът е в това, че в свидетелството за раждане не е посочено името на бащата.

— Откъде тогава знаете, че става дума за вашето дете? — попита Матюс.

— Щом го твърдя, значи Лили е мое дете — каза Джон с нетърпящ възражение глас.

— Тогава навярно наистина е така — съгласи се Матюс. — Предполагам, че искате да подам заявление до съответните служби.

Джон кимна.

— Другото, което искам, е законен, подписан от майка документ, който да ме обявява за настойник… — Неочаквано вратата се отвори и тримата мъже се объркаха изненадано към влезлия, без да почука, иконом.

— Лизет Дюпре желае да говори с вас — тихо съобщи Добс.

Въпреки изненадата си Джон успя да запази спокойствие. Навярно щеше да успее да я убеди да подпише необходимите документи.

— Въведете я — нареди той на иконома. — Господа, бихте ли ме почакали отвън. Няма да трае дълго.

Добс напусна кабинета, последван от Рос и Матюс. Няколко мига по-късно в стаята се появи Лизет Дюпре.

Преди още да й бе попречил да го стори, бившата му любовница свали наметката си. Прилепналият, изработен от тънка вълна, костюм, по който остана Лизе, бе последен вик на лондонската мода и имаше смущаваща прилика с пеньоар. Състоящата се изключително от дантела предна част подчертаваше гърдите й.

Съвсем неотдавна Джон бе смятал Лизет за най-красивата жена, която бе виждал. Сега той я наблюдаваше с граничещо с погнуса неудоволствие.

Тъмните му очи изпитателно огледаха лицето й. Гарвановочерните коси подчертаваха блестящите й смарагденозелени очи, същите като на Лили. Въпреки това Лили и Лизет се различаваха както денят и нощта. Той се запита дали Лизет изобщо някога е била невинно дете.

— Джон, толкова съм щастлива да те видя — каза Лизет със съблазнителния си глас, докато се приближаваше, полюлявайки ханш.

— Предпочитам да се обръщаш към мен с ваша светлост — изръмжа Джон.

Хладното му държание я накара да замръзне на място, но котешката усмивка не изчезна от лицето й.

— Не ти ли харесвам вече? — попита тя.

— Ако трябва да бъда искрен, чудя се какво изобщо съм намирал в теб — отвърна той с леден глас. — Какво искаш?

— Детето си, разбира се.

— Ще го задържа.

— Не можеш да задържиш дете, което не е твое — отвърна Лизет.

— Лили е мое дете — обясни Джон. — Имам двеста свидетели, които могат да се закълнат, че ти ми доведе нашата дъщеря.

— Лили не е твоя дъщеря — настоя Лизет.

— Това няма значение — отвърна Джон. — Ще я призная.

— Лили има нужда от майка.

— Вече си има.

— Никой не може да й замени чувствата, които изпитвам към нея аз — надменно заяви Лизет.

— Не съм толкова сигурен.

— Срещу сто хиляди фунта можеш да я имаш.

— Аз вече я имам — отвърна Джон. — Няма за какво да се пазариш.

— Законът е на моя страна! — гневно извика Лизет.

— Веднага напусни — предупреди я Джон, — преди да съм изгубил търпение.

Знойната красавица му хвърли унищожителен поглед. След това се обърна и изхвръкна от кабинета, затръшвайки вратата след себе си.

Джон впери погнусен поглед във вратата. Питаше се как е могъл някога да се обвърже с подобна безсърдечна вещица. Единственото хубаво нещо, излязло от тази връзка, бе Лили.

Докато Джон разговаряше с Лизет, Изабел и Лили се забавляваха в градината. Изабел свиреше на своята флейта, а Лили танцуваше под звуците на завладяващата мелодия, която напомняше за шумоленето на падащи есенни листа.

Когато завърши танца си, Лили напълни шепите си с окапали листа, които хвърли във въздуха.

— Ура! — извика тя. След това съзря нещо в тревата, взе го и се затича към Изабел. — Какво е това? — попита момиченцето, показвайки й продълговатия зелен предмет.

— Виждаш ли клена хей там? — попита Изабел, посочвайки едно дърво. Взе предмета от ръцете на Лили. — Това са семената на клена. — Тя разчупи плода на две половини продължи: — Вътре има лепкава течност, която аз обичам да размазвам по носа си, ето така — тя поднесе отворената шишарка към носа си. Лили се засмя.

— Отвори една и на мен.

Изабел й отвори една и намаза с лепкавата течност нослето на момиченцето. Двете се засмяха.

— Можем да заобиколим къщата и да почукаме на входната врата — предложи Лили. — Когато Добс отвори, ще умре от страх.

— Добре, аз ще те чакам тук — каза Изабел. — Върви, но не се спирай и не разговаряй с непознати. Лили кимна.

Изабел проследи момиченцето с поглед, докато то не изчезна зад ъгъла на къщата.

— Тичай след нея — каза Жизел, която отново се бе появила на пейката до нея.

— Какво?

— Побързай, дете мое — настоя Жизел. — Тя е в опасност.

Изабел скочи ужасено и се втурна след Лили.

— Мамо, помощ — долетя иззад ъгъла гласчето на Лили.

Изабел се втурна покрай къщата към Парк Лейн и видя Лизет Дюпре да натиква съпротивляващото се момиченце в една карета.

— Помощ! Тя отвлича дъщеря ми! — извика Изабел, втурвайки се към улицата.

Твърде късно! Когато достигна каретата, тя вече се вливаше в потока от коли, и младата жена трябваше да се отдръпне назад, за да не бъде прегазена.

На стълбището пред входната врата се появи Джон, следван от брат си и адвоката си.

— Лизет отвлече Лили! — извика Изабел, кършейки ръце.

— Матюс, погрижете се за жена ми — нареди Джон и понечи да хукне след каретата на Лизет, но Рос го задържа.

— Пусни ме — изрева Джон, опитвайки да се освободи. Рос обаче го задържа, докато каретата не се изгуби от погледите им.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Джон. Мускулите на лицето му нервно играеха. — Тази вещица отвлече дъщеря ми.

— Щеше да тичаш след каретата чак до дома на Лизет? — попита Рос. — След това стотици свидетели биха се заклели пред съда, че си побъркан и не можеш да се грижиш за Лили.

Изабел не откъсваше поглед от мъжа си. Макар да искаше час по-скоро да си върне Лили, тя въздъхна с облекчение, когато Джон кимна на брат си. Безпокоеше се, че в това състояние той може да извърши някоя необмислена постъпка. Да удари Лизет… или дори нещо още по-лошо. Но какво би постигнал с това?

— Добре ли си? — попита Джон и я прегърна.

— Нищо ми няма — увери го Изабел.

Четиримата влязоха в къщата, обсъждайки по-нататъшните си действия.

— Трябва да върнем дъщеря ви със законни средства — обясни Матюс.

— Проклятие, не ме интересува законът — парира Джон.

— Ще платим на тази вещица каквото иска и с това ще се свърши.

— Когато свърши парите, Лизет ще поиска още — възрази Рос.

— Двеста души бяха свидетели как Лизет изостави детето — рече Матюс. — Ще информираме властите, ще представим фактите и ще поискаме право на настойничество. Почти е сигурно, че още тази вечер дъщеря ви ще си бъде вкъщи. След това ще се спазаря с Лизет за родителските права.

Джон кимна и се обърна към Изабел.

— Веднага щом си върнем Лили, се връщаме в Стратфорд — каза той и я целуна по челото.

Хапейки долната си устна, Изабел проследи с поглед тримата мъже, които напуснаха къщата. След това, без да обръща внимание на Добс и Джунипър, тя се втурна нагоре по стълбите и потърси спасение в стаята си.

През главата й минаваха ужасяващи мисли. Ами ако властите бяха претрупани с работа? Ако получеха право само на временно настойничество? Или ако Лили не се върнеше до вечерта?

„Когато ти потрябвам, ще се появя на мига…“

— Жизел — рече Изабел. — Тук ли си?

Гробна тишина.

— Жизел — отчаяно извика младата жена. — Жизел, имам нужда от теб!